Зора Загорска
Съкровището на планетата Земя (21)

ГЛАВА VIII
И В ДОЛАРЛАНД ИМА ХОРА

Джек се скиташе из улиците на родния си град без посока. В къщи не смееше да се прибере. Хората на сър Арчибалд навярно щяха да го потърсят най-напред там. Пред очите му падна мъгла, в главата му господствуваше смут. Опитваше се да намери път и се блъскаше като пеперуда в някаква светлинка, която ту проблясваше, ту изгасваше… За пръв път в живота си прозря много неща. В ума му се въртяха мисли, каквито никога досега не бяха го спохождали. Мъглата пред очите му бавно се разсейваше, мислите му вземаха все по-определена посока. В душата му се надигаше бунт. Сър Арчибалд се очертаваше като символ на всичките му страдания и несполуки от самото му рождение и до днешния кошмарен ден. Той беше живо олицетворение на онази черна съдба, преследвала го от детинство и през дългите дни, когато, капнал от умора, обикаляше канторите за безработни и най-сетне се принуди да се примири с незавидната участ на презрян от всички „човек за свръзка с работниците“, за да спаси от гладна смърт Морион и децата…

Рухнаха всичките му планове и мечти да излезе от този страшен кръг. Горчилката от униженията заседна на гърлото му, давеше го и предизвикваше жажда за разплата… По-рано животът му изглеждаше някак в реда на нещата, съдба на всички бедни с надежда някой ден да забогатеят… Но сега той знаеше: има на света страна, където хората са равни, грижат се по братски един за друг, мислят за щастието и спокойствието на всички… Има такава страна! Какво щастие за чуждопланетниците, че попаднаха именно там!… „Как биха постъпили хората от онази страна на мое място?“ — питаше се Джек.

Мисълта му работеше трескаво. Взря се в миналото, сякаш търсеше да намери себе си, и се зачуди на всичките си действия от срещата с чуждопланетниците и до този час… Сега разбираше: още от първия ден беше прозрял намеренията на Арчибалд Мърфи, но замълча! Замълча, защото смяташе в реда на нещата всеки да се ръководи от собствения си бизнес… Много добре бе видял, че дошлите са същества от друг свят и шерифът умишлено ги представя за комунистически пратеници с провокаторска задача. Подложи ги на нечувани изтезания, а той, Джек, мълча! Мълча, за да не увреди на своите интереси!… Знаеше също, че обвинението в атентат беше чудовищна измислица на сър Арчибалд, че той е подстрекателят на куклуксклановците, че негърчето в нищо не бе виновно, че параходът искаше да вземе на борда си звездолетците, за да ги отведе на сигурна смърт… Мърфи го изпрати в онази страна не за друго, а за да постави отново под властта си нещастниците и за да разкрият конструкцията на кораба им… Джек знаеше всичко от самото начало! И мълча! Непрекъснато и позорно мълча! Мълча, загледан в печалбата, която непрестанно гонеше. И нито за миг не помисли да прецени постъпките си, не се вгледа в поведението си, затваряше очи за собствените си действия!…

Дори до днес всичко му се виждаше напълно естествено. Как стана тъй, че сега вижда всичко в друга светлина и се срамува от себе си? Сега му беше невъзможно да мълчи. Познал беше един нов свят и светът на бизнеса, живял сред него от рождение, сега му изглеждаше жалък, нищожен и дори престъпен…

Подтикван от такива мисли, които все още не бяха станали напълно негова същност, но го владееха с огромна сила, той взе определено решение.

Най-напред отърча до банката и изтегли всичките си влогове от времето, когато „щастието“ го беше споходило. След това се обади в къщи от телефонна кабина:

— Ти ли си, Морион? Търсил ли ме е някой? Не?… Добре. Веднага събери всичко ценно и приготви децата и себе си за път.

— От един час ги търся, просто не зная къде са… Ще отида да видя дали не са при мама… Но какво се е случило, мили?

— Ще научиш. Нямам възможност да ти обясня. Засега толкова. Не плачи — всичко ще се уреди. Намери веднага децата и най-късно след два часа да сте готови.

Със свито сърце и мрачни предчувствия той тръгна към мястото, посочено в заплашителните писма. Намери го лесно, но трябваше дълго да чака, докато гангстерите стигнат до решение дали да го отведат при главатаря, както настойчиво пожела, уверявайки ги, че иде с много важно предложение. Търпението му съвсем се изчерпа, докато го водеха из разни улички и задни дворове с превързани очи. Най-сетне снеха превръзката и той се видя в мрачна кръчма сред няколко мъже с черни наочници. Един от тях го запита:

— Да чуем какво ще ни предложиш.

— Дойдох за марсианите — рече Джек. — Искам да платя откуп за тях.

— Най-напред плати за себе си, че после за тях.

— За себе си няма какво да плащам — да не съм някаква птица!

— Ние знаем какво искаме — отвърна строго другият. — Ни по-малко, ни повече: десета част от онова, което спечели.

— Готов съм да ви дам всичките си налични пари, тоест — всичко, каквото имам, за да ги освободите.

— А какво прави то? — запита главатарят, като се замисли за секунда.

— Петдесет хиляди долара.

— Ъх! — свирна презрително маскираният. — И мислиш, че ще ни измамиш?

— Нямам такова намерение, пък и вие може да проверите.

— Ние сме казали своята дума: те струват два милиона долара. Или толкова, или нищо. Чувал ли си нашата организация да се отказва от думата си? Не, приятелче, не — няма да го бъде!

— Каквото е казал шефът, то е казано! — потвърди едър мъж, застанал прав зад говорещия.

— Ти не се бъркай, Джими, тебе не те засяга!

— Всички ни засяга — изръмжа високият, но: все пак се оттегли настрана.

— Само с толкова разполагам — примоли се Джек искрено. — Ако имах повече, щях да ги дам.

— Не сме искали от тебе нищо за тях; има кой да даде.

— Там е работата, че няма — отвърна Джек:

— Ще видим…

— Няма какво да видите: всички са вдигнали ръце от тях. Ако мислите за сър Арчибалд…

— Не обичам да се споменават имена! — сряза го шефът.

— …той няма да даде за тях пукнат грош, не два милиона!

— Откъде си така осведомен?

— Бях при него… Неговата работа е свършена и няма какво да чака от тях.

Шефът пак се замисли.

— Ако не даде за живите, ще даде за мъртвите.

— И за мъртвите няма да даде. Такива свидетели не са никак опасни за него, — Той ли те изпрати?

— Ти по-добре знаеш, че не ме е изпратил — имате си човек за свръзка с него…

— Тук ми харесваш! — засмя се гангстерът, без да възрази.

— И тъй: ще ги освободите ли? Нося парите. — Аз казах: два милиона долара. За всекиго по милион!

— Тогава няма да получиш нищо.

— Ба-а, не се знае: те са ценни риби. Помисли си само откъде са долетели.

— Откъдето и да са, тук за тях никой не дава пет пари. Друг беше въпросът, ако имахте под ръка кораба им.

— А, има кой, има! Ако не нашите, ще дадат другите… другарите им…

— Откъде те ще вземат долари!

— Приятелите им ще намерят. Но — да свършваме! Няма какво повече да разговаряме! — стана той от масата и се отдалечи.

Джек се повъртя още малко: не му се искаше да вярва, че от хубавото му намерение нищо не излезе. Сам не можеше да си даде сметка за какво му са тези същества, от които вече не можеше да извлече полза. Знаеше, че трябва да ги освободи, и толкова. Тикаше го не само озлоблението срещу сър Арчибалд, но и жалост към тях, чувството за вина и някакво ново властно чувство да изпълни един дълг — дълг на човещина, който сам още не можеше да назове.

Пуснаха го да си отиде само след като му взеха исканите пет хиляди откуп. Когато му свалиха кърпата от очите и се намери сам на улицата, мисълта, че не взеха нито стотинка повече от него, го накара да се усмихне скръбно: „Честни изнудвачи!“…

Здрачаваше се. Беше обещал на Морион да отиде за тях след два часа, а бе изминало два пъти повече време. Луминесцентните тела хвърляха зеленикава мъртвешка светлина по лицата на редките минувачи в този краен квартал. Излезе към центъра, но и там ярките светлини на рекламните витрини не можеха да разпръснат мътилката пред очите му. Градът тръпнеше под черната си орис и напразно се опитваше да я удави в блясък…

Джек изкара колата си от мястото, където я беше гарирал, и в трескаво състояние запали мотора: по-скоро в къщи! Там го чакат с тревога… Нека всичко е загубено — оставаха му Морион и децата. Ще ги вземе и ще избяга… По-бързо! С тях, някъде далече, в незнаен град, където няма да го намерят и където Арчибалд Мърфи ще бъде безсилен!… А за чуждопланетниците навярно ще се погрижат — приятелите им отвъд океана няма да ги оставят, в това човек можеше да бъде сигурен.

С тези мисли той загаси мотора пред тридесететажния дом, заключи колата и с бързи стъпки заизкачва стъпалата, като нямаше търпение да изчака асансьора… Отвори вратата на квартирата: имаше нещо зловещо в тишината и мрака, които го посрещнаха. Странно!… Къде ли могат да бъдат! Морион бе обещала…

В хола стояха напълно стегнати три куфара и в цялата квартира личаха следите от бързото събиране на багажа. Къде може да са Морион и децата?… В ума му се редяха едно след друго предположения, едно от друго по-невероятни и страшни…

Изведнъж го стресна силен звън.

Кой ли можеше да бъде?!…

Изтри с ръкав потта от челото си и като се олюляваше, отиде до писалището, отвори едно чекмедже и без да вижда, напипа револвера. Не — той нямаше да им се предаде лесно!…

Приближи до вратата, ослуша се. Звънът се повтори, този път по-дълго и настойчиво. Още се колебаеше дали да отвори, когато отвън се счу лека кашлица: жена!… Открехна с лявата си ръка вратата, стиснал в дясната револвера: жената беше сама. Силно черноока креолка с небрежно и сякаш неспокойно спуснати на раменете коси, като че пръснати от вятъра при тичане. Беше Изабела, но Джек не я познаваше.

Тя не го дочака да се отмести, а леко го побутна навътре и влезе.

— Трябва да говоря с вас… нали вие сте Джек Молнар?

Той успя само да кимне утвърдително с глава.

— Сами ли сме тук? — оглеждаше се тя, като навлизаше към хола, и зашепна бързо, задъхано:

— Бягайте! Веднага, незабавно! Те ще ви убият! Търсят ви!

— Все ми е едно — рече той вяло, без да осъзнае думите й.

— Не е все едно. Тръгвайте, поне тях спасете. Те са още живи.

Джек грубо я стисна за раменете:

— Кого да спася? Кои са още живи? Морион? Децата?!

— Кои? — учудена се дръпна тя. — Аз говоря за марсианите. Затова съм дошла. Тръгвайте!

Той я гледаше с тъп поглед. Нямаше воля нито да стане от креслото, в което беше паднал при нейните думи, нито да проговори. Краката му бяха подкосени. Не му беше ясно какво искаха от него.

— Да вървим! — заповяда властно тя. — Бягайте оттук! Имат заповед да ви унищожат — зная, чух… Ядосваха се, че са ви изпуснали… Заповедта дойде по-късно… Не мога повече да търпя. Но… сега не е работата до мене — спасете чуждопланетниците! Нещастните! Какво са преживели, само аз мога да кажа! Помагах им, после ме отстраниха. Зная къде са. Спасете ги, спасете! Ще ви разкрия всички подли машинации срещу тях… всичко зная! Те устроиха атентата… лъжа е, че марсианите са участвували!

— И аз зная — промълви Джек, докато обличаше, без да съзнава какво върши, едно връхно, неподходящо за сезона палто, оставено от Морион върху масата.

— Знаете ли? Толкова по-добре — да тръгваме! — отправи се Изабела към вратата и Джек я последва.

Едва долу, когато се настаняваше до него на предната седалка в колата и спускаше малката завеска, тя каза:

— Чух разговора ви с шефа. Той ви излъга.

— За какво?

— За всичко… Ами че те отдавна са… — Как?!… Убити?… Ранени?

— Не… Впрочем не зная какво да ви кажа… Чудна работа: лежат като мъртви, а телата им топли. Едва личи да дишат. Всички се чудят. Сякаш са заспали летаргичен сън — и двамата. Не ядат, не пият, откак им отнеха скафандрите — вече месец. Трябва да се отведат при другарите им. Ако някой може да им помогне, това са само те — имат чудни лекарства. Викаха наш лекар, но той не можа нищо да направи. Само каза, че не е сигурен в смъртта им.

Нещата бяха добили такива форми, че Джек губеше представа за действителността. Всичко му изглеждаше като някакъв ужасен сън. Седеше до волана, обръщаше колата в посоката, която сочеше жената, и не виждаше нищо наоколо. По чудо не катастрофираха.

— Най-напред да ги извадим от подземието — отново рече тя. — Надяват се, че техните събратя от онази страна ще измолят да бъде заплатен откупът, затова ги пазят. Но пази ги само един човек, защото са като мъртви… Лесно ще се справим с него; успях да взема от марсианите игла: с едно убождане упойва… Смятах да им я върна, но после те… вече нямаха нужда от нея… После — ще видим.

Като насън Джек тръгна след Изабела по някаква стълба. Тя превърза главата си с кърпа и сложи черни наочници.

— Кой е? — раздаде се в тъмнината груб мъжки глас.

Изабела не отговори. За миг се притаи, прилепна към стената. Джек дори не забеляза как използува иглата, за която говореше. Видя само, че приближаващата в тъмнината неясна сянка залитна, опря се с гръб на стената и бавно се свлече надолу.

Двамата пипнешком се промъкнаха до една врата. Когато жената отключи и освети с фенерче, в полумрака пред тях се откроиха два нара, върху които, захвърлени като в морга, лежаха двамата чуждопланетници без скафандри. Мъртвешки бледи лица от кожа и кости, измърсени дрехи — Джек едва ги позна.

— Бързо! — прошепна жената и хвърли неуверен поглед към Джек. — Трябва да ги изнесем, преди някой да ни е усетил… На пазача ще пусна след няколко минути още една доза… Предвидила съм и това, но все пак…

Изнесоха ги един по един и настаниха на задната седалка в колата. Сега Джек помисли с благодарност и уважение за Морион, която не бе се задоволила с обикновена кола, а бе купила луксозна, просторна кола.

Цял час мина, както се стори на Джек, докато най-сетне той можа да седне отпред и изчакваше жената, когато тя се изправи отвън.

— Сбогом! — рече просто тя. — Олекна ми на душата. Карайте сега, не се бавете никак! Оставете ги на сигурно място, а после търсете начин да ги отпратите там…

Джек знаеше за какво там става дума.

— А вие?

— Не се безпокойте: в мене няма никой да се усъмни, аз съм си осигурила алиби. Но вие не бива да останете в града до сутринта.

Тя помълча, докато той се занимаваше с мотора, и отново се наведе ниско над него:

— Сам няма да се справите… Потърсете хора — ще се намерят. Хайде по-бързо! На добър час!

И се отдалечи.

Джек си спомни срещата с четиримата мъже и прокле в душата си Пинкертон, който бе станал причина да ги изгуби от очи. Сега те щяха да му бъдат много полезни…

Гледаше как тънката фигура на жената се губеше в мрака на улицата и скоро изчезна зад ъгъла на пресечката. Една жена!… Кое я беше накарало да се вмеси в тази опасна авантюра?…

„Очевидно тук няма никакъв бизнес“ — помисли той и се усмихна.

Колата леко се плъзгаше по платното на улицата, а Джек не преставаше да мисли за непознатата жена, която сигурно принадлежеше към бандата, и за онова, което му предстоеше. Прехвърляше през ума си своите приятели от времето на безработицата и се мъчеше да прецени кой от тях би могъл да го свърже с работническите синдикати. „Трябва да се отбия най-напред у дома!“ — тревожно помисли той и забрави всичко друго.

Погледна часовника си: наближаваше десет. Увеселенията в баровете започваха, по улиците кръстосваха развеселени мъже, смееха се жени, крещяха продавачи на цветя и шоколад. Той сви през шумното авеню и гледайки пияното неосъзнато веселие, помисли какво ли биха направили хората, ако видеха товара в колата му…

Овладяваше го все по-голямо безпокойство.

Най-сетне Джек спря колата си успоредно с няколко други пред квартирата си и когато се обърна да я заключи, чу гласа на Морион: „Джек Джек!“, а след нея извикаха и децата: „Татко!“

Обърна се: идеха Морион с куфар в ръка, след нея децата и някакъв мъж с двата куфара, които бе видял приготвени в хола.

По-нататък всичко се разви с такава бързина, че Джек нямаше време не само да мисли кой е този мъж, но и дъх да си поеме. Човекът остави куфарите на земята и бръкна в джоба си; в ръката му светна револвер. Джек се закри зад колата и напипа своя револвер. Двоен изстрел!… Куршумът профуча край ухото му. Тони се хвърли към непознатия и увисна на ръката му. Джек вече не можеше да стреля — край мъжа в кръг се завъртяха децата и Морион. Нов гръм и ново изсвирване край ухото. Още четири. Тогава той остави прикритието си, направи завой и изтича. Докато другият се опитваше да освободи ръцете си, Джек го удари по главата с револвера веднъж и още веднъж.

По улицата вече притичваха хора, привлечени от гърмежите, но не смееха да приближат, а стояха на отсрещния тротоар.

Джек грабна куфарите и ги натика в багажника.

В колата нямаше място за всички. Без да мисли, той блъсна Тони отзад при чужденците, а Морион и Рики — на предната седалка, седна и подкара. Под виковете на хората, озадачени и малко объркани отначало при вида на децата, той даде пълен газ и изчезна.

Морион стенеше, децата мълчаливо трепереха.

— Как стана това? — попита Джек през стиснати зъби, всецяло устремен в наблюдение на потока коли срещу себе си, под пронизителните свирки на полицаите, които искаха да го спрат, разтревожени от тази струпана на предната седалка в паника група.

— Ох, не зная! — изстена жената. — Най-напред те търсиха по телефона. Сега разбирам: проверявали са. След това пристигна този с писмо от тебе да тръгнем веднага с него… Ето писмото — още тогава се усъмних, почеркът ми се видя чужд…

— Защо ви нямаше, когато се върнах?

— Децата бяха изчезнали… Случайно ги намерих — нека ти кажат къде са били!

По-късно те си признаха, че ходили „на разузнаване“ за марсианите и се заблудили.

„Сър Арчибалд остана измамен!“ — ликуваше Джек, все още изтръпнал от преживяното. Излязоха из града. Като се досети, че може да са дадени нареждания за спирането им, той кривна по друг път. По същото онова шосе, на което не много отдавна видя светкавицата в небето…

Сърцето на нещастния щастливец продължаваше да бие често, но по-спокойно и в него вече се промъкваше радостното чувство, че всичко бе завършило все пак щастливо. До него бяха Морион и децата, зад него — чужденците, в чиито премеждия и страдания той беше станал неволен съучастник.

Светлините на града се губеха зад тях, но фаровете осветяваха напред гладко шосе, което мамеше със спокойствието и тишината си…

То все щеше да ги изведе някъде!…