Бари Хюгарт
Мостът на птиците (22)

22.
Сънят от бялата стая

Нощ е и над село Ку Фу вали дъжд. Капките проблясват на лунните лъчи, промъкнали се през облаците, и тихото им почукване върху перваза се смесва с шумоленето на четчицата, с която пиша. Старая се да бъда точен, но все не успявам да изразя това, което почувствах, след като Ръцете и Главата на Корена на силата върнаха децата от прага на смъртта, но не ги излекуваха докрай.

Отново се пробудиха и отново се оказаха в странния свят на играта на криеница. Отново се усмихнаха, после се засмяха и изпяха песента от Възглавницата на Дракона. След това отново се прозинаха, затвориха очи и се отпуснаха върху леглата си. Отново потънаха в глъбините на своето безсъзнание.

Хората, които вече няма за какво да се заловят, се обръщат към суеверията на своите прадеди. Бабите и дядовците започнаха да привързват огледала на челата на внучетата си, та когато демоните на болестта видят отраженията на собствените си отвратителни муцуни, в ужас да избягат. Бащите произнасяха гръмко имената на децата си, държейки любимите им играчки привързани на дълги прътове, за да примамят бродещите им души. Майките, напрегнати, бяха застанали до леглата с въжета в ръце, за да завържат бързо душите към телата, когато се появят. Отидох в кабинета на абата и затворих вратата.

Децата от моето село можеха да бъдат спасени единствено от сърцето на Великия корен на силата. Уплашен, погледнах цитата от Книгата на древните, поставен в рамка на стената.

Всички неща имат основа и връх

Всички събития имат начало и край

Който успее да разбере правилно

Кое отбелязва началото и какво го следва

Се доближава до Тао.

Никак не се бях доближил до Тао. Главата ми бе изпълнена с детски игри, безсмислени стихове, женшенови корени, птици, пера, флейти, звънчета, гонки, страдащи призраци, отвратителни чудовища и княз Чин. Всичко това обаче бе образувало водовъртеж в очите ми и не успявах да открия никакъв смисъл във видяното.

Вратата се отвори и в кабинета влезе Ли Као. Изпи три чаши вино една след друга, седна срещу мен, извади от пояса си малкото бронзово звънче и внимателно го разклати.

Чухме биенето на барабан, а след това изящният глас на млада жена започна последователно да разказва и пее историята за застаряващата придворна дама, унизена от това, че я заставили да се омъжи за търговец. След повторно позвъняване изслушахме веселата и доста пикантна история на Златния лотос. Ли Као разклати звънчето за трети път и чухме саркастичната ядовита жалба за Пи Кан, осъден на смърт, понеже някакъв император идиот поискал да се увери, че сърцата на учените хора имали седем отвора.

Разполагахме с флейта, разказваща детски приказки. С топка, показваща весели сценки. Със звънче, изпълняващо песните на Цветния Барабан. От нас се очакваше да ги разменим за пера.

Ли Као въздъхна. Пъхна звънчето в пояса си и си наля още една чаша вино.

— Тази работа ще я доведа до успешен кран, ако ще и да ми се наложи да изтръгна от корен свещените планини, да побия корабна мачта на върха на Тай Шан и да прокарам света през Великата звездна река към Портите на нищото — рече той мрачно — Воле, дребният недостатък на характера ми се оказа дар Божи. Когато се сблъскам с нещо действително мерзко, по силите ми е да му се противопоставя с пялата мерзост, която се крие в дъното на душата ми. Затова именно мога да влизам в места като Пещерата на камбаните и да излизам оттам с песен на уста. Ти, за разлика от мен, страдаш от неизлечима нравствена чистота.

Направи пауза, преди да продължи, но го изпреварих.

— Господарю Ли, биха били необходими най-малко двадесет тона от огнена смес, за да ме отклонят от тази работа — казах аз, влагайки в гласа си колко твърдост ми бе по силите, сиреч не дотам нищо — Освен това, трябва да стигнем до Ключовия заек, а чрез него до Лотосовия облак. Бих се, преборил и с тигър, за да получа отново четна да скоча в леглото и.

За мое учудване установих, че говоря самата истина. Изненадах се, когато разбрах как мога да се мобилизирам от самата мисъл за Лотосовия облак. Погледнах ръцете си и забелязах, че бяха престанали да треперят.

— В състояние съм да надвия цял полк от тигри казах решително.

Ли Као ме изгледа с любопитство. Настъпи тишина, докато отвън се дочу шумът, предизвикан от две биещи се котки, които малко след това Леля Хуа подгони с метлата. Ли Као присегна, докосна челото ми с пръст и цитира Лао Цзъ.

— „Блажени са малоумните, защото са най-щастливите хора в света.“ Е, добре, и двамата с теб ще извършим самоубийство. Днес обаче е Чин Мин и е редно да отдадеш почит на близките си покойници ще отпътуваме утре сутрин.

Поклоних му се и го оставих насаме с неговите мисли. Взех малко храна и вино от кухнята на монасите и излязох навън, на слънце. Помолих градинарите да ми услужат с гребло, лопата и метла. Бе прекрасен пролетен ден, сякаш нарочно поръчан за Празника на Гробовете. Отправих се към гробовете на майка си и баща си, почистих ги от бурени и старателно ги пометох. След като мястото на вечния им покои придоби безупречен вид, поднесох приношение от храна и вино. Бях запазил токите и украшенията от хубавата шапка, която бях ползвал за посещението си при Прародителката, а също и позлатения пояс с нефритови инкрустации и везаното ветрило. Поставих всичко това в съда за специални приношения и след това коленичих, и започнах да се моля. Помолих майка си и баща си да ме дарят с храброст, за да не посрамя паметта на прадедите си и се почувствах много по-добре. След това станах и се затичах към източните хълмове.

Преди векове великият род Лю бе владял цялата долина. Родовото им имение все още бе разположено на върха на най-високия хълм, макар и сега стопаните рядко да го посещаваха. Градинарите обаче продължаваха да поддържат знаменития парк, описан от писатели като Цао Суе Чин и Као Нго. Познавах го по-добре от дланта си. Промуших се през известен ми таен проход във високата стена и се оказах в един рай за любителите на паркове. Целият парк бе обсипан с жълти хризантеми, а по хълмовете имаше гъсти насаждения от сребристи тополи и гъвкави трепетлики. По склона на един хълм течеше ручей, конто сетне се превръщаше в малък водопад и образуваше езерце с бистри сини води. По бреговете му цъфтяха праскови и изящни дървета с виолетови цветове, растящи направо от стволовете и клоните им. Зад тях се намираше сенчеста бамбукова горичка, следвана от крушови насаждения. По-нататък можеха да се видят хиляда кайсиеви дръвчета, по които бяха разцъфнали милиони красиви цветове.

Продължих да вървя по алеята, виеща се покрай лунните тераси, и след това завих по едва забележима пътека, водеща надолу, към долчинки, изпълнени с пълзящи растения и със сиви скали, обрасли със зелен мъх. Пътеката свършваше в падинка, обрасла със сенчести кипариси, където тих поток ромолеше покрай Пясъчния пристан на цъфтящата чистота. Скрих се зад едни ниски храсталаци и отвързах от кея малка лодка. Влязох в нея, изтласках се от брега и оставих течението да ме понесе. Руслото на потока се виеше като змия. Върбите почти докосваха повърхността на водата с клоните си, а кичури плодове с цвета на червен корал се подаваха сред синкавите храсталаци.

Привързах лодката към едно дърво и излязох отново на една пътека. Тя вече водеше нагоре, към открити местности, където блестящи поточета се виеха сред зелените ливади. Непрестанно се срещаха хълмове или зъбери, които закриваха гледката, но когато човек ги задминеше се радваше още по-силно на красотата им. Пътеката ставаше все по-стръмна и камениста, докато ме отведе до огромна прекрасна скала, достигаща небесата. Следваше я друга долчинка, върху която бе прехвърлен тесен дървен мост. Сетне пътеката отново ставаше стръмна и водеше към малка поляна, където растяха орхидеи, пееха славеи и свиреха щурци, радващи се на слънчевите лъчи. Далече под мен бе моето село, приличащо ми от тази височина на картинка от книга.

В края на полянката имаше малка върбова горичка. Навлязох в нея и там, обграден от диви цветя, имаше един единствен гроб.

Там бе погребана дъщерята на главния градинар. Името й бе Ухайната огърлица, но тъй като бе мълчаливо и свитичко момиче, стеснително пред непознати хора, всички й викаха Мишката. Имаше най-красивите очи, които бях виждал през живота си, и никога не се стесняваше от мен, когато играехме на криеница. Мишката почти винаги побеждаваше и не прояви свенливост когато реши, че някой ден ще бъдем мъж и жена. На тринадесетгодишна възраст се разболя. Родителите й ми бяха позволили да я държа за ръката, когато тя бе на смъртно легло. Тогава именно тя ми пошепна последните думи от Мей Фей: „Дойдох от Страната на благоуханието и в нея ще се завърна“.

Коленичих до гроба й. „Мишке, аз съм Вол Номер Десет и ти донесох нещо.“

Поставих везаното сечуанско ветрило в съда за приношения и се помолих. Сетне седнах на тревата и под златните слънчеви лъчи, проправящи си път през клоните и листата, й разказах моята история. Не знам защо, но по някакъв начин вече бях разбрал, че Мишката няма да ми се разсърди заради това, че съм влюбен в Лотосовия облак. Излях мъките от сърцето си и почувствах облекчение. Когато приключих, слънцето вече залязваше. По това време винаги започваше да вее вятър и останах да наблюдавам как той разклаща клоните на върбите.

Клетият баща на Мишката бе използвал цялото си умение, за да отдаде почит на дъщеря си. От полъха на вятъра дърветата зашумоляха, като че ли от тях се изтръгваха въздишки. Клоните на върбите се наклониха и един след друг започнаха да милват гроба на девойката.

Тази нощ сънувах странен сън. В качалото бе плетеница от образи: плачещият Окълван Хо с Сребърен гребен в ръка: Сияйната звезда, танцуваща но пътеката; Скъперника Шен, диктуваш молитва за дъщеря си: Ръката на Ада и Пещерата на камбаните Многократно побягвах от една огромна Златна тигрова маска, преминавах през някаква врата н се окачвах в свят, изпълнен с белоти, свят спокоен и сияен, където намирах покой и се чувствах в безопасност. В ослепителната белота започна да се ражда един образ. Усмихнах се, изпълнен, е щастие, защото Мишката бе дошла да ме види. В ръката си държеше сечуанското ветрило и прекрасните и девически очи ме погледнаха с топлота.

— Много съм щастлива — изрече тя тихо. — знаех, че някой ден ще се влюбиш в Лотосовия облак още от деня, когато се държахме за ръцете и пеехме Песента на сирачетата.

— Мишке, но аз обичам и теб — отговорих и.

— Трябва да се довериш на порива на сърцето си — каза ми тя сериозно. Воле, станал си много силен. Трябва да използваш цялата си сила, за да докоснеш царицата преди да са преброили, до четиридесет и девет. Не трябва да стигнат до четиридесет и девет, защото това може да те отведе до края на вечността — образът на Мишката започна постепенно да избледнява. — Нима хиляда години не са достатъчно? — попита тихо, сякаш много отдалеч — Птиците трябва да полетят… да полетят… да полетят…

Мишката изчезна и реших, че на всяка цена трябва да разбера причините за бялото сияние около мен. Внезапно осъзнах, че светът ми се белееше, защото се бях озовал във вътрешността на гигантски бисер. Събудих се, приседнах и примигах на утринната светлина.