Робърт Дохърти
Началото (4)

3.

Кайро, Египет

Време до излитането — 137 часа

 

— Не разбирам какво не е наред с апаратурата — мърмореше стажантът, докато въртеше трескаво копчетата върху портативното командно табло. Пискливият му глас отекна приглушено в дебелите каменни стени и бавно заглъхна.

— Откъде знаеш, че проблемът е в апаратурата? — попита с далеч по-спокоен тон професор Нейбингър.

— Какво друго би предизвикало отрицателен резултат? — стажантът тупна с ръка монитора на магнитния резонатор, който бяха довлачили с огромни усилия тук, дълбоко във вътрешността на Голямата пирамида.

Усилията бяха в две насоки: чисто физически напъни да домъкнат машината през всичките тесни тунели на пирамидата чак до подземната зала и сложните дипломатически опити да се сдобият с разрешение за вкарването на подобна свръхмодерна апаратура в един от най-великите исторически паметници на Египет.

Нейбингър познаваше достатъчно добре както кулоарите на властта, така и пътищата за постигане на успех в полето на археологията, за да си даде ясна сметка какви възможности разкриваше разрешението да използва подобна екипировка тук. От някогашните седем чудеса на древния свят единствено останали сравнително непокътнати бяха трите пирамиди на западния бряг на Нил, а дори и в онези далечни времена са ги смятали за най-великото сред чудесата. Колосът на остров Родос — в чието съществуване немалка част от археолозите се съмняваха — Висящите градини на Вавилон, Вавилонската кула, Александрийският фар и други известни от различни източници гигантски строежи на ранните цивилизации бяха изчезнали от векове. Всички, освен пирамидите, построени в периода между 2685 и 2180 г. преди Христа. Заровени в пясъка много преди възхода на Римската империя, пирамидите си бяха още тук, макар империята да се бе разпаднала от векове и изглеждаха все тъй непоклатими в зората на следващото хилядолетие на човешката цивилизация.

Войни и бедствия бяха променяли облика на населението и околния пейзаж — от хиксоското нашествие през 16 век преди новата ера, през Наполеон, до сраженията на Осма британска армия във Втората световна война — а пирамидите ги бяха надживели.

В Египет имаше над осемдесет пирамиди и Нейбингър бе посещавал повечето от тях, разучавайки загадките им, но и до ден днешен най-силно го привличаше прословутото трио от долината Гизе. От трите средната — пирамидата на Хефрен — изглеждаше най-висока, но само защото бе построена на по-издигнато място. В действителност най-голяма бе северната пирамида, вдигната по заповед на фараон Хуфу, известен още като Хеопс. С височина над сто метра^[1] и покриваща площ от осемдесет акра, тя беше най-голямата каменна постройка в света. За сравнение, най-малката от трите пирамиди, тази на Микерин, бе висока около седемдесет метра. Страните и на трите пирамиди бяха ориентирани точно по четирите посоки на света и те бяха подредени по големина от север на юг. Сфинксът лежеше в подножието на средната пирамида — но достатъчно на изток, за да охранява и входа на най-голямата.

Открай време туристи, археолози и учени идваха тук да изразяват почудата си. Туристите се впечатляваха от размерите и възрастта. За учените представляваше интерес технологията на епохата, в която са били издигнати. Археолозите виждаха в тях и въпрос, чийто отговор все не съумяваха да открият със сигурност. Защо са били построени? Над тази загадка от години работеше и Нейбингър и нито един от отговорите на неговите колеги не му се струваше достатъчно задоволителен.

Най-общоприетото обяснение бе, че са били гробници на фараоните. Веднага обаче се появяваше един необясним факт — защо всички саркофази, открити в пирамидите, се бяха оказали празни. Години наред вината за това се хвърляше върху крадци, осквернили гробниците заради скрити вътре съкровища, докато не бяха намерени непокътнати, солидно запечатани саркофази, които също се оказаха празни.

Следващата теория, произхождаща логически от първата, придаваше на пирамидите ролята на кенотафи^[2] — празни погребални мемориали, символи на властта, докато телата били погребвани тайно другаде, за да се избегне разграбването.

Една по-съвременна теория вземаше съвършено неочаквана посока. Според нея за египтяните е бил важен не крайният резултат, а процесът на построяване и целта на строежа е била да се намери занимание за цялата налична работна ръка през ежегодните три месеца на нилско пълноводие, когато замирала всякаква земеделска работа. Инак в незаетите умове можели да изникнат мисли, които фараоните и техните царедворци едва ли биха одобрили.

Според друга теория, подкрепяна от оптимистично настроените традиционалисти, гробниците на фараоните са някъде из пирамидите, но все още не са открити. Вече няколко години професор Нейбингър, водещ експерт по въпросите на Древния Египет в Бруклинския музей, посвещаваше цялото си свободно време в търсене на доказателства за последното.

Конкретната специалност на Нейбингър бяха йероглифите — писменост, която си служеше с фигури и знаци, за да означи думи и звуци. Нейбингър вярваше, че най-добрият начин да се разбере миналото е като се разчете онова, което тогавашните хора са написали за своето време, вместо възгледите на някой, ровичкал се из руините хиляди години по-късно.

Една странна мисъл не му даваше покой и същевременно непрестанно разпалваше археологическия му ентусиазъм, и тя беше, че ако пирамидите не бяха просъществували до днешни времена, за да ги виждат с очите си, едва ли хората биха повярвали, че някога ги е имало, най-вече заради почти пълното отсъствие на сведения по този въпрос в древните египетски писания. Сякаш летописците от онези времена се бяха наговорили, че след като всички и без това знаят за пирамидите, едва ли е необходимо да ги споменават. Или пък, мислеше си понякога Нейбингър, хората от онази далечна епоха също не са били сигурни каква точно е целта на тези гигантски строежи. А дали не е било забранено да пишат за тях?

Тази година опитваше нещо различно, в добавка към основния си проект да преписва всички надписи и да копира рисунките от вътрешните стени на Голямата пирамида. Намислил бе да използва магнитен резонатор, за да сондира дълбоко под дебелите стени, където човешкото око не бе в състояние да проникне, а да се копае бе строго забранено. Вълните, излъчвани от резонатора, можеха да навлязат безопасно на необходимата дълбочина и да му разкрият заровените там съкровища. Поне така беше на теория. Практическото приложение, както бе демонстрирал стажантът, се разминаваше с предварителните му очаквания.

— Сякаш… — Уелчър, младият стажант, млъкна и се почеса озадачено, — сякаш сме блокирани от друг, по-мощен източник. Не кой знае колко мощен, но все пак го има.

— Какъв източник? — попита Нейбингър, облегнат на хладната стена. Въпреки всичките години, прекарани из подземията, все не съумяваше да се отърси от потискащото усещане за огромната маса от дялани камъни, наредени над него.

Нейбингър беше едър, плещест мъж, с гъста, черна, грижливо поддържана брада и очила с метални рамки. Носеше избелели дрехи в защитен цвят, униформата на пустинните изследователи. На тридесет и шест все още го смятаха за млад в средите на археолозите, а и не можеше да се похвали с важно откритие, върху което да гради репутацията си. Проблемът му, както често обичаше да разисква пред приятелите си в Бруклин, бе, че не си е измислил някоя любима теория, върху която да работи. Вместо това разполагаше с любим метод — търсеше нови надписи и се опитваше да дешифрира томовете неразгадани папируси. Готов бе да приеме всичко, което му разкриеха, но засега надписите оставаха неми за усилията му.

Шлиман може наистина да е бил убеден, че Троя съществува и си заслужава да прекара целия си живот в търсенето й, но Нейбингър нямаше подобни убеждения. На всичко отгоре работеше в сфера, където конкуренцията не само бе многобройна, но и унищожителна. Надеждите му бяха, че ще сполучи да открие с помощта на магнитния резонатор нещо, което останалите са пропуснали, само дето не знаеше какво точно търси. Дали пък няма да се натъкне на някоя нова галерия, с незнайни съкровища и непознати надписи?

Уелчър не откъсваше очи от циферблатите.

— При други обстоятелства бих казал, че долавяме смущения от остатъчна радиация.

— Радиация? — точно от това се боеше и Нейбингър.

Той погледна крадешком групата египетски работници, които бяха наели да пренесат апаратурата до тук. Водачът им, Каджи, не откъсваше очи от тях, ала сбръчканото му лице не издаваше нищо. Последното, от което се нуждаеха сега, бе да настъпи паника и работниците да ги зарежат насред пирамидата.

— Ами да — кимна Уелчър. — Когато се подготвях за тази експедиция, известно време работих на такъв резонатор в една болница. Там също понякога излизаха подобни смущения и един от техниците ми обясни, че се причинявали от рентгеновата апаратура. Дори се наложи да направят график за работата на отделните апарати, а по правилник би трябвало да са разположени на различни етажи и да са солидно екранирани.

Макар да не бе известно на широката публика, Нейбингър бе чувал за някои ранни проучвания във вътрешността на пирамидите с използване на космически лъчения, завършили неуспешно по същата причина — наличие на остатъчна радиация, която смущавала изследването. Причината тази информация да остане достояние на тесен кръг специалисти се криеше в липсата на рационално обяснение — а учените не обичаха да публикуват трудове върху факти, които не могат да обяснят. Нейбингър нерядко се питаше колко ли още необяснени феномени са останали заровени в папките на изследователите, само защото последните са се опасявали да не станат за присмех на научната общност.

Въпреки всичко, беше се надявал, че късметът му ще проработи, най-вече защото магнитният резонатор се основаваше на съвършено различен принцип на работа.

— Провери ли целия спектър на апарата? — попита той.

От четири часа бяха долу. Нейбингър бе предоставил на Уелчър работата по апарата, тъй като той бе специалистът. През това време бе фотографирал рисунките и надписите от близките коридори. Макар детайлно изследвани и документирани, някои от йероглифите тук все още не бяха разчетени.

Бележникът в скута му бе изпъстрен с драскулки.

Вглъбен в изследванията си, Нейбингър все още не можеше да сподави вълнението си от факта, че някои от тукашните йероглифи сякаш имаха лингвистична връзка с писмеността, използвана в наскоро открити свитъци в Мексико. Нейбингър не бе заинтригуван толкова от причината за подобна връзка, интересуваше го по-скоро информацията, която съдържаха. Дори бе съумял да разчете няколко думи… нищо повече от неясно послание. Ала и това бе достатъчно да забрави за магнитния резонатор и доскорошните си надежди.

Преди около година Нейбингър бе направил изумително откритие, което все още пазеше в тайна. Открай време се знаеше, че съществуват пергаменти и свитъци с египетски произход, при изписването на които не са били използвани класически йероглифи, а нещо като по-древна картинно-образна писменост, наричана „стари руни“. Вярно, че източниците на подобна информация все още бяха оскъдни. Твърде оскъдни, за да осигурят необходимия минимум данни и да бъдат преведени. Но затова пък достатъчно, за да предизвикат интерес. Това, което привлече вниманието на Нейбингър, бе поредица от стари руни в един южноамерикански свитък. След около година напрегната работа върху копията, с които разполагаше — сравнявайки ги с тези от Египет — професорът бе почти сигурен, че е успял да разгадае близо няколко десетки думи и символи. Необходими му бяха обаче още образци, за да се почувства по-уверен в точността на малкото, което бе постигнал. Историята познаваше не един случай на тотално заблуждение при разчитане на древни писания.

Каджи просъска няколко думи, работниците му скочиха на крака и напуснаха пъргаво подземието. Нейбингър изруга тихо, пъхна бележника в джоба си и се надигна.

— Слушай, Каджи, платил съм ви да…

— Всичко е наред, професоре — прекъсна го Каджи, вдигнал мазолестата си длан. Говореше почти перфектен английски, дори с леко британски акцент — за изненада на Нейбингър, който бе свикнал египтяните често да се прикриват зад незнанието на езика, когато така им е по-изгодно. — Просто им дадох малка почивка. Ще се върнат след час. — Той погледна към резонатора и се усмихна, а златните му зъби проблеснаха в мрака. — Май нещо не върви, а?

— Не върви — кимна уморено Нейбингър.

— На професор Хамънд също не му потръгна при опитите с машините, през 1976.

— Бил си с Хамънд? — учуди се Нейбингър.

В „Роял мюзиъм“ в Лондон беше чел доклада на Хамънд за експедицията. Един от непубликуваните трудове — също поради липса на откритие. Разбира се, още тогава Нейбингър забеляза, че всъщност Хамънд е открил нещо — а по-точно, наличието на остатъчна радиация във вътрешността на пирамидите, каквато не би трябвало да има.

— Много пъти съм бил тук — продължи Каджи. — И тук, и в другите пирамиди. Слизал съм и в Долината на царете. Прекарах много години на юг, в пустинята, преди водата на язовира да я залее. Оглавявал съм работните групи в не една експедиция и съм виждал какви ли не чудати неща.

— Хамънд откри ли защо апаратурата му не работи?

— Не, за съжаление — въздъхна театрално Каджи и прокара ръка по командното табло на резонатора. — Тази машина трябва да е доста скъпа?

— Да, така е… — понечи да отговори Уелчър, но Нейбингър го спря. Вече разбираше накъде върви разговорът.

Каджи се усмихна.

— Ах, Хамънд също не получи никакви резултати. Хората му се навъртаха около машината. Твърде много радиация, казваха. Хамънд не им вярваше. Но машината няма да лъже, нали?

Този път Уелчър премълча.

— Щом машината не лъже — продължи мисълта му Нейбингър, — значи нещо трябва да предизвиква смущенията.

— Или нещо някога е било тук и все още предизвиква смущения — поправи го Каджи. Той се извърна и се насочи към входа на подземието, където имаше голям каменен саркофаг.

— Този саркофаг е бил празен, когато са счупили печатите — подхвърли зад него Нейбингър.

Имаше предвид първата експедиция от 1951 г., когато бяха проникнали в тази зала. Всички тогава били ужасно развълнувани от факта, че печатите на каменната гробница са непокътнати. Смятали, че веднага щом вдигнат похлупака, ще разкрият тайните на пирамидата. Представяше си смайването им, след като го сторили и вътре нямало нищо.

В Голямата пирамида има три помещения. Двата входа — официалният, на северната страна, и прокопаният по заповед на халифа векове по-късно, се свързват в тунела, който пресича дебелата каменна стена и продължава навътре в скалата под пирамидата. На свой ред тунелът също се раздвоява, като единият му ръкав отвежда право в Средната зала и Голямата галерия, от която пък се стига в Горната зала. Другият, по-скоро открит, слиза още по-надолу, към Долната зала. Именно в тази зала работеха Нейбингър и хората му.

— Бях тук през 1951 г. — кимна Каджи. — Да, тогава саркофагът беше празен.

— Тогава? — повтори Нейбингър. Познаваше Каджи от предишни експедиции из Египет, имаше репутация на честен човек. Когато за първи път го нае, преди доста години, получи от няколко места чудесни препоръки за него.

— Хамънд ме мислеше за глупак, а и тогава бях млад — рече Каджи. — Опитах се да му кажа, но той не искаше да ме чуе. — Каджи потърка пръстите на едната си ръка в дланта на другата.

Нейбингър знаеше какво означава това. Каджи искаше да му се плати за сведенията и едва ли можеше да бъде винен за алчността си. Професорът се замисли. Беше взел резонатора под наем. Таксата зависеше от броя на дните, а от музея му бяха отпуснали средства за осем дни. Ако го изпрати утре по самолет, ще спести пет дни от заплащането. Това бяха доста пари, особено за местните жители. Единственият проблем бе как ще обясни после липсата на фактури и документи за останалите дни. От друга страна, какъв смисъл да упорства с апаратурата на място, където няма да открие нищо. Вече беше преписал йероглифите от стените и това бе достатъчно да сметне експедицията за успех — поне от негова гледна точка. И без това резонаторът бе само изстрел напосоки.

Нейбингър побутна стажанта.

— Иди си почини.

Уелчър напусна залата и двамата мъже останаха сами.

— Десет хиляди лири — рече Нейбингър.

Лицето на Каджи дори не трепна.

— Дванадесет хиляди и това е всичко, което имам. — Нейбингър знаеше, че това е повече от средната годишна заплата в Египет.

Каджи протегна ръка. Нейбингър бръкна в джоба и извади пачката с банкноти — седмичната заплата на всички работници. Сега ще трябва да ходи до банката, за да изтегли останалата сума и да им заплати.

Каджи седна с кръстосани нозе на каменния под, а парите изчезнаха под робата му.

— Бях тук през 1951 с експедицията на Мартин, когато откриха тази зала, но това не бе първото ми идване.

— Невъзможно! — отсече Нейбингър. — Професор Мартин е прокопал три от стените, за да попадне тук през 1951. Всички стени са били напълно запазени. Върху саркофага е имало оригинални печати от династията на…

— Говори си колкото искаш — прекъсна го Каджи със същия спокоен тон. — Но аз ти казвам, че съм влизал тук и преди 51-ва. Плати ми, за да ти разкажа. Ако искаш слушай, ако искаш, можеш да спориш. Твоя работа.

— Ще слушам — кимна Нейбингър, завладян от подозрението, че току-що е профукал за тоя що духа солидна част от субсидията на музея. Вече се питаше откъде ще спести, за да покрие липсата. Умът му автоматично пресмяташе най-благоприятните възможности за обмяна между долар и египетска лира.

Но Каджи изглеждаше удовлетворен.

— Това се случи девет години преди експедицията на Мартин, по време на Втората световна война. През 1942 тук, в Кайро, управляваха англичаните, но това не се нравеше на мнозина. Египетските националисти бяха готови да разменят едни нежелани управници за други, надявайки се немците да се окажат по-добри от англичаните и да ни върнат свободата. Всъщност никой не го беше еня за нашето мнение. Ромел^[3] и Африканският корпус идваха от запад през пустинята и в града ги очакваха до края на годината.

Всичко започна през януари 1942, с началото на офанзивата на Ромел. През юни Тобрук^[4] вече беше в ръцете на немците и англичаните отстъпваха по целия фронт. Дори в Кайро, в щаба на Осма армия, офицерите горяха важни документи, подготвяйки изтеглянето. Всички се бояха. А Ромел продължаваше да наближава. Британската армия бе отблъсната чак до Ел Аламейн.

— Аз работех в Кайро — продължи Каджи, размахвайки ръка над главата си. — Дори в разгара на войната имаше такива, които искаха да посетят древните места. Пирамидите са посрещали не една война. Пък и за мнозина войната е средство да попътуват и да припечелят пари. Тъй че аз организирах обиколки. Понякога, когато клиентът ми плащаше за риска, подкупвах пазачите и го вкарвах вътре. Желаещите да видят Голямата галерия не бяха един и двама — той бодна с палец тавана, но галерията всъщност бе на тридесет метра по-нагоре и водеше до вътрешността на пирамидата и до най-горната зала.

Каджи разпери ръце.

— Не ме интересуваше кой управлява в Кайро. Пирамидите помнеха много управници и щяха да познаят още много в бъдеще. Моят живот е тук, сред тях. Германците бяха само на триста километра от Кайро и изглежда вече никой не можеше да ги спре. В началото на юли генерал Оучинлек беше освободен от поста си и на негово място пристигна Монтгомъри^[5]. Тук това не направи впечатление на никого. Очакваше се англичаните да отстъпят в Палестина и да блокират Суецкия канал с потопени кораби. Някъде по това време ме потърси група хора, желаещи да влязат в пирамидата. Говореха със странен акцент, но плащаха добре и това бе по-важно. Същата нощ подкупих пазачите и ги вкарах, използвайки входа на халифа — така поискаха те. Спуснахме се по коридора, докато стигнахме разклонението към Главната галерия. Но те не пожелаха да продължат нагоре, не проявиха интерес и към Средната зала, която тогава бе все още най-ниско разположеното от познатите помещения. Носеха със себе си някакъв чертеж. — Каджи посочи стената. — Нямах възможност да го разгледам подробно, но беше с такива надписи. Знаците, които никой не може да разчете. — Той извърна очи към бележника в скута на Нейбингър. — Може би ти ще си първият.

— Кои бяха тези хора? — попита Нейбингър и затвори бележника.

— Те бяха германци.

— Германци? Но как са се добрали до Кайро? Нали градът все още е бил в ръцете на англичаните?

— Нищо по-лесно. По време на войната Кайро бе един от големите центрове на шпионажа. Какви ли не странни птици влизаха свободно в града. — Завладян от спомени, Каджи продължи с развълнуван глас: — Истинско преживяване бе да си в Кайро през ония години. Дори курвите работеха за едната или за другата страна — най-често и за двете. Баровете бяха натъпкани с шпиони. Англичаните шпионираха германците, които пък шпионираха американците, а те на свой ред шпионираха италианците и тъй нататък. — Каджи се изкиска. — На черния пазар можеше да се спечели цяло състояние. Та не беше хич трудно да се пратят тези хора в Кайро. Особено през юли, когато всички бяха заети с подготовка за евакуация или за посрещане на новите господари.

— Откъде се бяха сдобили германците с този чертеж? — прекъсна го Нейбингър.

— Нямам представа. Използваха ме само, за да ги вкарам. Оттук насетне те поеха управлението.

Нейбингър зададе въпроса, който не му даваше мира.

— А знаеха ли да четат йероглифите?

— Не съм сигурен… но с тях имаше един, който ги разбираше по свой начин. Бяха дванадесет. Спуснахме се в ниското, където тунелът извива и поема нагоре към Голямата галерия, и там спряхме. След като се ориентираха, те започнаха да копаят. Ей тогава се изплаших. Щяха да ме обвинят, защото пазачите знаеха, че аз съм ги довел. Със своите лопати и кирки буквално унищожаваха прехраната ми… Този, който ги ръководеше… — Каджи млъкна, завладян от спомени, — беше зъл човек. Личеше си по всичко и най-вече по очите. Още като се завайках, той ме сряза с поглед и веднага разбрах, че отворя ли си още веднъж устата, ще съм мъртвец. Тъй че млъкнах.

Работеха доста бързо. Знаеха къде да търсят и само след час откриха прохода. Нов тунел! Бях толкова развълнуван, въпреки уплахата си. Нищо подобно не ми се бе случвало досега. Новият коридор водеше надолу, към скалата под пирамидата. Никой досега не бе предполагал за подобна възможност. Всички бяха търсели пътища да продължат нагоре.

Немците влязоха и аз ги последвах. Не разбирах какво си говорят, но беше очевидно, че и те са развълнувани. Спуснахме се навътре в тунела — Каджи посочи с пръст през рамо — както и ние с теб тази сутрин. На три пъти движението ни беше блокирано от тънки стени. Таванът беше изписан с непознати йероглифи и аз не се съмнявах, че сме попаднали в участък, където от четири хиляди години не е стъпвал човешки крак. Немците прокопаха отвори в стените, без да се грижат за боклука, който оставяха. Тунелът завършваше с каменна стена, но те не се спряха пред нея, както не ги бяха спрели предишните три стени. Нахвърлиха й се със своите лостове и кирки и съвсем скоро я разкъртиха. И тогава влязохме в залата. Саркофагът си беше там, където си го виждал на снимките от експедицията на Мартин, покрит с тежкия похлупак и с непокътнати печати. А из въздуха се усещаше присъствието на…

Каджи замлъкна и Нейбингър втренчи очи в него. Сякаш омагьосан от гласа на стареца, той почти виждаше картината пред себе си.

Каджи погледна към средата на залата, където бе разположен саркофагът.

— Немците не бяха археолози. Със сигурност го знаех. Личеше си от начина, по който къртеха стените. И по това как счупиха печатите и вдигнаха похлупака. През 1951 на Мартин му бяха нужни шест седмици, за да отвори саркофага, като подготвяше в подробности всяко предстоящо действие от операцията. А в онази нощ немците го сториха за пет минути. Нищо друго не ги интересуваше, освен съдържанието на саркофага. Нито надписите по стените, нито печатите. Нищо, освен вътрешността на каменната кутия.

— Саркофагът… празен ли беше?

— Не.

Нейбингър чакаше, но нетърпението му надделя.

— Вътре ли беше тялото на фараона?

— Не — въздъхна Каджи и сякаш цялата насъбрана енергия го напусна. — Не зная какво беше онова, което намериха. В саркофага имаше кутия. От черен метал. Не бях виждал такъв метал, нито пък видях след това. — Той вдигна ръце, описвайки правоъгълник с височина и ширина около метър. — Ей толкоз голяма беше.

Нейбингър поклати глава.

— Хубава история, Каджи. Струва ми се обаче, че платих да чуя измислица.

— Не беше лъжа — отвърна с равен глас Каджи.

— Виждал съм снимките от експедицията на Мартин. Стените, за които говориш, изглеждат непокътнати. Същото важи и за печатите върху саркофага — били са оригинални. Как ще го обясниш, ако германците са направили онова, което твърдиш? Кой е иззидал обратно стените? Ами печатите? Да не е магия? Или духът на фараона? — Нейбингър беше отвратен.

— Не зная, не съм сигурен… — призна Каджи. — Зная обаче, че през 1945 англичаните и американците забраниха достъпа до Голямата пирамида за цели осем месеца — чак докато не свърши войната. Никой не можеше да влиза. Може би те са възстановили всичко вътре. Макар и трудно, това не е невъзможно. Когато слязох долу с Мартин, стените си бяха на мястото. Зачудих се, защото ги бях оставил разбити.

— Защо не каза на Мартин? — попита Нейбингър.

— Тогава бях прост работник. А и сигурно нямаше да ми повярва, както не ми вярваш и ти сега.

— Защо ми разказа всичко това?

Каджи посочи бележника на професора.

— Защото те интересуват знаците, които никой не може да разчете. Германците имаха на схемата същите знаци. С тяхна помощ откриха тунела към залата.

— В това няма никакъв смисъл — възкликна Нейбингър. — Ако тук са влизали немци и са ограбили саркофага, защо им е на англичаните и американците да ги прикриват?

Каджи запази мълчание.

— Ах! — размаха гневно ръце професорът. — Защото просто тук не са влизали никакви германци! Колко пъти си продавал тази история, Каджи? Но да знаеш, няма да ти позволя да се измъкнеш толкова лесно!

— Не съм те излъгал. Наистина бях тук. — Каджи пъхна ръка под робата си и извади кама.

Нейбингър се облещи, помислил за миг, че е отишъл твърде далеч, но арабинът държеше оръжието за острието и му го подаваше. Нейбингър го взе предпазливо.

— Откраднах го от един от германците. Всички носеха такива.

Стиснал камата, Нейбингър изведнъж почувства, че го побиват тръпки. Дръжката завършваше с миниатюрен череп от слонова кост, а пречупеният кръст бе изрязан върху повърхността й заедно с двете светкавици на печално известните SS. Дръжката беше кокалена и за миг професорът се зачуди от костта на какво животно е била направена, сетне реши, че е по-добре, ако не знае. Върху блестящата стомана на острието също бе изписано нещо и Нейбингър напрегна поглед в сумрака. Беше една-единствена дума:

ТУЛЕ

От другата страна бе гравирано:

фон Сеект

Нейбингър беше чувал за Туле. Легендарна страна, която още Птолемей и други древни географи са описвали като най-северната обитаема земя, разположена някъде след Британските острови. Нямаше обаче ни най-малка представа какво общо има тя с нацистите и пирамидите.

— Кой е този фон Сеект?

— Най-странният тип в групата — отвърна Каджи. — Десет от дванадесетте бяха убийци. Прочетох го в очите им. Но останалите двама бяха различни. Единият разчиташе знаците и посочваше пътя. Беше под постоянна охрана, сякаш не бе дошъл по собствено желание… Вторият — фон Сеект, от когото откраднах камата, също се отличаваше. Не беше като главорезите, но и не беше дошъл насила. Страшно се развълнува, когато откриха черната кутия. Тъкмо този миг използвах да му открадна камата. Извадиха кутията и му я подадоха, а той я пъхна в раницата. Изглежда беше тежка, но и той бе доста як.

— И това ли всъщност търсеха? Само черната кутия?

— Да. Тръгнахме веднага, щом я откриха. Отвън ги чакаше камион, който подкара на север. Аз избягах и се скрих. Знаех, че пазачите ще ме търсят, когато видят дупките в стената и празната зала. Но никой не ме потърси. Не чух нито думичка, колкото и да е странно.

Нейбингър вдигна камата.

— Как мога да бъда сигурен, че не си я купил на черния пазар? Това не е доказателство за верността на разказа ти.

Каджи сви рамене.

— Казах истината. Не ме интересува дали ми вярваш. Аз съм в мир с Аллах. Истината казах. — Той посочи резонатора. — Това ми напомня, че когато немците отвориха саркофага и извадиха кутията, човекът, от когото откраднах камата, носеше един от тези… — Каджи спря, търсейки подходящата дума — малка машинка, тя издаваше звук, когато я насочиха към черната кутия. Жужеше като щурец.

— Гайгеров брояч? — попита Нейбингър.

— Точно така. Това й е името.

— Значи черната кутия е била радиоактивна? — рече Нейбингър, по-скоро на себе си. Макар да нямаше логична причина за това, неусетно бе започнал да вярва на египтянина. Но какво е било затворено в саркофага? Нима древните египтяни са познавали радиацията? Нямаше съмнение, че смущенията в работата на резонатора са от остатъчна радиация.

Нейбингър си припомни историята от началото. Имаше само едно нещо, за което можеше да се хване: името върху камата. Фон Сеект. Кой е — или може би — кой е бил този човек?

— Какво правиш? — попита Каджи, когато Нейбингър пъхна камата в колана си.

— Ще я задържа — отвърна професорът. — Платих ти за историята, а това е единственото доказателство.

— За това не сме се разбирали — възрази старецът.

— Искаш ли да разкрия пред хората ти сделката ни? Да им кажа за парите, които ти дадох? Сигурно ще настояват за своя дял.

Каджи присви очи. После се надигна и кимна.

— Задръж я, щом желаеш. Това е зъл предмет. Отдавна трябваше да се отърва от него.