Бари Хюгарт
Мостът на птиците (15)

15.
Лабиринтът

Било ми писано да видя Лотосовия облак още веднъж преди да застанем пред брадвата на палача. Бяхме навързани на една дълга верига с други осъдени престъпници и ни прекарваха но улиците. Същите тълпи, конто преди време бяха възхвалявали Господаря Ли от Као и Господаря Лю от Ю, сега отново ни бяха наобиколили, ругаеха ни и ни замерваха с боклучи. В един миг обаче Лотосовия облак си проби път през тълпата. Успя някак си да се шмугне покрай войниците и да закачи на шията ми нещо, което не можах да видя. Врявата на тълпата бе толкова шумна, че можах да разбера само част от думите й.

— Веднъж, когато беше пиян, клетият ми съпруг ми каза… Сладурко, откраднах това, защото ако князът поиска да си поиграе…

Войниците вече я изтикваха встрани.

— Следвай Дракона! — извика с все сили Лотосовия облак. — Не забравяй да следваш Дракона!

След това изчезна от погледа ми и така и не разбрах какво искаше да ми каже. Войниците разпръснаха тълпата и ни поведоха нагоре по хълма, към замъка на лабиринта.

Тогава изпитвах такъв ужас, че не мога да си спомня как точно влязохме в замъка. По едно време осъзнах, че прекосяваме големия подвижен мост и минаваме през огромни стоманени порти. Оказахме се в двор, достатъчно голям да побере няколко хиляди войници. През процепи в дебелите стени се подаваха железните върхове на безброй арбалети. Някъде над нае от казани с вряшо масло се издигаха дим и пламъци. Дрънченето на оръжия, грубите гласове и тропотът на маршнруващн крака образуваха оглушителен шум. След малко навлязохме в мрежа от дълги каменни тунели и пространството им се изпълни с кънтенето на нашите стъпки. Десет пъти стигнахме до контролни пунктове, от конто можеше да се продължи нататък единствено след размяната на тайни знаци и пароли. След това се отваряха последователни редици от железни порти и стражите ускоряваха стъпките ни с камшични удари. Някъде пред нас нещо засия и забелязахме, че от двете страни на коридора бяха строени войници. Разбрах, че наближаваме порта, направена от масивно злато.

Портата безшумно се отвори. Войниците ни изведоха в зала, голяма около четири декара, покрита с лакирани лаписови плочки, където се издигаше огромен златен трон. Потреперих от ужас, когато се доближих до княз Чин. Отвратителната маска на свиреп тигър сякаш ставаше все по-голяма пред очите ми. А и самият княз бе толкова едър, че широчината на плещите му съответстваше на размерите на маската. Имаше златни везани ръкавици и бе облечен с дълго наметало от пера. Потреперих, след като забелязах, че перушината в долната му част е омърсена от тъмни петна. Дръвникът и легенът, в който трябваше да се съберат отрязаните глави и кръвта, бяха разположени непосредствено пред нозете му. Очевидно, тази гледка му доставяше удоволствие.

По протежение на четирите стени бяха застанали войници на пост. От двете страни на трона бяха заели места сановници, подредени в две редици. Палачът бе огромен монголец, гол до кръста, а блестящата му брадва бе почти толкова голяма, колкото самият него. Един монах имаше грижата за заключителната част от ритуала и ми се стори, че цялата церемония протича някак си твърде прибързано. Веригата, с която бяхме навързани един за друг, бе свалена, но ръцете ни продължаваха да са оковани с белезници, поставени зад гърба ни. Първият осъден бе изтикай напред. Дежурният сержант излая набързо обвинението срещу него и смъртната присъда, след което войниците така умело сритаха клетника, че той падна, като шията му се намести точно върху дръвника. Монахът промърмори най-кратката молитва, която бях чувал през живота си, след което дежурният сержант попита жертвата дали има някаква последна дума. Осъденият започна отчаяно да моли за милост, но монахът набързо даде знак на палача.

Голямата брадва се издигна във въздуха и огромната зала изведнъж утихна. Острието й проблесна във въздуха, чу се тъп звук, след което бурен поток от кръв и една глава се оказаха едновременно в каменния леген. Сановниците учтиво ръкопляскаха, а княз Чин леко изписка от удоволствие.

За мое удивление Ли Као припадна, или поне така си помислих до момента, когато забелязах, че се опитва да достигне с ръка до левия си сандал. Извъртя тока му и измъкна оттам два малки шперца. Докато войниците с ругатни го изправяха на крака, успя да пъхне единия от тях в ръцете ми.

— Воле, очевидно няма да успеем да се измъкнем оттук — прошепна ми. — Боя се, че няма да успеем да помогнем с нищо на децата от твоето село. Тъй като един от князете Чин уби родителите ми, ако не възразяваш, ще се опитаме да прережем гърлото на този негодник.

Естествено, нямах възражения. Шперцът обаче бе твърде малък, а и не ми бе лесно да го използвам с ръце, оковани зад гърба ми. Острието на голямата брадва продължаваше да проблясва из въздуха, ръкоплясканията на сановниците вече бяха станали почти непрекъснати, а върволицата осъдени на смърт продължаваше да се придвижва към трона. Князът продължаваше да се смее, когато главите тупваха в легена, а войниците разменяха шеги с дежурния сержант, докато отнасяха обезглавените тела. Понякога краката им продължаваха все още да потрепват в конвулсии, а струйките кръв, стичащи се от врата, образуваха на пода лепкави червени локви, еднакви по цвят с течността в препълнения леген. Перушината в края на наметалото на княза бе станала алена. В един миг се оказа, че между мен и брадвата бе останал само един човек. Бе мъж на средна възраст, слаб и леко прегърбен, който дотогава бе наблюдавал убийствата с иронично спокойствие.

— Чин Шен Ян се осмели да протестира срещу данъците, наложени от княз Чин на селяните! — изрева сержантът. — Осъжда се на смърт!

Този човек ще да е бил изключително смел. Едва по-късно научих, че Чин Шен Ян бил един от най-великите писатели и литературоведи в империята и че името му означавало „Въздишката на Мъдреца“, тъй като в мига, когато се родил, откъм храма на Конфуций се чула дълбока въздишка. Сритаха го и той падна с врат върху дръвника. Монахът промърмори някаква молитва, а сержантът го попита дали има да каже нещо. Изпълнените с ирония очи на жертвата проблеснаха.

— Яжте туршия от репи и жълт боб — рече той учтиво. — Вкусът й наподобява този на лешниците.

Дълбоко съжалявам, че не бях успял да се запозная дотогава с него-. Брадвата проблесна и главата на човека, осмелил се да протестира срещу данъците, се изтърколи в легена при останалите. Войниците ме изтикаха напред.

— Господаря Лю от Ю, който не заплати полагаемата глоба за това, че наруши обществения ред. Осъжда се на смърт! — изрева сержантът.

Сритаха ме и вратът ми се намести точно върху дръвника. Главата на Чин Шен Ян продължаваше да ме гледа иронично от легена и докато монахът мърмореше нещо под носа си аз си мислех как също да съумея да се разделя достойно с живота си.

— Имаш ли нещо да кажеш? — попита сержантът. Тъй като бях просто Вол Номер Десет, обърнах погледа си към княз Чин.

— Чуй ме, свински сине, надявам се моята кръв да те опръска от глава до пети! — изкрещях в лицето му. Почувствах се много по-добре и сладникавата миризма на кръвта престана да ме дразни.

За мое учудване князът с жест на ръката си спря замаха на палача. Даде знак на войниците и те ме вдигнаха и ме завлякоха почти до самия трон. Не ще и дума, че великият и всемогъщ княз Чин нямаше защо да се интересува от съдбата на Вол Номер Десет. Беше го заинтересувало друго, това, което Лотосовия облак бе закачила на врата ми. Пръстите на позлатената му ръкавица се присегнаха напред и го докоснаха. След това се приведе съвсем плътно към мен, така че маската почти докосна лицето ми. С погнуса и ужас осъзнах, че през нейните процепи той наднича не в очите ми, а направо в моя мозък. Гласът, който се раздаде от процепа за устата, бе металически.

— Значи, получил си това от жената на моя ковчежник — прошепна князът. — Той ще бъде наказан за безотговорните си приказки — продължавах да усещам как умът на княза шари из моя разум и се опитва да измъкне оттам всичко възможно. — Ти не знаеш какво представлява то. Ти не знаеш нищо, което заслужава да се знае. Виждам в главата ти един глупав абат. Виждам и деца, чиято смърт ще помогне да се избави страната от пренаселеност. Виждам и един призрак, танцуващ със саби. Виждам и как твоят другар, дъртакът, танцува и пее. Не мога да съзра обаче нищо смислено. Макар и да търсиш точно този женшенов корен, който ти е необходим, не си решил да го използваш за нещо разумно — ужасяващата тигрова маска трепна. — Войници, продължете екзекуцията! — нареди князът.

Междувременно моите пръсти, които през цялото време не бяха преставали автоматично да си играят с шперца, отключиха белезниците.

— Господарю Ли! — изкрещях, докато размахах ръце и ударих войниците с отключените белезници.

Ли Као междувременно също се беше освободил и с веригата на белезниците си препъна палача, който се стовари върху мен.

— Свети му маслото, Воле! — изрева Господаря Ли. Грабнах брадвата, с един скок се оказах при трона и замахнах с все сила. За мое учудване огромното острие на брадвата отскочи от ефирното перушинено наметало сякаш се бе сблъскало със закалена стомана. Ръцете ми изтръпнаха от удара, изругах и замахнах за втори път, този път князът не успя да извади късмет. Острието потъна в гърдите му точно в областта на сърцето. Извърнах се, готов да умра като рицар от ръцете на войниците. Това, което видях, насмалко не ме лиши от разум.

Войниците се смееха. Сановниците също се смееха. Монахът се смееше. Палачът се бе изправил и също се смееше. Със замъглен поглед се извърнах към трона. Там княз Чин продължаваше да седи с брадва, забита право в сърцето му. И той се смееше.

— И младият глупак, и старият глупак не ги бива за нищо по-сериозно от детски игри. Е добре, ще изиграем една игра — изкиска се князът. Ръката му притисна едно украшение върху облегалката на трона. Войниците, които бяха в близост до нас, бързо се отдръпнаха встрани, — Нали търсите Великия корен на силата? Той наистина може да бъде открит. Открийте го.

Подът под нас изведнъж се разтвори.

Дълго време летяхме в мрак и тъкмо когато помислих, че падането ще е безкрайно, цопнах със силен удар в ледена вода. Изплувах до повърхността и изплюх тази, която бях погълнал. Имаше солен вкус.

— Господарю Ли! — извиках.

— Точно зад теб съм! — изохка той.

Ли Као се залови за пояса ми. Някъде в далечината проблясваше светлинка. Басейнът, в който се бяхме приводнили, имаше диаметър от около петдесет стъпки. Преплувах го и се озовах върху плосък парапет, издълбан в скалата. Светлинката се оказа факел. Ли Као го извади от поставката му и се огледа.

Намирахме се в огромна пещера, издълбана в черна скала. Въздухът бе тежък и влажен и вонеше на нещо неприятно. Пред нас се намираше отворът на подземна галерия с дъгообразен свод. Ли Као повдигна факела и видяхме, че над входа й бе изписано прословутото първо изречение от поученията на князете Чин.

 

НАКАЗАНИЕТО РАЖДА МОГЪЩЕСТВО. МОГЪЩЕСТВОТО РАЖДА СИЛА. СИЛАТА РАЖДА БОЛКА, БОЛКАТА РАЖДА ДОБРОДЕТЕЛ. СЛЕДОВАТЕЛНО, ДОБРОДЕТЕЛТА СЕ КОРЕНИ В НАКАЗАНИЕТО.

 

Преминахме през входа и видяхме, че от основния тунел се отделят безброй по-тесни разклонения. Оказа се, че стъпваме върху човешки кости, а вонята е предизвикана от гниеща човешка плът, макар и да не забелязах сравнително свежи трупове. Вперих поглед в разбитите черепи и в бедрените кости, които бяха изпочупени подобно на крехки бамбукови клонки.

— Господарю, съществото, което е сторило това, трябва да е било силно поне колкото двадесет Дракона — прошепнах.

— Далеч по-силно е — рече Господаря Ли. Докосна стената с пръст и след това го поднесе под носа ми. Усетих мириса на водорасли. След това повдигна факела високо над главата си и когато и аз насочих поглед нагоре видях, че труповете, които бяха причина за ужасната воня, бяха заседнали сред пукнатините на каменните стени. Половинка от човешко лице ме погледна. От един откъснат крак капеше кръв.

— Чудовището, което дебне в лабиринта, е просто приливът — каза спокойно Господаря Ли. — Щом приливът може да излиза оттук, ще успеем да излезем и ние. Воле, онази брадва да не беше фалшива като сабите по панаирите?

— Не, Господарю — отвърнах решително. — Брадвата бе истинска и наистина потъна в сърцето на княза.

Ли Као замислено се почеса по главата.

— Странно — промърмори той. — Ако успеем да се измъкнем живи оттук, ще трябва да направим поне още един опит да му видим сметката. Ако не за друго, за благото на науката.

— Господарю Ли, князът може да чете мислите — прошепнах с разтреперан глас. — Той ме погледна в очите и усетих как неговият разум започва да пълзи по моя. Разумът му е влажен и лепкав като мида. Усещането бе, сякаш някой облизва мозъка ти със студени лигави устни.

— Умението ти да се изразяваш образно е достойно за похвала — отвърна Ли Као, но според мен въобще не ми повярва. — И какво точно го заинтересува?

Аз вече почти бях забравил за това, но взех предмета, който Лотосовия облак бе окачила на врата ми. Бе сребърна верижка с голямо парче корал. Коралът имаше прекрасен тъмночервен цвят. През отворите му се промъкваше изкусно изваян зелен нефритов Дракон. Учудих се откъде Ключовия заек е намерил пари за такова красиво украшение, тъй като очевидно бе много скъпо. Опитах се да разчета някакво послание върху него, но отсъстваше всякакъв текст. Ли Као сви рамене:

— Е, така или иначе вече сме в лабиринта, който бе и основната ни цел. Измъкването от него обаче, може би ще се окаже малко трудно и аз бих те посъветвал да предприемем веднага действия в тази насока.

Продължи да върви право напред, без да обръща внимание на страничните тунели. Главният тунел бе издълбан в тъмна и влажна скала, от която се стичаха капки. Най-сетне забелязах нещо да проблясва пред очите ни. Когато го доближихме, видях огромно копие на тигровата маска, високо може би десет стъпки, закрепено към стена, зад която не се виждаше нищо. Устата на маската бе широко разтворена, зъбите й бяха направени от блестяща стомана, а зад тях зееше тъмен отвор. Ли Као приближи факела до маската и огледа с любопитство множеството метални пластинки, обграждащи устата на тигъра.

— Звукови ефекти — каза. — Водата от прилива или поне част от нея преминава през тази дупка и раздвижва пластинките. Колкото по-силен е притокът й, толкова по-голям шум произвежда. Предполагам, че целта е да наподобява рева на разгневен тигър, и че ще е добре да намерим някакъв Друг изход, преди да сме го чули.

Тръгна назад и започна да оглежда каменните стени, опитвайки се да разбере по гладкостта им кои от тях редовно се обливат от вода. По едно време бързо влезе в един страничен тунел. На светлината на факела видяхме още кости, а таванът бе толкова нисък, че ми се наложи да се приведа, за да не си блъсна главата в полуразложен труп, залостен в една пукнатина. Вонята бе неописуема. Ли Као зави по друг тунел, после по трети и се завъртяхме насам-натам докато загубих всякакъв усет за посока. Неговата походка обаче бе съвсем уверена. От време на време продължаваше да търси признаци за преминаването на вода. Най-сетне доволно се изкашля.

Ниският тунел започна да се разширява и уголемява и пред нас внезапно се появи огромен черен портал. Господаря Ли премина през него и застина. Погледнах го и също застинах в ужас. Пред нас се простираше огромна черна пещера с басейн с диаметър от петдесет стъпки. Някъде във висините се виждаше вратата, водеща към тронната зала на княз Чин. Бяхме се оказали на същото място, откъдето бяхме тръгнали. Косата ми настръхна, когато в мрака зад нас дочух началото на рев. Тъмни струйки се заизвиваха под краката ни, подобно на змии. Беше вода. Приливът започваше.

Ли Као бе застинал в размисъл. Челото му бе сбръчкано.

— Воле, какво ти каза Лотосовия облак, когато ти даде украшението с Дракона? — попита тихо.

Повторих откъслечните думи, които бях чул и които все още не ми говореха нищо. Водата бе увеличила скоростта си и вече покриваше глезените ми. Тигърът в края на тунела зарева.

— Княз Чин живее само с мисълта за пари — рече бавно Господаря Ли, разсъждавайки на глас. — Трупа ги в своите съкровищници. Кой друг освен князът може да има достъп до тях? Единствено човекът, който събира и преброява плячката. По една случайност той е съпруг на Лотосовия облак. Очевидно, неволно се е изтървал пред нея за истинската ценност на украшението и може би тук се крие обяснението защо му е било позволено да притежава тази скъпа вещ. Воле, я се наведи.

Наведох се и той се покатери на гърба ми. Взе украшението и го доближи до факела.

— Лотосовия облак ти е казала, че ако князът пожелае да играе, трябва да следваш Дракона. Когато той ни хвърли в лабиринта каза, че приема това като игра. Тъй като не ни остават други надежди, ще излезем от предположението, че Ключовия заек неволно е издал на жена си тайната как с помощта на украшението може да стигне до местата, където князът крие съкровищата си.

Доближи факела още по-близо до украшението.

— Драконът пренебрегва първите две дупки в корала и се шмугва в третата дупка отляво. Застани с гръб към входа, влез в третия тунел отляво и бягай, колкото ти държат краката.

Търчах с все сила, но водата вече почти достигаше коленете ми. Завих в третия тунел отляво, а Ли Као доближи мъждукащия вече факел още по-близо до украшението.

— Сега завий във втория тунел отдясно! — изкрещя.

Водата течеше с такава скорост, че вече върху повърхността и се мятаха парчетата разбити кости. Тигърът ревеше така силно, че едва успявах да различа гласа на Господаря Ли.

— Третият наляво! Първият надясно! Вторият надясно! Четвъртият наляво!

Тигърът бе побеснял. Водата вече бе достигнала кръста ми, когато се промушвах пред поредния тесен отвор, и изведнъж се сблъсках със стена.

— Господарю Ли, сигурно съм объркал някой от завоите! — изкрещях.

Опитах се да се върна, но усилието ми бе безполезно. Водата вече бе достигнала до брадичката ми, а приливът, подобно на гигантска ръка, ме бе притиснал до стената. От водовъртежа около нас се разлетяха парчета от кости, едно от които удари Господаря Ли по ръката. Той изтърва факела и потънахме в пълен мрак. Пенещата се вода вече покриваше устата ми.

Ли Као откри с пръстите си това, което не бе успял да види С очите си.

— Воле! Драконът се извива направо нагоре! — изкрещя на ухото ми. — Не се съпротивявай на течението! Остави да те изведе нагоре!

Приливът не само ме притисна до стената, но започна и да ме повдига. Ли Као присегна с ръце нагоре, търсейки някакъв отвор. Откри го. От тавана започваше тесен комин, преминаващ през плътна скала и аз, макар и с усилие, успях да се намърдам в него. Опрях крака в краищата му и започнах да се катеря, обаче водата се катереше по-бързо от мен. Покри главата ми, докато раменете ми се опитваха да си проправят път през тесния комин, и ми се стори, че дробовете ми ще се пръснат. Почти бях изгубил съзнание, когато приливът достигна връхната ся точка и успях да си подам главата над повърхността. Поех дълбоко дъх и продължих да се изкачвам. Стори ми се, че изминаха часове до мига, когато непрогледният мрак над главите ни се наруши от някаква бледа светлинка. След малко тя се превърна в тесен светещ кръг. Със сетни сили достигнах до него, претъркулнах се пред отвора и се оказах на пода на една малка пещера.

Слънцето вече бе залязло и светлината идваше от изгряващата луна. През един малък отвор се виждаше морето. Когато луната започна да се издига над хоризонта лъчите й осветиха вътрешността на пещерата, където нещо заблестя.

— Велики Була, Лотосовия облак би останала очарована от тази пещера! — възкликнах.

Щеше да бъде очарована не от натрупаните на купчини злато, диаманти, изумруди и рубини, а от перлите и нефрита. Имаше цели тонове от тях. И когато казвам „тонове“, имам предвид именно тонове. Луната се извиси още и като видях натрупаното количество плячка реших, че тя не ще да е била резултат от усилията на един единствен княз. Очевидно, пред очите ми се разстилаше плодът на последователните усилия на всички князе Чин, като се почне от първия. Оцених и факта, че когато е ставало дума за пари, те не са проявявали дребнавост.

Дребни медни монети бяха размесени с жълтици, а обикновени полускъпоценни камъни се търкаляха редом до скъпоценности с неописуема стойност. Счупена дървена кукла бе вперила малките си тюркоазени очи в скиптър, чиято направа би могла да разори едно царство. Огромна обсипана със скъпоценности корона бе подпряна до чифт изкуствени челюсти, изрязани от слонова кост. Ли Као, който наблюдаваше с присвити очи този невероятен паметник на сребролюбието, се доближи до мен и ме стисна за рамото.

— Просто не ми се иска да мисля колко трупа са били необходими, за да се събере всичко това. Един от тях обаче май иска да ни обясни нещо — прошепна той.

Проследих посоката на погледа му. На върха на една от купчините имаше сянка, на която мястото й не бе там. Ли Као продължи да ме стиска за рамото.

— Воле, не мърдай даже и на милиметър, преди да разберем какво иска да ни съобщи този призрак. Може би ще иска да ни предпази от нещо.

Опитах се да успокоя биенето на сърцето си. Затворих разума си за всичко, освен за едно хубаво топло и удобно одеяло. След това внимателно със силата на волята си го придърпах над главата си. Сетне стана нещо много странно.

Пред мен бе застанало момиче, по всяка вероятност убито, защото все още имаше кърваво петно върху това място на дрехата, където острието на нож бе проболо сърцето й. Одеждите му имаха кройката, използвана преди хиляда години. Усетих с всички нишки на тялото си, че то полагаше огромни усилия да се материализира пред нас. Погледът му бе отчаян. Когато отвори устата си, усетих как ме обля вълна от скръб.

— Проявете милост към невярната прислужница — прошепна момичето. — Нима хиляда години не са достатъчни за моето наказание? — по бузите й се стекоха две призрачни сълзи. — Кълна се, че не си давах сметка какво върша. Смилете се над мен и разменете това срещу перото — изплака призракът. — Птиците трябва да полетят.

След това внезапно изчезна. Ли Као отпусна рамото ми. Не вярвах да съм разбрал правилно думите на момичето. Приседнах, килнах глава и изтръсках вода от лявото си ухо.

— Да разменим нещо за едно перо, така ли?

— Колкото и да ти е странно, и аз чух същото — отвърна Господаря Ли. — Чух нещо и за птици, които трябва да полетят. Това пожелание е лишено от особен смисъл, освен ако не намекваше за разказите на разни пътешественици и за птици, които не могат да летят — някакви пингвини, щрауси и разни други митични същества.

— Стори ми се, че тя държеше нещо в ръцете си — забелязах аз.

Изкачих се на върха на купчината, подхлъзвайки се върху сапфири, и сетне се спуснах обратно с малко нефритово ковчеже в ръце. Ли Као го пое и го обърна към лунната светлина. Когато го отвори, извиках от радост. До носа ми достигна силното благоухание на женшена. Във възклицанието на Ли Као обаче не се съдържаше каквото и да е задоволство. Обърна ковчежето и изсипа в дланта си две малки коренчета с твърде познати форми. — Крака, отрязани до коленете — въздъхна той. — По думите на Окълвания Хо, това би трябвало да са краката на силата. Трябва да се молим да се окажат достатъчно силни, за да отведат децата далеч от смъртта. Боя се, че князът е нарязал Великия корен и отделните му късове сега се намират в съкровищници, разпръснати из цял Китай.

Разтърси още веднъж ковчежето и в дланта му се изсипа още един предмет — миниатюрна тенекиена флейта, не много по-голяма от нокътя на пръста му.

— Какво поиска да разменим за перо — корена или флейтата? — попитах.

— Откъде мога да знам? Воле, княз Чин наистина ли съумя да прочете мислите ти?

— Да, Господарю — отвърнах аз.

— Това никак не ми харесва — рече замислено Господаря Ли. Погледна отново мястото, където до преди малко бе стоял призракът. — Може би след двеста или триста години ще разберем какво всъщност се е случило — рече той най-сетне. — А сега да се махаме оттук.

Това бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Връщането в лабиринта щеше да бъде самоубийствено, а единственият друг изход бе малкият отвор в пещерата. Надникнахме през него. Под нас имаше стотина стъпки отвесна скала, които нямаше как да бъдат преодолени без помощта на въжета и скоби. По-надолу бучеше сърдито море. Бурните му вълни се блъскаха в остри като зъби крайбрежни скали. Имаше едно-единствено тихо заливче непосредствено под нас. Не изглеждаше обаче по-дълбоко от шест инча. В него се оглеждаше луната. Погледнах отражението й и извърнах отново поглед към Господаря Ли.

— Досегашният ми живот бе доста бурен и една продължителна почивка не би ми дошла зле — въздъхна. — Когато отида в Ада, за да отговарям за делата си, ще помоля Царете на Яма в следващото си прераждане да се появя на света като трипръст ленивец. А ти в какво би желал да се преродиш?

Замислих се само за миг.

— В облак — отвърнах срамежливо.

На кръста си Ли Као носеше пояс на контрабандист, напълнен с фалшиви мидени черупки. Отвори една от тях и постави в нея Краката на силата. След кратък размисъл прибра там н малката флейта. Аз пък напълних джобовете си до горе с перли и нефрит със смътната надежда, че някой ден бих могъл да зарадвам с тях Лотосовия облак. Ли Као се покатери на гърба ми и обви врата ми с ръце. Стори ми се, че щях да се чувствам гол, ако не беше старият мъдрец, който да ме прикрива като наметало. Излязох на ръба на отвора и се прицелих.

— Сбогом, ленивецо.

— Сбогом, облако.

Поех си дъх и скочих. Вятърът засвири около ушите ни, докато се устремихме към заливчето. А и към една изпъкнала назъбена скала, която преди това не бяхме забелязали.

— По-наляво! — извика Господаря Ли, теглейки верижката около врата ми като юзда.

Трескаво размахах ръце, подобно на огромна тромава птица, докато отразената луна стремглаво нарастваше пред очите ми. Бе станала толкова голяма, че за миг ми се стори, че оттам ще се подадат Чан Го и Белият Заек и ще размахат заканително юмруци. Разминахме се със скалата на една педя. Луната ни се усмихна и топлите води на Жълтото море ни поеха с прегръдката на стари приятели.