Робърт Дохърти
Началото (3)

2.

Лас Вегас, Невада

Време до излитането — 143 часа

 

— Шпрехен зи дойч?

Майк Търкот се извърна с безизразно лице към човека, който го бе заговорил.

— Моля?

Другият се засмя.

— Чух, че идваш тук направо от Берлин. Казват също, че си служил при онези момчета от отряда за борба с тероризма, дето хич не си поплюват. Хареса ми обаче номерът с невинното изражение. Нищо не знам, идвам отникъде. Добре изпипано. Мисля, че с теб ще се сработим.

Името му беше Прага, поне така се бе представил на Търкот малко по-рано същата вечер, когато се бяха срещнали на летище „Макарън“. Веднага щом го зърна, Търкот по навик прецени физическото му състояние. Прага беше висок и жилест, с черни очи и гладко, безизразно лице. Фигурата му контрастираше с тази на Търкот — почти среден на ръст, набит, без да е прекалено мускулест, въпреки постоянните натоварвания през последните години. Освен това Търкот бе доста мургав, наследство от индианските му предци. Беше израснал в горите на Северен Мейн, среда на дървосекачи, привикнали към жесток труд и солидни запои. Шанс да напусне родното градче бе една футболна стипендия от Оронския клон на Мейнския университет. Мечта за един по-хубав живот, съкрушена от двама грубияни полузащитници само година по-късно, по време на мача срещу отбора от Ню Хемпшир. Докато му лекуваха коляното, стипендията се бе изпарила.

Изправен пред перспективата да потегли обратно към бараките на дървосекачите, Търкот се принуди да потърси помощта на сговорчивия подполковник, който отговаряше за предвоенната подготовка в университета. Той пък го свърза с негов приятел, военен лекар, склонен да нанесе известна корекция в здравните му документи, и тъй армията замести онова, което възлагаше на футболния отбор.

Първото му назначение беше в пехотата, в Десети планински дивизион. Ала ритъмът на живота във Форт Драм се оказа твърде бавен и Търкот не се поколеба при първа възможност да кандидатства за специалните части. Офицерът от приемната комисия погледна белега на коляното му, подписа документите и сетне неочаквано му намигна, явно завладян от убеждението, че луда глава, готова да се запише в специалните части, няма да се спре пред такава дреболия, като оперирано коляно.

Ала Търкот едва не осакатя. По време на интензивните тренировки коляното започна да се подува и отокът не спадаше, причинявайки му нетърпими болки. Завършващият етап бе марш на скок през пресечена планинска местност и макар да изпитваше неистово страдание, натоварен с тежка раница с екипировка, Търкот успя да завърши далеч преди по-голямата част от другите кандидати. От двеста и четиридесет новобранци едва стотина стигнаха крайната фаза на обучение и Търкот бе един от тях.

По това време обикна специалните части и продължи да служи в различни страни, изпълнявайки разнообразни по характер задачи, докато не настъпи фиаското с последната мисия. А ето че сега го бяха изпратили на това място, за което не знаеше нищо, освен че е страшно засекретено и минава под юрисдикцията на „Операции Делта“. Интересно, дали това не означаваше, че имат нещо общо с „Делта форс“, елитното контратерористично формирование от Форт Браг, с което си бяха съдействали известно време в Берлин.

Още по-странно бе, че дори вътре в обществото на посветените, към които спадаха и специалните части, не се носеха никакви слухове за „Операции Делта“. За тази тайнственост съществуваха две възможни обяснения: или никой не напускаше „Операции Делта“ и по такъв начин липсваше източник на клюки, или тези, които си тръгваха, си държаха устата здраво стисната. Това беше трудно да се повярва за цивилния персонал, но Търкот познаваше немалко военни, които вземаха на сериозно клетвата за неразгласяване на военна тайна.

Онова, което най-много го безпокоеше, бе, че предстоящата задача имаше две страни. От гледна точка на Прага и „Операции Делта“, той бе просто поредният новак с чисто досие и минало в специалните части. Но преди да отпътува, Търкот бе извикан от прекия си началник в отряда, от когото получи устна заповед на връщане от Европа да се отбие във Вашингтон. На летището го очакваха двама агенти от специалните служби, които го отведоха в една стая в терминала. След като агентите останаха да пазят пред вратата, Търкот получи нов инструктаж, този път от млада жена, някоя си д-р Лиза Дънкан, която се представи за научен съветник на президента по нещо, наречено „Меджик-12“. Тя му разкри, че в действителност задачата му е да се внедри в „Операции Делта“ — службата отговаряща за безопасността на „Меджик-12“ — и да наблюдава всичко, което става. Получи и телефонен номер, на който да докладва за видяното.

Дънкан отговаряше уклончиво на всички негови въпроси. Не можела да му каже и за какво точно трябва да си отваря очите. Последното събуди подозренията му, още повече, че докторката също бе член на съвета на „Меджик-12“. Не му каза дори защо са спрели избора си на него. Питаше се дали няма нещо общо с онова, което се бе случило в Германия. Мнителността, неразделна част от живота на всеки агент, го караше да се съмнява дори в нейната идентичност. Дали това не е някакъв тест, за да проверят лоялността му?

Дънкан изрично му забрани да споменава пред когото и да било за срещата им, което пък на свой ред означаваше, че влиза в конфликт с предстоящите си работодатели и цялата му бъдеща кариера може да бъде изложена на риск. По време на полета от Вашингтон за Лас Вегас реши да се придържа към съветите на Дънкан, сиреч да гледа и да слуша, да дрънка колкото се може по-малко и да изпълнява каквото му наредят, докато се ориентира в обстановката.

Очакваше, че още с пристигането ще го прехвърлят в авиобазата Нелис. Това поне бе крайната точка в заповедта, която му бяха връчили. За негова изненада Прага го качи на такси и нареди да ги откарат в един хотел в центъра на града. Дори не го регистрираха, минаха транзит покрай рецепцията и спряха пред врата със сложна, кодирана ключалка. Прага набра кода на циферблата.

— Няма за къде да бързаш — отвърна той на въпроса на Търкот за местоназначението му, докато влизаха в мебелираната стая. — Утре ще те вземем. Освен това, не отиваш в Нелис. Скоро ще разбереш всичко, мръвко.

— Каква е тази стая? — попита Търкот, решил по-късно да се ориентира защо го наричат „мръвка“. Във военните среди използваха тази дума за обозначаване на подкрепления, включени в части, понесли тежки загуби. Дано не ставаше въпрос за нещо подобно. А може би просто бе обидно държане. Или начин да проверят доколко са здрави нервите му, което бе честа практика из елитните отреди. Само че подобна проверка обикновено включваше тестове за лабилност на психиката, а не устни обиди. Малко по-късно се сети и за още една възможност: дали Прага не знаеше за срещата във Вашингтон и за задачата му да слухти? В края на краищата всички тези предположения и съмнения му докараха неистово главоболие.

Прага се метна по гръб на дивана.

— Постоянно държим няколко стаи в хотела. Грижим се за хората си и очакваме от тях същото. Но едно да знаеш — алкохолът е строго забранен. Искам те в постоянна готовност.

— Готовност за какво? — попита Търкот, след като остави сака си на пода и се подпря на прозореца, откъдето се виждаше неонова реклама на Лас Вегас.

— За каквото потрябва, мръвко — отвърна безгрижно Прага. — Утре сутринта отлитаме с „Джанет“ от „Макарън“.

— Джанет? — повтори Търкот.

— Боинг 737. Лети всяка сутрин до Зоната с дневната смяна.

— Всъщност в какво ще се състои работата… — подхвърли Търкот и млъкна, прекъснат от остро изписукване. Прага извади от джоба си пейджър и погледна миниатюрния екран.

— Май скоро ще разбереш — рече той. — Взимай си партакешите. Тръгваме за летището. Викат ни.

 

 

Военновъздушна база Нелис

Време до излитането — 143 часа

 

— Питам се, колко ли плащат за ток? — мърмореше Симънс, загледан през тъмната повърхност на езерото към ярко осветения комплекс, който се гушеше в подножието на Планината на конярите. Той вдигна бинокъла до очите си и плъзна поглед по хангарите, кулите и щръкналите антени, подредени край доста дългата площадка за кацане.

— Май избрахме подходяща нощ — отвърна Франклин, опрял гръб в скалата. Преди десетина минути бяха изкачили върха и се бяха разположили удобно, готови за продължително наблюдение.

— Светлината може да е заради товарните самолети.

Двата „Херкулеса“ бяха паркирани близо до един от най-големите хангари и около тях все още имаше доста движение. Симънс нагласи фокуса.

— Нищо не разтоварват. По-скоро изглежда товарят нещо на самолетите. Прилича на хеликоптери.

— Хеликоптери? — повтори Франклин. — Я да погледна. — Той взе бинокъла и няколко минути изучава съсредоточено базата. — И преди съм виждал такива. Боядисани са в черно. Големите са УХ-60 „Блекхоук“. Виж, двата малки не ги зная. На „Блекхоук“ лети тукашната охрана. Веднъж един дори се хвърли срещу джипа ми долу, при „кутията“.

— Къде, според теб, ги карат?

— Нямам понятие.

— Май наистина нещо става — кимна Симънс.

 

 

Летище „Макарън“, Лас Вегас

Време до излитането — 145 часа и 45 мин.

 

Боингът нямаше никакви обозначения освен широка, червена лента, опасваща търбуха му. Беше паркиран зад високата метална ограда, окичена с бодлива тел, за да прогонва нежеланите зяпачи. Докато се катереха по стълбичката — Търкот нарамил сака с екипировката — Прага се пошегува, че могат да мъкнат каквото си пожелаят на борда, тъй като за този полет нямало проверка на летището.

Затова пък зад вратата ги очакваше стюард с навъсено лице и луксозен костюм, който се вглеждаше в лицето на всеки от влизащите.

— Кой е този? — попита той още щом зърна Търкот.

— Прясна мръвка — поясни Прага. — Тази вечер пристигна.

— Да видим документите.

Търкот извади военно-регистрационната си карта и стюардът я взе.

— Чакайте тук — нареди той, отдалечи се на няколко крачки и измъкна преносим телефон. След като размени няколко думи, той се върна и кимна удовлетворено. — Всичко е наред. Чист е.

Макар лицето му да не издаваше нищо, Търкот неусетно въздъхна и почеса белега върху дланта на лявата си ръка.

Стюардът вдигна пред лицето му миниатюрен прибор.

— Духайте.

Търкот погледна към Прага, който се пресегна, дръпна прибора, захапа мундщука и рязко издиша вътре. Мъжът провери циферблата, смени чевръсто мундщука и го подаде на Търкот, който последва примера на командира си. Едва след като отново провери данните, мъжът им махна с ръка да влизат навътре.

Прага тупна Търкот по рамото и го побутна към прохода между седалките. Докато вървяха, Търкот плъзгаше поглед по лицата на другите пасажери. Обединяваше ги общият израз на лицето — напрегнат, съсредоточен, професионален. Все хора от неговия бранш.

Докато се настаняваха на седалките, Търкот реши да опита още веднъж да разбере какво става.

— Къде отиваме? — поде той.

— В Зона 51 — отвърна Прага. — Това е авиобаза. На хартия всичко принадлежи на Военновъздушните сили, но в действителност там се разпорежда една организация на име Национална разузнавателна служба или НРС, която отговаря за наблюдението от въздуха.

Търкот знаеше, че в НРС се занимават с въздушен и сателитен шпионаж и че бюджетът на службата надхвърля милиарди. При няколко операции в специалните части бяха получавали поддръжка от НРС.

— А ние какво правим?

— Охраняваме — отвърна Прага. — Военната полиция се грижи за външния периметър на Зоната, нашата задача е да пазим вътрешния. Всъщност — продължи Прага с по-омекнал глас, — „Операции Делта“ се състои от две подразделения — „Ландшафт“ и „Найтскейп“. На „Ландшафт“ е поверена наземната охрана на обекта и кадровото наблюдение. „Найтскейп“, към която си зачислен в момента… — Прага направи пауза. — Е, скоро и сам ще разбереш каквото е необходимо, мръвко.

Търкот бе участвал в достатъчно секретни операции, за да усети кога трябва да спре с въпросите, тъй че стисна устни и се заслуша в шума на двигателите, докато се носеха право на север, към новото местоназначение.

 

 

Бялата планина

Време до излитането — 142 часа и 26 мин.

 

Симънс поровичка из раницата, извади черна пластмасова кутия и я отвори.

— Какво е това? — попита Франклин.

— Прибори за нощно виждане.

— Ами? Виждал съм ги на кино. Рейнджърите също ги носят като се стъмни. Направо ти изкарват акъла, като изскочат с тия неща от мрака.

Симънс включи захранването и вътрешността на очилата се озари от зеленикава светлина. Зае се да разглежда околността, като избягваше ярко осветения район на летището, тъй като светлините от прожекторите можеха да претоварят вградения компютризиран усилвател. Първо огледа далечния край на площадката. Дължината на пистата надхвърляше четири километра, което я правеше най-голямата в целия свят, макар официално правителството във Вашингтон да отричаше съществуването на летището. После насочи прибора към езерото, надявайки се да открие нещо интересно.

Долови някакъв проблясък с периферното си зрение и обърна глава. На около осем километра от тях два четириколесни всъдехода тъкмо изкатерваха билото на невисок хълм. Блещукането идеше от отражението на лунната светлина върху затъмнените фарове на всъдеходите. Двамата водачи носеха прибори за нощно виждане върху металните си шлемове.

Симънс тупна Франклин по рамото и му подаде очилата.

— Погледни там. Виждаш ли ги? Двата всъдехода.

Франклин си сложи очилата и кимна.

— Да, бе, видях ги.

— Това да не са твоите рейнджъри?

— Май че са те, но машинките ги виждам за първи път. Да ти призная, досега не бяха прескачали от тази страна на планината. Винаги идваха отзад. — Той подаде обратно очилата. — Спокойно, с тия неща няма да стигнат дотук. Ще се придвижат най-много на два километра от нас и ще закъсат.

— Я ми кажи, друг път махал ли си антените на детекторите? — попита внезапно Симънс.

Франклин не отговори и журналистът отново погледна към двата всъдехода. Движеха се право към тях.

— Не си го правил, нали? — повтори той.

Франклин кимна с неохота.

— Да, обикновено спирахме долу, където се навъртат рейнджърите. После викаха шерифа и той ни конфискуваше негативите. А след това ни позволяваше да се катерим насам.

— Обикновено?…

— Ами, да. Веднъж-два пъти да ни е гонил да се връщаме.

— Нали каза, че земята тук била обществена собственост?

— Така е.

— И защо тогава си тръгвахте?

Франклин изглеждаше ужасно смутен.

— Шерифът ни казваше, че не отговарял за безопасността ни, ако продължим навътре. Беше нещо като уговорка между него и мен, бе човек. В подобни случаи гледах да се върна при „пощенската кутия“ и да си стоя на сигурно.

— И какво се случваше в такива нощи?

Франклин не отговори.

— Бас държа, че това са нощите, когато сте наблюдавали странни, летящи над планината светлини. Над тази планина — добави Симънс малко ядосано.

— Аха.

— И тази нощ за пръв път си тук без да го знаят, нали? Една от нощите, в която би трябвало да си стоиш при „кутията“.

— Има нещо такова.

Ето защо Франклин бе настоял само той да носи апарат. Използваше го като прикритие в случай че бъдат заловени, може би се надяваше дори на журналистическите му връзки, ако двамата загазят. Симънс въздъхна, зает да обмисля положението. Въпреки опасността, тук миришеше на голям удар.

— Щом е тъй, да почакаме и да видим какво ще стане.

И двамата се завъртяха рязко, привлечени от рева на реактивни двигатели.

— Това е „Джанет“ — поясни Франклин, загледан в снижаващия се към пистата боинг. Гласът му звучеше разтревожено. — Подранил е. Обикновено идва в 5.45 сутринта.

Симънс погледна през очилата. Двата всъдехода бяха обърнали и бавно се отдалечаваха. Това му се стори по-странно и от подранилия самолет.

 

 

Зона 51, летището край Езерото на конярите

Време до излитането — 142 часа и 13 мин.

 

Боингът спря на около половин километър от двата „Херкулеса“. Търкот се спусна след Прага и двамата поеха към невисока сграда в близост до хангарите. От другата страна на базата бяха скупчени разнокалибрени постройки, няколко хангара и казармени помещения, заедно с контролната кула и резервната писта.

— Остави си сака тук, мръвко — нареди Прага.

Другите мъже отключваха шкафчета и вадеха отвътре черни парашутистки комбинезони. Прага го отведе в съседната стая, всъщност склад с екипировка, и започна да му подхвърля разни вещи — черен комбинезон, платнена жилетка, черна плетена шапка, чифт авиаторски ръкавици и комплект за нощно наблюдение АН-ПВС-9, последна дума на техниката.

После отключи оръжейния шкаф. Търкот надникна през рамото му и кимна със задоволство. Тук наистина играеха големи пари. Прага избра за него 9-милиметров „Калико“, със сгъваем приклад, вграден заглушител, цилиндричен пълнител за сто патрона и лазерен мерник.

— Мерникът е нагласен на сто метра, равнинна траектория — информира го Прага. — След това ще коригираш с по два и половина сантиметра за всеки петдесет метра. — Той втренчи поглед в него. — Предполагам, че имаш лично оръжие?

Търкот кимна.

— Броунинг.

— Хубаво, носи си го, но ще го използваш само в краен случай. — Подаде му и слушалки с малък микрофон. — Задейства се гласово, нагласен е на моята командна честота. Да е включен постоянно. Изгубя ли връзка с теб, по-добре да си мъртъв, инак едва ли ще искаш да ме срещнеш отново.

Търкот кимна, намести слушалките и пъхна жиците с батерията зад яката си.

Прага го тупна по рамото, малко по-силно от необходимото.

— Преобличай се и да се понасяме.

Търкот навлече комбинезона, сложи си жилетката и напълни джобовете с резервни пълнители за автомата. Прибави няколко заслепяващи, две нападателни и две отбранителни гранати, после извади броунинга от сака и го нагласи в лъскавия кобур под жилетката. За всеки случай добави още някои неща от личната си екипировка: кожен калъф с три идеално балансирани и наточени ножа за хвърляне — ръчно изработени по негова поръчка от прочут майстор в Мейн, тънка стоманена гарота^[1] и лъщяща, двуостра, назъбена в основата кама, също в калъф, която пъхна в дясната си обувка.

Вече напълно готов за всякакви изпитания, Търкот се присъедини към останалите мъже в хангара. Бяха към двадесетина и очевидно Прага им беше командирът. Той забеляза Търкот.

— Тази вечер ще се навърташ край мен, мръвко. Ще слушаш какво ти казвам. Няма да предприемаш нищо на своя глава. Предстои ти да видиш доста странни неща. Но не се безпокой, държим всичко под контрол.

„Щом всичко е под контрол — помисли си Търкот, — защо сме въоръжени до зъби?“ Но премълча и погледна натам, накъдето гледаха останалите. Един УН-60 „Блекхоук“ със сгънати лопати на витлата вече беше прибран в търбуха на първия С-130 „Херкулес“. Още два по-малки щурмови хеликоптери АХ-6 — „птички“, както им викаха пилотите — запълваха товарния отсек на втория „Херкулес“. АХ-6 бяха малки четириместни хеликоптери с миникартечница, монтирана върху десния плаз. В армията бяха на въоръжение отскоро, при това, поне доколкото знаеше Търкот, ги използваше само специалната диверсионна група 160.

— Група Алфа, потегляй! — нареди Прага.

Четирима мъже с парашути, полюшващи се небрежно на раменете им, пресякоха асфалтираната площадка към скрития в мрака В-22 „Оспрей“, останал незабелязан досега. Още една изненада. Търкот бе дочул, че държавният договор за закупуване на тези самолети е прекратен, но този тук изглеждаше напълно функционален, още повече, че перките му вече се въртяха. Намираха се в краищата на крилата и в момента сочеха нагоре — позиция, която позволяваше на самолета да излети като хеликоптер. След това двигателите заемаха вертикално положение и машината преминаваше в нормален полет. Вратата на задния хангар още се затваряше, а „Оспрей“ вече се издигаше в тъмното небе.

Търкот почувства прилив на адреналин. Мирисът на керосин, облаците изгорели газове, ревът на двигателите, непривичното оръжие в ръцете му, всичко това блъскаше по сетивата и извикваше полузабравени спомени — някои хубави, други лоши, но всички вълнуващи.

— Мърдай! — нареди Прага и Търкот последва останалите на борда на С-130.

Товарният отсек бе достатъчно голям да побере четири автомобила. От двете страни бяха поставени седалки, тапицирани с червен брезент. Стените на салона не бяха звукоизолираии и тътенът на четирите турбовитлови двигателя караше зъбите на мъжете да вибрират. Няколко малки, кръгли илюминатора бяха единствената визуална връзка с външния свят. В дъното имаше зелени сандъци, пристегнати с еластични въжета — изглежда с допълнителна екипировка. Още две групи се бяха настанили преди тях — едните в сиви комбинезони, а другите в зелени камуфлажни дрехи.

— Тези със сивите дрешки са учените глави! — обясни Прага, надвесен над ухото му. — Нашата задачка е да ги наглеждаме, докато си вършат работата. Зелените са пилотите на хеликоптерите.

Рампата на „Херкулеса“ се вдигна и се прибра, вътре светнаха червени сигнални светлини. Търкот надникна през близкия илюминатор. „Оспрей“ не се виждаше никакъв. Зачуди се къде ли ще скочат четиримата парашутисти. С крайчеца на окото зърна нещо голямо и кръгло да се носи на десетина метра над пистата — между тях и планината. Търкот премигна.

— Това пък какво…

— Не зяпай навън — нареди му Прага, като го дръпна за рамото. — Прегледа ли снаряжението?

Търкот изгледа началника си, после бавно затвори очи. Все още ясно си представяше онова, което бе привлякло вниманието му, макар здравият разум вече да подлагаше на съмнение видяното.

— Слушам, сър.

— Добре. Както казах, за начало няма да се отлепяш от мен. И гледай нищо да не те изненадва.

Самолетът потрепери и тръгна. Търкот вдигна автомата и го нагласи в скута си. Набързо го разглоби, прегледа затвора и провери спусъка и предпазителя. След това го сглоби отново, постави пълнител и спусна предпазителя.

 

 

— Какво според теб става? — попита изнервено Симънс, обхванат от съжаление, че е оставил фотоапарата си.

Първият С-130 вече набираше скорост по пистата. По-малкият самолет бе излетял вертикално, за да се изгуби зад хоризонта на север.

— Да пукна дано! — възкликна Франклин. — Видя ли това?

Симънс се извъртя и замръзна. Франклин вече бе на крака и се носеше обратно по пътя, по който бяха дошли, препъвайки се в камънаците. Симънс посегна към миниатюрния плосък фотоапарат, който бе скрил под ризата си, и тогава за няколко секунди нощното небе се озари от ослепителна светлина.

След това Симънс вече не бе в състояние нито да вижда, нито да чува.

 

 

Търкот опря гръб в меката облегалка, когато самолетът рязко повдигна нос, за да набере височина. През отсрещния илюминатор зърна отблясък на ярка светлина, която идеше някъде откъм склона на планината. Извърна поглед към Прага, за да открие, че той продължава да го следи съсредоточено с черните си, безизразни очи.

Търкот срещна погледа му спокойно. И друг път се бе изправял срещу такива. Прага бе човек със силен характер сред хора, които се гордееха с твърдостта си. Някой с по-малко опит от неговия, вероятно би останал разколебан от втренчения поглед, но Търкот знаеше нещо, което бе познато и на Прага: силата на смъртта. Наясно бе какво е да усещаш властта с пръст на спусъка и колко малко трябва, за да преминеш границата. В такъв момент вече нямаше значение за колко силен се мислиш.

Той притвори очи и си наложи да се отпусне. Не беше необходимо да си гений, за да разбереш, че няма да видиш кой знае какво през малкия илюминатор. Каквото и да предстои да стане, ще го разбере, когато пристигнат, за където са потеглили. Каквото и да се изискваше от него, ще му го кажат, когато му дойде времето. Едва ли това бе най-добрият начин да се провежда важна операция, но или Прага също не знаеше достатъчно, или пък нарочно го държеше в неведение. Второто изглеждаше по-вероятно.

 

 

В близост до границата между Небраска и Южна Дакота

Време до излитането — 141 часа и 15 мин.

 

„Оспрей“ кръжеше на около три хиляди метра над езеро Луис и Кларк. Седнал отзад, водачът на групата слушаше внимателно последните инструкции, предавани от Куба.

— Преден пост „Феникс“, говори „Найтскейп шест“. Данните от топлинното наблюдение изключват присъствието на хора в района на операцията. Продължавайте според плана. Край.

Водачът на групата свали слушалките, изгледа тричленния екипаж и нареди:

— Скачаме.

След това вдигна палец към пилота.

Задната рампа се плъзна плавно и отвън нахлу хладен, нощен въздух. Водачът на групата приближи ръба и скочи, а хората му го последваха един по един. Във въздуха четиримата разпериха ръце и крака, заемайки стабилна позиция, сетне изтеглиха въжетата. Квадратните платна на парашутите разцъфнаха над главите им и те побързаха да нагласят приборите за нощно виждане.

Водачът огледа отгоре района за кацане. Виждаше се съвсем ясно дълъг участък от брега на езерото, без никакви светлини. С приближаването към земята постепенно изплуваха нови и нови подробности. Изоставеният ски-лифт бе първият и най-важният ориентир, който водачът търсеше, и веднага щом го съгледа, той вдигна очилата и се прицели в горната станция на лифта. Над него имаше малка площадка, където преди години начинаещите скиори бяха правили първите си несигурни стъпки, веднага след слизане от столчетата.

На не повече от шест метра над земята водачът на групата изтегли рязко и двете кормилни въженца, забавяйки скоростта на снижаване до такава степен, че подметките му опряха повърхността с лекотата на слизащ от автобус пътник. Парашутът още се свличаше зад него, а мъжът вече бе измъкнал автомата си. Хората му се приземиха в радиус, не по-голям от няколко метра. С чевръсти движения събраха парашутите, после заеха позиция под най-горния стълб на лифта, откъдето като на длан се виждаше цялата околност чак до езерото.

Дяволско гнездо бе названието, с което бе известна тази местност. Говореше се, че самият Джеси Джеймс^[2] някога се укривал по тези места, където неравното, назъбено плато на Небраска внезапно се спускаше към врязаното в долината изкуствено създадено езеро — резултат от преграждането на Мисури с язовирна стена на двадесетина километра по-надолу по течението й. Преди около десетина години някакъв предприемач бе направил безуспешен опит да превърне това място в ски-курорт — от тогава датираше и лифтът — но идеята му бе претърпяла провал. Четиримата не се интересуваха от ръждясалите железа. Вниманието им бе съсредоточено в средата на пистата, която извиваше по един от хълмовете и завършваше на бреговете на езерото.

Водачът на групата нагласи слушалките и прошепна:

— „Найтскейп шест“, говори преден пост „Феникс“. Площадката за кацане е чиста. Районът е обезопасен. Приемам.

— Тук „Шест-две“. Разбрано. „Феникс едно“ пристига след пет минути. Край.

 

 

В самолета Търкот забеляза, че Прага разговаря по сателитното радио, но думите му бяха заглушени от рева на двигателите. Ако се съдеше по промяната във въздушното налягане, самолетът бе започнал да се снижава. Зад прозореца се мярна блестяща водна повърхност, после назъбена брегова линия. Колелата на „Херкулеса“ опряха в повърхността и заподскачаха. Спирачният път бе удивително кратък за самолет с подобни размери и съвсем скоро задната рампа се вдигна, разкривайки затревената писта под тях.

— Хайде, скачайте! — извика Прага. — Всичко да се разтовари!

Търкот също се включи в изваждането на малкия хеликоптер, който замаскираха под близките дървета. Все още беше впечатлен от способностите на пилотите. Площадката за приземяване не беше нищо повече от неголяма поляна между два реда високи дървета.

Веднага щом разтовариха и последния сандък, „Херкулесът“ се завъртя и набра скорост, вдигайки рампата в движение. След по-малко от минута се изгуби в нощното небе и на негово място се приземи вторият С-130. Скоро и трите хеликоптера, заедно с целия наличен състав, бяха на земята.

Когато утихна шумът от двигателите на втория самолет, Прага пое командването.

— Искам вертолетите и всичко останало да се покрие с маскировъчни мрежи. Размърдайте си задниците!