Метаданни
Данни
- Серия
- Историите на Господаря Ли (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bridge of Birds, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иванка Стефанова, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Алтернативна история
- Историческо криминале
- Историческо фентъзи
- Криминална литература
- Митологично фентъзи
- Приключенска литература
- Фентъзи
- Хумористично и пародийно фентъзи
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 29 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Манол Глишев)
11.
Ще ти разкажа приказка
Бе ранен следобед и в слънчевите лъчи, проникващи в манастира танцуваха прашинки. Чуваше се единствено чуруликането на птички н как Ли Као и абатът приготвят наслойката. Децата не бяха помръднали дори и клепачите си по време на нашето отсъствие и монасите не бяха успели да им помогнат с нищо. Единствено от време на време ги бяха къпали и на определени интервали изменяха позите им, Все още се чудех на това как се бяха запазили някакви признаци на живот в малките бледи телца. Родителите бяха толкова тихи, колкото и децата.
Върху една алхимическа печка бълбукаше колба с подсладена вода, в която Господаря Ли бе поставил Корена на силата Водата започна да придобива оранжев цвят, а женшеновият корен стана меднооранжев и полупрозрачен като кехлибар. Господаря Ли премести корена в друга стъкленица, пълна със слабо оризово вино. Абатът затопли течността и когато и тя започна да бълбука. Господаря Ли я подмени с оранжевата течност от първата стъкленица. Изчака да изври, докато едва покриваше корена. Течността придоби жълто-оранжев цвят. Господаря Ли запечата стъкленицата и я постави в съд с вряла вода. Течността и самият корен станаха отначало чернооранжеви, а след малко почерняха напълно. Когато остана съвсем малко вода. Господаря Ли извади стъкленицата и я разпечата. Цялото помещение се изпълни с необикновено силен и свеж аромат на планински билки след дъжд.
— Така, вече е готово и сега ще видим какво ще се получи — каза спокойно Господаря Ли.
Абатът и Ли Као отидоха при леглата. Абатът разтваряше устните на децата, а Ли Као потапяше почернелия корен в течността и внимателно полагаше по три капки върху езиците им. Тази процедура бе повторена три пъти, а в стъкленицата все още бе останала малко течност.
Чуваше се кудкудякането на кокошките, мученето на кравите и биволите. Вятърът местеше клоните на върбата по сивите каменни стени. В градината се обади кълвач.
Бледите личица започнаха да възвръщат цвета си. От движението на завивките се разбра, че започват отново да дишат равномерно. Изстиналите им крайници започнаха да се стоплят. Сърничката на Фан въздъхна, а върху лицето на Костения Шлем се появи широка усмивка. Всички деца започнаха щастливо да се усмихват и изведнъж си дадох сметка, че съм станал свидетел на едно медицинско чудо. Родителите заплакаха от щастие и запрегръщаха своите синове и дъщери, бабите и дядовците затанцуваха, а монасите се втурнаха да бият всички възможни камбани в манастира. Абатът едва ли не танцуваше от радост, когато започна да подпява „Намо Куаншин Боднсатва Махасатва“ — именно с тези думи добрите будисти въздават възхвала на Небесата.
Единствен Ли Као не се трогна. Продължи да оглежда едно тю едно всички деца с хладен аналитичен поглед и в един миг ми даде знак да откъсна Големия Хон от сина му. Наведе се над момчето и започна да опипва пулса му. Първо го улови за лявата китка, за да провери функционирането на сърцето, черния дроб, бъбреците, тънките черва и пикочния мехур. Сетне го хвана за дясната китка, за да си изясни как работят стомахът, белите дробове, дебелото черво и други жизнено важни органи. Помоли абата да направи същата проверка, за да съпоставят резултатите.
На лицето на абата се изписаха последователно озадаченост, тревога и отчаяние. Взе иглите си и се зае с проверката на реакцията на децата на болка. Нямаше обаче никаква реакция. Лицето на Малкия Хон бе поруменяло, пулсът му бе нормален, а на устните му продължаваше да е изписана щастлива усмивка. Когато Господаря Ли обаче вдигна една от ръчичките му и я пусна, тя застина неподвижно. После я премести в различни други положения, но тя си оставаше все така скована. Абатът улови Сърничката и силно я разтърси обаче пулсът и въобще не се промени.
Ли Као се изправи и бавно тръгна към масата. Огледа с безизразно лице празната алхимическа колба. Всички погледи бяха насочени към него. Бе безкрайно изтощен и мога да заявя, че се опитваше въпреки умората си да открие думи, от които да стане ясно, че такова нещо като „почти чудо“ не съществува. Коренът на силата почти бе успял. Но просто не бе достатъчно силен.
Нямаше да мога да понеса погледа му, ако ме погледнеше. Знаех, че може да ми каже само едно и в главата ми отново се появиха думите от древния тибетски текст. „Може да помогне само едно лечение и то те бъде успешно единствено ако се сдобиеш най-рядко срещания и най-могъщ лек, Великия корен на силата“. Спомних си И ужасеното лице на Лихваря Фан докато се кълнеше, че в света съществува един-единствен Велик корен на силата и че княз Чин го крие в лабиринта си. И най-невежите селски момчета знаеха, че княз Чин е десет хиляди пъти по-опасен от Прародителката и че с медни монети не можела се заплати самоубийство. Ако се отправех да търся корена, щях да бъда сам, а от лабиринта на княза никои не се бе завърнал жив.
Извърнах се и бързо се отправих към вратата. Прекосих коридорите, които познавах като дланта на ръката си, след това скочих през един нисък прозорец и побягнах към хълмовете.
Нямах никаква определена цел, а може би просто подсъзнателно се сбогувах със село Ку Фу. Знаех, че когато съм потиснат или уплашен, трябва да направя някакво физическо усилие и че когато то е достатъчно продължително обикновено забравям грижите си. Тичах цели часове из хълмовете, полята и гората, и самотните кучета започнаха да ме следват. Вече беше се събрала цяла глутница, когато краката ми ме отведоха към една стръмна пътека, виеща се през гъсти храсталаци. На едно място коленичих и през един тесен проход се промъкнах в малка пещера. Кучетата ме последваха и след миг се устроихме върху купчина кости.
Викахме им драконови кости, защото някога съществувало поверие, че драконите периодично си сменят костите така, както змиите сменят кожите си. Всъщност това бяха ключици на домашни животни, използвани за гадаене. Това умение е много древно и абатът веднъж ми бе обяснил, че обредните кости на Ан Ян са единственото сериозно доказателство, че полумитичната династия Шан действително е съществувала.
Дали и другите хора се връщат към детството си, когато изпитват уплаха? Поне с мен нещата стояха така. Когато бях малък, използвахме тази пещера като място за игри и скривалище и решавахме всички важни въпроси с помощта на безпогрешно действащите драконови кости. Запалих огън в стария мангал и поставих машата в него. Кучетата ме обградиха и започнаха да ме наблюдават с интерес, докато търсех някоя цяла използваема кост. Открих една, написах „да“ от лявата й страна, „не“ от дясната и се изкашлях.
— Драконе, кажи ми дали ще успея да открия Великия корен на силата в лабиринта на княз Чин и да се измъкна оттам жив? — прошепнах дрезгаво.
Омотах около ръката си сноп стара конска грива и улових нагорещената маша. Върхът и започна да съска когато го опрях в костта и след малко тя започна да се пука, за да ми даде отговора. Пукна се и се разпадна на две почти еднакви части, на които останаха думите „да“ и „не“. Как трябваше да разбера това? Че ще открия корена, но няма да оживея, или ще остана жив, обаче няма да открия корена? Разтревожих се, докато изведнъж се сетих, че вече не съм на десет години и поруменях от срам.
— Глупак съм — промърморих.
Слънцето бе залязло. В пещерата проникнаха лунните лъчи и един от тях се плъзна върху малкия белег на китката ми, от което той заблестя като сребро. Отметнах глава и се засмях. Приятелите ми от детинство, е които си бяхме подавали ножа в кръг, за да станем кръвни братя, щяха да умрат от завист, ако научеха, че скелетът на Вол Номер Десет някои ден ще се разпилее в тайнствения лабиринт на княза. Прегърнах няколко от кучетата и запях свещената клетва на Седемте кървави разбойника от Пещерата на драконовите кости.
— Лайна на прилеп, лайна на плъх, лайна на трипръст ленивец, кости н ключици, кървави клетви…
— Това наистина си го бива — рече одобрително нечий глас. — Къде-къде е по-хубава от клетвите на книжниците.
Кучетата започнаха да лаят възбудено, докато Господаря Ли се промъкна в пещерата. Седна и се огледа.
— Гадаенето на кости е чисто мошеничество — отбеляза той. — Достатъчна е съвсем малко практика, за да накараш една кост да се пукне но какъвто начин пожелаеш. Ти като малък хитрувал ли си по време на игра?
— Не. Играта щеше да престане да бъде интересна — промърморих аз.
— Мъдро си постъпил — рече Господаря Ли. — Абатът, който също е един много мъдър човек, ми каза, че ще те открия тук. И че ако не те открия веднага, просто трябва да почакам. Не се срамувай от това, че се връщаш към детството си, Воле. Всички трябва да го правим от време на време, ако не искаме да се побъркаме.
Господаря Ли носеше със себе си голяма бутилка вино, която ми подаде.
— Пийни си и ще ти разкажа една приказка — рече. Отпих и едва не се задавих от силната течност. Ли Као поиска да му върна бутилката и изпи около пинта вино.
— Била мрачна и бурна нощ — започна да разказва той, като избърса устните си с опакото на ръката. — Веел леден вятър, а небето се раздирало от светкавици като огнени змийски езици. Гръмотевиците ревяли като Дракони и дъждът се леел из ведро. По едно време се чуло скърцането на колела и тропотът на копита, последвани от най ужасяващия звук в цял Китай — звука на ловджийските рогове на войниците на княз Чин.
Този път се задавих без да пия вино и Ли Као дружески ме потупа по гърба.
— Надолу по една планинска пътека трополяла двуколка, теглена от муле. Мулето търчало с все сили, а върху седалката подскачали мъж и жена. Жената била бременна в деветия месец и стискала голяма торба от зебло, докато мъжът размахвал камшика. Зад гърба им се разнесъл още веднъж звукът на ужасите ловни рогове, след което в нощта се изсипал облак стрели. Мулето се препънало и паднало, а двуколката се разбила в канавката. Целта на войниците очевидно била торбата на жената, защото мъжът се опитал да я вземе, така че войниците да нападнат него, а тя през това време да се спаси. Жената обаче била смела и отказала да пусне торбата. Сборичкали се докато ги застигнала втората вълна от стрели. Мъжът паднал смъртно ранен, а жената се отдалечила с куцукане. Изпод лявата и ключица стърчала стрели. Дъждът великодушно прикрил малката й решителна фигурка, докато жената пълзяла по криволичещата пътека, водеща към манастира Шу.
Господаря Ли отново надигна бутилката и жадно отпи от нея. Още не бях разбрал защо ми разказва тази история, но думите му ме бяха откъснали от грижите ми.
— Стрелата послужила за пропуск — каза. — Върху нея бил изписан тигровият знак на княз Чин, а манастирът Шу ненавиждали княза. Направили всичко, което им било по силите, за да я спасят, и още при зазоряване сред стените на манастира се разнесъл слабият писък на новородено. Абатът и акушерката извършили малко чудо, спасявайки детето. Не могли обаче да сторят нищо за майката.
— Смела жена — прошепнал абатът, бършейки потта от веждите и. — Смела боркиня срещу нечестивия княз Чин.
— Хиляди поздравления, госпожо — казала акушерката, държейки в ръце плачещото дете. — Родихте здраво момченце.
Ноздрите на умиращата трепнали и тя отворила очи. С огромни усилия повдигнала едната си ръка и я насочила към акушерката.
— Као… — изстенала тя. — Ли… Ли… Ли Као. Погледнах с широко разтворени очи Господаря Ли.
Той в отговор ми смигна.
— Очите на абата се изпълнили със сълзи. Чувам те, дъще. Синът ти ще бъде кръстен Ли Као.
— Као! — изстенала жената — Као Ли… Ли… Ли Као.
— Разбрах те, дъще — изплакал абатът. — Ще възпитам Ли Као като собствен син и ще се погрижа малките му крачета да стъпят върху пътя на истината.
Ще бъде възпитан в духа на Петте добродетели и Превъзходните напътствия н в края на безупречния му живот духът му без затруднения ще премине през Портите на голямата пустота в Благословената област па съвършената добродетел.
Господаря Ли погълна още една пинта и отново ми предложи глътка. Пак се задавих.
— Погледът на жената издавал странни чувства, наподобяващи гняв. Вече обаче била безсилна. Очите и се затворили, ръката й се отпуснала и душата й се отправила към Жълтите подземни извори. Акушерката била много трогната. Отпушила малка бутилка от козя кожа, която държала в джоба на дрехата си и отпила голяма глътка от нея. От миризмата на течността сърнето на абата изстинало. Такава гнусна воня притежавала само течността, която би могла да се окачестви едновременно като най-добрия лакочистител или най-лошото вино, известна като Као Ли Ян. Повтарям: Као Ли Ян. Дали умиращата просто е искала една глътка? Да, може и така да е било. Отгоре на това сетне се оказало, че войниците на княз Чин я преследвали не защото била героична боркиня, а понеже заедно със съпруга си откраднали заплатите на полка. Родителите ми били най-забележителните крадци и мошеници в цял Китай, и майка ми е щяла сигурно да избяга с лекота, ако не се били сдърпали с баща ми за плячката.
Господаря Ли поклати глава с удивление.
— Наследствеността е наистина забележително нещо. Още на крехката петгодишна възраст откраднах сребърната тока на абата. Па шестгодишна възраст отмъкнах нефритовата му мастилница. На осемгодишна възраст откраднах златните украшения от най-хубавата шапка на абата и все още се гордея с този си подвиг, защото тогава тя бе на главата му. На единадесет години размених бронзовата кадилница на абата за два буркана с вино и се напих до блаженство на Алеята на мухите. На тринадесетгодишна възраст прибрах сребърните му свещници и отидох с тях в Алеята на четиристотинте забранени удоволствия. Ех, младост, младост! — въздъхна Господаря Ли. — Колко приятно, но скоротечно бързо преминават розовите дни от годините на нашата невинност!
Отново се зае с виното и с удоволствие се оригна.
— Абатът на манастира Шу бе истински герой — продължи той. — Бе обещал да ме отгледа като собствен син и удържа на думата си. Вкара такава образованост в главата ми, че след време с лекота се справих с изпита „чин ши“. Когато обаче след време дойде часът да напусна манастира, амбицията ми бе не да се захвана с наука, а да направя блестяща престъпна кариера. Бях шокиран когато разбрах, че престъпленията са толкова лесни, че предизвикват единствено скука. Макар и неохотно, върнах се към науката и след като издържах успешно някои изпити бях приет в Академията на културата като изследовател. Успях да се измъкна от тази морга след като подкупих някои от дворцовите евнуси, за да ме назначат за военен стратег. Успях да изгубя няколко сражения по общоприетия начин, след което бях назначен за съгледвач на императора, а по-късно за губернатор на Ю. Именно на тази си последна служба прозрях истината. Опитвах се да събера достатъчно доказателства, за да обеся онова отвратително куче, генерал на Ву Сан, но той бе толкова хитър, че не успях да докажа нищо. За щастие. Жълтата река отново бе предизвикала наводнение и успях да убедя жреците, че можем да усмирим гнева на тази богиня единствено ако се върнем към някои обичан на прадедите ни. Кучешкият генерал изчезна във водите и, вързан за сив кон. Жал ми бе за коня, но нямаше как, обичаят трябваше да се спази. След това си подадох оставката. Макар и късно, бях успял да разбера, че да разкриеш едно престъпление е хиляда пъти по-трудно, отколкото да го извършиш. Закачих табелата с притвореното око над вратата си и никога не съм съжалявал за това. Смея, освен това, да добавя, че не съм оставил нито един случай неприключен.
Шумно преглътнах. Предполагам, че в очите ми се е появила надежда, и че това е проличало.
— Ти защо мислиш, че ти разказах всичко това? — попита Господаря Ли. — Имам достатъчно основания да ненавиждам княз Чин, тъй като един от неговите прадеди уби моите родители. Освен това, всичките ми досегашни занимания са ме подготвили много добре за кражбата на женшеновн корени.
Потупа ме но рамото.
— Пък и съм готов веднага да те приема като правнук — каза. — Не бих могъл да допусна мисълта да те пусна да тръгнеш сам и да те убият. Почини си и призори ще отпътуваме.
Очите ми се замъглиха от сълзи. Господаря Ли излезе от пещерата и подвикна на кучетата. Те щастливо го последваха, докато той танцуваше на пътеката, водеща към манастира, като размахваше бутилката. Нощният бриз поде песента, изпълнена с изискано мандаринско произношение.
Сред цветята с бутилка вино
Пия аз сам без компания
Надигам бутилката, приветствам лупата
И с моята сянка пий ставаме трима
Пея, а луната се клатушка напред и назад
Танцувам, а моята сянка подскача изкривена
Докато сме трезви, радваме се пий един па друг
Когато се напием, пътищата ни са разделени
Всеки преследва своята си съдба
А някой ден отново ще се срещнем
в Звездната рекааа…
Съжалявах, че не го бях виждал на деветдесет годишна възраст. Дори и сега скоковете му и движенията му на лунната светлина бяха великолепни