Зора Загорска
Съкровището на планетата Земя (22)

ГЛАВА IX
НАЙ-СЕТНЕ ПРИ СВОИТЕ

На плажа беше шумно и весело. Тълпи деца се гонеха по брега, тичаха след топките си, плуваха в морето върху гумени дюшеци, гмуркаха се, припичаха се на пясъка. Възрастните бяха малко, лежаха лениво, от време на време се потапяха във водата и се оставяха да ги люлеят топлите вълни.

Слънцето и песента на морето омайваха, Льонка и Ванка се измъкнаха от зеления пояс на тропическата растителност край вилите и тичайки, събличаха леките си дрешки… — Хайде да играем на индианци! — извика Ванка, — Ти обеща, Льонка, този път да бъдеш Черния бик!

— Кога пък съм обещавал?

— Забрави ли? Е, Онази сутрин, когато намерихме другарите михеласи.

— Е-хе-е, много отдавна помниш!

— Помня я! Хайде, лягай!

Льонка се изтегна на пясъка и лениво рече:

— Чудно ми е как ти харесват такива бебешки игри! Отдавна трябваше да поумнееш.

— Аха-а — бебешки! — Не искаш да… бъдеш Черния бик — зная те аз! — протестира Ванка и задърпа приятеля си да го обърне по очи.

— Мирувай! — строго рече Льонка. — Мирувай, че нашите идат. Няма да се излагаме сега пред тях — на война ще ми играеш!

Ванка се обърна: откъм вилите се задаваше цяла група възрастни хора. Помежду им се очертаваха три много високи фигури, каквито рядко може да се видят на земята: това бяха хората от Михелас, без скафандри и с леки костюми, ушити по тукашна мода. Приспособяването беше вече привършено и те се ползуваха до насита от живителния въздух на планетата Земя.

С тях вървяха Ксения Фьодоровна, чудно красива в бялата си рокля, доктор Миндигул, Лида Андреевна със съпруга си Пьотр Алексеич, професор Степнов и асистентката му. Накрая, накуцвайки с левия си крак, навехнат преди няколко дни, вървеше и професор Липаев.

Те пристигнаха на плажа, със смехове и закачки се съблякоха в кабинките и се изтегнаха върху пясъка — някои под пъстрия чадър край професора, други — на слънце около тях. Момчетата палуваха, тичаха до морето и обратно.

Професор Липаев се настани край Ал Хас, повел научен разговор, който, по всичко изглежда, интересувате и чуждоземния астроном, но повече МУ се искаше да се полюбува на морето. Природата на Артек то беше покорила.

— Александър Егорович, няма ли най-после да оставите навика си винаги и навсякъде да говорите за наука и работа? — стана от пясъка Ксения Фьодоровна, като покани с ръка Ал Хас да я последва в морето. Той веднага скочи леко и за да не оставя професора в неудобно положение, подвикна, отдалечавайки се:

— Когато жената казва, за мъжа това значи заповед — така казват на Михелас…

След тях с бавни стъпки се отправи Дул Хай. — Вашите жени обичат ли спорта? Плуват ли? — запита лекарката.

— Ние нямаме жени — тъжно отвърна Дул Хай. — Как?! Неведнъж сте ги сравнявали с нас!

— Ах, да — ако говорите за жени изобщо — разбира се. Помислихме, че питате за нашите собствени жени — отвърна Ал Хас.

— Разбира се, изобщо.

— Жените у нас също спортуват, но нямат възможност Да плуват, защото нямаме нито морета, нито реки.

— Възможно ли е? — изненадана се обърна тя към тях, като стъпи на крака, за да ги вижда по-добре.

— Да. Нямаме вода. На Михелас тя беше в такива малки количества, че бяхме принудени да пестим всяка капка. За нас водата беше едва ли не най-голямата ценност. Изкуствените басейни, в които я съхранявахме, се пазеха най-зорко. А след като изоставихме родината си, изобщо нямахме никаква вода. Произвеждахме по синтетичен път малко, колкото бе необходимо да поддържаме живота си.

— Другарю Ал Хас, вие бяхте обещали да ни разкажете за родината си и за сполетялото я нещастие, все отлагахте за времето, когато ще научите добре езика. Не ви ли се струва, че това време е вече дошло? Толкова съм любопитна да узная всичко за Михелас… пък и не само аз.

— Ще ви разкажа. Но това е дълга и печална история, която всички си спомняме с болка… Не подхожда на този слънчев бряг и на тия пеещи вълни… Да оставим по-добре за вечерта — рече Ал Хас и се гмурна във водата сякаш да изличи и спомена за онова, което изникна пред очите му.

Дул Хай веднага се спусна да го догони — откак се бяха научили да плуват, това стана най-голямото им удоволствие.

Двете момчета се бяха разположили край лекаря Мел. С него се чувствуваха най-свободни, а и сам той търсеше обществото им.

— Другарю Хай Мел, обяснете ни устройството на вашите скафандри, много отдавна исках да ви помоля — каза Льонка.

— На кои? Ние имаме няколко вида скафандри.

— На всички, на всички! — викна Ванка.

— Най-напред на онези, с които доскоро се движехме под вашето небе — Започна Хай Мел. — Те са направени от много издръжлива, но лека материя, за да не пречат на движението. Състоят се от два пласта, между които има фина електрическа мрежа; нейното предназначение е да създава противонатиск. По този начин налягането на тукашната атмосфера, много плътна и тежка за нас, до известна степен се уравновесява и тялото не усеща съкрушителната й тежина. Освен това в маската на главата е монтирано малко апаратче, което абсорбира излишния кислород.

— Но нали кислородът е основата на живота! С него съживяват хората, когато припаднат.

— Вярно. Само че е опасен за непривикналите организми — става дума за количеството му. Ето, след приспособяването ни нашите дихателни органи свикнаха да поемат по-големи количества кислород, но ние не го усвояваме изцяло. С други думи, дисимилацията в нашите организми не става като във вашите, а в известна степен по-ограничено. Нали забелязвате, че ние сме по-бавни от вас, по-тежки.

— Ами другите скафандри? Те защо са ви били нужни?

— Всеки от тях има свое предназначение… Пътешествието в космоса не е така леко, както може да ви се струва; за него е нужна дълга и внимателна подготовка, ако не искаме да загинем из непознатите необитавани светове… Имаме например аварийни скафандри; те ни осигуряват възможност да се задържаме на повърхността, когато попаднем в течна среда. Те са също така от два пласта, а между тях пространството по желание се запълва с лек газ; така се намалява тежестта на тялото. Този газ играе ролята на вашите парашути; помага за по-бавното и безопасно приземяване, ако е нужно да се спускаме от височина. Запасени сме и с биологични скафандри, чиято материя е просмукана с антисептични вещества; при докосване до тях вредните за нас болестни микроорганизми измират. Същата материя има способността да отблъсква опасните за живота газове. Не пропуща например вредните гама-лъчи, които се образуват при разложението на атома и проникват дори през няколко сантиметра дебела металическа стена. Както знаете, при досега на кораба ни с атомния взрив бяха повредени командните му системи, но ние останахме невредими благодарение на тези скафандри.

— Как сте успели да направите такива скафандри и защо у нас още ги няма?

— Вашите космонавти също имат различни видове скафандри за космически полети, макар да са излитали на неголеми разстояния в непродължително време. Науката е способна да създаде всичко… Докато пораснете, навярно на планетата Земя ще станат много преобразования. Ние бяхме стигнали до такъв напредък, който ни позволяваше да хвърлим поглед към безсмъртието… Но… не ви ли се струва, момчета, че слънцето и водата се сърдят на нашите сериозни разговори? Ето, викат ме и другарите — скочи от мястото си Хай Мел и се отправи с едри крачки към морето. Момчетата изтичаха след него, попляскаха из водата, но после ги привлече по-силен магнит — вмесиха се в игрите на пионерите от международния лагер.

А между това на плажа дотърча чичо Вася — портиерът от санаториума, когото бяха взели в Артек да „позатопли старите си кокали“, както сам се изразяваше. Никой не му обърна внимание, защото той винаги си намираше някаква работа във вилата, пристигаше на плажа последен, сядаше под чадъра и мълчаливо слушаше разговорите. Сега обаче, щом приближи на разстояние да бъде чут, викна:

— Александър Егорович, ставайте! Търсят ви по телефона.

— Кой може да ме търси? Не им ли казахте, че съм в почивка и нямат право да ме безпокоят? Няма да се обадя!

— Търсят ви от нашия град… Слушайте, новината си струва: казват, че пристигнал самолет от Доларланд и довел още един от нашите чуждопланетници.

При тези думи всички скочиха на крака. Михеласите, които освен силното зрение имаха и силно развит слух, в същия миг изтичаха на брега, но не пропуснаха да подадат ръка на Ксения Фьодоровна и да я изведат от водата.

— Защо един? — запита неспокойно Дул Хай. — Те са двама.

— Е, казаха един — отвърна чичо Вася.

— Да вървим на телефона — забърза професорът. — Там ще разберем всичко. Отворен ли оставихте апарата?

— Не. Казах им, че сте на плажа и те поръчаха да ви повикам; ще позвънят отново след двадесет минути. Бързайте! — подкани чичо Вася и сам пое нагоре с пъргавината на младо момче.

Никой не искаше да пропусне новините. До един се упътиха към вилата.

Двете момчета, които бяха се заиграли с децата и не чуха нищо, видяха отдалечаващите се едва когато навлизаха в зеленината на градините.

— Защо ли се връщат толкова бързо? — попита Ваня, който пръв ги съзря.

— Случило се е нещо. Я да отидем да видим! веднага тръгна Льоня. — Но какво пък може да е станало? Да не е пристигнал внукът на Александър Егорович? Той го очакваше…

Те хукнаха и бързо настигнаха групата, преди да влезе във вилата.

— Международната федерация на учените е издействувала освобождаването им. Бяха ми обещали за идната седмица — поразмърдали са се… Ами че така, разбира се! — мислеше на глас професорът, без да очаква отговор от някого.

Още на вратата ги посрещна продължителният звън на телефона. Професорът грабна слушалката, а другите се наредиха в кръг около него и със затаено дишане следяха разговора. Александър Егорович се обръщаше от време на време към тях и съобщаваше най-важното:

— Наистина са двама, чичо Вася е сбъркал — подхвърли той и по лицата на другите се изписа голямо облекчение.

— Води ги оня доларландец… Джек Молнар — пак подхвърли професорът и този път останалите се изгледаха с недоумение.

— Но какво говорите, кажете ясно: живи или мъртви? Не било ясно ли? Трябва ли да дойдем? Кой казва това? Така ли? В такъв случай много добре… Колко? Два часа? Добре — чакаме!

Той отпусна слушалката и с наведени очи приближи към развълнуваните си другари. Изражението на лицето му говореше, че новините не са приятни, но никой не се решаваше да запита, чакаха сам да им съобщи.

— Другари от Михелас — започна той с някаква тъжна тържественост, — май не ще ви зарадваме много… Казват, че другарите ви нещо не са добре…

— Защо? — запита напрегнато Ал Хас.

— Не можаха да ми обяснят. Така са ги довели…

Доларландецът твърдял, че са в такова състояние от няколко седмици.

— Изяснете се, Александър Егорович! Когато и да е, другарите ще трябва да узнаят самата истина — рече Пьотр Алексеич.

— Какво да изясня, когато и аз не разбрах добре. Казаха ми, че били като мъртви, съвсем безчувствени… освен ако се отнася до някакъв летаргичен сън.

Михеласите не бяха чували досега думи като „мъртви, летаргичен’ сън“ и затова не разбраха точно какво се говори. Професорът приближи до тях и като ги помоли да седнат, с трептящ глас им каза:

— Дълбоко ви съчувствуваме, другари! Но не бива да се отчайвате и при най-лошото. Станалото — станало! Нещастието е голямо, но… ще се постараем да им помогнем… ще видим…

— Но какво всъщност е станало с другарите ни? — запита нетърпеливият Дул Хай. — Добре ли сме разбрали: нали са ги довели у нас… във вашата страна?

— Да, но в тежко състояние. Съмняват се дали ще оживеят. Били изпаднали в дълбок, непробуден сън.

Тримата михеласи се спогледаха. Хай Мел рече на своя език:

— Подложили са. се на летаргия. Изясни на другарите, Ал Хас — не бива да се тревожат напразно.

— Няма нищо опасно — каза на руски език Ал Хас. — Нашите другари съзнателно са предизвикали това състояние. Не е ставало дума, че у нас е познато изкуството да се спират временно нормалните функции на организма, да се предизвиква сън, при който тялото не се нуждае от храна и въздух. Навярно са били поставени при много лоши условия и са се принудили да направят това.

— Така ли? — зарадва се професорът. — Пък аз… Въздишки на облекчение се понесоха из хола. Хората отпуснаха лица и се усмихнаха.

— Ще ги съживим — обясни Хай Мел. — Трябва да отидем при тях час по-скоро, защото това състояние все пак е вредно и не бива да продължава много дълго.

— След два часа те ще бъдат тук — поясни професорът. — Ще ги отвозят с реактивен самолет. Властите са наредили това.

Със сериозно лице Хай Мел помоли доктор Миндигул и Ксения Фьодоровна:

— Моля ви да ми помогнете, ще трябва да се подготвим до тяхното Пристигане. В нашия кораб имах всички видове медикаменти, но той е далече, а аз съм взел само най-необходимото. Ще ни трябват двама масажисти. Жалко е, че не зная наименованието на всичките ви лекарства. Доставете ми такива, които употребявате при сърдечни кризи, при тахикардия, за повишаване на жизнения тонус и за регулиране обмяната на веществата.

— При съживяването им трябва да се намират в подходящ за техните организми въздух — разпореди Ксения Фьодоровна. — Засега ще ги оставим във вашите климатически спални, но до вечерта ще трябва да се подготви поне още едно помещение. Телефонирайте в града да изпратят апаратура — обърна се после към доктор Миндигул и Пьотр Алексеич.

Всички се отдадоха с готовност и радост на работа.

— Най-чудното от всичко — обърна се професорът към Ал Хас, когато младите излязоха — е това, че ги довел не друг, а същият оня доларландец, който се опита да ви отвлече… Джек Молнар.

— О, нашият Джеймол? — учуди се астрономът, но след малко рече: — Той всъщност имаше добро сърце, като изключим алчността му.

— Едва ли можем да го виним за нея: системата им е такава — отвърна професорът.

Двете момчета се сгушиха едно до друго на входа, нещастни, че не им възложиха никаква работа.

— Ние пък ще отидем на летището да ги посрещнем! — изведнъж реши Льонка.

— Ще ни пуснат ли? — усъмни се Ванка.

— Как няма да ни пуснат! Пък и кой ли ще ни види — сега всички са толкова заети, че не им е до нас. А за посрещането не се сещат; ами че и това е работа!

— Я по-добре помоли Пьотр Алексеич да ни отвози с колата!

— Една кола не стига за всички, трябват две — загрижено пресметна Льонка, — Сигурно ще отидат и доктор Миндигул, и доктор Ксения Гурко. Става дълга и широка. Я ние да тръгваме — като дойде време, те сами ще се сетят за колите.

И наистина не забелязаха отсъствието им, нито пък някой се учуди, като ги намериха на летището. Всичко днес беше необичайно — дори и появата на Джек, хванал за ръка момче на Ваньовата възраст.

Тримата лекари се занимаваха с новодошлите в една от климатическите стаи. Радостта на михеласите беше голяма, но другарите им още не идваха в съзнание; не се знаеше дали това ще стане нормално, без сътресения.

— Повечето от нас притежават способността да спират дишането си за известно време — това е част от упражненията — подготовка за космически полет. Асимилацията и дисимилацията спират, настъпва нещо като клиническа смърт — обясняваше Хай Мел на двамата лекари. — Вие добре знаете, че по време на обикновен сън жизнената дейност на човешкия организъм рязко се забавя, намалява се интензивността на физиологичните процеси: газообмяната, пулсацията на сърцето, дишането и така нататък. Същото е и при изкуствената летаргия, която ние предизвикваме с помощта на волята и свръхнапрежение на нервната система. Жизнената дейност се поддържа само за сметка на запасите, натрупани в организма по време на нормалния живот.

— И у нас познават това изкуство — рече доктор Миндигул. — Има една страна, където от древни времена тъй наречените йоги се учат на умението да спират временно нормалния живот на организма. Казвали са ми, че те могат да прекарат дълго време в гроб, без въздух и храна.

— Това, разбира се, трябва да се върши само в краен случай, защото е вредно. Но нашите другари са били в условия, които са им наложили да прибягнат до това средство… Не намерих у тях радиостанциите им, отнели са им ги… Ей защо не се обаждаха… Какво ли са преживели, нещастните! — промълви Хай Мел.

С масаж, специална гимнастика и етерни масла двамата спящи бяха съживени.

— Ал Хас, Хай Мел? Да вярвам ли на очите си? Или всичко е само сън? — пръв се свести Ли Фай. След него отвори очи и Мен Лу, стисна мълчаливо ръцете на другарите си, сякаш се боеше да не ги изпусне, и от очите му бавно се стичаха едри сълзи:

— Не мога да Повярвам, че сме наедно… — Да. Трябва да благодарим на Джеймол, било е крайно време — рече Хай Мел, като свали от ушите си малкия апарат, приличен на обикновена лекарска слушалка, всъщност — електрически активизатор на сърдечната дейност, чието засилване до степен на нормално пулсиране лекарят зорко следеше.

— Джеймол ли? — запита Ли Фай.

— Да. Първият човек, който ни посрещна на планетата. Впрочем — намираме се в друга страна на Земята, където срещнахме истински приятели. По-нататък Ще узнаете всичко. Сега вземете закуска — подаде им той по един от стимулиращите бонбони, които най-бързо щяха да им набавят необходимите калории.

Наредено бе да легнат неподвижно и да почиват, докато напълно се възстанови обмяната на веществата в организмите им. Те гледаха другарите си, земните приятели, непознатата обстановка, чудеха се на въздуха и най-после заспаха нов, оздравителен сън.

Тогава доктор Миндигул пое дежурството при тях, а останалото общество се събра на терасата. Присъствуваше и Джек Молнар, стиснал ръката на своя син, чужд на хората, чийто език не разбираше. Постараха се да го приобщят и включат в разговора. ’

— Как успяхте да ги доведете? — запита го пръв Пьотр Алексеич приветливо, давайки му да разбере, че, е забравил произшествието край океана.

— Със самолет — отвърна кратко Джек.

— Не питам това… Но нали те бяха отвлечени от гангстери? Как са били освободени от тях?

— Отвлякох ги… Като не успях да отвлека оттук тримата, реших поне двама да отвлека — с болка се надсмя на себе си Джек.

Пьотр Алексеич го погледна учуден, но не запита нищо повече. Едва по-късно Джек трябваше да разкаже всичко на стария професор, чиито неумолими и точни въпроси изискваха ясен отговор:

— Един човек ми помогна да ги намеря и изнеса от подземието, където ги бяха захвърлили… Една жена, навярно член на бандата — доуточни той. — Дори името й не зная. После ги скрих при познати работници… и у нас има съчувственици на комунизма, има и убедени привърженици… Те приютиха на сигурно място и жена ми с малкия ми син, които се разболяха след преживения ужас: бандитите ме преследваха и се опитаха да отвлекат семейството ми… По-големия си син взех със себе си — нямаше къде да го оставя… Същите хора ми помогнаха да отпътуваме до съседката страна, дадоха ми писма за свои идейни другари… Там намериха самолет и осигуриха пилот, после ме отпратиха насам. Това е.

Забравил даденото на Лида Андреевна обещание да не се меси в разговорите на възрастните, Льонка се провикна:

— И в Доларланд имало хора!

— Навред по земята има хора! — тържествено допълни професор Липаев. — Ето, и у тази гангстерка са заговорили човешките чувства… Не друго, а условията са я направили такава, каквато е… Да — има хора, трябва само да се потърсят! Разбра ли, момчето ми: навред има хора! И това е, което ни дава възможност да живеем спокойно, да се радваме на слънцето и да дишаме свободно в едно време, когато някои среди сриват от лицето на планетата Земя цели острови и кроят пъклени планове да замърсят космическото пространство с изкуствени спътници, снабдени с най-модерни технически съоръжения за шпионаж и война…

— Ако ми е позволено, бих дал съвет: бъдете внимателни! — вмеси се в разговора Ал Хас. — Ние сме живият пример на немарливост, която скъпо заплатихме. Ако бяхме по-осторожни, нямаше днес да сме тук… Разбира се, не искам да кажа, че съжаляваме за нашето идване, нито че сме нещастни между вас, но беше време, когато се чувствувахме никому ненужни прашинки, зареяни из космическото пространство и по планетата Земя…

— Наистина, чичо Ал Хас, кога ще ни разкажете за своята родина? — приближи до него Ванка и нежно обгърна с ръка врата му.

— След вечеря — усмихна се Ал Хас и го щипна по бузката. — И то не само за да задоволя любопитството ви…