Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
1 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
pechkov (2006)

Издателство „Народна култура“ — София, 1967 г.

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА IX
ДНЕВНИКЪТ НА ХАЙ МЕЛ

Хай Мел, лекарят на експедицията, имаше най-малко работа. И тримата бяха здрави, понасяха задоволително земната атмосфера и повече прекарваха на кораба, където въздухът се освежаваше идеално. Не страдаха от никакви болести. Отначало той се боеше от неизследваните бацили на разложението, каквито не можеше да няма на непознатата планета, но и този страх отпадна. За да не скучае, Хай Мел пое задължението на изчезналия биолог Ли Фай: събираше руди и минерални проби, подреждаше хербариуми. И пак му оставаше много време. Ето защо се зае да пише личен дневник, вън от редовно попълвания от Ал Хас бордови дневник.

Всъщност думата „пише“ неправилно изразява неговата работа: говореше, а пред него стоеше отворена миниатюрната машинка за писмен и звуков запис. Ако някой от земните жители надникнеше в този дневник, щеше да научи интересни неща…

… Пътуваме по планетата Земя от две денонощия. Изцяло сме предоставили инициативата в ръцете на земните жители, но сме нащрек: загубихме всяко доверие в тях.

Първите мигове след приземяването ни намирахме естествени учудването и суетнята на посрещачите ни; пристигането на същества от такъв далечен свят можеше да обърка всекиго. Вечерта те дадоха тържествен банкет в наша чест. Казаха се много речи, смениха се много куверти, разляха се пития… И всичко това ни накара да сметнем, че сърцата им са изпълнени с радост и вълнение от тържеството на науката и техниката, победили преградите на вселената. Но още на другия ден след банкета земните хора ни показаха свое друго лице. Поведоха ни, както разбрахме от предоставения ни водач, към находищата на един чуден жълт метал, по всички признаци — ценен високо тук.

А се случи нещо съвсем неочаквано. По пътя загубихме другарите си Ли Фай и Мен Лу, настанени в отделна от нас кола — тук те се придвижват с малки четири и петместни коли. Поспряхме малко и отново ни поведоха. Предположихме, че продължаваме към предначертаната цел, където всички ще се съберем. Оказа се обаче, че ни затвориха в някакъв институт, чието предназначение и досега не можем да определим. Мене отведоха в мрачна стая и ме подложиха на невиждано изследване… Поставиха ме на въртящ стол, заобиколен от четири страни с хора. Сложиха на гърдите ми метална плоча, прикачена към апарат — по всяка вероятност за контрол на сърдечносъдовата дейност. Столът се завърташе; човекът, срещу когото попадах, светкавично задаваше въпрос. Столът се въртеше, попадах срещу друг човек и нов въпрос… При такава бързина естествено няма никаква възможност да се следят дори съвсем повърхностно мислите на непознатите. Съмнявам се дали и хората, които говорят езика им, биха успели да дават своевременно отговори… Какво искаха да узнаят?… Сърцето ми непрекъснато се вълнуваше, бях изпаднал в нервна треска…

После ме поставиха на друг апарат, стегнаха главата ми с метални обръчи, взеха от вените ми кръв… Може би всичко това не би било толкова мъчително, ако имах възможност да дишам нормален въздух, но те бяха свалили шлема ми. Върнаха ме в стаята при другарите полузадушен. Искаха да подложат на същото „изследване“ и другите, но аз предупредих Ал Хас. Принудихме се, колкото и некрасиво да бе, да си послужим с поразяващата игла и хипноза, за да излезем от този институт и се върнем на кораба.

На следното утро неочаквано прикачиха кораба ни с метални въжета към свои коли и ни поведоха. Решихме да не се противопоставяме, за да не усложняваме и без това усложнените ни отношения. Разстоянието не би ни попречило да се свържем по етера с Ли Фай и Мен Лу, ако те се обадят, а летателните апарати биха ни отвозили за няколко минути при тях…

И ето — ние пътуваме и пътуваме…

Навлязохме в чудна област, която събуди у нас хиляди чувства и възторзи. Никога очите ни не са се любували на такива пейзажи. Корабът се движи между две вериги планински възвишения, обрасли с гигантски дървета, сплетени от виещи се растения. Нашите представи за растителност не могат да достигнат красотата и величието на тези дървета. В езика ни Дори няма думи, с които да ги опишем. Те се издигат някъде на десетина човешки ръста, а отделни екземпляри надминават и този предел. Поради изкачването на височина, колите, с които земните хора ни придвижват, напредват съвсем бавно и ние имаме възможност да разглеждаме подробно тези области. Щяхме да бъдем наистина щастливи, ако не ни тревожеше съдбата на изчезналите другари и пълната невъзможност да им помогнем.

Излизаме вън от кораба при всички престои и се ползуваме от времето, когато придружителите ни почиват, за да съберем материали за нашите научни изследвания. Вече сме на голяма височина и можем за малко да излизаме и без скафандри: атмосферата тук е разредена и се приближава до родната ни среда. Въздухът е добър за дишане, но с голямо съдържание на кислород, който предизвиква у нас най-напред повишено настроение, а после започва да дразни дихателните органи и предизвиква кашлица. През тези дни значително се приспособихме към въздуха. Ето че намерихме кът, в който отлично бихме могли да живеем. Растителността на тази височина стана оскъдна и това е напълно понятно. Намерих един храст, който по всичко напомня нашата хвойна — най-разпространения растителен вид у нас: още едно доказателство, че при еднакви условия се развиват еднакви видове. Не сме видели още други представители на животинския мир освен човека и се питаме дали на планетата съществуват и друг род организми от висш тип. Възможно ли е да няма такива? Или те всички бягат само при вида на човека? Но растителността събужда у нас непрекъснат възторг. Вчера Дул Хай рече:

— Огромно удоволствие би било да живеем в такъв край.

— Ако е удоволствие да се намираш под непрекъснатата заплаха от война — възрази Ал Хас. — Тукашните жители се оказаха коварни, а на нашия изстрадал род му е нужна почивка и спокойствие, не бива да го излагаме на нови страдания.

Той има право. Ние дойдохме на тази планета с надежда за разбирателство и мир, а попаднахме, изглежда, от трън, та на глог…

През дългите часове сред космическото пространство често си представяхме как ще бъдем посрещнати; предвиждахме овации и почести, сърдечна топлота и радост, че за пръв път в историята на вселената мислещи същества от различни планети се срещат след хиляди изпитания…

Питам се, защо хората ни приеха толкова лошо? Защо гледат на нас като на врагове? Единствен младият човек, определен за наш водач — наричат го с едно трудно за произнасяне име, нещо като Джеймол, — като че изпитва към нас по-нежни чувства, но и той сякаш се ръководи от нещо свое. Никой не ни казва къде са и какво става с двамата ни другари. Съпровождачите ни не правят опит да влязат в разбирателство с нас, не се интересуват от апаратурата на кораба ни, от устройството му, от научните принципи, залегнали в неговата основа… А смятахме, че човеците тук са дорасли за общуване с други светове. Всъщност ние не знаем степента на тяхното развитие и все още сме в процес на повърхностни наблюдения. Не е възможно тук да няма учени, за които ние и корабът ни да сме интересен обект… Допущаме тук да са слизали жители на други планети, които са се проявили зле и са ги наплашили. Стремим се да видят истинския ни лик, въздържаме се да използуваме унищожителната си техника — дано ни опознаят с добро…

Чедата на планетата Земя ни правят силно впечатление с особеното си, различно от нашето устройство. Виждат ни се смешни малкият им гръден кош и дребният им ръст — стигат до раменете ни. Навярно и ние им се виждаме смешни… У нас най-важен белег за мъжественост се брои големината, ширината и обемността на гръдния кош; стремим се да го развиваме със специална гимнастика. Но не мога да не призная, че има нещо изключително прекрасно в целия облик на тези земни същества. По-специално — в очите. Ние считаме като дефект това, че техните очи са разположени на една плоскост, поради което са принудени да извиват глава всеки път, когато трябва да погледнат встрани/ала очите им са наистина хубави. Оцветени най-различно — от светлосиньо до почти черно, с кафявозеленикави оттенъци, придават разнообразие на индивидите и одухотворяват лицето. Зениците им са някак особени, разширяват се в мрака и добиват тайнствен израз.

Най-силно впечатление обаче ни прави гъстата влакнеста маса, която покрива целите им глави и две ивици над очите. У мъжете с тази маса е покрито почти цялото лице, но те я премахват по специален, неизвестен за нас начин. Зърнах набърже възрастен човек, под чийто обонятелен орган висяха два големи кичура бели влакна. Такава растителност се забелязва и върху цялата кожа на ръцете и краката, различно проявена у отделните представители — вероятно е останка от първобитния им стадий, когато е имала своето естествено предназначение като защитно средство; на нашата планета за тази цел са се развивали рогови тъкани.

Тази влакнеста маса придава на земните жители малко животински вид, но допринася за разнообразието и красотата им с различните си цветове и форми. Особено красива е тя у жените, които я подреждат в гънки и букли. Пашите жени покриват главите си с разнообразни по цвят тъкани, красив фон на лицето, а тук жените са надарени от самата природа. Поради това много се чудим защо и мъже, и жени носят върху тях някакви калъфи. Смешно ни се вижда да се слага върху една покривка на главата и друга. Навярно това им се налага поради дима и праха в поселищата. Още първия ден разбрахме, че нямат пречиствателни инсталации и дребни късчета неорганична материя из въздуха могат да се видят с просто око. Сигурен съм обаче, че зрението на земните хора е много по-слабо развито и те не виждат като нас.

Направиха ми впечатление техните ежедневници — огромни платна от неиздръжлива, пореста материя, върху която пишат с едри и грозно черни знаци. В сравнение с тях нашите нищожни лентички със ситен шрифт са милиони пъти по-практични и икономични. Младежта ни ги разчита с просто око, а по-възрастните използуват прожекционен апарат. Но този апарат се купува веднъж, а ежедневниците се печатат всеки ден в стотици хиляди екземпляри… Много ми се иска да им помогнем в усвояването на нашата система за записи, обаче не мога да го сторя: нито ни питат, нито се интересуват от машините за звукописмен запис, които нарочно демонстрирахме пред тях. Имам желание да надникна в някоя библиотека — как ли съхраняват натрупаните с течение на векове знания и опит, щом писмените им паметници са толкова разточителни?

Най-тежко впечатление ни правят обаче взаимоотношенията между земните жители, както и отношението им към нас. За пръв път се натъкваме на такава грубост и нещо още по-лошо — коварство. Струва ни се, че сме попаднали в ерата на първобитните борби за съществувание, когато висш тип организми са се ръководили само от инстинктите си. Сякаш в този свят не съществува етика; липсват и закони за организираното общество, възпитанието не е проблема… Наистина те живеят в големи, сравнително благоустроени градове, но не само това е признак на висока култура…

Би било много скучно да се разхождаме с тази старинна техника дни и нощи, ако това пътешествие не съвпадаше с научноизследователските ни планове. Само за мене няма достатъчно работа: никой не желае да се ползува от апаратите на моята система за приспособяване поради вечната грижа за изчезналите ни другари. Тази грижа намали интереса ни към планетата и сега всеки от нас смята пребиваването ни тук само въпрос на време. Моята специалност се оказа излишна през пътешествието ни из космоса, както и тук. Казвам това с болка, защото ми се струва, че съм се посветил на една ненужна наука. У нас бяхме стигнали онези предели, когато всичко около здравеопазването и продължението на живота бе изследвано и установено. Задачата на лекаря остана чисто техническа: да пропагандира и запознава света с предпазните средства. Ала при сегашната продължителност на живота и това е почти излишно: хората се нуждаят от нас само в началото на 150-200-годишния си живот. Нашата година е приблизително около триста и двадесет земни денонощия, по изчисленията на Ал Хас. Оказа се, че лекарят не е нужен и сред космоса. Може би само допълнителната ми специалност — микробиолог — е още интересна…

Дул Хай прекъсна записките ми. Неочаквано се развика и вдигна на крак всички ни: помислихме, че е хванал сигнали от другарите. Всъщност — видял на телевизионния екран необикновена гледка. Излязохме навън. От лявата ни страна се синееше огромна водна шир до края на кръгозора. Вълните леко се поклащаха и блестяха като полиран метал под лъчите на чудно топлото жълто земно слънце. Полите на планинския масив, по който се движим, свършваха в самите води, над които шеметно се спущаха и издигаха нагоре птици. За пръв път видяхме и тук летящи животни.

— Какво богатство! — възхити се Дул Хай. — Ако ние имахме поне хилядна част от тези води, нямаше да стигнем до унищожението, което ни направи безотечественици…

— И въпреки това богатство човеците тук живеят много по-зле от нас — замислен отвърна Ал Хас.

Не можехме да откъснем очи от гледката. Искаше ни се да скочим от висините в това море от течност. Дул Хай непрекъснато правеше снимки. Представям си как ще изглеждат на нашите съотечественици тези приказни картини. А шумът на вълните, който едва-едва достигаше до нас, сякаш разказваше легенди за невиждани прекрасни светове…

Залисахме се в гледката и забравихме всичко. Изведнъж съсредоточението ни бе прекъснато от виковете на водача ни Джеймол. Обърнахме се назад: хората се бяха струпали около кораба, край тях тичаше Джеймол, дърпаше ги за ръце и ги убеждаваше в нещо. След миг видяхме оксиженов пламък пред наблюдателния пункт на кораба: искаха да направят пробив. Каква цел можеха да имат, освен да нахлуят вътре в наше отсъствие? Джеймол ги разубеждаваше. Устремихме се нататък, но Ал Хас ни спря:

— Не отивайте. По-добре ще е да дадем пример на тези земни мъже, че когато потрябва, не се шегуваме. Липсва им уважение към нас — толкова по-зле за тях.

Послушахме го. Ал Хас е водач на експедицията, най-възрастният от нас и се отличава е мъдрата си разсъдливост. Винаги съм се възхищавал от умението му да подчинява чувствата на разума си, макар да е надарен с не по-малка чувствителност от нас. Той извади радиопредавателя си, нагласи шифъра и предаде кратка заповед на робота Михи да пусне в действие лазера. За секунда в корпуса на кораба се появи отвор, блесна искра и от инструментите на хората не остана следа, всички бяха изпепелени.

Обърнахме гръб и продължихме да се любуваме на пейзажа — Михи вече щеше да се грижи не по-зле от нас. На връщане забелязахме промененото отношение на хората към нас.

— И все пак те са решени да се погрижат за окончателното ни унищожение, това е положително — рече Ал Хас. — Трябва да бъдем внимателни и готови на всичко. Все забравяме и допущаме грешки…

— Много по-лесно биха могли да ни унищожат, когато сме вън от кораба — внимателно вметна Дул Хай.

— Да… Но вероятно очакват нещо от нас… Може би да им изясним научните принципи и техническото устройство на кораба ни. Радостно е обаче, че не всички мислят еднакво: Джеймол се опитваше да ги отклони от намеренията им. В негово лице можем да броим един приятел. А това значи, че ще намерим и други приятели. Спомнете си например стария човек на банкета, който прояви такъв жив интерес и неподправена обич към нас… Подчертано личеше, че той стои на много по-високо културно ниво от останалите, вероятно беше учен…

Пътуването ни продължи по билото на планинското възвишение, а след това се спуснахме в равнинна област, сравнително висока над морското равнище. Най-сетне стигнахме до целта на пътешествието, ако вярно разбираме Джеймол. Отведоха ни наистина до някакъв рудник за добиване на жълтия метал — те го наричат „голд“. Тук все още машината не е заменила изцяло живата работна сила; бяхме свидетели на отдавна забравена у нас система на труд. С присъщата си наблюдателност пръв Ал Хас обърна внимание:

— Погледнете работниците, те се отличават от познатите ни вече жители на земята. Различен е не само цветът на кожата, но и формата на лицето и черепа.

— Разнообразието на животинския свят — вметнах аз — не бива да ни учудва, то можеше да се очаква. Планетата е почти два пъти по-голяма от родната Михелас. Ето материал за наблюдения на нещастния ни биолог Ли Фай.

— Не от биологична гледна точка подчертавам това обстоятелство — изясни се Ал Хас. — Взрете се в отношенията между работниците и техните надзиратели. Струва ми се, че съществува деление по расов признак.

В този момент един от надзирателите, които обикаляха с дебнещи стъпки на хищник, се нахвърли върху дребничък работник, грубо го задърпа И разтвори дрехата на гърдите му. Изглежда, искаше да провери дали не е скрил от скъпоценния метал. Работникът простря напред ръце да се защити: страшно беше да се гледат тези почернели от труд ръце със сгърчени в ставите пръсти, сякаш искат да хванат нещо неуловимо. Надзирателят не намери нищо, по необясними причини още повече разсвирепя и му нанесе жесток побой с пръчка, направена от еластична жилава материя. Бедният човек се строполи на земята и от устата му бликна кръв — същата червена кръв, каквато тече и в нашите жили… Тя се плъзна в тънка струйка към земята…

— Кръв! — прошепна ужасен Дул Хай: неговата младост го прави твърде чувствителен, но дори Ал Хас потрепера.

Невъзможно е мозъкът ти да побере факта, че мислещо същество е превърнато от себеподобните в животно!… Част от човеците тук сякаш са родени да наторяват със собствената си плът почвата на планетата Земя!… Впрочем едва ли би трябвало да се учудваме: на нашата планета жестокостта се изрази в много по-чудовищни форми на масово унищожение. Всъщност отвикнали сме от подобни първобитни взаимоотношения…

По-внимателният поглед върху работниците ни увери, че наистина са от друга раса. Следователно тук съществува расово разделение и може би експлоатацията се крепи на тази основа. Помолих Джеймол да произнесе племенните названия на работниците, ето: „ескимоси, индийци“. Разликата между тях и господарите им е съвсем дребна, несъществена. Очите им издават развит ум, но имат малко страдалчески и някак зъл израз, вероятно резултат на жизнените условия.

— На тази планета животът, изглежда, не представлява никаква ценност — пошепна съчувствено настроеният Дул Хай.

Животът!… Оня живот, за който ние поехме трудния неизвестен път на повече от 4 светлинни години, да потърси подходящи условия за продължението му…

Не бих могъл да кажа дали тук бе място за добиване на „съкровището“ на планетата или за унищожение па хора! Нашият Джеймол, иначе добросърдечен, тук намери богато поле за дейност. Сякаш цял гори: непрестанно е в движение, непрекъснато нещо върши. Среща се е работници и надзиратели, прави особен род търговия. Тук още е в сила най-старата система за обмяна на блага. Джеймол събира пясък от жълтия метал, пълни кожени торбички, които крие в нишите на кораба — изглежда, има по-голямо доверие в нас, отколкото в своите събратя. Същото правят и другите ни съпровождачи. Помежду им сякаш съществува съревнование за събиране на жълт метал. Джеймол се изхитри да разменя за него нашите хранителни хапове. Работниците тук, изглежда, системно гладуват, затова нашите стимуланти им правят огромно впечатление.

Видях как Джеймол задигна от колата на другарите си няколко бутилки с упоителните напитки, които всички поемат с голямо удоволствие, и ги размени за жълт метал. Той мислеше, че никой не го вижда и наистина само нашето телевизионно око беше насочено към него. Такъв е тукашният морал: не се свенят да отнемат един другиму различни ценности и го правят с необяснима страст, стига да могат да се прикрият. Благодарение на всевиждащото око на нашия екран аз наблюдавам вече редица такива сцени, от които съм потресен. Чудя се, дали те притежават съвест? Окончателно се убедих, че не ще намерим онова, за което дойдохме: поселването ни тук би подложило нашите изстрадали сънародници на нови нещастия, не по-малки от преживените… След като получиха бутилките от Джеймол, работниците се скриха в дървена къщурка и набърже изгълтаха съдържанието им. Тези пития имат особен вкус, парят на гърлото като огън, а след това настъпва замайване. Ние изпитахме въздействието им още на банкета и оттогава старателно отхвърляме всяка покана да ги опитаме. Това са наркотици. Хората ги употребяват, без да мислят за здравето си. Прав е Дул Хай: животът тук не представлява никаква ценност! Интересно е да се знае, какъв е средният живот на земния жител?

Богатите води на планетата на места изригват високо нагоре и тези гейзери са особено красиви. Целите скалисти планини, през които минахме, изобилствуват със студени и топли извори, наситени с минерални разтвори. Анализирахме ги: съдържат главно сяра, някои са радиоактивни и лековити. Нашите съпровождачи пият и топли води. Аз извадих от кораба всички празни съдове и ги напълних е кристална студена вода — бих искал да отнеса в родината малко от нея, за да вкусят децата ми от земните блага.

… Моите деца!… Ще ги видя ли някога? Какви ли ще бъдат те, когато ние се завърнем? От тръгването пи дотогава ще изтекат много години. Ще намеря зрели мъже, поели в ръце съдбата си. Каква ли професия ще си изберат?… Но ще се върнем ли някога и ще ги намеря ли живи? Колко нещастия може да им се случат дотогава! Дали няма да им се изчерпят запасите, дали няма да ги постигне някоя непредвидена катастрофа?…

Моите деца! Боя се да ги спомена… Мислите ми за тях са колкото приятни, толкова и мъчителни. Между нас, петчленния екипаж на кораба, единствен аз имах щастието да спася децата си — всички други са загубили семействата си. Затова не смея да разговарям на тази тема с другарите си. Не желая да развреждам раните им. А така ми се иска да поговоря с някого: самата дума „дете“ ме изпълва с вълнение!… Взирам се навред и когато съзра деца, иска ми се да ги притисна и обятията си. Никога не съм подозирал, че родителските чувства могат да бъдат толкова силни. Впрочем всички се измъчваме от носталгия по родината и тревога за изчезналите другари. През дългото пътешествие из космоса, загубени прашинки между гигантските светила, ние сме станали едно семейство с един ум и една поля. Чувствувам как всеки от нас мисли непрестанно за пашата мъничка родина. Всеки бърза да се завърне и помогне на онези, които ни чакат там под непрекъснатата угроза на смъртта… Колко е жалко, че стигнали високо културно развитие, трябваше съвсем неочаквано да изживеем онова, което смятахме веднъж завинаги превъзмогнато и останало само исторически спомен… Как слабо познавахме собствения си род и каква престъпна немарливост проявихме!… Върнахме се към страха от неизвестността. Страх!… Това понятие бе изчезнало, само горди мисли и чувства владееха умовете и сърцата ни… И изведнъж…

Не — не ми се иска да спомням целия ужас, който трябваше да преживеем!…

По-добре да разкажа за приключението, което ни развесели.

По пътя към мините излязохме една вечер пред кораба, след като се бяхме подкрепили с вкусна храна. Трябва да кажа, че за прехраната си сме принудени да се грижим сами. Наистина Джеймол се старае да ни помага, но сме длъжни да заплащаме всичко. Добре, че се намират различни предмети, носени като подаръци за тукашните жители — с тях правим обмен за храна. Дано стигнат до времето на отпътуването ни, инак ни чака гладна смърт. И дали ще успеем да попълним запасите си за връщане — това е вече проблема. Наистина Ли Фай владее изкуството да произвежда синтетична храна, но сега него го няма, а и за нея са нужни материали… Затова в храната сме безпретенциозни…

През онази вечер стомасите ни бяха пълни с вкусно месо, донесено от Джеймол. Бяхме в добро настроение, особено Дул Хай, голям чревоугодник, за което често го иронизираме. Излязохме да подишаме малко свеж въздух и да се полюбуваме на красивия земен пейзаж. Планетата наистина може да се гордее с изключителната си прелест, но странно е защо сред такава красота чедата й живеят толкова грозно, лошо!…

Спътникът на планетата се подаде зад леки облачета. Под неговата мека светлина далече се открояваха планинските хребети; цялата природа изглеждаше чудна, нереална. Възхищавахме се и тихо разговаряхме как бихме живели тук, ако… ако въобще можеше да се живее… Беше доста хладно, дори за нас, привикналите на ниски температури.

Придружителите ни се бяха настанили недалече от кораба и запалиха огън от дърва. Не, мили съотечественици, не се чудете: те наистина горят растителността, тъй като тя е изобилна. От светлините на огъня фигурите на хората хвърляха фантастични сенки. Гледката беше една от онези, които ще останат завинаги запечатани в съзнанието ми. Хората се приготвяха за сън и налягаха направо върху почвата край огъня. Скоро и оставените дежурни, които дълго време слагаха дърва в огромното огнище, заспаха. Огънят избледня. Време беше да се прибираме и ние, когато забелязах нещо особено по посока към огъня. Ал Хас и Дул Хай разговаряха. Те винаги имат за какво да говорят — и не забелязваха нищо.

Към стана на хората се приближаваха живи същества. Бяха много и вървяха странно. Взрях се и разбрах, че се движат прегънати на две.

Можете си представи любопитството ни, когато видяхме как те се прокрадваха към хората.

— Как странно се движат! — рече Дул Хай. — Не съм виждал живи същества да ходят на ръце и крака.

На другия ден видях убити няколко от тези животни и се уверих, че те нямат ръце, а четири почти еднакви крака. У нас само най-низшите организми пълзят на няколко крака — всичко стои здраво изправено на два крака. Животните са цели обрасли с гъста и остра влакнеста маса. Прилагам тук фотографията на едно от тях и звуковия запис на името му, както Джеймол го произнася: „койоти“. Дул Хай сне цял филм.

Животните не се решаваха да приближат съвсем до хората, а се спряха малко по-далече, пръснаха се в кръг и като клекнаха на задните си крака, подпряха тялото си върху предните. Така стояха дълго в нерешителност. От време на време някое по-смело се откъсваше от общата верига и правеше опит да се приближи, душейки въздуха с високо вдигната муцуна, но отново се връщаше към своите. Човекът е вдъхнал достатъчно страх на останалия животински мир. Впрочем страхът с едно от ръководещите чувства на тази планета, дълбоко внедрен инстинкт за самосъхранение в непрестанната жестока война между всичко, което диша и живее.

След малко бяхме свидетели на нещо трагично: животните вдигнаха нагоре към небесното светило глави и завиха така жално, сякаш оплакваха незавидната си участ. Този вой разкъсваше сърцата ни; не съм чувал по-страшни и мъчителни звуци.

— Гладни са — рече Ал Хас. — Само гладът може да предизвика такова отчаяние у несъзнателни същества.

— Да ги нахраним — предложи Дул Хай с присъщото на младостта си лекомислие: той няма още петдесет години, а ние всички останали сме натрупали над сто, без да включваме онези, които прекарахме в космическото пространство. Не се съмнявам, че той наистина би изнесъл нашите оскъдни запаси, ако нямаше кой да го спре.

— Да нахраним такова множество? — засмя се Ал Хас. — Съмнявам се дали ще ти стигнат всичките ни храни. Пък те едва ли ще вкусят твоите витамини и стимуланти!

Един от хората край огъня се надигна. Той очевидно не желаеше да събужда другарите си, пък и не се боеше от животните — разгони ги с викове. Те се отдалечиха малко, а после се върнаха по местата си.

— Странна гледка и донякъде символична — рече Дул Хай. — Също като обкръжението край нас… Не ни ли дебнат синовете на планетата Земя точно така, както тях дебнат безсловесните същества? Бих дал всичко, за да разбера каква плячка представляваме за тях и дали биха ни разкъсали и изяли — говоря в прекия смисъл на думата.

Ние, разбира се, приехме съжденията му със смях: нима е възможно мислещи, разумни същества да изяждат себеподобните!

По едно време на животните омръзна празното чакане. Сякаш по даден знак всички едновременно напуснаха местата си и се втурнаха в атака. Бяхме готови да употребим ултразвуковото си оръжие, но ни спираше опасността в бъркотията да паднат жертви и от хората. Те обаче наскачаха навреме, с викове и крясъци пуснаха в действие огнестрелни оръжия и разгониха животните. Убиха няколко от тях, но не ги ядат — одраха само кожите им, които, изглежда, се ценят.

Гледката на боя беше и трагична, и комична. Представете си стадо от праисторически хора, въоръжени с метални цеви, които изпущат огън и правят страшен шум — навярно се разчита не само на действието на тези оръжия, но и на шума им, който напомня гръмотевицата. Виждал съм подобни старинни оръжия в музея, но нямах представа за тях, макар да са подробно описани в обяснителните бележки. Тук изобщо шумът е нещо нормално, а нашите непривикнали нерви трудно го понасят.

Както и да е — животните се разбягаха, хората се успокоиха и отново налягаха да спят, а ние се прибрахме в кораба. Дълго през нощта ме държа буден мисълта на Дул Хай за обкръжението ни и нечестните намерения на земните жители. Струва ми се, трябва да се разберем с тях: да им докажем, че не сме им врагове, нито имаме завоевателни намерения. В подсъзнанието ми упорито е заседнало предчувствие за някаква опасност — усещам я, тя кръжи около нас, тя се чувствува и етера от излъчванията, които отделят мозъците на придружаващите ни хора.

Вчера Дул Хай предложи да отлети с летящ стол до града, за да направи опит за издирване на другарите ни, но Ал Хас не разреши. Той смята, че и без това сме дали вече ненужни жертви и не позволява никакво отлъчване от кораба, особено пък на Дул Хай — единствен пилот и наш любимец.

Как ще завърши всичко това? Ще намерим ли другарите си? Ще се върнем ли някога на нашия плаващ из космоса остров? Колкото и неприветлив и несигурен да е той, за предпочитане е пред тази изпълнена с несигурност и коварни същества планета. Защо те не разкрият честно намеренията си? Нима не чувствуват, че така не е красиво? Между нас се води някаква неокачествима студена война — война без кръв, но не по-малко изтощителна от кървавите воини… Трябва да ги помолим да освободят нашите другари и да си заминем — това ще бъде най-доброто…