Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
1 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
pechkov (2006)

Издателство „Народна култура“ — София, 1967 г.

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА II
ГЛАВА, В КОЯТО СЕ РАЗКАЗВА
КАК ПРЕДПАЗЛИВИЯТ ДОЛАРЛАНД
ПОСРЕЩНА ЧУДНОВАТИТЕ ГОСТИ

Сенаторът Арчибалд Мърфи допушваше втората си пура за сутринта пред изящното си бюро в просторния кабинет, когато го свари необикновеното съобщение. Той нямаше навик да се занимава със служебни въпроси преди десет часа и се отдаваше на насладите, които всеки мъж от Доларланд обича: баня, разходка, малко гимнастика и голф, закуска, три пури… Едва тогава сядаше на работното си място. Не бе слушал радиовестите, затова нищо не знаеше за слезлите в страната необикновени същества. С ленива ръка вдигна слушалката при звъна на телефона, а през тютюневия дим все още му се мяркаха приятните картини, на които се бе радвал в ранното утро с доволството на човек, който знае стойността на живота. И изведнъж лицето му се смръщи и съсредоточи.

— Какво, какво? — запита той с неподходящ за една високопоставена личност тон. — Повторете!… От неизвестен произход? Какво разбирате вие под „неизвестен произход?“ Как сте допуснали това, кажете! Дошли от небето?! А защо им позволихте да кацнат?… А, да, да — разбирам! Правилно! Необходимо е било дори да бъдат заставени да се приземят… Така, така… правилно!… Какви, какви? Маскирани? Добре ли чувам?… Това пък какво е? Защо не ги разобличихте? Хвръкнали с някакви кресла? Как, как?… И вие бяхте там и позволихте?!… А, така ли? Не правят опит да избягат ли казвате?… Внимавайте за кораба им! Да се сложат под постоянна охрана! Да се изолират и да се осуети всякакъв опит за връзка с тях! Особено внимателни бъдете към опитите на левите елементи да влязат в контакт с тях! Внимавайте да не разпространят някаква книжнина… Да, да — имам вяра във вашите способности! Да — това ще ви се пише като актив!… Браво, Браво! Добре! Отведете ги в палатата… Да. Не бъдете груби с тях, но осторожни. Никакви своеволия и никакви отстъпки. Пристигам.

Сър Арчибалд позвъни на секретаря си, даде нареждания за колата, за отлагане на срещите с фирмите, които днес имаха делови разговори с него и за редица още дребни неща, които са задължителен товар за всяка забележителна обществена личност.

Най-сетне той излезе от своя дом и се отправи към служебния си кабинет в общинската палата, за да приеме там неочакваните гости. Изпълнен с любопитство и с непреодолимо вълнение, предизвикано от чувството, че в своя шестдесетгодишен, изпълнен с приключения, борби и завоевания живот за пръв път отива срещу врага без предварително начертан план за действие…

Когато сър Арчибалд наближи палатата, пред нея вече шумеше огромна тълпа и напираше да влезе вътре. Това бяха предимно жени, дребни чиновници и пенсионери, улични продавачи и джебчии, леки жени и ловци на приключения.

Хората намалиха рева си, отдръпнаха се да му сторят път, но нямаха намерение да се разпръснат, както строго им нареждаше той.

— Позволи ни да ги видим, Арчи! — ревяха те.

Но „Арчи“ гледаше на площада недалече от палатата необикновения кораб, чиито размери и форма го смаяха и събудиха в съзнанието му мисъл за някаква опасност, надвиснала над цял Доларланд. Даде си дума веднага да съобщи на правителството всички подробности. Но и това решение не го успокои. Опасността нямаше име и сенаторът не знаеше по какъв път да тръгне срещу нея…

В служебния си кабинет сър Арчибалд намери три същества, облечени в блестящи скафандри, които пристъпиха към него, подтиквани от шерифа. От пръв поглед обществено-отговорното лице разбра, че пред него се намират същества от други светове:

— Вие се заблуждавате, шериф! — рече той строго. — И дума не може да става за някаква маскировка. Погледнете очите им — маскират ли се очи?! Ами тези ъгловати лица? Ами гръдният им кош? Не, шериф, не — с какви очи сте ги гледали? Безспорно това са пришълци от друга планета…

Но като съобрази нещо, додаде:

— Това, разбира се, никак не намалява опасността…

Говорейки, той подаваше ръка подред на трите същества, които, вместо да я стиснат, подлагаха ръцете си под неговата длан и я поднасяха почтително към челата си. Сър Арчибалд разбра, че изразяват уважението си и се усмихна самодоволно.

— Я виж ти! Разбраха с кого имат работа! — извика угоднически шерифът. — Досега никому не направиха такава чест.

Сър Арчибалд се усмихна за втори път и покани със знаци гостите да се разположат в кожените кресла. Скафандрите им пречеха, успяха само да се подпрат до крайчеца на креслата. Вниманието на мистър Мърфи бе привлечено от един от тях, който се приближи към него, протегна ръка, хвана неговата и впи в очите му продължителен поглед. Сър Арчибалд го наблюдаваше с интерес, но неочаквано в главата му се появи мисъл, от която преди това нямаше и следа:

— Шериф, донесете… — тук той спря, защото се сети, че шерифът не познава обстановката и не би могъл нищо да му донесе; позвъни на секретаря си, който веднага долетя — явно беше подслушвал зад вратата, но сенаторът сега нямаше време за мъмрене:

— Донесете веднага карти на звездния мир и слънчевата система! — заповяда той.

Секретарят сякаш се поколеба — та откъде можеше да вземе такива карти! Но за секретар на личност като сър Арчибалд не бе позволено да пита, нито да се колебае — той беше длъжен незабавно да изпълнява заповедите.

И наистина само след десетина минути на писалището вече лежаха исканите карти. Гостите веднага се струпаха над тях. Съединиха шнуровете на скафандрите, които им позволяваха да се чуват добре, и до ушите на присъствуващите достигна като ромолене на далечен поток тихият им разговор. Те обръщаха на различни страни картите, разглеждаха ги дълго и най-сетне се споразумяха за нещо. След това водачът им, както можеше да се заключи от това, че той за втори път се опитваше да води разговор, сложи пръст върху третата планета в слънчевата система, като сочеше изразително с другата си ръка ту сър Арчибалд, ту пода. Разбраха го: искаше да каже, че сър Арчибалд е жител на планетата Земя. В отговор той заклати енергично глава в знак на съгласие. Тогава гостът протегна ръка към другата карта, обиколи с пръст някаква мъглявина и спря върху едва видимо петънце. Общественикът се наведе и прочете: съзвездие Кентавър.

От изненада и недоумение той падна в креслото си. Погледът му се втренчи в очите на чужденеца. Синкавосините езерна го гледаха спокойно с елипсовидните си зеници, а главата кимаше утвърдително.

— Той казва… той казва, че идат от съзвездието Кентавър! — извика в изстъпление сър Арчибалд.

— Може — отвърна колебливо шерифът, без да знае дали да утвърди, или да отрече такова съобщение.

— Какво говорите, шериф! С ума ли сте? — кресна срещу него сенаторът, като с това изрази слисването си. — Имате ли представа къде е това?! Навярно са необходими десетки години, за да се долети оттам дотук! Невъзможно!

— Това казвам и аз, сър! — изведнъж се оживи шерифът. — Не се поддавайте на техните лъжи! Отдавна разбрах, че това са маскирани комунисти, дошли при нас кой знае с какви намерения! Да бъдем внимателни, сър!

— Но техните фигури? Нима може да се намерят на земята такива същества? — заупорствува сър Арчибалд, който очевидно имаше нужда да бъде убеждаван и успокояван.

— Комунистите имат по земите си много народи и много породи — зашепна шерифът. — Да знаете, че нямат и такива?… Нали не сме ходили да видим!

Този отговор, изглежда, се хареса на общественика. Той пропусна из устните си едно „хм…“ и потъна в размисъл. През това време тези, които така го бяха смутили, разговаряха оживено помежду си и сякаш искаха още нещо да споделят с домакините, но не знаеха как.

— Ето що, шериф — изведнъж взе определено решение сър Арчибалд. — Ние не можем веднага да решим какви са те и за какво са дошли. Държат се спокойно, самоуверено, не се смущават, нито правят опити да се освободят… Трябва, значи, да им се даде възможност да се издадат… да се разконспирират, нали разбирате?

— Разбирам! — отсечено отвърна шерифът и се усмихна съучастнически.

— Да… Нека възприемем системата на внимателно наблюдение и изчакване… По-късно ще телефонирам на правителството — оттам вероятно ще изпратят добри специалисти… Не се вълнувайте: на вас възлагам ръководството на цялата операция, няма да ви изместят… Засега нека ги приемем като скъпи гости, без да подозират нашите съмнения.

— Позволете, сър — прекъсна го с шепот шерифът, — може би разбират езика Ни и слушат разговора… Нека вземем пред вид и това.

— Прав сте! — продължи с шепот и другият. — Обадете ми се по-късно по телефона, за да продължим… Засега — отведете ги и настанете в хотел… Например „Вселена“ — и името му е подходящо… Осигурете ескорт. Необходимо е с оглед на неочаквани действия отстрана на тълпата… Разбирате, нали? Постарайте се още утре те да бъдат подложени на всички известни ви — няма нужда от пояснения, нали — изследвания… А тази вечер в тяхна чест давам банкет.

— Разбирам! — каза енергично шерифът и скочи, готов да изпълни нарежданията, когато отвън се чуха високи викове и в стаята влетя Джек Молнар, следван от цяла група полицаи. Като ги отстрани с ръка, той оправи раздърпаното си сако и застана без всякакво стеснение пред сър Арчибалд:

— Позволете да ви се представя, сър: Молнар, Джек Молнар от търговската фирма „Стерн сие син“… Имам чест — поклони се той.

Сър Арчибалд не отговори нищо и обърна въпросително строгите си очи към шерифа.

— Това е джентълменът, който пръв е видял по небето кораба и пръв плени… посрещна гостите…

— Да, сър — вие право казахте: пръв ги плених! — викна високо Джек, без да разбира каква тактическа грешка допуща. — Моите верноподанически чувства ми диктуваха да изоставя днес всичките си сериозни и дори неотложни работи, за да се занимая с внезапно налетялата ни опасност… Още щом чух съобщението по радиото, разбрах, че трябва… На вашите разпореждания, сър!… Досега бях на пост при останалите в кораба двама марсиани…

Сър Арчибалд го изслуша намръщен, вдигна вежди, когато той нарече гостите „марсиани“, но не го поправи и отново насочи към шерифа укоризнения си поглед.

— Ние бяхме спокойни, сър — извини се шерифът — защото оставихме в кораба именно негова милост. Той, смея да ви уверя, изпълнява задълженията си не по-зле от всеки униформен полицай… Може сам да се уверите.

— Смея да ви напомня, сър — започна в тон с тях и Джек, — че нашата фирма е редовен член на Доларландското дружество за индустриална сигурност… Не ми липсва опит, имайте доверие, сър… Нали най-сетне не трябва да се забелязва, че ги следим — прошепна на самото ухо на сър Арчибалд. — В страната има чужди кореспонденти, които слухтят за новини, а аз — така да се каже, съм незабележим… Дори, ако искате да знаете — той направи изразителен жест с ръка и се тупна по гърдите — вече успях да се сприятеля с тях и те гледат на мене като на доверено лице… Водач, един вид…

— Хм… да… — промърмори сенаторът, все още с не напълно определено отношение, но в гласа му се четеше доволство; в следния миг то се изрази в ново нареждане към шерифа:

— Зачислете го на заплата… — И като се обърна към Джек, добави: — Внимавайте да не забъркате някоя каша, защото…

— Моля ви, сър, моля! — извика с цяло гърло Джек и от устата му, сякаш знак на протест, изхвръкна дъвката, която от сутринта не бе имал време да подъвче.

Сър Арчибалд вдигна величествено ръка, даде знак, че са излишни повече уверения. Стана прав и срещата бе приключена.

Шерифът поведе групата. Джек хвана под ръка първия от чужденците. Другите се наредиха зад тях. Те наистина имаха нужда от подкрепа: много трудно се движеха, сякаш носят огромен товар. Сър Арчибалд отдаде това на скафандрите и не се замисли повече, Та откъде можеха да знаят умните доларландци. че тези същества идват от планета, чиято маса е по-малка от тази на планетата Земя и затова тук собственото им тегло е много по-голямо?! Едва влачеха телата си, макар че скафандрите им отчасти намаляваха натиска на атмосферата и ги снабдяваха с подходящ за дишане въздух.

През ума на авторитетния общественик не мина и сянка от мисъл, че би трябвало да се окаже медицинска помощ на тези дошли от далечен път мислещи същества. Не — сър Арчибалд нямаше време да мисли за такива дреболии: той имаше сега много по-важна работа. Беше обещал и следователно трябваше незабавно да се организира пищен банкет в чест на гостите. А този банкет беше необходим на самия сър като въздуха и водата…