Бари Хюгарт
Мостът на птиците (5)

5.
За козите, златото и скъперника Шен

„Пролетният вятър наподобява вино бе писал Чин Чу, летният вятър е като чай, есенният — като дим, а зимния вятър прилича на джинджифила и горчицата.“

Вятърът, веещ из Пекин, бе смесица от чай и дим, ароматизирана с уханието на сливи, макове, лотоси, нарциси, орхидеи и диви рози, смесено със сладникавия мирис на бананови и бамбукови листа. Вятърът бе наситен също така и с миризмата на свинска мас, на нот, на вкиснато вино и на толкова много хора, колкото въобще не бях подозирал, че има на света.

При първото си пътуване в Пекин бях твърде зает да търся Улицата на очите, та не можах да обърна дължимото внимание на честването на Празника на луната. Сега обаче се загледах с интерес в шутовете и акробатите, които изпълваха въздуха със своите тела и пръти за балансиране, в момичетата. Дребни и деликатни като порцеланови кукли, танцуващи на върховете на пръстите си върху огромни изкуствени лотосови цветове. Из улиците се движеха тържествено каляските и носилките на благородниците, мъже и жени се смееха и плачеха, гледайки театрални представления на открито, комарджии крещяха и се надвикваха, играейки на зарове и залагайки в двубоите между щурци. Навидях на елегантността и самоувереността на господата, конто се наслаждаваха на изпълненията на певиците или дискретно се отправяха към Алеята на четиристотинте забранени удоволствия, ако им се приискаше някое но-силно усещане. Най-красивите млади жени, които бях виждал през живота си, биеха барабани в пъстро боядисани палатки и пееха Песните на цветните барабани. На почти всеки ъгъл бяха застанали възрастни госпожи с лукави погледи, които продаваха разхладителни напитки и захаросани плодове, докато приканваха минувачите. „Елате насам, деца! Елате и разтворете уши като слончета! Елате и чуйте приказката за великия Ер Лан и за това как е бил изяден от отвратителната Съвършена свиня!“

Господаря Ли имаше остри лакти. Придвижваше се бързо през тълпата, преследван от писъци на болка, посочваше ми забележителностите на града и ми обясняваше, че странните градски звуци са така разбираеми за ушите на гражданина, както за моите — звуците в хамбара. Продължителното звънене на струни например означавало, че бръснарите са започнали работния си ден. С почукването на порцеланови лъжици в порцеланови съдове се давало да се разбере, че се продават дребни сладкиши в горещ сироп. Продажбата на разхладителни напитки от сини сливи и сладко-кисели ябълки се рекламирала пък с подрънкването на медни съдове.

Докато той се придвижваше към целта си продължавах простодушие да си мисля, че е решил да се сдобие с пари, като ги поиска от някой богат приятел или ги вземе назаем от лихвар, дължащ му някаква услуга. Срам ме е да си призная, че нито веднъж не се замислих за състоянието на бамбуковата колиба, в която го бях открил, или за това какви биха могли да бъдат неговите приятели. Изненадата ми бе голяма, когато той внезапно зави встрани от главната улица и се оказахме в малка криволичеща уличка, воняща на боклук. Едри плъхове ни стрелкаха с кръвясали свирепи погледи. Гниещите отпадъци изпускаха мехури и воняха неописуемо. По едно време се сепнах, защото ми се стори, че стъпвам върху труп. След малко обаче разбрах грешката си, тъй като усетих зловонния му дъх. Бях настъпил не мъртвец, а мъртвопиян човек. В дъното на алеята видяхме синьото знаме на питиепродавница да се вее над порутена дървена барака.

Едва по-късно научих, че кръчмата на Едноокия Вон е най-забележителното питейно заведение в целия Китай. Тогава обаче видях просто тъмно помещение с нисък таван, изпълнено с мухи и всякаква друга гад, и човек с престъпен вид и нефритова обица, висяща от сдъвканото му ухо, който определено не одобряваше качеството на поднасяните напитки.

— Вие, пекинските слабандраци, на тази водниста пикня вино ли й казвате? — ревеше той. — У нае в Сучжоу виното е толкова силно, че дъхне ли ти някой на него, за цял месен губиш съзнание.

Едноокия Вон се обърна към жена си, която приготвяше сместа, застанала зад тезгяха.

— В такъв случай ще трябва да му добавим още черен пипер, скъпа моя гугутке.

— Двеста двадесет и две проклятия! — отвърна с жаловит глас Дебелата Фу. — Черният пипер свърши.

— В такъв случай, светлина на живота ми, ще трябва да го заменим със стомашния сок на умряла овца — рече й спокойно Едноокия Вон.

Бабаитът с обицата измъкна кама и започна да сече с нея въздуха из стаята.

— Вие, пекинските нищожества, на тези неща мухи ли им викате? У нас в Сучжоу мухите са толкова едри, че им подрязваме крилата, впрягаме ги и ги използваме вместо волове.

— Може би букетът на виното ще стане по-богат, ако сложа в него няколко смачкани мухи — каза замислено Едноокия Вон.

— Разумът ти е много извисен, благородни жребецо на съпружеското ложе — отвърна му Дебелата Фу. — Рисковано е обаче да слагаме мухи във виното. Уханието им би могло да надвие аромата на смачкани хлебарки.

Бабаитинът определено не хареса Господаря Ли.

— Вие, пекинските дребосъци, на тез джуджета мъже ли им казвате? — излая тон. — У нас в Сучжоу мъжете са толкова високи, че главите им достигат облаците.

— Наистина ли? — попита с меден глас Господаря Ли. — А в моето жалко и нищожно село пък мъжете са толкова високи, че с горната си устна ближат звездите, докато долната им устна се влачи по земята.

Бабаитинът се замисли.

— Ами телата им тогава къде са?

— Никъде — отвърна Господаря Ли. — Те са като теб. Направени са само от уста.

Ръката му светкавично се стрелна напред, проблесна острие, закапа кръв и Господаря Ли спокойно прибра н джоба си нефритовата обица на бабаитина заедно с ухото, към което тя бе прикрепена.

— Фамилното ми име е Ли, а собственото — Као — поясни, докато учтиво се кланяше. — Имам лек недостатък на характера. А това е моят почитаем клиент, Вол Номер Десет, който се гласи да те удари по главата с тъп предмет.

Не бях съвсем сигурен дали знам какво точно е тъп предмет, но неудобството да помоля за пояснение ми бе спестено от бабаитина, който седна на една маса н започна да плаче. Ли Као подхвърли някаква неприлична шега на Едноокия Вон и ощипа Дебелата Фу по огромния задник. След това ме покани да се присъединя към компанията им на една маса, върху която беше сложена кана вино, произведено другаде.

— Воле, дойде ми на ум, че в твоето образование може би има празноти, що се отнася до някои водещи начала в човешкото общуване, затова те съветвам да ме слушаш внимателно — каза Господаря Ли. След това извади от джоба си обицата на бабаитина, която бе много красива, и я постави върху масата. — Изящна вещ — промълви тон.

— Боклук — рече пренебрежително Едноокия Вон.

— Евтина имитация — рече пренебрежително Дебелата Фу.

— Сякаш я е правил слепец — рече пренебрежително Едноокия Вон.

— По-грозна обица не съм виждала — рече пренебрежително Дебелата Фу.

— Колко искаш за нея? — попита Едноокия Вон.

— Ще тя я дам само срещу една песен отвърна Господаря Ли. — В случая под песен разбирам голяма кесия пълна с фалшиви жълтици, два ката скъпи одежди, временното използване на дворцова носилка и на подходящо облечени слуги, каручка с боклук и една коза.

Едноокия Вон пресметна нещо на ум.

— Без козата.

— Коза трябва задължително да има.

— Обицата ти не чини кой знае колко.

— И каква да е коза ще ми свърши работа.

— Без коза.

— Ти обаче ще получиш не само обицата, но и ухото към нея — каза Господаря Ли.

Собствениците се надвесиха над масата И заогледаха с любопитство окървавеното ухо.

— Това ухо не го бива — рече пренебрежително Едноокия Вон.

— Ужасно е — рече пренебрежително Дебелата Фу.

— Противно е — рече пренебрежително Едноокия Вон.

— По-грозно ухо не съм виждала — рече пренебрежително Дебелата фу.

— Пък и за какво ни е. — попита Едноокия Вон.

— Погледни гнусното същество, което доскоро беше негов притежател — каза Господаря Ли. — Представи си само колко отвратителни неща е чуло — Господаря Ли се приведе над масата. — Да предположим, че имаш враг — прошепна.

— Враг — повтори Едноокия Вон.

— Той е богаташ и притежател на имение.

— Имение — повтори Дебелата Фу.

— През имението му преминава поток.

— Поток — повтори Едноокия Вон.

— Полунощ е. Покатерваш се през оградата и хитро се укриваш от кучетата. Тих като сянка, отиваш до устието на потока и лукаво се оглеждаш. След това изваждаш отвратителното ухо от джоба си н го потапяш във водата. От него започват да изтичат такива отвратителни слова, че изтравят рибите на цели мили разстояние. Добитъкът на врага тя започва да ние от потока и умира на място. Нивите му, напоявани от водите на потока, изсъхват. Децата му започват да се къпят и хващат проказа. И всичко това само срещу една коза.

Дебелата Фу закри лицето си с ръце.

— Да бъде благословена десет хиляди пъти майката, която подари на този свят Ли Као — изхълца тя, докато Едноокия Вон бършеше очите си с мръсна носна кърпа.

— Съгласен съм — каза той.

На село ритъмът на живота се определя от сезоните и всичко става постепенно. Сега, след като нахълтах в буйния водовъртеж на живота на Ли Као, бях като замаян. Следващото нещо, което си спомням, е че заедно с Ли Као и Дебелата Фу се бях оказал в дворцова носилка, докато Едноокия Вон вървеше пред нас и проправяше път сред хората от нисшите класи с помощта на бастун със златен връх. Едноокия Вон се бе преоблякъл като майордом на семейство от знатен род, а Дебелата Фу — като медицинска сестра. Господаря Ли и аз привличахме като магнит погледите на тълпата. Вяхме облечени в халати от морскозелена коприна, бродирани със сребро И украсени с нефрит. От изящните ни шапки висяха пискюли и позлатени украшения, конто подрънкваха от повея на вятъра. Лениво си веехме с позлатени ветрила от Сечуан.

Процесията завършваше със слуга, теглещ каручка, в която имаше боклук и една дръглива коза. Слугата имаше вид на бабаитин от долна ръка. Главата му бе обвита с превръзка и през цялото време хленчеше: „Ухото ми“.

— Това е къщата на Скъперника Шен — посочи Дебелата Фу една огромна небоядисана сграда. Пред нея гореше евтин тамян. Пред статуите на Безсмъртния бог на търговските печалби, на Господаря на големите наследства и на всички останали божества от Небесното царство на богатството. — Скъперника Шен притежава осем процъфтяващи дюкяна, шест къщи в шест различни градове, една каляска, едно кресло-носилка, един кон, три крави, десет прасета, двадесет кокошки, осем свирепи кучета-пазачи, седем полугладни слуги и една млада и красива наложница на име Хубавата Пин. С всичко това се е сдобил, като е отнемал имота на длъжниците си.

Пред нас се придвижваше един стар селянин с муле, впрегнато в каручка с каменни колела, на която мястото н бе в музея.

— Тор! — провикваше се селянинът с тъжен треперлив глас. — Пресен то-о-о-р!

— Каменни колела? — дочу се един стържещ глас откъм къщата. — Каменни колела в Пекин? — разтвориха се щорите на един прозорец и оттам се подаде един изключително грозен господин. — Велики Буда, наистина са каменни колела! — извика и изчезна в къщата. След малко виковете му продължиха — Готвачо, не се бави повече! — след малко вратата на къщата се отвори, оттам изскочиха Скъперника Шен и готвачът му и побягнаха зад древната каручка.

Бяха натоварени е кухненски ножове, които веднага започнаха да точат върху бавно въртящите се каменни колела.

— Поне две медни монети спестихме, господарю — провикна се със сияещ глас готвачът.

— Какво неочаквано щастие! — излая Скъперника Шен.

— Тор! — продължаваше да се провиква селянинът.

— Пресен то-о-о-р!

Отвориха се още едни щори и Дебелата Фу ми посочи едно красиво лице и чифт бадемовидни страстни очи.

— Това е Хубавата Пин — каза. — Хубавата Пин притежава една евтина рокля, едно евтино палто, една евтина шапка, един чифт евтини сандали, един евтин гребен, едни евтин пръстен и унижения, конто са достатъчни За двадесет и пет човешки живота.

— Носи още! — съскаше Скъперника Шен. — Да не забравиш и лопатите, и мотиките!

— Милион проклятия! — изстена Хубавата Пин и щорите се затвориха.

— Каква жега! заоплаква се Господаря Ли, веейки си с ветрилото. — Каква воня! Какъв шум!

— Нашият господар е уморен и трябва да си почине — извика Дебелата Фу на Едноокия Вон.

— И тази кочина ще свърши работа рече уморено Господаря Ли.

Едноокия Вон почука Скъперника Шен по рамото със златния накрайник на бастуна си.

— Ей, ти — каза му с повелителен глас. — Днес на главата ти се стовариха хиляда благословии Господаря Ли от Као благоволи да си отдъхне в жалката ти барака.

— Какво. — понита Скъперника Шен, докато разглеждаше с недоумение златната монета, която Едноокия Вон бе тикнал в ръката му.

— Господаря Ли от Као ще се нуждае и от подходяща стая за любимия си телохранител, Господаря Лю от Ю! — изрече Едноокия Вон, докато стоварваше втора златна монета върху дланта на Скъперника Шен.

— Какво? — попита Скъперника Шен и междувременно получи трета златна монета.

— Господаря Ли от Као ще се нуждае и от подобаващо помещение за козата си! — изрева Едноокия Вон.

— Господарят ти трябва да е направен от злато! — възкликна изумено Скъперника Шен.

— Той не е — отвърна му разсеяно Едноокия Вон. — Козата му е златна.

След няколко минути се оказах в най-хубавата стая на Скъперника Шен в компанията на Ли Као, козата и боклука. Сред рибени глави н гнили мангови плодове бяха поставени няколко фалшиви златни монети. Ли Као ги натика в устата на козата. След малко й даде да изпие пинта рициново масло. Сетне започна да се рови из изпражненията й със сребърни щипци и измъкна оттам две лъскави монети.

— Какво? — изрева той. — Само две жълтици? Нещастно животно, не събуждай страшния гняв на Господаря Ли от Као!

Нещо тупна от другата страна на стената и стана ясно, че Скъперника Шен е припаднал, докато е надничал в стаята през някакъв скрит отвор. Ли Као го изчака да се съвземе и след това повтори номера с боклука и рициновото масло.

— Четири? Само четири жълтици? Нещастно животно! Господаря Ли от Као се нуждае от четиристотин жълтици на ден, за да живее тъй, както е свикнал!

Шумът от другата страна на тънката стена се повтори. След като Скъперника Шен отново се съвзе. Господаря Ли потрети операцията. Този път гневът му бе безпределен.

— Шест? Само шест жълтици? Нима никога не си чувало какво означава геометрическа прогресия? Две, четири, осем, а не две, четири, шест! Ще те продам на касапите, за да те използват за храна за кучетата, а аз ще се върна в Сияйните ливади на златното зърно и ще си намеря по-свястна коза!

Последвалият звук ни наведе на мисълта, че този път припадъкът на Скъперника Шен ще продължи по-дълго. Господаря Ли ме изведе в хола. След като прекрачихме неподвижното тяло, той ме хвана за ръката и ме заговори със сериозен вид.

— Вол Номер Десет, ако искаш да оцелеем след гостуването си при Прародителката, трябва да знаеш, че най-добрият щит на един войн е неговото безгрижие. Ако продължаваш с мрачния си вид да издаваш, че душата ти е изпълнена с тревога, ще ни сполети гибел. Ще трябва веднага да се погрижа да поправя това — той се изкачи бързо по стълбището и започна да отваря врати, докато попадна на тази, която търсеше.

— Кой си ти? — понита го Хубавата Пин.

— Фамилното ми име е Ли, а собственото — Као. Имам лек недостатък на характера — представи се той и учтиво се поклони. — А това е моят многоуважаван клиент, Вол Номер Десет.

— Какво обаче правите в спалнята ми? — извика Хубавата Пин.

— Изразявам своите почитания, а пък клиентът ми се кани да прекара нощта.

— А къде е Скъперника Шен?

— Скъперника Шен се гласи да прекара нощта с една коза.

— С коза?

— Козата е много скъпа.

— Много скъпа… Какво правиш? — извика Хубавата Пин.

— Събличам се — отговорих аз, защото бях добре възпитан и никога нямаше даже да си помисля да противореча на такъв един почитаем мъдрец, какъвто беше Господаря Ли. А и абатът, който се молеше за душата ми, ми бе наредил да му се подчинявам.

— Ще викам! — каза Хубавата Пин.

— Искрено се надявам да го сториш. Ох, защо не съм отново на деветдесет години — въздъхна тъжно Ли Као. — Воле, малко мускули за младата дама.

Хубавата Пин продължи да ме гледа, докато Ли Као излизаше от стаята. Отвърнах на усмивката на младата дама, чието семейство бе попаднало в лапите на лихвар и чиято красота я бе осъдила на обятията на един възрастен господин. Господин, притежаваш чифт малки святкащи свински очички, гол и петнист черен, крив нос, подобен на папагалска човка, провисналите влажни бърни на камила и широки слонски уши, от конто стърчаха дебели кичури груби сиви косми. Тя отвори чаровната си уста.

— Помощ! — извика Хубавата Пин.

От звуците, долитащи откъм долния етаж, се разбра, че Скъперника Шен закупува коза, рициново масло и каручка с боклук. Хубавата Пин и аз се възползвахме от случая, за да се опознаем. В Китай младите хора, когато решат да се опознаят, най-често изпълняват танца на Пърхащите пеперуди. Наистина не съществува по-добър начин на опознаване.

— Яж! — нареди Скъперника Шен на козата. След като младите хора вече са се опознали, прието е да закрепят познанството си чрез Рибарския съюз. Невъзможно е да участваш в Рибарския съюз, ако не си се опознал близко с някого.

— Злато! — крещеше Скъперника Шен.

Сетне се изпива чаша вино и се обсъждат сравнителните достойнства. Споровете обикновено се решават в полза на хрътките преди настъпването на деветия ден на есента.

— Яж! — викаше Скъперника Шен.

Тогава младият господин обикновено свири на лютня, а младата дама танцува по начин, който би бил шокиращ, ако се танцуваше пред публика. Сетне се сгушват като Шестте гугутки под корниза в дъждовен ден.

— Злато! — крещеше Скъперника Шен.

След като вече е установено приятелство, остава само една стъпка до духовното сливане. То се постига най-бързо чрез Играта на феникса в яркочервения процеп.

— Яж! — крещеше Скъперника Шен.

Накрая се стига до вино, любовни стихове и до повторение на танца на Пърхащите пеперуди. Вече обаче бавно н лениво, и с кикот. И така продължава това в Китай чак до сутринта, когато е възможно някой да се освободи от страстите си достатъчно, та да се сети да провери качеството на жълтиците.

— О, най-съвършени и проникновени от партньорите, каква е тази отвратителна воня. — прозина се Хубавата Пин.

— О, несравнима красавице, боя се, че е знак за скорошното появяване на Скъперника Шен — отвърнах тъжно аз, докато се измъквах от леглото и си обувах панталоните.

— А какви са тези сърдити викове, о, най-нежни от огнените тигри? — попита Хубавата Пин.

— Боя се, че Скъперника Шен въоръжава седемте си полугладни слуги с тояги, о, благоуханен розов лист — въздъхнах, докато прибирах сандалите, туниката, сребърните дантели, украсени С нефрит, красивата шапка и позлатеното ветрило от Сечуан.

— Милостиви Буда, какво е това противно нещо, което се просмуква изпод вратата? — извика Хубавата Пин.

— Боя се, че това са кози изпражнения и че Скъперника Шен е някъде наблизо. Сбогом, вселенска прелъстителко — извиках аз и през прозореца изскочих на улицата.

Ли Као, добре отпочинал след една приятно прекарана нощ в компанията на Дебелата Фу и Едноокия Вон, ме очакваше. Изрази одобрение на блясъка, появил се в очите ми. Наведох се и той скочи на гърба ми. След това се понесох с все сила в посока към стените на града. Зад гърба ни се чуваха писъците на Скъперника Шен:

— Върнете ми моите петстотин жълтици!