Бари Хюгарт
Мостът на птиците (21)

21.
Молитва към А Чен

Притиснахме се плътно към пода, но нови изстрели не последваха. Притиснах ухо към гърдите на Скъперника Шен. Все още се усещаше туптенето на сърцето му, макар и съвсем слабо.

— Древната картина, за която ни говориха, бе примамка в капан — прошепна съвсем тихо на ухото ми Господаря Ли. — Акустиката на тунела позволява на монасите да подслушват всичко, което се говори в него. Когато са разбрали, че разпознахме момичетата от картината и ги свързахме с княз Чин, монасите в черно са отишли да заредят арбалета.

Внимателно повдигна факела си и го размаха и най-сетне забелязахме арбалета. Бе един-единствен арбалет, закрепен на отсрещната стена и насочен право към центъра на тунела.

— Защо само един? — промърмори Господаря Ли. Внимателно опипа камъка, който Скъперника Шен бе настъпил. Забеляза, че под повърхността на пода е поставен дълъг метален прът.

— Воле, виждаш ли онзи голям плосък бял камък? — прошепна Господаря Ли. — Леко е надигнат и съм склонен да си помисля, че от нас се очаква да стъпим на него, когато хукнем да спасяваме кожите си.

Хванах Скъперника Шен и по пътя си към основния тунел предпазливо заобиколихме белия камък. Ли Као взе няколко камъка и започна да се цели в него. При третото хвърляне го улучи. С ужасяващ шум поне петдесет фута от тавана на тунела се сринаха и тунелът се изпълни с остроръбести скали. Ако някой се беше оказал под тях, щеше да бъде смачкан по-сигурно, отколкото от слонски крак.

— Не трябва да забравяме акустическия ефект — прошепна съвсем тихо на ухото ми Ли Као. — Ако се върнем, откъдето тръгнахме, по всяка вероятност ще са ни устроили засада. По-добре ще е да продължим напред по тунела и да разчитаме на късмета си.

Тръгна напред, държейки в едната ръка факел, а в другата — нож. Наклонът на тунела се измени и прекрасната песен на звънците започна да заглъхва. Чуваха се все по-отчетливо шляпането на сандалите и съскането на факела, а по едно време Скъперника Шен изстена. Отвори очи, но погледът му бе трескав и не пролича да ни е познал. Спряхме, внимателно го положих па земята с гръб, подпрян на тунела, и той отвори уста.

— Ти ли си свещеникът? — обърна се с дрезгав глас към Ли Као. — Малката ми дъщеричка бе убита от княз Чин и ми казаха, че ще се почувствам по-добре, ако изгоря една молитва. Не умея обаче да пиша.

Скъперника Шен се бе върнал четиридесет години назад във времето, когато бе започнал да полудява вследствие смъртта на дъщеря си.

— Аз съм свещеникът — отвърна му съвсем тихо Ли Као. — Аз ще напиша молитвата вместо теб.

Устните на Скъперника Шен безмълвно се раздвижиха и аз разбрах, че той повтаря молитвата си. Най-сетне, когато реши, че вече е готов, с огромно усилие на волята се съсредоточи върху думите, които искаше да достигнат до дъщеря му.

— Огромна е мъката ми. Името ти е А Чен н когато ти се роди това не ми достави особено удоволствие. Селянин съм, а селянинът се нуждае от яки синове, които да му помагат в работата, но не измина и година и ти открадна сърцето ми. Поникнаха ти зъбки, с всеки изминат ден поумняваше и когато ни каза „мамо“ и „татко“, произношението ти бе съвършено. Когато стана на три години обичаше да си играеш, като чукаше на вратата и сетне питаше „кои е?“. Когато бе на четири години ни дойде на гости чичо ти и ти поиска да играеш ролята на стопанка на дома. Вдигна чаша и каза „наздраве“. Всички се засмяхме, а ти поруменя от срам и закри лицето си с ръце. Знам, че винаги се смяташе за много умна. Сега ми казват, че трябва да се опитам да те забравя, но това не ми е по силите.

Ти носеше със себе си кошница с играчки. Сядаше на малко столче, когато ядеше супа. Повтаряше Голямото поучение и се кланяше на Буда. Обичаше да се занимаваш с гатанки и непрестанно шареше из дома. Беше много смела и когато падна и си удари коляното, не се разплака, макар и да се нарани, защото смяташе, че не е редно. Когато си взимаше плодове или ориз, винаги първо поглеждаше лицата на хората, преди да го погълнеш, за да се увериш, че постъпваш правилно. Никога не си си късала дрехите.

Помниш ли, А Чен, когато наводнението разруши дигите ни, а морът тръшна прасетата? Тогава княз Чин удвои данъците ни, а мен ме изпратиха при него, за да му обясня, че новите данъци са непосилни. Князете намират, че селяните, които не могат да плащат данъци, са безполезни, така че князът изпрати войниците си да унищожат селото ни. Именно глупостта на баща ти причини твоята смърт. Сега ти си вече в Ада, където ще оценяват делата ти. Сигурно си много уплашена, но не трябва да плачеш или да вдигаш шум, защото там не бива да се държиш както в семейството си.

А Чен, помниш ли леля Ян, акушерката. Нея също я убиха, а тя много те обичаше. Тя си нямаше свои дечица, така че ще е добре да се опиташ да я откриеш, да я уловиш за ръката и да я помолиш да се погрижи за теб. Когато се явиш пред Царете на Яма трябва да притиснеш длани и да им кажеш: Аз съм малка и невинна. Родих се в бедно семейство и се задоволявах с оскъдна храна. Винаги съм пазила дрехите и обувките си и никога не съм похабила дори и зрънце ориз. Защитете ме, ако ме нападнат зли духове — изрази се точно така и съм сигурен, че Царете на Яма ще те вземат под своята закрила.

А Чен, приготвил съм супа за теб. Ще изгоря книжни пари, за да имаш какво да харчиш, а сега един свещеник пише молитва, която ще ти изпратя. Ако молитвата ми стигне до теб, ще бъдеш ли така добра да се явиш в моите сънища? Ако съдбата пожелае да водиш още земен живот, ще се моля да се завърнеш отново в майчината си утроба. А дотогава ще викам; „А Чен, татко ти е тук!“ По силите ми е само да плача и да произнасям името ти…

Скъперника Шен затихна. Реших, че е умрял, но след миг той отново отвори очи.

— Правилно ли го казах? — прошепна той. — Много пъти съм си повтарял тези думи на ум, за да се изразя точно както трябва, но сега мислите ми са объркани и се боя да не би да сгреша в нещо.

— Каза го точно, както трябва — отвърна му тихо Господаря Ли.

Скъперника Шен сякаш почувства облекчение. Очите му се затвориха и дишането му отслабна. След това се изкашля и от устата му потече кръв, а душата му напусна червения земен прах.

Коленичихме до Скъперника Шен и стиснахме ръце за молитва. Пред очите ми лицето на А Чен се смесваше С лицата на децата от село Ку Фу, така че не можах да кажа нищо, само плачех. Гласът на Ли Као обаче бе твърд и ясен.

— Голяма е радостта ти, Скъпернико Шен — говореше той. — Душата тя напусна клетката на твоето тяло и се съедини с душата на А Чен. Убеден съм, че Царете на Яма ще ти позволят да се преродиш като дърво и че в цялата околност бедните селяни ще те знаят като „Старата Щедрост“.

Най-сетне и аз се съвзех.

— Скъпернико Шен, ако съдбата пожелае да се срещна отново с Лотосовия облак, ще и разкажа твоята история. Тя ще се разплаче и никога няма да те забрави. Докато аз съм жив, и ти ще живееш в сърцето на Вол Номер Десет.

Изрекохме няколко молитви и направихме символично жертвоприношение. Нямаше обаче как да погребем тялото в твърдата скала, така че се помолихме на духа му да ни извини, задето не сме довели ритуала докрай. След това се изправихме, поклонихме се, а Ли Као взе факела.

— Господарю Ли, ако се качиш на гърба ми, ще можем да се придвижим по-бързо, дори и ще тичам — предложих аз.

Той се покатери на гърба ми и продължих напред по тунела. Наклонът му продължаваше да е възходящ и след час песента на камбаните затихна напълно. Ако някой от читателите ми някой ден посети тази местност, нека непременно посети Пещерата на камбаните. Музиката й наистина идва от самите Небеса, независимо от тона, че известно време я използваха користно зли хора, които вече не са сред нас. Прекрасната музика току-що бе заглъхнала, когато след един завой факелът на Ли Као освети една позната фигура. Пред нас бе застанал дребният монах в пурпурни одеяния и се хилеше.

— Спри, глупако! С нищо ли не се поучи от смъртта на Скъперника Шен? — изкрещя Господаря Ли, докато аз направих скок напред.

Понечих да спра, но вече бе късно. Протегнал ръце, за да удуша монаха, се бях наклонил напред, направих неволно още една крачка и стъпих върху тръстикова рогозка, умело боядисана по такъв начин, че да наподобява скала. Пропаднах в нея сякаш през вода с главата надолу и се приземих с такава сила, че изгубих дъх. Факелът падна заедно с нас и когато се съвзех достатъчно, за да се огледам, забелязах, че се бяхме оказали в кладенец, широк около осем стъпки и дълбок около петнадесет, чийто стени бяха направени от плътно прилепнали едни до друг каменни блокове. Чух стърженето на метал и погледнах нагоре. Сърцето ми изстина от ужас.

Малкият монах теглеше с все сила една тежка верига и върху отвора на кладенеца започна бавно да се приплъзва железен капак.

Ръката на Ли Као се бе окачала зад дясното му ухо.

— Ето ти подарък от Скъперника Шен! — изкрещя той и на светлината на факела проблесна острието на нож. Монахът изпусна веригата и се хвана с две ръце за гърлото си, където ножът бе потънал до ръкохватката. Зърнахме бялото на очите му, след това шурна силна струя кръв, чу се отвратително бълбукане и монахът падна в кладенеца.

Повдигнах ръце, за да го уловя, обаче тялото му така и не успя да достигне дъното. Краката му се бяха оплели във веригата и той увисна във въздуха. Възкликнах удивено след като видях, че тежестта на тялото му продължаваше да придърпва металния капак върху отвора на кладенеца. Капакът шумно изщрака. Само за миг се залових за веригата и се покатерих над люлеещия се монах. Натиснах капакът с все сила, но напънът ми се оказа безплоден. Железният капак бе легнал плътно на мястото си, а нямаше къде да стъпя, за да се изтласкам.

— Господарю Ли, не мога дори да го помръдна! — Спуснах се на пода, който също бе каменен. Факелът ни все още гореше С жълта светлина, която обаче след малко щеше да стане оранжева, сетне синя, а накрая щеше напълно да изчезне. Последното, което щяхме да видим, преди да се задушим, щеше да бъде мракът на този гроб.

Изпитвам ужас от затворени пространства. Започнах да се моля с дрезгав глас. „Сапара, Тарата, Мита, Пражна, Пара…“

— Прекрати веднага тези глупости и се залавяй за работа — рече властно Господаря Ли. — Нямам нито против будизма, но можеше да изразиш брътвежите си на някакъв цивилизован език. Или пък да научиш малко по-добре този, който сега осакатяваш.

Взе два камъка и ми подаде единия. След това започна внимателно да почуква е него стените на кладенеца в кръг, покатерен на гърба ми. Аз се заизкачвах по веригата и той повтори операцията на друга височина. При втората ни обиколка при едно почукване се чу глухо кънтене. Ли Као се взря внимателно в каменната плоча и забеляза, че тя не бе издялана както трябва, като мястото, където трябваше да се съедини с другите, бе запълнено с тънка ивица хоросан.

Скочих на пода, а Ли Као се извърна към люлеещия се труп и учтиво му се поклони.

— Много ви благодаря, че бяхте така любезен да ми върнете ножа — рече той, и изтръгна ножа си от гърлото на монаха. От това подът на кладенеца не стана по-чист.

След половин час хоросанът бе махнат, а плочата се поклащаше. Как обаче щяхме да я измъкнем от мястото и? Несръчните ми пръсти бяха прекалено големи, за да се мушнат в тесния процеп. Дори и пръстите на Ли Као се оказаха твърде дебели за тази цел. Когато се опита да разшири процепа с ножа, острието му се счупи.

Положението ни не бе станало по-леко, а отгоре на всичко люлеещият се монах ни се хилеше. Вбесен, шамаросах го по глупавото лице. Тялото се залюля още по-силно, а дрънченето на веригата ни заприлича на подигравателен смях.

Ли Као присви очи, докато наблюдаваше монаха. — Воле, я го шамаросай още веднъж.

— Вече ми е ясно какво трябва ла сторим — каза Господаря Ли. — Този скъп наш приятел се опитваше да ми каже нещо, докато се люлееше над главите ни освен ако не допускам много голяма грешка, искаше да ни съобщи, че смисълът на живота му е бил да измъква каменни плочи от стени.

Придърпах към себе си дребния монах и установих, че малките му пръстчета с лекота влизат в процепа. Натиках ги колкото се може по-навътре в него и ги притиснах с все сила. Сега не мога да кажа колко време съм стискал ръцете на изстиващия труп, но изминаха поне няколко вечности, преди тялото да се вцепени както трябва. Това бе последната ни възможност да се спасим. Пламъкът на факела вече бе придобил синкав цвят, когато нежно придърпах монаха към себе си. Пръстите му се бяха впили в плочата в смъртна хватка, а тя с лекота, без каквито и да е усилия, се изхлузи и се разби на пода.

Нямахме обаче причини да ликуваме. През отвора не нахълта свеж въздух. Господаря Ли промуши през него факела и не видяхме нищо друго освен нов тунел с разклонения в двете посоки.

— Това е нов лабиринт, но не мога да знам колко време ще издържат този път старите ми дробове — изпъшка Ли Као. Повярвах му, защото лицето му бе придобило синия цвят на пламъка. — Воле, завържи ме за гърба си със шнура от расото на монаха. Ще се наложи да загасим факела, така че ще трябва да следваш посоката на Дракона чрез опипване.

Вързах го на гърба си и след това с усилие се промъкнах през отвора на стената. Когато Ли Као загаси факела гърлото ми се сви от ужас и едва не се задуших. Мракът ме беше притиснал от всички страни като менгеме, докато пълзях, а малкото въздух в тунела беше застоял и отвратителен. Опипвах извивките на зеления нефритов дракон с едната ръка, а с другата налучквах разклоненията на тунела. Третия вляво… Първия вляво… Четвъртия вдясно… Ли Као почти бе изгубил съзнание и шепнеше безсмислени неща в ухото ми.

— Не е тигър, Воле, а малко момче… Игри… Правилата на играта…

След това въздъхна и тежко се отпусна на гърба ми. Стори ми се, че престанах да долавям туптенето на сърнето му. Не ми оставаше нищо друго, освен да пълзя напред. Собственото ми съзнание започна да гасне с постъпването на всяка глътка въздух в разранените ми дробове. Смъртта започна да ми шепне, че е време да отида при родителите си в Жълтите подземни извори. Вторият вляво… Вторият вляво…

— Господарю Ли, Драконът не ще повече да ни сочи пътя! — изпъшках.

Не последва никакъв отговор. Старият книжник бе изстинал, а и да не бе мъртъв, сега всичко зависеше от ленивия мозък на Вол Номер Десет. Какво можех да сторя? Последната извивка на Дракона ме бе довела пред каменна стена. Драконът бе изминал целия си път. Какво можеше да направя? Да се върна по обратния път щеше да бъде самоубийствено. Започнах трескаво да опипвам повърхностите около себе си. Не успях да усетя нищо друго освен гладка равна скала. Всъщност, на пода открих малка пукнатина, през която би могла да се промуши само мишка. И нищо друго. Никъде нямаше следи от зидария или хоросан. Нямаше процепи. Нямаше лостове. Нямаше нищо. Отпуснах се и заплаках.

След малко обаче в главата ми се върнаха странните думи, които Господаря Ли бе промърморил в ухото ми. Сетих се и за това, което бе изрекъл насън по време на полета ни с бамбуковото водно конче. „Защо не на самия остров, а дебне на края на моста? Игри… малко момче…“ Какво искаше да каже с това? Че князът не е Тигърът на Чин, а малко дете? Че Невидимата ръка е причаквала жертвите си на другия край на моста, защото в противен случай те не биха имали никаква възможност за спасение и това би нарушило правилата на играта?

Главата ми бе сякаш изпълнена с вълна, а в ушите ми кънтяха камбани. Пред очите ми се яви лицето на умиращия Шен, който разговаряше с дъщеричката си. „Ти обичаше да се занимаваш с гатанки… с гатанки… с гатанки…“

Как трябваше да се назове играта, която играехме с княз Чин? Следвай Дракона, не виждам как иначе можеше да се назове. А какво трябва да прави едно дете, когато участва в продължителна игра? Трябва да се придържа към правилата. Да ги следва и никога ла не се отказва от тях. Трябва да продължава да го прави, без да отслабва старанието си. Драконът сега бе спрял, но дали пък не можеше да отиде някъде другаде, където бих могъл да го последвам?

Отново застъргах с пръсти по пода, за да открия малкия процеп, и успях повторно да го напипам. Бе дълъг около два инча и с неравна овална форма. От недостига на въздух бях започнал да мисля като малко момче и също като малко момче се изкикотих, когато свалих от шията си украшението от червен корал. И то бе дълго около два инча, и то имаше неравна овална форма, а отгоре на всичко пасна съвсем точно в процепа.

— Следвай Дракона! — изкисках се аз и пуснах украшението.

Драконът падна. Изчаках да чуя звука от падането му и след една вечност наистина го чух. Драконът бе тупнал някъде долу, далеч под мен. Чух щракане, сякаш ключ се бе наместил в брава, а след малко още едно щракане, сякаш бравата се превъртва.

Каменният под под мен се наклони и аз се прилепих до една от стените. След малко подът се наклони още повече и се появи отвор. Последвах Дракона с Господаря Ли, вързан на гърба ми, и след малко се оказах облян от светлината на звездите и от лунни лъчи. Оказах се при въздуха. Дробовете ми започнаха да парят, докато го вдишвах на големи глътки, а Господаря Ли изстена и усетих, че също възобновява дишането си. Бяхме се плъзнали но склона на стръмен хълм и се приземихме върху нещо, което блещукаше.

Лунните лъчи огряха малка поляна, намираща се в самото сърце на Планината на каменните камбани, както и огромно количество скъпоценности. Погледът ми инстинктивно се насочи към върха на най-високата купчина и забелязах сянка там, където не и бе мястото. И третото момиче от картината ме погледна умолително, докато наблюдавах кървавото петно на мястото, където острието на нож бе пронизало сърцето му.

— Проявете милост към невярната прислужница — прошепна то, докато призрачни сълзи се стекоха по бузите и. — Нима хиляда години не са достатъчни за моето наказание? — изплака. — Кълна се, че не си давах сметка какво върша. Смилете се над мен и разменете това срещу перото. Птиците трябва да полетят.

След това изчезна.

Изкачих се но малък хълм от диаманти и отворих капака на малкото нефритово ковчеже, което призракът бе държал в ръцете си. Уханието на женшен ме замая. Това обаче не бе сърцето на Великия корен на силата. Бе само неговата глава, а до нея имаше малка бронзова камбанка.

Затворих очи, смазан от умора, и заспах като младенец. Не сънувах нищо.