Робърт Дохърти
Началото (27)

26.

Шосе 64, Северозападно Ню Мексико

Време до излитането — 70 часа и 40 мин.

С нищо не можеха да спрат писъците на Джони Симънс. Кели го беше прегърнала и му шепнеше, сякаш е малко дете, но и това не помагаше.

Напускането на базата се оказа дори по-лесно от влизането. Качиха се на камиончето, префучаха покрай задремалия пазач и малко след това спряха до пикапа. След като върнаха все още зашеметения шофьор в кабината, всички се натовариха на пикапа, стигнаха градчето и свърнаха вляво, към шосе 64.

— Не можеш ли да го накараш да млъкне? — попита фон Сеект, който седеше зад волана, но честичко поглеждаше в огледалото за обратно виждане.

— Сигурно на негово място и аз щях да крещя — отвърна Кели. — Да те държат затворен в ковчег няколко дни. Ти карай, а другото остави на мен.

Постепенно Джони се успокои и заспа или просто изгуби съзнание — нямаше начин да разбере. Кели най-сетне погледна към Нейбингър, който продължаваше да стиска с окървавени ръце нещото, увито в сакото му. Тя извади аптечката и се надвеси над него.

— Какво ти се е случило?

— Видях нещо, което на всяка цена трябваше да взема, но ми пречеше стъклената витрина. Не можах да открия ключа и затова я счупих — обясни Нейбингър.

— Не можа ли да използваш нещо друго, за да счупиш стъклото? — попита Кели, докато изваждаше бинт и марли.

— Бързах… и не ми беше до ръцете.

— Какво може да е това толкова важно нещо?

Нейбингър внимателно разгърна сакото. Вътре беше положена дървена плоча, леко извита, с размери тридесет на шестдесет сантиметра и дебелина два и половина сантиметра. Дори в сумрака на кабината Кели успя да различи надрасканите по гладката й повърхност знаци.

— Това е плочка ронго-ронго от Великденските острови — обясни Нейбингър. — Имаш ли представа колко са ценни? Досега са познати само двадесетина от тях. Обзалагам се, че точно тази никой не я е виждал.

Кели посочи фотографиите, които двамата бяха донесли.

— А тези какви са?

Нейбингър с неохота отклони поглед от плочката към захвърлените на масата снимки.

— Фон Сеект ми каза, че са направени от първата група, проникнала в пещерата с кораба-майка. Там открили и каменни плочици с рунически надписи.

— Какво пише на тях? — поинтересува се Кели, докато приключваше с превръзката на едната ръка.

Нейбингър ги прегледа набързо.

— Е, не е като да четеш вестник. Ще ми е нужно време.

— Нощта е твоя — рече Кели, свърши с другата ръка и взе пътната карта, за да се ориентира за мястото на срещата с Търкот. — Мисля, че трябва да напуснем магистралата и да се доберем до планината по страничните пътища.

— Смяташ ли, че вече ни преследват? — попита Нейбингър.

— Зависи какво е направил Търкот. Ако се е справил… може още да не им е до нас.

— Не ме интересува дали ни преследват — обади се от предната кабина фон Сеект. — Повече се безпокоя, че до старта на кораба остават седемдесет и два часа.

Кубът, Зона 51

Генерал Гулик ни най-малко не изглеждаше като човек, когото са събудили преди пет минути. Беше гладко избръснат, с безупречно огладена униформа. Майор Куин дори се зачуди дали генералът не се бръсне всяка вечер преди лягане, за да е готов, в случай че бъде вдигнат неочаквано. После му хрумна друга мисъл — може би генералът въобще не спи. Лежи си в тъмното, ококорен, и чака да го потърсят за поредната криза.

— Да чуя всичко отначало — нареди генералът, докато останалите членове на „Меджик-12“ — без доктор Дънкан — се нижеха през вратата.

Нямаше много за разказване. Куин предаде накратко онова, което бе научил от все още уплашения дежурен в Дълси. Докато изреждаше фактите около неочакваното нахлуване, спасяването на репортера Симънс и кражбата на фотографиите от архивите, той си даде сметка, че никой освен тях не се досеща кои са извършителите — фон Сеект, Търкот, Кели Рейнолдс и Нейбингър, вече действащи организирано.

— Трябва да призная, че подцених тези хора — заяви Гулик, след като Куин приключи. — Особено фон Сеект и Търкот.

— Този път сме закъсали здравата — надигна се развълнувано Кенеди. — Малко остава да изправят този Симънс пред телевизионните камери.

— Всъщност докъде бяха стигнали с промиването на мозъка при Симънс? — попита Гулик.

Куин зяпна учудено. Сега пък за какво говореха?

Кенеди надникна в бележника си.

— Около шестдесет процента в четвърти етап.

Гулик погледна към доктор Слейдън.

— Вие какво мислите?

— Не съм съвсем сигурен — отвърна докторът.

— Дявол да го вземе! — избухна неочаквано Гулик. — Омръзна ми да ми отговарят уклончиво, когато задавам ясни въпроси!

За известно време в помещението се възцари тишина, след което Слейдън взе думата.

— Симънс е бил изключен от системите преди да е завършен процесът. Това със сигурност е предизвикало тежък шок в нервната му система и едва ли някой може да каже какъв ще е изходът от него. В най-лошия случай тези шестдесет процента са напълно достатъчни, за да бъде дискредитиран, в случай че реши да търси публичност. Ще изглежда като някой от онези перковци, дето жадуват за евтина популярност.

— Ами снимките? — намеси се генерал Браун.

— Те са на плочиците със стари руни — отвърна Гулик. — Дори Нейбингър да съумее да ги разчете, ще мине известно време, докато получи потвърждение сред научната общност. Снимките на плочиците не са сериозно доказателство. Всъщност, май нямат с какво да се похвалят. — Той спря за момент и ги огледа навъсено. — Но за това после. Да се върнем към най-важния проблем. Фон Сеект и Търкот. Те са истинската заплаха, но мисля, че ще се справим с тях. Важното е да ги задържим до старта. После вече няма да има значение.

За Куин последните думи бяха истинска загадка. Защо после да няма значение? Какво ще се случи тогава? Не посмя да заговори. Знаеше, че тези въпроси само ще му причинят неприятности и затова предпочете други.

— Нещо ново за „изтребителите фу“? — рече предпазливо той.

— Не, но скоро и на тях ще им видим сметката — процеди ядно Гулик. — Разпоредете се цялата програма да се измести напред с двадесет и четири часа.

— Но… — започна смутено Куин.

Генералът го прикова с поглед.

— Искам утре хангарът да бъде отворен. А утре вечер да бъде даден старт. — Генералът огледа присъстващите. — Предполагам, че всеки от вас го чака доста работа, затова ви съветвам да се размърдате. — Гласът му ги спря, докато се надигаха неохотно. — Между другото, предайте да променят разпореждането относно фон Сеект и другите. Вместо „залавяне на всяка цена“ да бъде „премахване на всяка цена“.