Бари Хюгарт
Мостът на птиците (28)

28.
Най-студеното сърце на света

Спуснахме се в глъбините на зловещото зеленикаво сияние и открих леденото течение само след миг. Почти умряхме от студ докато разберем, че можем да го следваме от безопасно разстояние, наблюдавайки една тънка верига от мехурчета. Това ни отне часове, тъй като ни се наложи да прекосим множество улици, пресичащи се под най-различни ъгли. От време на време излизах обратно на повърхността и премествах сала, след това от водата се измъкваше и Господаря Ли, почивахме си и отново зареждахме мехурите с въздух. Оказа се, че постепенно се придвижваме към самия център на града. В късния следобед достигнахме меден купол, стърчащ над водата и обграден от върховете на четири каменни кули. Една от скалите, срутили се от планината, бе го пробила. Тънката верига от мехурчета започваше тъкмо от образувалия се отвор.

Промъкнахме се през него и се спуснахме към купчина съкровища, десет пъти по-голяма от всички останали, които бяхме видяли дотогава, взети заедно.

Над нея се виждаше огромно копие на тигровата маска на княза, закачена на каменна стена. Устата на звяра бе широко отворена и иззад зъбите му се виждаше лавица, върху която бяха наредени най-изящни скъпоценни камъни. В центъра им имаше малко златно ковчеже и сърцето ми се изпълни с радост когато забелязах, че мехурчетата излизат от ключалката му. Понечих да го взема, но Ли Као не ми позволи. Даде ми знак да погледна по-внимателно маската и видях, че зъбите на тигъра са от остра стомана. Придвижих се до една от кулите и успях да измъкна каменна плоча от стената и. Върнах се при маската и пъхнах плочата между ужасните челюсти.

Стоманените зъби веднага с щракане се впиха в нея. Чу се страховито хрущене, може би подсилено от водната среда, но плочата за щастие се оказа достатъчно дебела, за да успея да си пъхна ръката през отвора и да взема ковчежето. Тъкмо го бях пуснал в торбичка, прикрепена за пояса ми, когато стоманените зъби прегризаха плочата със страховит трясък. Започнахме да плуваме обратно към повърхността и изведнъж сърцето ни се сви. От глъбините на зеленикавото сияние се появиха три бисерни фигури и се насочиха към нас. Ако не бях захапал мехура, навярно щях да се разплача от жалост. Това бяха трите убити прислужници на Принцесата на птиците. Въпреки многото изминали векове телата им не бяха засегнати от тление. Ужасът, изпълнил очите им, бе смесен с безпомощност. Стори ми се, че ни умоляваха за нещо. Движеха се във водата като риби, с къси отсечени движения. Дългите им черни коси образуваха облаци около главите им.

Тези коси не се оказаха подвластни на течението. Извиваха се подобно живи въжета, изтъкани от змии. Омотаха се около дихателните ни тръби и ги откъснаха от устните ни. Сетне се заизвиха пред липата ни и запушиха нашите усти и носове. Гмурнахме се отново към дълбокото, извадихме запасните мехури, захапахме ги и отново се понесохме към повърхността. Извадихме и бамбуковите си копия и ги насочихме към момичетата. Без каквато и да е полза обаче. Телата им, макар и пъргави, бяха безжизнени от векове, така че те без каквато и да е боязън отново ни оплетоха с косите си. Пак се гмурнахме и за сетен път захапахме нови мехури, но още докато правех това усетих как нечии студени коси се плъзват над раменете ми. Отнеха ни и последните мехури. Погледнах отчаяно прислужниците и ми се стори, че по умоляващите им липа се стичат сълзи. Косите им обаче бяха образували черен облак, през който не можехме да преминем.

Сграбчих Господаря Ли, доплувах до каменната кула н с копието си измъкнах още една плоча от стената й. Получи се достатъчно голям отвор, през който мушнах Господаря Ли и веднага го последвах, като в същото време се опитвах да държа момичетата на разстояние с копието си. След това изхвърлих камъните от нашите пояси и Започнахме да се издигаме. Дробовете ми щяха да се пръснат, изпитвах нетърпима болка в ушите, а очите ми горяха. Почти бях загубил съзнание, когато главите ни пробиха повърхността на водата и се оказахме в малко пространство непосредствено под един меден покрив. Задържах главата на Ли Као над водата и дълбоко поех въздух, който почти разкъса измъчените ми дробове. Накрая успях да поема достатъчно въздух, за да мога отново да разсъждавам нормално. Успях да забележа, че стената от лявата ми страна е порутена. С няколко ритника пробих отвор в нея, промуших тялото на Ли Као през него и се озовахме върху плосък покрив. Тялото на Господаря Ли се бе отпуснало безжизнено в ръцете ми. Положих го на гръб и се опитах да го съживя чрез изкуствено дишане. Почти бях изгубил надежда да го спася и се на каних да се разплача, когато той се изкашля. Нададох радостен вик и продължих изкуственото дишане. От устата му потече вода и след малко започна да диша самостоятелно. Едва тогава се отпуснах на покрива, редом до него, и започнахме в двамата да дишаме тежко подобно риби, извадени на брега. Накрая успяхме да седнем и да се огледаме. Дадохме си сметка, че положението ни никак не бе станало по-леко. До брега имаше повече от миля, а трите прислужници кръжаха около кулата като акули. Господаря Ли извади малко вода от ухото си и след това посочи момичетата с треперещ пръст.

— Вол Номер Десет, с теб сме свидетели на престъпление, което по своята низост надминава въображението — каза със стържеш глас. — Княз Чии е убил тези клети момичета и след това със заклинание ги е принудил да пазят сърцето на своя убиец. Тъй като е решил никога да не умира по този начин е обрекъл три невинни създания на вечно проклятие.

Бе почервенял от възмущение.

— Дори и Владетеля на небесата няма право да осъжда когото и да е на вечно проклятие! — изкрещя той гневно. — Трябва да има съд, в който обвиняемият да има право на защита и Царете на Яма да се произнесат но присъдата преди да се наложи такова едно чудовищно наказание!

Промърморих нещо и извадих ковчежето от торбичката. Като доближих леденостудения предмет до ухото си чух отвътре да се раздават тихи звуци. Туп… туп… туп…

— На парчета ли да го нарежа или да го стъпча? — попитах сърдито.

Въпросът се оказа от академично естество. Ли Као се опита да отвори ковчежето с помощта на шперца си, но никога не се бе сблъсквал с такава брава. Бе най-сложната механична ключалка, която бе виждал през живота си и можеше да бъде отворена единствено от собствения и ключ. Камата ми дори не успя да одраска ковчежето. Ударих го с все сила в камъка, но драскотина пак не се появи. Опитахме и с усърдно триене, но то дори и не затопли ледената повърхност. Накрая хвърлих гневно ковчежето на земята. Междувременно се оказа, че заедно с него бях сграбчил и няколко скъпоценни камъка. Ли Као бавно присегна и ги разгледа. Бяха диамант, рубин, бисер и изумруд. Загледа ги зачудено.

— Така е. Вече ти бях казал, че Великия господар на нефрита ще превърне двете задачи в една. Има само един начин да се измъкнем от тази кула и за целта ще трябва да дадем тържествен обет.

Нямах никаква представа за какво ми говори.

— Трудно е да се открие капка в буреносен облак, цвете в ливада и песъчинка в пясъчен плаж — прошепна Господаря Ли. — Воле, аз съм глупак. Клетият ми мозък е заприличал на буца масло. Тъй като вече не мога да се доверявам повече на това, което някога наричах памет, ще те помоля ти да си припомниш нещо. Как се казваха трите прислужници на Принцесата на птиците?

— Снежната гъска… — започнах бавно. — Малката Пин и… Есенната Луна.

Ли Као скри скъпоценните камъни в една черупка на пояса си и ме помоли да прибера ковчежето отново в торбичката и да я завържа здраво за своя пояс. След това с мъка се изправи на крака и погледна клетите момичета, които продължаваха да кръжат около кулата.

— Снежна гъско — каза тихо. — Малка Пин, Есенна луна, чуйте ме. Работата вече почти е свършена. Разполагаме с флейтата, топката и звънеца. Знам къде да открия трите пера на Царете на птиците. Знам къде да открия и златната корона. Вече знам и къде да открия Принцесата на птиците. Трябвала ни пуснете да преминем. Трябва да положите такива усилия, каквито по-рано никога не сте полагали, и да ни позволите да стигнем до брега.

Продължих да го гледам тъпо. Той си пое дъх. — Прислужници! Ако можете да се преборите с магията и да ни позволите да преминем, кълна ви се във всичко, което е свято, и в името на Великия господар на нефрита, че птиците ще полетят! — изкрещя с все сила Господаря Ли. — На седмия ден от седмата луна птиците на Китай ще полетят!

Съмнявам се, че втори път в живота си ще мога да бъда поразен от нечия смелост, защото веднъж станах свидетел на смелост, излизаща извън разбиранията на смъртните. Гласът на Ли Као отекна в кулите и стените на мъртвия град и след това настъпи тишина. Сетне телата на мъртвите момичета започнаха да се въртят във водата. В началото ми се стори, че те просто не могат да се контролират, но след малко си дадох сметка, че те се въртят но такъв начин, че да омотаят косите си плътно около своите тела.

Обля ме вълна от болка, която почти ме събори във водата. Чух болезнените викове на момичетата не с ушите, а със сърцето си. Господаря Ли се качи на гърба ми, скочих във водата и заплувах към далечния бряг. Ужасяващата болка на девойките продължи да отеква в сърцето ми, а водата наоколо ни се размени от трескавите движения на телата им. Минах толкова близо до една от тях, че успях да съзра сълзите й и да видя как се гърчи, сякаш някой и прекършва гръбнака. Започнах да плувам по-бързо и момичетата изчезнаха от погледа ми. Прекратиха ужасната си борба едва след като успях да изпълзя на песъчливия бряг.

Застанахме с лице към момичетата и сведохме чела доземи. Ли Као прецени, че не разполагаме с достатъчно време, за да почетем доблестта им по дължимия начин.

— Воле, вече сме подвластни на тържествения си обет и ще се наложи да разберем какво напрежение могат да издържат твоите мускули — каза той мрачно. — За да стигнем до Замъка на лабиринта трябва да прекосим половината Китай. Наложително е обаче да бъдем там преди да настъпи седмият ден от седмата луна. Ще се справиш ли?

— Господарю Ли, качи се на гърба ми — отвърнах му аз.

Той ме послуша, след което аз се извърнах с лице към юга и се понесох напред.

В късния следобед на седмия ден от седмата луна се озовахме на песъчлив бряг и наблюдавахме стръмния хълм, върху който се извисяваше мрачната грамада на Замъка на лабиринта. Слънчевите лъчи си пробиваха пътя през тъмните облаци и превръщаха водите на Жълтото море в разтопено злато. По повърхността му се движеха вълни, предизвикани от силния вятър. Чайките проблясваха като снежинки в небе, обещаващо дъжд. Нямаше как да преведа Господаря Ли през тези вълни без да убия него или двама ни, така че го погледнах с уплашени очи.

— Струва ми се, че скоро ще получим подкрепление — каза ми той спокойно и посочи няколко лодки, които бързо се доближаваха към нас.

Първата от тях бе малка рибарска лодка с яркочервено платно. От другите лодки я обсипваха с копия и стрели. Вятърът довя до нас гневни викове. „Кесията ми… нефритовата ми тока… спестяванията на баба… с прилепови фъшкии артрит не се лекува… под нито една от трите черупки нямаше бобова зърно… върни ми изкуствената челюст!“

Малката лодчица достигна брега буквално пред нозете ни и от нея изскочиха двама господа с долен вид и размахаха юмруци към преследвачите.

— Как смеете да ни клеветите! — извика Лихваря Фан.

— Ще ви съдим за клевета — закани се Мърлявия Ма. Заканващата се тълпа също достигна брега и Ма, и Фан си плюха на петите. Влязохме в малката рибарска лодчица и се изтласкахме от брега. Вятърът любезно ни понесе и наместихме платното. Слънцето залезе, светкавици разсякоха небето и започна да вали. Грамадата пред нас покри почти целия хоризонт. Като маневрирах сред острите назъбени скали, открих място, където можеше да достигнем брега.

Вятърът вече виеше, а дъждът бе станал толкова силен, че не виждах почти нищо. Завъртях около главата си въже, на чийто край имаше кука. При третия опит тя се закачи надеждно за една скала. Господаря Ли се качи на гърба ми и започнах да се катеря. Камъните бяха хлъзгави, но нямаше как да не рискуваме, защото трябваше да достигнем лабиринта преди прилива.

Успяхме. Изкатерих се на площадката, водеща към малката пещера, където бяхме открили първата съкровищница на княза. С помощта на куката и въжето се спуснах през каменния комин, водещ към лабиринта. Господаря Ли запали факел и замислено се огледа.

— Жалко, че вече не разполагаме с Драконовата огърлица — каза тихо. — Една желязна памет като на Окълвания Хо щеше да ни свърши хубава работа сега.

Мисловните процеси на Господаря Ли ми бяха толкова чужди, колкото и скритите помисли на Буда. Не се поколеба при избора на нито един от завоите и го последвах, очаквайки през цялото време да чуя началото на металическото ръмжене на тигъра. Князът не бе безделничил по време на нашето отсъствие. Въздухът вонеше на кръв и гниеща плът. Срежи трупове ни гледаха учудено от пукнатините в тавана. С ужас забелязах, че на пода започват да се появяват тъмни струйки. Някъде в далечината се дочу ръмженето на тигър.

Ли Као доволно се изкашля и прекоси арката, водеща към пещерата с фалшивия таван и изкуственото езеро. Закрепих едно въже на скала от единия край на езерото, сетне повторих операцията от другата страна. Другия край на въжетата прикрепих на кръста си с възел, който можех лесно да развържа. Погледнах със страх нагоре, където трябваше да се намира фалшивата врата. Ако се окажеше невъзможно да се отвори откъм нашата страна, щяхме да споделим съдбата на клетниците, чиито тела се бяха залостили в пукнатините.

Водата нахлуваше все по-бързо и по-бързо и вече достигна бедрата ми. Започнах да плувам нагоре с Господаря Ли на гърба си. Ръмженето на тигъра прерастна в рев и водата на прилива ни удари с цялата си сила. Потоците й ни блъскаха от всички посоки, но въжетата бяха добре закрепени, така че продължихме да се издигаме. Господаря Ли стъпи на раменете ми и присегна нагоре. Чух как пъхтеше и ръмжеше, но след малко тези звуци бяха последвани от стърженето на метал. Той бързо се изви встрани и отворилата се надолу врата се размина с главата му само на два пръста. Отвързах въжетата, преминах през отвора и се озовахме отново в тронната зала на княз Чин.

От случайно изтървана приказка на Ключовия заек бяхме научили, че тронната зала се заключва при залез слънце и след този миг единствено князът може да влезе в нея. Светлината на факела на Ли Као разпръскваше мрака. Чуваше се тежката стъпка и дрънченето на оръжието на войниците, стоящи на стража от другата страна на златните порти. Бурята премина така бързо, както се бе появила, вятърът разсея облаците, помещението се изпълни с лунна светлина и насмалко не изстинах от ужас.

Княз Чин бе седнал на трона си и ужасяващата му маска бе втренчила поглед в нас.

Ли Као продължи да върви напред без да се смущава от нищо.

— Не се бой, Воле, това е само празна черупка — каза ми той, и когато след малко намерих сили да помръдна отново, се оказа, че е прав. Лунните лъчи преминаваха като бледи златисти пръсти през отворите за очите на тигровата маска и огряваха облегалката на трона. Маската и голямото наметало от пера бяха поставени върху лека метална рамка.

— Е, Воле, обещахме да свършим една работа преди да се заемем повторно с женшеновите корени — каза Господаря Ли. — Това ще рече, че ни остават само няколко часа, през които сме длъжни да открием перата на Царете на птиците, златната корона и самата Принцеса на птиците. Ще ни трябва и ключа на ковчежето, така че нека се заловим за работа. Брадвата ти отскочи от княза, когато за пръв път то удари с нея. Спомняш ли си къде точно го улучи?

Присегнах към три малки бели перца, които бяха втъкани в наметалото.

— Може ли да има пера, способни да спрат острието на брадва? — прошепнах аз. — Господарю Ли, да не би това да са перата на Царя на птиците?

— Скоро ще разберем. Опитай се да ги измъкнеш.

Перата не можеха да бъдат измъкнати. Не можеха да бъдат и изрязани. Факелът на Ли Као въобще не ги опърли. Той извади черупките от пояса си и ми подаде три играчки. Поставих малката тенекиена флейта върху трона с треперещи ръце и присегнех към наметалото.

— Снежната Гъска връща флейтата в замяна на перцето — прошепнах. Перцето излезе като сламка, измъкната от бучка масло. Поставих и кристалната топка на трона. — Малката Пин връща топката в замяна на перцето — прошепнах, и второто перце се измъкна със същата лекота, с което и първото. Поставих върху трона и бронзовото звънче.

— Есенната Луна връща звънчето в замяна на перцето — прошепнах аз и третото перце едва не скочи само в ръката ми.

Ли Као прибра перцата в пояса си.

— Останалата част от работата няма да е така лесна — каза мрачно. — Ще ни бъде нужна помощ, така че нека да побързаме да я открием.

Изчакахме настъпването на отлива. Спуснахме се отново в езерото и заедно с Ли Као поехме пътя си през лабиринта. С помощта на въжето и куката се изкачихме отново през каменния комин и влязохме в пещерата. Оттам пък се спуснахме по склона на скалата до брега на морето. Бе вече така спокойно, че с лекота преплувах разстоянието до града.

Най-големият увеселителен град в света започваше нощния си живот, Отвсякъде се разнасяше смях и приятният звук, предизвикан от празни делви за вино, разбивани в земята. Най-различни веселяци се опитваха да ни приобщят към компанията си, но ние се измъквахме от прегръдките им и ускорихме ход. Прехвърлихме се през стена, зад която имаше малка градина. Човек понякога може да открие помощ в най-невероятни места. Като например в скромна малка къщичка, където едно мекушаво човече и очарователната му алчна жена се радват на приятна и мирна семейна вечер.

— Сладурко! — извика щастливо Лотосовия облак, докато Ключовия заек изпищя „Крадци“ и се шмугна под леглото.