Зора Загорска
Съкровището на планетата Земя (18)

ГЛАВА V
ДРЕБНИ ТРЕВОГИ

Лида Андреевна се прибираше в къщи в най-добро настроение. След необикновено топлия ден вечерта беше особено приятна. Влагата намаля и хладът приятно галеше лицето. По някакво чудо не духаше както обикновено силен вятър откъм океана. Една от онези рядко прекрасни вечери, когато по чистото небе блестят огромни бистри звезди, сякаш надничат към планетата Земя, усмихват й се приветливо и се учудват на нейния живот, с който жадуват да се запознаят.

— Погледнете, Петя — рече Лида на придружаващия я млад мъж. — Не ви ли се струва, че звездите ни се усмихват и ни канят на гости? В такива вечери имам чувството, че това е съвсем дребна разходка…

— Не е добре човек да се пристрастява към работата си до такава степен… Прекаленото задълбочаване в една област поражда опасност за човека да… да загуби представа за действителността. Особено при вашата професия, Лида.

— Ах, Петя, нима не чувствувате колко е красиво? И как можете да философствувате така студено над онези проблеми, които карат сърцето ни да тръпне в предвкусване на близкото бъдеще, когато мечтите ни ще станат действителност? Кажете, Петя, не изпитвате ли и вие желание да литнете нагоре?

— Чини ми се, че тези настроения се засилиха у вас, откак дойдоха гостите от Михелас. Все с тях ли се занимавате?

— Петя!… Струва ми се, моето настроение ви дразни?

— Никак, Лидочка! Радвам се, когато мечтаете — мечтите са плод на богат духовен живот… Но…

— Никакво „но“! Хайде, влизайте! Мама отдавна не ви е виждала, а тя ви обича… Направете й удоволствието да изиграете с нея едно домино — каза Лида, като отвори вратата на бащиния си дом и тичайки като малко момиченце, завика:

— Мамо! Мамо!… Къде сте? Не знаете кого ви водя!… Пьотр Алексеич иска да ви каже добър вечер!

Зад къщата имаше втора градина и оттам по терасата се показа възрастна жена, запазила чертите на своята хубост от младини, с почти детинска миловидност, която правеше старостта й красива. Тя прегърна дъщеря си и се ръкува с младия мъж:

— Здравейте, Пьотр Алексеич! Радвам се, че ви виждам — напоследък сякаш ни забравихте.

— Не аз, а вие ме позабравихте — поправи я той. — Лида няма за мене никакво време, вечно е заета.

— Е, да: създаде й се много работа с пристигането на неочакваните гости. Седнете — помоли тя и запали лампата. После придърпа плетеното канапе и грижливо постави върху него възглавница за госта. — Разположете се. — Лида, позанимай се малко с милия гост, погрижи се да го почерпиш, докато прескоча да видя дали Льонка е у съседите — тъкмо се бях запътила нататък.

— Как? Не се ли е прибрал още?

Майката искаше да скрие от госта тревогата си, за да не разваля настроението на двамата млади, но не успя да я потисне:

— Цял ден не се е прибрал! Сутринта изтича, дори не закуси както трябва. Бърза — чакат го в санаториума! Такива едни важни са станали и двамата с Ванка — ще речеш, че от тях зависи чуждопланетниците да живеят, или не. Ще изтичам до Ваньови.

— Седнете, мамо — сложи ръце на раменете й Лида. — Аз ще отида. Вие поседете с Пьотр Алексеич, отдавна не сте го виждала.

И без да дочака отговора на майка си, изтича през градината до съседната къща, където живееше Ваньовото семейство. Върна се скоро, също загрижена и неспокойна.

— И него го няма. Очевидно двамата са някъде. Навярно са се забавили в санаториума… Но до това време да ги търпят там, не е за вярване…

— Ще се приберат — не се тревожете! — опита се да ги успокои гостът. — На неговите години кой не е бил такъв! Той вече се смята израсъл мъж, а вие тук го третирате като дете — затова и бяга от къщи. Вън има възможност да прояви себе си… трябва да се зачита у него мъжът…

Майката донесе доминото, Лида принесе закуски и студен квас. В къщата цареше уютност, която разнежваше. Пьотр Алексеич изпита особена тъга: тук беше толкова приятно, а скоро трябваше пак да се прибира в своята неприветлива ергенска квартира. Искаше му се да каже онова, което от дълго време таеше. Но като премисли, прецени, че моментът не е удобен: бащата на Лида, капитан на кораб, отсъствуваше на дълъг рейс в океана, а да говори в негово отсъствие, беше некоректно. Пък и те с Лида се бяха уговорили сватбата да стане след завръщането на бащата.

Играта на домино като че разсея за малко мислите на майката, но времето течеше и тревогата й отново се усили.

Не! Не можеше повече да се търпи! Трябваше нещо да се предприеме!

Това решение съзря изведнъж и едновременно у тримата и щом майката с разтреперана ръка отстрани доминото, двамата млади скочиха заедно с нея.

— Ох, ако само зная къде е!… Нека ми се върне!… Така е то, момче без баща. Момичетата не са такива — Лида не ми е създавала никакви грижи, но този!… Нека се върне само! Нека се върне баща му!

— Маря Василевна, не се тревожете! Ето, аз ще изляза да го потърся. Вие останете с Лида, а аз ще видя къде може да е закъснял.

— Не, Петя — ще дойда и аз — заяви Лида.

— Но Маря Василевна ще остане сама и ще се тревожи.

— Нека дойде и тя с вас, Петя — така е по-добре.

— Хайде, тръгвайте тогава, Лида! А вие не се тревожете — ще ви го доведем след малко — каза тихо, топло Пьотр Алексеич.

— Мамо, кажете на Ваньовата майка, че сме излезли да ги търсим, да не се безпокои и тя — подметка Лида на излизане, намерила средство да изпрати майка си при други хора, да не остава сама.

— Да, да — ще отида! — отвърна Маря Василевна.

— Къде мислите да ги потърсим? — попита Пьотр Алексеич, зарадван от възможността още малко да се поразходи с любимата девойка.

— Просто не зная… Нека най-напред надникнем в санаториума — все може да ни насочат нанякъде… може пък да ги срещнем по пътя. Нима е възможно да остават там до това време! Ех, че хлапета! Всички ги глезят и те загубиха чувство за мярка.

Отправиха се към санаториума. Не беше близо, трябваше да се прекоси целият градски парк. Лида прихвана годеника си под ръка и несъзнателно забави ход, когато навлязоха в полумрака на парка. Алеите бяха безлюдни. Тук-там само се мяркаше някоя влюбена двойка.

Повечето от прозорците на санаториума тънеха в мрак, дрямка лежеше върху всичко. С голямо неудобство Лида натисна звънеца, но зад вратата веднага се обади познатият глас на портиера:

— Кой е? Какво искате?

— Аз съм, чичо Вася, аз — Лида Андреевна. Само за минутка! Извинете ме, но… кажете: моят брат и неговият приятел не са ли случайно насам?

— Що? Не са ли се прибрали още? — тревожно запита старецът. — Ами че те отдавна излязоха, сам аз ги подканих да се прибират. Има оттогава повече от два-три часа!

— Да вървим, Лида — подхвана я под ръка Пьотр Алексеич. — Ще трябва другаде да ги търсим. Къде ли могат да бъдат?

— Я стойте — спря ги портиерът. — Чакайте малко… Щом не са се прибрали в къщи, трябва да са някъде тъдява…

Той влезе в стаичката си и се върна с електрическо фенерче в ръка:

— Не бива да напущам входа, но вие търсете. Дръжте се все около оградата на нашия парк — непременно ще ги намерите!

— Сигурен ли сте? Че какво може да търсят там?

— Зная аз какво търсят, мене слушайте!

Но понеже Лида и годеникът й се бавеха, заинтригувани от недомлъвките му, той им поясни:

— Абе взели са на око оня, доларландеца. Все им се струва, че нещо кроял. Молиха ме да го следя вечер, бил обикалял насам… Тръгнали са да вардят край оградата, ще видите!

— Кой е този доларландец? — попита Пьотр Алексеич годеницата си.

— Някакъв побъркан… Казват, че дошъл да отведе звездолетците обратно в Доларланд — не зная точно. Имат с него разправия, професорът много се ядосваше.

Тръгнаха полека край тъмната ограда на санаториума. От парка вече лъхаше истински хлад, повя и вятър откъм океана.

Пьотр Алексеич не вярваше, че тук ще намерят момчетата: страшничко е в нощта, едва ли са се решили да стоят сами. Но за успокоение на Лида вървеше, а и в неговата душа се промъкваше тревога. Стигнаха до края на парка, който граничеше със самото поле. Погледнаха нататък, ала там владееше такъв мрак и тишина, че им се видя невероятно да има живи хора. Повикаха високо, осветиха с фенерчето оградата, ослушаха се и решиха да се връщат.

— Къде ли може да са? — помисли на глас Пьотр Алексеич.

— Просто не зная… Страх ме е вече… Как ще осъмне до утре мама, ако тази вечер не се приберат… Какво момче — не помисли за майка си!

— Да не би пък да са слезли към брега?

— Ох, точно това не искам да помисля! Не бива да споменавате такова нещо пред мама!

— Не вярвам да са толкова глупави… Най-сетне каква работа може да имат вечер към океана! А старецът каза, че са били до късно тук.

— Страх ме е, Петя!

— Не се безпокойте, Лида — ще ги намерим!

Тя опря глава на рамото му и тихичко захълца. Колкото и спокойна да се показваше досега, неизвестността и мракът изгониха самообладанието й. Тя продължаваше да хълца, когато от оградата се откъснаха две черни сенки и плахо приближиха.

— Лидочка! — прошепна тихо един неуверен глас. Лида се обърна и малката сянка се намери в прегръдката й.

— Льонка! Ох, как ни изплаши!… Къде беше? — полека-лека си възвръщаше спокойствието сестрата, а заедно с това — и строгостта. — Как не те е срам да тревожиш така мама! Къде беше?

— Тук.

— Къде „тук“?

— Ами че ей там, до оградата.

— А какво търсиш по това време тук?

Льонка мълчеше. Пьотр Алексеич мълком се смееше. Лида забеляза втората сянка, която подсмърчаше тихо настрана:

— И ти ли си тук, Ванка? Наистина, какво правите толкова късно из тези пущинаци?

— На пост сме, Лида Андреевна — отвърна важно Ванка.

Пьотр Алексеич вече не можеше да се сдържа и даде воля на смеха си.

— Я ги виж ти — нашите стражи! Вардят!

— Наистина вардим, Пьотр Алексеич. Вардим михеласите.

— И от какво?

— Има от какво… Тази вечер „те“ обикаляха насам. |

Двете хлапета разказаха подробно, че човекът от Доларланд тази вечер идвал тук с още един, оглеждала и мерили нещо, продължително разговаряли. Децата не разбрали какво, но решили тази нощ да бдят.

— Трябва наистина да се предупреди управителят — каза замислен Пьотр Алексеич. — Струва ми се, че се налага милиционерски пост.

— Но такъв вече има — отвърна Лида Андреевна. — От деня, в който пристигна доларландецът, пред входа на първия етаж застана милиционер.

— Да, застана! — възрази недоволно Льонка. — Стои, ама какво вижда, не се знае!… А пък ония обикалят ли, обикалят!…

— Е, помагайте тогава, наблюдавайте околния терен, само че не през нощта, когато гостите си спят спокойно и милиционерът бди пред спалните им! — приключи разговора развеселен Пьотр Алексеич.

Прибраха се късно, изморени, но щастливи, че зарадваха майките, които ги очакваха пред къщата със свити сърца.

На другия ден професор Липаев, научил от Лида Андреевна за приключението през нощта, реши, че вече няма време за отлагане и подаде от името на научните работници в страната до световната федерация на учените и до Доларландското правителство петиция за освобождаване на двамата чуждопланетници. Той напомняше, че отговорността за техния живот носят наистина преди всичко доларландци, но и хората от цялата планета; призоваваше доларландските учени да вземат в свои ръце защитата на отвлечените в неизвестност и да се погрижат за откриването им. Като се позоваваше на обстоятелството, че звездолетът на чуждопланетниците се намира в територията на неговата родина, изхвърлен от океанските вълни и напълно изоставен от гражданите на Доларланд, той настояваше тук да се събере целият му екипаж.

Въпреки огромната си работа Александър Егорович не забрави малките си приятели: подари им по един голям шоколад и ги похвали за обичта им към изстрадалите пътешественици и за високото им чувство за обществена отговорност.