Зора Загорска
Съкровището на планетата Земя (16)

ГЛАВА III
НА СЦЕНАТА ОТНОВО ДЖЕК МОЛНАР

На борда на презокеански параход, който се готвеше да хвърли котва в пристанището на града, нетърпеливо се разхождаше с малко куфарче в ръка Джек Молнар. Той оглеждаше брега, сякаш търсеше нещо познато. Първото, което му се хвърли в очи, бе зданието на обсерваторията. То се издигаше на високия бряг зад града с блестящите си куполи над гъста зеленина. Джек го сметна за дворец. Самият град, разположен непосредствено до пристанището, не правеше особено впечатление с невисоките си къщи и Джек сви устни: няма друга страна в света с небостъргачи като Доларланд; те се свързваха в съзнанието му с мощта и величието на голяма държава.

В митницата на пристанището го посрещна първата изненада: чиновникът го заговори на чист доларландски език. На въпроса му знае ли къде са настанени „марсианите“ и дали са още в града, той веднага отговори:

— Да, тук са — в санаториума — и посочи с ръка нататък.

— ’Вие навярно сте ги виждали?

— Лично не съм ги виждал освен в предаванията на телевизията, но местният вестник ежедневно отпечатва бюлетин за здравословното им състояние — отвърна спокойно чиновникът.

Ако мълния беше паднала над главата му, едва ли повече би изненадала доларландеца. В съзнанието му веднага изникнаха думите на шерифа, че са агенти на чуждо разузнаване. Как иначе да си обясни такава грижа за тях?

Втората изненада го настигна, когато дойде кола да го отведе в санаториума, след като беше съобщил, че е делегиран от Доларланд специално за чуждопланетниците. Пътем Джек се отби в хотела да остави багажа си. Но в санаториума го чакаше неприятност: съобщиха му, че сега няма възможност да бъде допуснат до чужденците, а трябва да чака приемните часове. Не можаха да му помогнат нито молбите, нито увещанията, нито дори връзката долари, която предложи на дежурната сестра. Той изхвръкна навън възмутен и озадачен.

На вратата се сблъска с две момчета и едва не ги събори на земята. Техният вид му напомни неговите собствени синове и той несъзнателно погали едното по главата, като промърмори някакво извинение. Те влязоха вътре, без да ги спрат, и това събуди у него нови надежди. Когато се върна, момчетата обличаха бели престилки. Той отново застана срещу дежурната сестра и умолително настоя да му се разреши още сега среща с неговите приятели, защото иде чак от Доларланд и има специални пълномощия. Сестрата вдигна рамене, но едно от момчетата й пошепна нещо.

— Е, че какво? — отвърна тя, но смръщи вежди и се заоглежда загрижено. — Май че трябва да кажем на главния лекар, а?

— Кажете му, кажете, лельо Юнус! — настоя момчето.

Сестрата посочи на Джек едно кресло, а сама завъртя телефона.

— Доктор Миндигул, тук е дошъл гражданин… Не му разбирам от езика, но Льонка е при мене и казва, че бил специален пратеник на доларландското правителство. Настоява непременно да види нашите чужденци. Какво да правя? Ще слезете ли? Добре, чакам ви.

След минута в хола влезе висок лекар в бяла престилка. Той учтиво поздрави Джек на доларландски език и го попита какво желае.

С поток думи Джек се постара да му обясни, че е получил пълномощия от правителствени лица да намери и отведе обратно в Доларланд марсианите, случайно попаднали тук при корабокрушение. После извади папка с книжа.

— При нас има лица, пристигнали от планетата Михелас, а не от Марс — учтиво го поправи лекарят, без. да погледне пълномощията.

— Е, все едно… Те обаче са наши гости и аз ида да ги отведа обратно.

— Това не е наша работа… искам да кажа: на персонала в санаториума. Ние сме само лекари, които имат задача да възстановят здравето на далечните гости. Дали те ще останат по-дълго време, или скоро ще бъдат изписани — не зависи от нас и не мога да ви отговоря кога ще стане това. А дотогава решително ще се противопоставим, на всякакво тяхно преместване, което може да бъде фатално за здравето им. Струва ми се още, че дълго време ще мине, докато се приспособят към условията на земята, докато стигнат до положение да се движат спокойно навсякъде, без лекарски контрол.

— Какво, какво? — не се стърпя Джек. — Та аз не мога да чакам! Визата ми важи за петнадесет дни. Освен това ние ще трябва да вземем обратния рейс на парахода, с който пристигнах и в който има запазени кабини за тях.

Докторът го изгледа с любопитство. Искаше му се да запита дали в тези кабини има климатическа инсталация, но се въздържа и само вдигна рамене.

— Но аз имам пълномощия от правителствени лица! — повиши тон Джек.

— Може — съгласи се докторът. — Представете вашите пълномощия на лицата, до които са адресирани. Ние тук нямаме права нито да ги получим, нито да ги обсъждаме.

— Аз, то се знае, ще сторя това, но не разбирам… никак не мога да разбера как се осмелявате… да присвоявате…

— Какво? Да „присвояваме“ ли, казахте? Добре ли съм разбрал?

— Да; да присвоявате чужди гости. На вас трябва да ви е известно — вестниците писаха това, — че аз съм човекът, който пръв ги посрещна на земята, пръв ги запозна с нашия свят.

Докторът вече го гледаше с нескрита насмешка.

— Значи, те са, така да се каже, „ваши“?

— Мои — без колебание отвърна Джек.

— Странно чувство за собственост… Изглежда, забравяте едно дребно нещо, мистър… Забравяте, че говорите за личности, стоящи много по-високо от редица учени на земята.

Джек като че почна да го разбира.

— Казвам „мои“, имайки пред вид. моята страна — поправи се той. — Скоро ще бъде издадена правителствена нота за тяхната екстрадиция.

— Мистър Молнар — отсече докторът, който имаше много работа и бързаше, — с тези въпроси ще запознаете съответните власти в страната ни. Ние сме длъжни да ви уведомим, че от нас тук вие не само няма да получите разрешение да отведете пациентите ни, но едва ли ще можете вече така… така (той търсеше по-деликатна дума, но като напук на устните му изникваха само остроти)… да нахълтвате и да рушите режима ни… И още нещо: без да ангажирам правителството на моята родина, лично от мое име искам да ви кажа: вашата страна носи ужасна вина, че е допуснала те да бъдат изложени на такъв страшен риск при атомния взрив и бурята в океана; не разбирам какво още може да иска тя от тях.

— Но… — започна Джек и спря, защото съзря в очите на доктора такова ледено изражение, което го накара по-бърже да напусне негостоприемния санаториум и неучтивия доктор, който всъщност беше напълно прав и Джек не можеше да отрече това. Не му оставаше нищо друго, освен да направи постъпки чрез доларландското търговско представителство.

Двете момчета бяха свидетели на цялата сцена. Много от разговора остана неясен за тях, тъй като имаха слаби познания по доларландски език, но те почувствуваха нещо нередно и подозрително в тази история.

Щом доларландецът затръшна след себе си вратата, те се спогледаха, смигнаха си и за голямо учудване на сестра Юнус съблякоха престилките и изтичаха навън. А бяха най-редовни посетители при тримата чужденци, желани другари в разходките им!

Льоня и Ванка вървяха отначало мълчаливо, сами не знаеха кое ги накара да следят този сърдит чужденец, хукнал отпреде им с дългите си крака. Когато стъпките му станаха по-бавни, и у момчетата настъпи известно успокоение.

— Защо ли е дошъл, а?

— Тръгнал чак от Доларланд!… Крои нещо!

Но в поведението му не се забелязваше нищо подозрително за голямо тяхно разочарование. Не поглеждаше часовника си, не се озърташе, нито веднъж не се обърна да провери дали не го следят, както се полагаше за един диверсант…

Като излезе от градината на санаториума, Джек навлезе в градския парк. По това време на деня тук се срещаха само старци и старици пенсионери, майки и баби с малки деца, които возеха своите автомобилчета и носеха кофички с пясък. Спря се до една група деца от детска градина, цъфнали като истински цветя в престилчиците си. Дори отиде след тях до детската площадка. Когато те се пръснаха по нея с весели викове, изпита непреодолимо желание да ги погледа и се отпусна на една скамейка. Обхвана го тъга по собствените му деца, изоставени в гонитбата на бизнеса.

Льоня и Ванка също се спряха. Но как можеха да гледат пързалките, без да ги опитат!… Направиха бърз съвет на крак и решиха, че ако си поиграят малко, без да изпущат из очи подозрителния чужденец, това с нищо няма да повреди на целта им. Напротив: никой няма да подозре с каква задача са заети.

Бърже приведоха в дело решението си, като се отпуснаха с удоволствие в двойна люлка. Тогава и Джек ги съзря. Нещо във вида им му се стори познато и близко, но не можа да се сети, че именно с тях се сблъска при вратата на санаториума — отдаде чувството си на приликата им с неговите синове. Дълго гледа тяхната игра и от умиление реши да заплати таксата за люлката им. Приближи и потърси с очи собственика на люлките; никъде обаче не видя пазач, нито пък някой човек с билети в ръка. Поогледа се по-внимателно и тогава забеляза колко свободно се разхождат децата от люлка на люлка, от пързалка на пързалка. Не ще съмнение: игрите бяха без такси… Джек си спомни с какво неудобство трябваше да страни от градинските люлки в своя град по времето, когато момчетата му бяха по-малки, и да избягва погледа им, за да не среща укора в очите им, че няма пари да им достави поне това дребно удоволствие… Да, в Доларланд бизнесът стоеше над всичко…

Той продължи замислен пътя си. Харесаха му широките улици на града със сенчести алеи за пешеходци; харесаха му и ниските къщи, заобиколени като по правило със зелени градини. И хората му харесваха: съсредоточени, делови, с вестници в ръка. Всички бяха добре облечени; нямаше ги познатите образи на безделници, суингските фигури, на сръчните джебчии, изпитите лица на безработните, евтините крещящи рокли на уличните жени, които срещаше в родния град.

Разходи се из улиците, после се върна отново в парка и навлезе навътре в него. Приятният хлад на дърветата действуваше освежително на неговата запалена от пътуването и от грижи около предстоящата работа глава.

Случайно в един ъгъл на парка той видя нещо, което го изуми: в сенчест кръг под дърветата бяха разположени не твърде близко една до друга маси. На повечето от тях седяха млади хора — девойки и младежи, тук-там някой по-възрастен, които бяха вперили съсредоточено очи в книгите и тетрадките отпреде им. Тихо прииждаха нови хора, сядаха на свободните столове и веднага отваряха своите книги. И всичко това при пълна тишина. Нито един амбулантен търговец не бе привлечен от обстоятелството, че може да предложи стоката си на събраните тук хора…

Онемял от учудване, Джек се отпусна на стол и зачака да види дали няма да се случи нещо, което да му изясни смисъла на всичко: може би ще се появи някой оратор, някой протестантски проповедник?… Зает с тези мисли, той не видя двете момчета, които пристигнаха непосредствено след него, седнаха до една маса и завряха нос в книгата, която едното извади от джоба си. Джек все още недоумяваше: толкова млади хора, а нито танцуват, нито лудуват, нито дори флиртуват: седят на сянка и четат!…

След известно време от павилиона, който се намираше в средата на кръга от маси, се раздаде лек звън. Един по един хората ставаха от местата си, отиваха до павилиона и се връщаха с чаша питие и кифла в ръка. От любопитство Джек също отиде и получи закуска. И пак никакъв търговец: закуската се подаваше от автомат, и то без пари.

Тогава доларландецът стигна до убеждението, че тук е някакъв пункт за подпомагане на бедняци, където всеки гладен може да получи храна. Като си подсвиркваше, той тръгна между масите, изгарян от любопитство да види какво правят тези хора. Строен младеж го загледа по-внимателно и, види се, разбрал, че е чужденец, заговори го най-напред на непознат език, а после и на доларландски:

— Тук, гражданино, е читалня на открито. Забранено е да се шуми.

— Читалня?! — смая се Джек.

— Ами да… Тук идва всеки, който иска да подиша чист въздух, без да губи ценно за своите занимания време.

— А закуските?

— Закуските се дават, с оглед да не се губи време за излишно ходене в града. Както виждате: пести се времето на хората, които са принудени да работят без почивка — отвърна младежът и се усмихна някак съчувствено на невежеството му.

— Интересни, интересни нрави! — мърмореше си Джек, докато се отдалечаваше от тази чудновата читалня, без да изпълни изискването да пази тишина. Малцина обаче от четящите вдигнаха очи да го погледнат — те, изглежда, притежаваха рядкото качество да се съсредоточават при всички условия. „Чудни хора, наистина чудни!“… Джек разбираше, че има хора, които са принудени да четат: студенти, ученици… Но някои се занимаваха с вестници и списания… защо се лишават от почивката си?

В съзнанието му изникнаха думите на разни оратори в родината му и статии във вестниците, които представяха тази страна населена едва ли не с людоеди… Той се усмихна скептично и си даде дума да разбере колко от онова, което беше чувал, отговаря на истината…

Доларландецът тръгна из улиците спокоен, убеден, че няма нужда от водач: почти всеки гражданин знаеше неговия език или веднага намираше някого за преводач. Как бяха успели да усвоят чуждия език?

Едва по-късно Джек се опомни от множеството въпроси, които изникваха в съзнанието му, без сам да ги търси, и се упрекна, че се занимава с неща, които никак не му са нужни. Тогава се упъти към доларландското търговско представителство, за да поиска съвет и подкрепа. До вратата, с надпис на роден език, в душата му трепна радостна и горда нотка: каквото и да се казва, неговата родина държи първенство в света!… Той бръкна в джоба си да извади получените от сър Арчибалд документи и препоръчителни писма и изведнъж напипа празно място: портфейлът липсваше!…

Ледена пот изби по челото му: не само паспортът и препоръките, но и всичките му налични пари в доларландска и тукашна валута, заедно с чека от филмовата къща, който още не се бе решил да осребри, липсваха! Откраднали! Откраднали са му портфейла!… Къде е могло да стане това? Той се сети за младежа в читалнята на парка: ето защо му е било нужно да се приближи до него! Трябваше да се досети веднага.

Джек се обърна с намерение да отърчи до градината, макар да знаеше, че крадецът няма да го чака там. И изведнъж съзря двете момчета, които някак гузно, се прилепиха до оградата на съседното здание. Обстоятелството, че ги виждаше не за пръв път след себе си, техният изплашен вид го наведе на мисълта, че именно те са крадците. Той хукна към тях и с всички сили закрещя:

— Крадци! Крадци! Крадци-и!…

Редките минувачи се спряха да узнаят защо вика този чужденец. Момчетата не разбраха виковете му, но инстинктивно усетиха, че не ги чака нищо добро и си плюха на петите. Джек тичаше бърже, но му пречеха онези, които идваха на помощ: всъщност те помогнаха на момчетата безнаказано да се скрият из съседните улици.

На дотърчалия милиционер доларландецът обясни, че две момчета са му откраднали портфейла с парите и документите. Милиционерът си взе бележка, хвана го под ръка и като го успокояваше, че всичко ще се уреди, поведе го към хотела му. Отчаян, той едва съзнаваше къде отива и какво върши — забрави дори намерението си да се отбие в търговското представителство.

А още щом го зърна, портиерът на хотела му подаде портфейла цял-целеничък с всички пари и пълномощия — не липсваше стотинка. Доларландецът го прехвърляше в разтрепераните си ръце и не можеше да повярва на очите си: донесли го от пощата, където го бил забравил. И в същия миг той ясно си спомни как изпрати телеграма на Морион и как го беше оставил отстрани на гишето, когато се бъркаше за дребни пари. Той изтри челото си, извини се на усмихнатия милиционер и отиде в стаята си да почине от този богат с впечатления и приключения ден.

В същото време на ъгъла срещу хотела двете момчета гледаха с интерес излизащия милиционер, който разясни на събраните граждани станалата грешка и че портфейлът е намерен в пощата.

— Грешка ли? Хубава грешка! — рече скептично Льонка. — Никаква грешка! Ясно ли ти е сега?

— Ясно — измънка Ванка, но по очите му личеше обратното.

— Искаше да ни отстрани — това е всичко. Видял ни е, че го следим… макар да не се обръщаше… Опитен! И ни е обвинил в кражба нарочно: ще ни затворят в участъка, а през това време той да си свърши работата; сигурно доказателство за лошите му намерения! Не трябва да го изпущаме нито миг от очи!

— Че да кажем на милиционера — несмело предложи Ванка.

— Какво ще му кажем? Много ще ти повярва той на тебе! Не! Ще уредим пост. Тръгвай сега в къщи да обядваш — аз ще вардя тук, докато ти дойдеш. Разбрано? Хайде — не се бави!

Ваня тръгна озадачен: ще бъде трудничко да излезе веднага от къщи, майка му твърде много държи на обедната почивка… Но — нима може да признае такива унизителни подробности на един приятел като Льонка?… Някак трябва да се справи: или да помоли майка си под благовиден предлог днес по изключение да не спи и да излезе, или… да се очисти незабелязано през прозореца… Второто е за предпочитане.