Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
1 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
pechkov (2006)

Издателство „Народна култура“ — София, 1967 г.

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА III
ЩАСТИЕТО ВЗЕМА РЕАЛНА ФОРМА.
ДЖЕК ЗАПОЧВА СВОЯ ЗНАМЕНИТ БИЗНЕС

След като излязоха от кабинета на сър Арчибалд, водени от Джек, гостите се отправиха към своя кораб. Намериха го заобиколен от огромна тълпа. Хората се биеха за възможността да се допрат до него и да го разгледат по-отблизо. На единия му ъгъл стоеше човек с кинокамера и неистово крещеше да не пречат на снимките му, въпреки че цял взвод помощници разгонваше тълпата и разчистваше мястото.

Когато се зададе шерифът с тримата чужденци и Джек, тълпата изостави кораба и се спусна към тях. Въпреки полицейския кордон тя заплашваше да изтръгне от ръцете им гостите. Една жена разкъса кордона и като крещеше и се смееше истерично, прегърна един от чужденците, разцелува шлема му на мястото, където трябваше да бъде устата. След това се опита да отреже с ножица част от скафандъра му за спомен като талисман. Един полицай грубо я дръпна за косата и я изтегли настрана.

Не се знае дали чужденците щяха да достигнат до кораба си, ако не си бяха послужили с летателните столчета. Водачът им погледна Джек и го прегърна — така в прегръдката му и той долетя до вратата, която се отвори веднага и тримата страдалци, следвани от Джек, се изкачиха вътре по спуснатата стълба. Роботът на входната камера ги пое и изтласка в познатата вече каюткомпания. Джек изпухтя от умора и безцеремонно поиска с жестове маската. Подадоха му я, нахлузи я на главата си, но пак стана нужда да му помогнат за пущане в действие апарата й.

— Умирам от умора и глад! — рече оня от чужденците, който бе водил разговора е мистър Мърфи и когото наричаха Ли Фай.

Той отвори една ниша, извади пакет с кръгли сиви бонбони, не по-едри от лешник, пусна в устата си един и подаде останалите на Мен Лу.

— Получихте ли някакви резултати? — попита го Ал Хас.

— Не. Вях твърде красноречив и им показах нашата родина на картата на звездния мир. Разбраха ли ме те — не зная, но едно е ясно: не ми повярваха. Кой знае по какви причини у тях се е създала грешна представа за пристигането ни тук. Мисля дори, че ни считат за опасни врагове. При това положение ние не сме нищо повече от пленници. Навярно ще ни подложат на наблюдения и изследвания.

— Позволете, Ли Фай — намеси се пилотът Дул Хай, — с кого говорихте вие? Щом живеят в общества, невъзможно е да нямат организации с отговорници. Би трябвало да се насочите към такова лице.

— Те сами ни заведоха при такова лице. Това личеше от цялото им държание с него. Да бяхте ги видели, Дул Хай!… Техните раболепни физиономии!…

— А каква тълпа!… Едва се промъкнахме! Видяхме едно общество, което няма представа от етика, от възпитание… — допълни Мен Лу, петият член от екипажа, бордови инженер.

Говорейки, той забеляза гладните очи, с които земният човек наблюдаваше пакета бонбони и му поднесе от тях. Едва сега Джек се сети, че в суматохата сутринта бе загубил приготвения от Морион сандвич и до този момент нищо не бе хапвал. Гладът изведнъж подкоси краката му. Той сложи в уста малкия бонбон, обмисляйки как би могъл да поиска истинска храна и дали те имат. Бонбонът се разтопи и в същия миг в тялото му се разнесе успокоителна топлина, стомахът престана да се свива, кръвоносните съдове се наляха с живителна сила. „Гледай какво ултрахранително вещество! — помисли той. — Сякаш съм ял до пресита. Ако имах повече такива бонбони да отнеса на Морион, Рики и Тони…“ Мисълта за децата стана причина да се опомни от замайването, което го владееше през това пълно с чудновати преживявания утро.

— Странно — промълви Ал Хас. — Този земен човек не може да се допре до нещо, без да се събуди у него желание изцяло и еднолично да го притежава. Сега той мисли за нашите стимулиращи бонбони. Иска от тях, но иска големи количества… Мисли за семейството си… Дул Хай, дайте му пакет хапчета — любопитно е да видим какво ще направи.

Джек прие предложеното пакетче, като се опитваше да прикрие алчността, която то събуждаше у него, ала отправените му към отворената ниша очи го издаваха. Той получи втори пакет, но от това погледът му не се измени и Ал Хас направи на Дул Хай знак да затвори нишата. И без това хранителните им запаси бяха оскъдни, а бъдещето — пълно с неизвестност.

Джек мислеше за колко време може да стигнат тези бонбони на цялото семейство, ала не знаеше продължителността на действието им.

— Те гладуват! — прошепна Ал Хас. — Положително гладуват! Няма друго обяснение на неговия стремеж да се запаси с повече стимуланти. Пресмята времето, за което ще му стигнат.

— А видяхме такава пищна растителност! Не е възможно да не изобилствува с животински свят! — учуди се Мен Лу. — Бяхме сигурни, че живеят охолно и безгрижно.

— Кой знае… Гъста населеност, както се вижда от този град. Налага се да решим дали да останем, или ще се връщаме веднага… Сигурно е, че планетата не отговаря на нашите изисквания. Ще се наложи да отлетим към друга звездна система.

— А горивото?

— Гориво имаме достатъчно. По-зле сме с хранителните запаси. Дали не бихме могли да ги увеличим тук?… Освен това трудно бихме насочили звездолета в правилна посока от този непознат за нас край към други светове. Ще ни трябва повече време, докато се ориентираме. Нека Мен Лу направи точни изчисления… Не бива да избързваме, още нищо не сме видели и проучили. А може да се окаже съвсем друго… Може да открием разумни същества с по-висока култура… Та нима тези, които видяхме днес, са могли да създадат космическите ракети, наблюдавани от нас? Нашата планета е много по-малка, а сами знаете какви различия съществуваха в психиката и културата на населението й.

Налагаше се Джек да обясни на чужденците, че трябва да напуснат кораба си и да се възползуват от гостоприемството на доларландци в един от най-луксозните им хотели. Той използува такива изразителни жестове за поканата си, че най-после бе добре разбран.

— Ще трябва да слезем — рече Ал Хас на другарите си. — Интересно е какво ще ни поднесат. Имам основание да се съмнявам в намеренията им, бъдете внимателни… Така или иначе — ще трябва да се подчиним. Координатите на кораба ни са ви известни; запасете се с пакет стимуланти и отбранителна игла. Проверете изправността на скафандрите, особено апарата за изменение състава на въздуха. Бъдете готови! Зареждам автомата на кораба да отговаря само на шифрованата радиовълна.

След няколко минути нарежданията му бяха изпълнени, стълбата се спусна и по нея слязоха и петимата чуждопланетници, олюлявайки се, като вдигаха тежко краката си, сякаш преминаваха през гъста каша. Настаниха ги в голямата полицейска камионетка. Пътуваха само няколко минути. Джек позна, че се намират пред хотел „Вселена“ по рекламните табла, елегантните коли и голямото движение на хора по улицата. Той потегна набърже своето късо палтенце, смутен от необходимостта да се яви така зле облечен в най-луксозния хотел под критичните и презрителни погледи на портиери и лакеи. „Най-забележителните хора на родината ми са започвали кариерата си в работнически комбинезон — рече си той и тази утешителна мисъл го изпълни с кураж. — Нима вече не съм достатъчно известна личност, за да се обръща внимание на облеклото ми?“

Той съвсем се ободри, когато до ушите му достигнаха виковете на вестникарчетата:

— Марсиани! — Значи, бяха възприели неговото становище! — В Доларланд се приземи космически кораб от Марс! Джек Молнар посреща пръв марсианите! Чудните приключения на Джек Молнар, първият човек, влязъл във връзка с марсианите! Джек Молнар разговаря с тях! Интересни сведения! Вземайте, четете, лейди и джентълмени!…

Едва ли вестникарчето можеше да се досети, че притичалият до него мъж с протрити лакти, който набърже грабна двадесет броя от вестника, е същият този Джек Молнар…

— Отведете ги е асансьора в апартаментите им на двадесетия етаж! — заповяда шерифът, който причакваше Джек и гостите пред хотела с голяма група полицаи. Той вече гледаше на Джек като на свой подчинен. — Изяснете им, че точно в девет часа ще бъде открит в голямата зала на палатата тържествен банкет в тяхна чест. Погрижете се за облеклото им — в този си вид не могат да се явят. Разноските се поемат от общината. Разбрано?

— Разбрано! — отвърна Джек със същия тон, с който шерифът отговаряше на сър Арчибалд. След това подкани към асансьора своите „марсиани“. Преди да влезе в него заедно с последната група, едва успя да отстрани ято репортьори, като им обеща интервю след един час. После остави гостите сами и като предупреди полицаите от охраната да бъдат бдителни, упъти се из града.

Отби се в първия луксозен универмаг и най-напред се постара да подбере облекло за себе си. Пари, разбира се, нямаше, но той добре знаеше, че сега това е най-дребният въпрос. С вид на страшно зает човек набърже подбра пет смокинга от най-големия съществуващ номер. Затрудни го подборът на обувки, защото бе забелязал особените крайници на „марсианите“, които по-скоро приличаха на мечи стъпала, отколкото на човешки крака. Навярно щеше да се наложи те да се явят на банкета в своите пластмасови ботушки, но въпреки това не биваше да се отказват от петте чифта обувки. Закупи и всичко останало: бельо, ризи, връзки и прочие, та дори до копринените кърпички за джобчетата на смокингите.

Предстоеше още много работа: гостите трябваше да вземат душ, да се преоблекат. Едва сега Джек проумя, че прекалената заетост на „големите“ хора, която досега му изглеждаше някаква поза, всъщност е жива действителност. Колко много работа имат наистина тези „големи“ хора! Присъствието само на един банкет е свързано е толкова грижи, а какво остава, когато това се върши всеки ден и дори по няколко пъти на ден!… Дори само смяната на облеклото поглъща две трети от времето ти! Та лесно ли е да се представиш в банкетна зала!…

Проникнат от уважение към задълженията на „големите“ — разбира се, и към себе си, — Джек бързаше. След като подбра всичко, с небрежния жест на стар милионер съобщи на продавачите, че всичка ще бъде платено от общината, даде адреса на хотела и пое надолу по стълбите.

Но преди да стъпи на четвъртото стъпало, пред очите му изникна от земята лакей в луксозна ливрея и с дълбок поклон го помоли да се отзове на поканата на мистър директора, като се отбие в кабинета му. Джек помисли за протритите си лакти, но това вече не можеше да го смути. Изпитваше дълбоко съмнение относно благородните намерения на „мистър директора“ и с облекчение съзна своята тактичност да не навлече някой от подбраните костюми. Но през този полуден у него се бе изработило уважение към собствената личност — чувствуваше се почти истински милионер. А на този свят нищо друго няма такова значение, както личното самочувствие.

С тези мисли Джек се изправи в целия си ръст — истинска върлина — пред нисичкия, дебел директор. И веднага има възможността да се увери в чудодейната сила на щастието. Кацне ли веднъж на раменете ти — всичко се нарежда от само себе си.

С най-любезната си усмивка директорът му съобщи, че подбраното няма да се заплаща — то е подарък от фирмата за гостите и за техния водач, мистър Молнар.

— Мистър Молнар може да направи още по-пълен подбор на облекло и домакински потреби за семейството си. А ако нямате време, както предполагам, предоставете на нас това, няма да съжалявате. Само дайте домашния си адрес — приключи той.

— Благодаря — смънка Джек, като премисляше какви изгоди може да вижда този врял и кипял в бизнеса човек във връзката си с него. Директорът не го остави да се лута в предположения:

— Струва ми се, чух, че мистър Молнар е един вид съмишленик… така да се каже… Ако не се лъжа, вие… вашата фирма е член на Дружеството за индустриална сигурност?

— О, да!…

— В такъв случай нямате нужда от съвет как да постъпвате с новите… как да се изразя?… Пришълци или там както щете… Към вас лично имам молба да съобщите на репортьорите в предстоящото интервю, че именно нашата фирма е постоянният снабдител… ваш и на марсианите… че единствена тя е могла да подготви веднага подходящо облекло.

— Разбира се! — облекчено въздъхна Джек и в същия миг се досети, че твърде бързо се съгласи.

— И още нещо — веднага ласкаво додаде директорът, — молим също да съобщите, че лично аз съм един измежду първите, които са се запознали с гостите и оказвали всякакво съдействие на… вас и на… властта… Нали ме разбирате?

Джек видя последицата от тактическата си грешка, но всъщност ’нямаше какво да загуби, затова прие с поклащаме на глава и това предложение.

— Разбира се, аз съм дълбоко убеден, че в резултат на всичко вие ще имате възможност да ми осигурите подходящо място в банкетната зала на тазвечерното тържество — заключи той, като стана.

Джек го гледаше изумен. Той сам беше доларландец и може да се каже, добре познаваше света на рекламата, сделките и бизнеса, но никога не му бе минавало и през ум, че това е толкова лесно и просто. Знаеше, че две неща движат доларландското общество: парите и сензацията, но нямаше още опит и не съобразяваше какви изгоди може да се извлекат от всяко нещо. И ето: този нисичък и дебеличък директор заставаше отпреде му тъкмо навреме, като живо олицетворение на онова, което не биваше да забравя. Не — отсега нататък Джек знае какво да върши и как да го върши!…

От тези мисли той смръщи вежди. Директорът почувствува, че противната страна няма да се предаде толкова лесно, както изглеждаше на пръв поглед. И наистина, Джек напусна кабинета му не само е обещаните комплект мебели, но и с тлъстичък чек в джоба. Впрочем определението „тлъстичък“ е твърде относително: той би изглеждал тлъстичък на довчерашния Джек: днешният Джек бе устремил очи високо в звездните небеса…

Този Джек има смелостта да накара репортьорите да го чакат цели три часа вместо един, докато вземе душ и помогне на чужденците да направят същото. Не без изненада той констатира, че във водата те се почувствуваха неизказано щастливи. Ако не им пречеше да говорят шлемът, който не снемаха от главите си, и ако знаеше езика им, той би научил много интересни неща за тях и за безводната им планета. Всъщност, нима това го интересуваше? Какво значение имаше кои са те, откъде са долетели и с каква цел? Пред себе си Джек виждаше своята собствена, голяма, велика цел и това му бе достатъчно…

Трудно се оказа обличането на смокингите върху скафандрите, но и това стана някак с помощта на шивачите, които фирмата изпрати бързо да удължат, разширят и приспособят облеклото.

Най-сетне Джек влезе в салона на личния си апартамент, неузнаваем в своята нова премяна, подстриган и дори фризиран. Като хвърли поглед в огледалото на тоалетната си маса, той с удоволствие констатира за пръв път в живота си, че е истински красавец. Къде бе сега Морион само да го зърне! Той сякаш видя смаяното й лице, когато получи пратките, и го обзе непобедимо желание да й пише. Откъсна лист от сложените от предвидливите хотелиери на писалищната маса бележници и написа:

„Скъпа Морион,

Поведението ми би било неокачествимо, ако не бях сигурен, че от вестниците ти имаш подробни сведения за мене. Иначе не бих си простил безпокойствието, което ти създавам.

Не бива да мислиш за мене — гледай децата и себе си. Най-сетне и за нас изгряха слънчеви дни! Трябва да направя всичко възможно за осигуряване на бъдещето ни, защото едва ли втори път щастието ще ни споходи. Не се учудвай на нищо, приемай всичко, което се получава от мое име за вас. Пази децата, целуни ги от татко им, който, макар и далече, не е престанал да мисли за тях.

Колко ще продължи моето принудително отсъствие — не мога да кажа. Необикновените същества, с които се движа, заслужават да бъдат видени, затова при пръв удобен случай ще ви изпратя кола да дойдете. Ще ти телеграфирам кога може да стане това, защото сега е абсолютно невъзможно поради голямото стечение на любопитни. Ще се старая да те осведомявам редовно за местонахождението си. Утре ще получиш пари, за да запишеш децата в някой реномиран пансион — сам не зная как става това, но сега вратите на всички училища ще бъдат отворени за тях. Потърси подходяща квартира и непременно е телефон. Единственият импулс, който ме ръководи през тези съдбовни дни, е любовта към тебе и нашите малки. Ти знаеш, че най-голямата ми мечта винаги е била да ви подсигуря приличен живот.

Целувам и трима ви, скъпа моя! Чакам с нетърпение деня, когато ще мога самостоятелно да стъпя на крака; той не е далече.

Твой любещ те Джек“

Когато слизаше по стълбите със запечатан плик в ръка, Джек се вълнуваше от мисълта какво трябва да бъде държанието му с репортьорите, но миг преди срещата отхвърли тази грижа: вече беше преминал във фалангата на „големите“ хора, а всичко, което правят те, е винаги умно и подходящо в очите на „малките“…

Ето ги — те се хвърлиха срещу него. Той ги отстрани ловко с уговорката, че има важна работа. Следваха го като досадни мухи, докато той се отби при портиера с молба да изпрати писмото му. След това един гениален ход му помогна да се измъкне от ръцете им с обещание да ги приеме в салона на личния си апартамент. Щастлив от тази сполука, той изведнъж помръкна: намери в салона си, разположен в кресло, и при това с пура в ръка, един от тях — представител на „Доларланд-таймс“. От уважение към неговата находчивост — Джек хранеше почит към всички изобретателни хора — той му разказа преживяванията си през деня, специално разширени и попълнени със сензационни подробности. По молбата на същия господин и срещу още един нищожен чек се извини на другите, че не може да им отдели никакво време. Джек беше честен човек и изпълни точно поетото задължение към вестника да остане единствено негов осведомител, както честно изпълни и задължението си към директора на универмага — осигури му с кратък телефонен разговор едно от най-почетните места на трапезата. Чак след това с чиста съвест се отправи към банкетната зала заедно със своите „марсиани“, следвани неотклонно от фотокамерите на много вестници и филмови къщи.

Блестящата осанка на славата обаче не затъмняваше очите на Джек да сключи по пътя писмен договор с една от филмовите къщи още утре да отведе своите чуждопланетни приятели заедно с кораба на мястото на приземяването им, за да се направят необходимите документални снимки за първите им стъпки на земята. Този договор вече наистина правеше Джек милионер и той сложи с трепереща ръка в джоба си чека за първата вноска по него.

Нима това не е щастие?