Зора Загорска
Съкровището на планетата Земя (14)

ГЛАВА I
ЛЬОНЯ И ВАНКА

Слънцето беше се издигнало високо над водната шир и унесено в гледката на брега, не бързаше да напусне удобната си позиция. Под лъчите му сред чистия ситен пясък се отделяха прашинки скъпоценни камъчета; те ту проблясваха, ту изчезваха и от това пясъкът непрекъснато искреше в палава игра.

Океанът образуваше голям залив, ограден от две страни с високи скали, които стръмно надвисваха над водите. По някаква своя прищявка природата бе пожелала да скрие в общата сурова брегова линия малко съкровище — предизвикателство срещу голите сиви скали, чиято мрачност още повече изпъкваше върху зеления пояс на дърветата по-навътре в сушата.

Между пясъчната лагуна и града, на линията на зеленините, се издигаха две големи здания, съединени с общ парк — обсерваторията и санаториумът.

На това място беше единственият плаж на града, който се криеше зад скалистия бряг. Тази сутрин още нямаше никого. В празнични дни плажът се оживяваше към десет часа, а в делник не се мяркаха много хора. Сезонът още не беше открит — водата бе студена от топящите се на север ледове.

Откъм зеления пояс изскочиха две светли точки, които се търкаляха в надпревара към плажа. Едва по-късно се очертаха голи крака в къси сиви панталонки и бели блузи.

Двете момчета се спуснаха почти едновременно до крайната линия на пясъка, заливан от кротките вълни. Едното направи крачка напред.

— Аз съм Винету, аз! — извика то. — Не оспорвай’ Полага се ти да бъдеш Черният бик!

— Я-я-я! — запротестира другото. — Нямаше да ме надминеш, ако не бях се дръпнал настрана, за да не се сблъскаме. Не е право!

— Я гледай!… Какво беше условието, Ванка?… Хайде лягай, ти си Черният бик — каза по-голямото момче с по-ярко очертана мъжественост, на чието лице изпъкваше твърда брадичка.

Другото, с малко по-нежни черти на закръгленото си съвсем по детски лице, още се мусеше, но личеше, че при допълнителен натиск ще се примири. И по-голямото не закъсня да упражни тоя натиск:

— Хайде, Ванка, лягай! Е, не се ядосвай: утре пък аз ще бъда Черният бик, обещавам! И без състезание ще стана!

— Ти все така, Льонка, а после: „Да се надбягваме!“… Утре аз ще кажа как да изберем вожда на апахите!…

— Добре. Лягай сега!

Ванка понечи да легне, но съобрази нещо. С един замах разкопча бялата си блузка, сгъна я внимателно наопаки и я остави на пясъка, а след това събу и панталонките. Остана само по бяло потниче и тъмносини плувки. Льоня не се събличаше, вторачен в другарчето си, горящ от нетърпение да го види легнало на земята. Ванка вече се изтегна с охота на затопления пясък, из който на невидими облачета излиташе топла влага, но Льоня го задържа за ръката:

— Е, не така де — не така! Говори както се полага!

— Аз съм победен! — покорно рече Ванка и протегна врата си чак до краката на своя неумолим повелител. Полагаше се по правилата Винету да вдигне крак и сам Черният бик да положи този крак на главата си. За учудване на Ваня това обаче не стана. Той не побърза да види защо: топлата влага на пясъка навлизаше в ноздрите му и леко ги дразнеше. Искаше му се да се изтегне удобно, да затвори очи и да полежи спокойно. А Льоня бе вдигнал крак и отново го отпусна върху пясъка, загледан в далечината, заинтригуван от нещо.

— Гледай, Ванка, лодка! — вдигна той ръка по посока към другия край на залива.

Ванка се обърна лениво, седна и също отправи очи нататък.

— Не прилича на лодка — рече той без особен интерес.

— Лодка! — разгорещи се Льоня. — Хайде на бас! — Той обичаше да се лови на бас при всеки възможен случай. — Лодка е!… Че какво друго може да бъде?

Ванка, по-спокоен, с ръка над очите, все повече разбираше, че ако това е лодка, то тя е съвсем особена, необикновена. Наистина, какво ли пък друго можеше да се намира на брега?

— Може и лодка да е — отблъсна той предложението за бас: не му се искаше да рискува, от такива басове с Льоня често губеше. — Само че виж каква е особена, топчеста някаква…

— Трябва да е нов модел — колебливо рече Льоня и изведнъж заповяда: — Ставай!

И без да го дочака, затича нататък. Малко по-тромаво, но със същата бързина и любопитство затича след него и Ванка.

— Спри, Льонка, почакай! Нека си взема дрехите! — сети се Влия.

— Остави, ще ги приберем на връщане. Кой ще ти ги наеме — няма жива душа наоколо.

И понеже Ванка се колебаеше и поглеждаше все назад към дрехите си, Льоня смъкна тичешком блузката си и като я захвърли на пясъка, извика:

— На, гледай: хвърлям и моята! Тичай сега!

Двете момчета затъваха в пясъка почти до глезените. После се изхитриха и се спуснаха до самата вода, където пясъкът беше съвършено мокър, не лепнеше толкова и образуваните локвички под краката им измиваха стъпалата. Тичането им се облекчи. Подскачаха, когато кракът им се натъкнеше на твърда мидена черупка, изчакваха се един друг, докато чистеха водораслите, които болезнено се вливаха между пръстите, и отново поемаха напред.

Разстоянието от единия до другия край на залива не беше малко, макар заливът да изглеждаше незначителен в сравнение с огромната шир на океана. Колкото повече приближаваха тайнствения предмет, грабнал вниманието им, толкова губеше приликата си на лодка. Това караше Льоня да се замисля, нямаше желание да бъде уличен в грешка.

— Подводница! — викна Ванка. — Гледай, цялата е от метал, виж как блести!

Това предположение се стори и на Льоня напълно правдоподобно, но не искаше да отстъпи първенството на по-малкия си другар. И по-скоро от желание да противоречи, отколкото от вътрешна убеденост, каза:

— Каква подводница? Къде й е перископът? Къде и е бордът?! Трябва да знаеш, че подводницата също има борд и досущ прилича на параход, когато плувне над водата. Пък и какво може да търси подводница тук, толкова далече от пристанището?

Ванка разбираше правдивостта на забележките — неведнъж беше виждал подводници и на пристанището, и на кино. Но онова, което блестеше срещу тях, не можеше да бъде сравнено с нищо друго.

— А да видиш, че е подводница! Какво друго може да бъде?

Момчетата вече значително бяха приближили до необикновения плавателен съд. Правеше им впечатление, че не се мяркат хора.

Пръв спря Льоня и направи знак с ръка на приятеля си. Загледани в странния предмет, който се очертаваше вече в пълната си форма, те започнаха да разсъждават:

— Не е лодка. Каква ще е тази лодка, голяма колкото цял параход, и такава кръгла!… Никакъв борд… Май ще излезеш прав, Ванка: трябва да е някакъв нов тип подводница, каквато не сме виждали… Но какво търси тук?

— Чуй, Льонка: в нея сигурно има диверсанти! Извели са я далече от пристанището, за да не ги види никой, когато слязат на брега.

— Глупости! Диверсантите ги спущат далече от брега с гумени лодки, така че никой да не разбере нищо: плуват си екскурзианти с лодка и толкоз, де ще ги усетиш?!… А подводницата кръжи надалеч… Това е някоя пострадала от бурята подводница — аз ти го казвам! Повредила се е и излязла на брега да се спаси от гибел.

 

Това предположение им се стори най-правдоподобно. Във въображението им вече се рисуваше картината на авария в подводницата. Тъй като не се виждаха никакви хора, представяха си повреда на кислородните камери, екипаж, който умира без въздух, а никой няма сили да мръдне и отвори, за да нахлуе вътре пресен въздух…

Колкото повече приближаваха, толкова по-ясно им ставаше, че пред тях се намира нещо необикновено. Забавиха крачките си, взеха да се оглеждат дали няма да се мерне наоколо възрастен човек. Обаче неудържимо ги влечеше желанието да бъдат първи спасители на нещастните пострадали моряци. Най-сетне съвсем приближиха.

— Льоня, знаеш ли: това е ракета! — викна Ванка.

— Ами, ракета зер! Къде си виждал ти сферична ракета! И ракетите са по-малки, а погледни това нещо — има трийсет-четирийсет метра в диаметър. Брой колко крачки е само! — отвърна Льоня.

Те зашариха успоредно с тялото и започнаха да броят крачките си.

— Голяма ракета — настоя на своето Ванка. — Ти си виждал някакви ракети, а пък те правят всеки ден нови и нови!

— Трябва да съобщим! — отсече Льонка.

— На кого?

— То се знае на кого: на милицията. Тук трябва да се разузнае, да се установи от какъв произход е тази подводница… или ракета, ако щеш — дявол знае какво е. Може да има вражески пръст в цялата истерия… Може вече да са слезли от нея на брега…

— Добре, да тръгваме — съгласи се веднага Ванка, чието сърце, след всички догадки, биеше неспокойно.

Отдалечиха се на двадесетина крачки, като непрекъснато и плахо се обръщаха назад. Имаха чувството, че никой ги следи зорко.

Да минем край дрехите — предложи грижливият Илика.

— За какви работи мислиш! Учудвам се понякога: в ума ти все дрехи, храна и разни ми ти глупости! — каза поучително Льоня. Да поучава, му даваше право разликата във възрастта: той беше с цяла глава по-висок от Ванка и имаше четиринадесет години, докато Ванка не издаваше повече от дванадесет.

— Тичай сега да съобщим, че няма време. Докато стигнем до града, кой знае какво може да се случи.

След тези думи те хукнаха назад, но изведнъж почувствуваха нещо странно: като че невидима ръка прегради пътя им с невидима стена. Двамата спряха едновременно и се погледнаха изплашени.

— Какво е това, Льонка? — запита страхливо Ванка, взирайки се пред себе си, сякаш чакаше невидимата преграда да се покаже.

— Не зная — смънка Льоня.

— Сякаш се блъснах в нещо… Не мога да го прекрача…

— И аз…

Обърнаха се едновременно назад и видяха онова, което с трепет догаждаха: от необикновеното превозно средство бяха излезли двама мъже. Малко е да се каже мъже: на момчетата те се сториха истински великани.

— Виж, водолази… — тихичко прошепна Ванка.

— Гледай какви им са скафандрите, блестят като сребърни.

— Насам идат… да бягаме! — извика изплашен Льоня, изоставил покровителствения си тон.

— Как ще бягаш, стената си стои на място!…

Льонка хвана за ръка другаря си. Напред не можеше да се върви, трябваше да се върнат или да кривнат настрана. Обаче невидимата стена се изпречваше, накъдето и да се обърнеха.

Момчетата спряха слисани. Завладя ги чувството за нещо свръхестествено. На брега беше толкова тихо, че чуваха само шума на вълните и тежките удари на сърцата си. Стояха на едно място и гледаха с ужас как бавно приближават към тях незнайни хора, като излезли от приказките богатири, оковани в броня. А те вървяха все по-бавно, потъваха в пясъка на всяка крачка, едва вдигаха краката си. Това правеше да изглеждат безпомощни, което поокуражи момчетата. Само да не беше тази стена! Бяха затворени като в клетка и не им оставаше нищо друго, освен да стоят й чакат, докато неизвестните мъже ги настигнат.

— Нека само дойдат! — закани се Льонка. — Няма да им се дадем! Какво си мислят те!… Я ги виж: не могат да вървят… Като му ритнеш един, веднага ще се стовари на земята!… Пък и наближава време да дойдат хора на плажа…

Седнаха на пясъка — така можеха да наберат сили.

А непознатите се приближаваха. Момчетата вече можаха да забележат необикновеното във фигурите им: голям гръден кош, особени стъпала и чудни очи под надвиснала челна кост.

— Ух, какви са! — изохка Ванка, съвсем изгубил присъствие на духа.

Между това странните богатири сякаш се стараеха да им покажат добрите си намерения. Когато пристигнаха, единият от тях седна на пясъка до Льонка, хвана го за ръка, загледа го продължително и сериозно.

— Ах! — извика изведнъж момчето. — Те са хората от Марс!… Нали ти разказвах? Сестра ми първа е видяла и фотографирала техния кораб в полет към земята.

Децата изведнъж се оживиха и дадоха свобода на любопитството си: вглеждаха се в очите на непознатите, пипаха скафандрите им. Единият вдигна на ръце Ванка. Седналият се вглеждаше с добрата усмивка на сините си очи в Льоня и нещо му прошепна на своя непознат език. Момчето се вслуша в музиката на този глас и в същото време неизвестна сила му подсказа какво се иска от него.

— Ванка, ставай! — викна то. — Трябва да известим за пристигането им — те искат това!

И като се обърна към чужденците, закрещя със споя неравномерен — ту дебел, ту писклив — мутиращ глас:

— Тръгваме! Сега ще доведем, хора! Вие само стойте тук — да не отидете нанякъде, че да ви търсим? Чакайте, само да видите сега какво ще стане! Ако не се вдигне па крак целият град!…

Ал Хас се вслушваше в думите и от лицето му не слизаше неговата добра, нежна усмивка. На Хай Мел не му се искаше да пусне от ръце Ванка, любувайки се на розовите му загорели бузки. Той нежно докосна малкото му, потънало в пясък перчемче, изгорелите му от слънцето поолющени раменца, разтърси го и приближи лицето си към неговото, сякаш искаше да го целуне. На Ваня се стори, че видя в очите му сълзи, но не беше сигурен — пречеше шлемът, скафандърът блестеше и заслепяваше очите му. Льоня го дръпна за фланелката и забърза:

— Хайде, няма време!

Децата затичаха — стената беше изчезнала, както се бе появила. Тичаха и се обръщаха, махаха дружелюбно с ръце и получаваха същия отговор. Забравиха блузките си. Упътиха се право към зелената линия нагоре, където минаваше шосе.

— Какви мили деца! — рече разчувствуван Хай Мел.

— Наистина. Щастлив случай за тебе, нали? Срещата ни с тях ми изглежда добро знамение — потвърди замислен Ал Хас.

— Децата навред са добри, но бащите!…

— Децата приличат на бащите си — нека вярваме това! В нашето положение не ни остава нищо друго, освен да се приберем в кораба и да чакаме… Чувствувам се отпаднал.

— Навярно от напрежението на нервите, което упражнихме, за да спрем на място децата.

— Едва ли. Ти си лекар и по-добре знаеш, че то не е толкова изтощително… Но преживените сътресения, тревогите за другарите се отразиха зле на моето сто и шестдесет годишно сърце…

През същото време двете момчета тичаха с все сила.

— Ще се поизпотим, докато стигнем до града, дано ни вземе някой камион — рече Ваня, който се задъхваше.

— Какво ще правим в града: право в обсерваторията отиваме. Ей я къде е, до санаториума — отвърна, без да спира, Льонка. — Дръж се! — После спря за миг и попита:

— Видя ли ги, Ванка? Видя ли какви са, а?

— Аха! Съвсем особени. Ама са добри. Аз нали ти казах, че това е ракета — видя ли?

— Казал си!… Кога пък си казал такова нещо?!

— Казах! Не си криви душата! Още когато ти твърдеше, че е подводница. И тогава аз рекох, че прилича на ракета.

— Да, но после ти каза, че няма такива ракети.

— Не е вярно!… Най-напред аз…

— Я зарежи това! — прекъсна го Льоня и се устреми по-бързо напред. — Няма значение кой какво е казал. Важното е, че ние първи открихме ракетата и хората от Марс. И ако искаш да знаеш, това съвсем не е ракета, а истински звездолет! Сега да видиш какво ще стане… само да видиш!…

Едва ли можеха да се досетят какво ще стане, но бяха сигурни, че в събитията на тях се пада голяма, значителна роля на истински откриватели.

Изпотени и задъхани, най-сетне те дотичаха до обсерваторията. Спуснаха се вътре, без да обръщат внимание на слисания портиер, който не знаеше какво да прави: да ги спре ли, или да не ги спира. Момчетата той добре познаваше: и Льонка, братчето на Лида Андреевна, и българчето Ванка, син на прочутия инженер — българин, който работеше по строежите на крайбрежието. Но откъде накъде трябваше да нахлуват като хуни в един научен институт, при това голи?… Ще трябва да поговори с Лида Андреевна, братчето прекалява…

Старият човек извървя няколко стъпала след тях и реши, че няма смисъл да продължава по-нагоре: и без друго тези проклетници бяха вече изчезнали из коридора към кабинета на Лида Андреевна.

През това време Льоня вече чукаше с всички сили на вратата с надпис: „Лида Андреевна Чарская, младши научен сътрудник“. Преди да чуе разрешението за влизане, той нахълта вътре все тъй стремително, както беше минал край портиера, водейки за ръка след себе си засрамения Ванка.

— Лида! Лидочка! Те са тук! Видяхме ги — на, питай Ванка! — избърбори той на един дъх, като дърпаше за ръка сестра си, слисана и от нахлуването, и от необикновения шум, смръщила вежди и готова да го смъмри.

— Кои са тук? — запита тя озадачена от съобщението.

— Ами че марсианите! Твоите марсиани! Нали ти първа откри кораба им в небето, докато обикаляше земята? Първа го фотографира — зная!

Лида Андреевна в миг осъзна, че децата носят голяма новина, стана от стола си и разтърси раменете на братчето си:

— Говори човешки, какво току подхвърляш думички! Казвай сега: кои са тук и къде са?

— Марсианите. Тук са, на брега.

— Откъде разбра, че са на брега?

— Ами че видяхме ги! Не ви лъжем, Лида Андреевна — счете за свой дълг да се намеси и Ванка. Той бе успял да си отдъхне от тичането и говореше по-уверено и разбрано от Льоня.

— Къде сте ги видели? — обърна се този път към него Лида Андреевна, защото й се видя по-надежден разказвач; тя познаваше въображението на своя брат и се отнасяше недоверчиво към сведенията му.

— Долу, на брега. Ей там на! — изтича до прозореца Ванка. — Елате, елате тук, Лида Андреевна! — закрещя и той, свикнал вече с обстановката. — Ето на, оттук се вижда ракетата им. Гледайте!… Виждате ли? — сочеше той блестящия кораб на брега.

Лида Андреевна се взря съсредоточено, сложила ръка над очи, после изтича и грабна от чекмеджето на писалището си бинокъл. Двете момчета викнаха в хор:

— Видяхте ли? На — това е ракетата им. Двама са. И знаете ли какви грамадни — два пъти колкото мене!…

— Но как така… — недоизрече тя, свали бинокъла и се засуети в нерешителност. Нещо я спираше:

— Я ми разкажете всичко подред!

Те не чакаха втора покана; и без друго се задушаваха от желанието да разкажат приключението си.

— Закусихме и отидохме на плажа… — започна Ванка.

— … Заиграхме се и изведнъж аз видях нещо…

— Льонка рече: лодка. Аз казвам: не е лодка! А той: подводница… Аз пък казах веднага, че прилича на ракета.

— Казал си! Нищо не си казал. За подводницата ти го измисли! Е-е, както и да е: затичахме двамата нататък и като приближихме, казахме си…

Разказът за преживяното протече по същия начин до онзи момент, когато трябваше да признаят малко позорното си изплашване, да кажат и за невидимата. стена.

— Е-е, изплашихме се! Помислихме, че са някакви диверсанти. Знаеш Лидочка — нали не сме виждали такава ракета!…

— Да!… И тръгнахме назад да съобщим… Но тогава…

— Тогава те издигнаха отпреде ни стена. Истинска стена, макар че не се виждаше. И ни спряха. Истина ти казвам!

— Каква стена? — недоумяваше Лида Андреевна. — Я не съчинявай!

— Не съчинявам — питай Ванка! Стена като стена, само че невидима. Не зная от какво я направиха, навярно от невидими вълни. Тогава ги видяхме — излязоха от ракетата. Двама. Само че не могат да ходят бързо и затова е трябвало да ни спрат със стената. И после дойдоха при нас и ние ги разгледахме. Пратиха ни да съобщим за пристигането им.

— Пак съчиняваш! Как са ви пратили, на какъв език разговаряхте с тях?

— Не сме разговаряли на никакъв език — отвърна Льоня уверено. Ей така си се разбрахме, без думи. Какво чудно има в това? С очи се разбрахме. Те казаха и ние се сетихме какво искат. И тръгнахме. Е, и защото до града е далече, решихме… — тука. Нали имаш телефон — съобщи където трябва.

Лида Андреевна отново вдигна бинокъла и дълго разглежда странния сферичен кораб на брега. Около него не се виждаше никой; ако наистина екипажът е излизал, то отново се е прибрал вътре. Тя все още се колебаеше. Научната работа я беше направила придирчива: докато не установеше нещо с положителност, не бързаше да го споделя с другите. Смущаваше я и друго: вчера доларландските вестници съобщиха, че корабът е екипажа е потънал в океана. Преди да тръгне към стаята на директора, тя отново запита:

— Слушайте, момчета, да не ме лъжете? После…

— Честна пионерска! — викнаха двете в хор.

— Щом е пионерска, тогава е друго — усмихна се тя, махна им с ръка да я последват и се отправи към кабинета на професора. Там те повториха всичко, което вече разказаха. Професор Липаев също разглежда дълго с бинокъл кораба — както на момчетата се стори, цяла вечност. Най-сетне рече:

— Те са. Няма никакво съмнение, че са те! Няма на земята ракети с такава форма и големина… Това е истински звездолет… Значи, истеричният вой на доларландската преса се оказа блъф… Но с каква цел разгласиха, че са загинали?… Май не е трудно да се досети човек.

После се обърна към момчетата:

— Браво, юнаци, браво!… Направили сте голямо откритие. Вашите имена ще останат завинаги записани в историята на…

Александър Егорович Липаев не можа веднага да реши в коя история. Разбира се, нито в историята на астрономията, нито на космонавтиката… Но скоро реши този въпрос и довърши:

— В историята на междупланетния транспорт. Ваня и Льоня си хвърлиха победоносни погледи: ето кои са те, измежду първите пионери в междупланетния транспорт! Първи те срещнаха чуждопланетните гости, следователно на тях се пада честта първи да ги посетят.

Професорът остави двете момчета да се радват на щастието си и с трескава бързина започна да върти телефона. По стълбите се разтичаха хора: сътрудници, шофьори, дори и чистачи.

След една минута всичко в обсерваторията, потънала във вечна тишина и покой, впила поглед в далечните блестящи безмълвни светове, закипя…