Робърт Дохърти
Началото (29)

28.

Втори хангар, Зона 51

Променено време до излитането — 41 часа

 

Майор Куин разтърка очи, опитвайки се да прогони съня, вдигна ципа на подплатеното си яке и потрепери зиморничаво. Нощем в пустинята ставаше студено, особено когато вятърът свиреше през отворените прозорци на джипа. Бяха напуснали първи хангар преди десетина минути и в момента заобикаляха отдалеч базата край Езерото на конярите. Генералът караше, а Куин се подрусваше на мястото до него. Все още не можеше да си обясни защо от всички машини в гаража генералът бе избрал тъкмо тази, която няма покрив.

Караха право през пустинята. Около базата нямаше пътища — иначе лесно щяха да ги разкрият от спътниковите снимки. От време на време Гулик вдигаше крак от педала и сверяваше местонахождението им по наземния навигационен прибор, поддържащ постоянна връзка със спътниците отгоре. Гулик въобще не беше включил светлините на джипа, за да се ориентира използваше очилата за нощно виждане, но така поне оставаха незабелязани за зяпачите. Всъщност, едва ли щеше да има зяпачи — тази вечер бяха наредили на охраната да бъде пределно внимателна. В небето също гъмжеше от невидими очи — от радарни инсталации до нисколетящи самолети. Бяха изкарали дори няколко хеликоптера, които чакаха пред широкия вход на първи хангар.

Ала за Гулик и това не беше достатъчно. Той натисна спирачките, когато от мрака изплува неясна фигура с автомат в ръка. Човекът застана мирно, след като разпозна генерала, който явно бе запазил властната си осанка дори под прикритието на нощните очила.

— Сър! Инженерите са малко по-нататък, скрити под маскировъчната мрежа.

Гулик махна с ръка и даде газ. Куин въздъхна с облекчение, когато най-сетне спряха край няколко камиона, скрити под голяма, тъмна мрежа. Един офицер изтича при джипа и козирува отривисто.

— Сър, капитан Хенсън, четиридесет и пета инженерна бригада.

Гулик отвърна на поздрава и скочи пъргаво от колата. Куин го последва.

— Докладвайте положението — нареди генералът.

— Всички заряди са поставени по местата. В момента приключваме с монтажа на кабелите. До изгрев слънце ще бъдем готови. — Той показа едно дистанционно взривяващо устройство с размери на клетъчен телефон. — С това всичко ще се командва много лесно от тук. Свързано е с компютър, който следи за последователността на взривовете. — Хенсън ги отведе при неговия джип, паркиран под мрежата. На седалката грееше екрана на лаптоп. — Тази последователност ни е нужна, за да сме сигурни, че скалите на външната стена ще бъдат срутени по определен начин. Целта ни е да взривим стената така, както събарят сграда в гъсто заселен район — всичко трябва да падне право надолу, без да пострада корабът.

Генералът пое дистанционното, премери на длан тежестта му и го огледа с любопитство.

— Бих внимавал на ваше място, сър — предупреди го капитан Хенсън.

Гулик бръкна рязко в кобура и извади пистолета. После опря дулото в челюстта на Хенсън.

— Никога вече не ми говори така, господинчо. Ясно ли ти е? — Палецът му дръпна назад ударника и металическото изщракване отекна надалеч в тихата нощ.

— Да, сър — едва съумя да промълви Хенсън.

Но това не беше достатъчно за Гулик.

— Вече тридесет години търпя гадното хленчене на цивилни лайна! Проклет да съм, ако преглътна дори най-малка проява на неуважение от човек в униформа! Разбра ли ме?

— Тъй вярно, сър.

Куин стоеше неподвижно, шашардисан от неочакваното избухване.

— Шибани тъпанари — промърмори Гулик, без да сваля оръжието от лицето на Хенсън. Очите му бяха помътнели. — Живота си дадох за вас… Целия си скапан… — той изглежда отново дойде на себе си, прибра пистолета и се обърна към тъмнеещия масив на планината. — Покажете ми зарядите — нареди с почти нормален глас.

 

 

Национален парк „Капитол риф“, Юта

 

— Тук са! Тук са! — изпищя неистово някой.

Търкот скочи с пистолет, готов за стрелба, ритна вратата на пикапа и приклекна до бронята, като се оглеждаше трескаво. Писъците продължиха и той се изправи, познал на кого принадлежи гласът. Заобиколи отдясно и отвори вратата.

Кели притискаше Джони към гърдите си.

— Всичко е наред. Успокой се — шепнеше му тя.

— Виждам ги — повтаряше разтреперан Симънс. — Виждам ги! Виждам ги! Този път няма да им се дам! Не искам да ме върнат обратно!

— Джони, аз съм, Кели! Тук съм, до теб.

За първи път, откакто го бяха измъкнали от ковчега, Джони реагира на гласа й.

— Кели? — Той премигна и се опита да я погледне. — Кели.

— Да, Джони, аз съм. Нали ти казах, че ще дойда и ще те отведа.

— Кели — те са истински. Видях ги с очите си. Те ме взеха. Правиха ми разни гадости.

Джони се извърна и бавно се сви на топка. Търкот погледна към фон Сеект и Нейбингър.

— Поспете още малко. Призори потегляме. — Обърна се, излезе навън и затръшна вратата.

Небето все още беше обсипано със звезди, но скоро щеше да се развидели. На изток мракът бързо се разсейваше.

Търкот се замисли за хората в пикапа. Фон Сеект с неговите демони от миналото и страхове от бъдещето. Джони Симънс, обсебен от други демони, които му бяха вадили душата. Нейбингър, с безкрайните си нерешени въпроси за праисторията. Кели… тя също имаше своите призраци — реши той.

Обърна се, дочул щракването на вратата. Кели бе застанала до него.

— Джони заспа. Или изгуби съзнание, не зная.

— Какво, според теб, са му сторили?

— Бърникали са из мозъка му. Непрестанно повтаря, че бил отвлечен от извънземни, които правели експерименти с него на борда на техния кораб.

— Мислиш ли, че ще се оправи?

— Защо не? Може наистина да са го отвлекли извънземните.

— Какво?

— Ами да — от негова гледна точка те са напълно реални. Може завинаги да си останат такива. Само дето ще трябва да свикне с мисълта за тях.

— Знаеш ли, все се канех да те попитам. Какво е станало с теб?

Кели го погледна внимателно.

— Нали каза, че ще ми разкажеш при първа възможност — припомни й Търкот.

Кели помълча малко и сетне заговори с равен глас:

— Работех за една независима филмова компания. Нещо повече, бях акционерка в тази компания, сиреч притежавах част от нея. Вървеше ни. Правехме документални филми, работехме на свободна практика. Снимахме няколко от ранните телевизионни филми на „Нешънъл джеографик“. Беше във времето преди кабелните канали, „Дискъвъри“ и всичко останало. Да, тогава ние бяхме сред първите. Пионери в своята област, изпреварили далеч останалите… Веднъж получих писмо. Все още го пазя, проклето да е. Беше преди осем години. От някакъв капитан в авиобазата Нелис. В писмото се казваше, че военните проявявали интерес към заснемането на серия документални филми. Едни — посветени на космическата програма, други — на медицински проучвания за промените в човешкия организъм при пребиваване на голяма надморска височина — ей такива работи… Звучеше интригуващо и затова отидох в базата да се срещна с този офицер. Обсъдихме различни теми, споменати от него в писмото, после, сякаш между другото, той подхвърли, че техният отдел за връзки с обществеността разполагал с интересни снимки. „Така ли? — питам аз. — На какво?“ А той ми отвръща: „На НЛО, приземяващи се в нашата база“. Едва не се задавих с кафето. Рече го ей така, както ти би обявил, че слънцето е изгряло. Много спокойно, без нотка на вълнение. Още тогава трябваше да се досетя, че ми приготвя капан. Но както споменах, бях жадна за успех. Все още се борехме да се наложим и това бе най-голямата възможност, изпречила се на пътя на компанията ни. Показаха ми филма… това премахна и последната сянка на съмнение. Беше черно-бял, офицерът ми каза, че бил заснет през 1970 г. Засекли неопознат обект с радара в Нелис. В началото помислили, че е заблуден граждански самолет. Вдигнали няколко Ф-16 да проверят. Първата част от филма бе заснета от камерите на изтребителите. В началото небето е празно, сетне нещо започва да се мести по него. Камерата го фокусира и се оказва, че е летящ обект с форма на диск. Не могат да се определят размерите поради липса на сравнителна скала. Отзад се мяркат върхове на планини, а ниско долу се простира пустинята. Дискът се движи с внезапни промени на посоката, назад-напред. Дори и да беше фалшификат, бе изработен съвършено — не от някой с любителска камера, който снима от прозореца на колата. Повярвай ми, виждала съм няколко от този вид. — Тя се отдалечи малко към каменната площадка и Търкот я последва. — Та камерата проследява диска, докато се снижава. Вижда се летището на базата и отзад — планините. Тогава помислих, че това е пистата на Нелис, но сега вече зная, че е било летището в базата при Езерото на конярите… Дискът се спуска почти до земята и самолетите го следват отблизо. Тук свършва филмът от изтребителя. Кратко прекъсване и почва нов филм — този път цветен. Заснет от земята. От контролната кула — така обясни Прага.

— Чакай малко — прекъсна я Търкот. — Я пак да му чуя името.

— Прага. Така се наричаше капитанът от ВВС, който ми бе изпратил писмото. Защо?

— Ще ти кажа, когато свършиш. Продължавай.

— Дискът увисна за няколко минути над пистата. Виждах как отзад се приближават пожарните със запалени фарове. Дори можех да различа отблясъците от трепкащите им светлини върху металната обшивка на диска — нещо, което е почти невъзможно да се фалшифицира. Особено при равнището на техниката в онези години. Появяват се и няколко коли на военната полиция, които заемат позиции около диска. И тогава изведнъж летящата чиния се понася право нагоре, толкова бързо, че дори операторът не е в състояние да я проследи с камерата. Запитах Прага защо иска да ми предостави филма, а той ми обясни, че някои среди във ВВС сериозно обмисляли да се отърват от проекта „Синя книга“ и с поредица от подобни действия да убедят обществото, че не крият нищо — противно на твърденията на уфоманиаците. От Нелис поех право към двете най-големи разпространителски компании и им разказах какво съм видяла. Разбира се, не ми повярваха, а и Прага не ми бе дал копие от филма. Обясни ми, че трябвало да изчака официално разрешение от своите началници и затова първо искал да научи от мен кой ще се занимава с разпространението му. И какво, мислиш, стана после? От двете компании звънят в Нелис и питат за Прага, а от базата им отвръщат, че такъв човек няма. Когато споменават филма, започват да им се смеят. Важни клечки се ядосват. Изхвърлят ме от работа, лепват ми етикет на кукувица и никой вече не желае да си има работа с мен. Три месеца по-късно бях на дъното на финансовите си възможности.

— Опиши ми пак онази летяща чиния — предложи Търкот.

Кели направи подробно описание.

— Филмът е бил истински — заключи Търкот. — Прилича ми на един от скакалците в хангара. Ама наистина добре са те изпържили.

— Зная — отвърна Кели. — Нямаше да ида при разпространителите, ако сама не бях повярвала в автентичността на филма. Точно това най-много ме ядоса в цялата история. — Небето на изток видимо просветляваше. — Не може да им се отрече, бива ги в дезинформацията. Всичко, което се говори за Зоната е вярно, ала въпреки това успяват да изкарат хората мошеници или луди… Виж как постъпиха с Джони. След всичко, което са му сторили в онзи ковчег, вече никой не може да го разубеди, че не е бил в плен на извънземни. Ала опита ли се да го заяви открито, ще стане за смях. Може да вярва колкото си иска, стига да запази тази вяра за себе си. Това е най-лошото, което могат да ти направят, и далеч по-ефикасно, отколкото да те премахнат. Накрая сам ще луднеш. — Тя се извърна и погледна Търкот в очите. — Сега вече знаеш защо се плаша от сенки.

— И мога да те разбера.

— Какво имаше на долния етаж?

Търкот й разказа всичко, като премълча само за двете телефонни обаждания, които бе направил, след като се измъкна.

Кели потрепери.

— Някой трябва да спре тези хора.

— Съгласен съм — кимна Търкот. — Ние вече започнахме. Може да ти е приятно, ако научиш, че Прага… — Той млъкна, защото откъм пикапа се дочу приглушено думкане.

Двамата се обърнаха в мига, когато Джони изскочи през вратата, размахвайки като обезумял едно от сгъваемите столчета.

— Няма да ви се дам! — изкрещя той.

Търкот и Кели се втурнаха към него, но Джони им обърна гръб и се затича надолу по пътя.

— Джони, спри! — извика Кели.

— Няма да ме пипнете! — отвърна й той. После забави крачка и отново размаха столчето. — Няма, няма!

— Джони, аз съм — Кели. — Тя го приближи, разперила ръце, а останалите вече излизаха от пикапа. Нейбингър разтриваше намръщено слепоочието си.

— Няма да ти позволя да ме хванеш! — кресна Джони и се покатери на парапета.

— Джони, слез долу. Моля те.

— Няма да ви се дам — повтори Джони, направи крачка напред и изчезна в мрака.

— О, Божичко! — извика Кели, изтича до перилата и се надвеси над тях. Търкот мигом се озова до нея. В сивкавата предутринна светлина тялото на Джони се мержелееше върху скалите на двеста метра по-надолу.

— Трябва да го измъкнем! — хлипаше Кели.

Търкот знаеше, че няма никакъв начин да се спуснат в пропастта без алпийска екипировка. Знаеше също така, че Джони е мъртъв, никой не би могъл да оцелее след подобно падане и неподвижно лежащото тяло потвърждаваше подозренията му.

Той прегърна Кели през рамо и я притисна към себе си.

 

 

Петнадесет минути по-късно цялата група се бе събрала на съвещание в пикапа. Настроението беше мрачно. Нейбингър имаше цицина на главата. Джони го беше ударил, преди да се измъкне навън. Почти цялото изминало време отиде, за да убеждават Кели, че е невъзможно да слязат при тялото на Джони.

— Така… — пръв заговори Търкот. — Време е да решим какво ще правим. Но най-напред да изберем обща цел. Аз мисля…

— Да ги сритаме тия гадове — прекъсна го Кели. — Искам да им видим сметката. Искам всеки от тях — всички хлебарки от Зона 51 — да бъдат изправени пред съда!

— Но първо трябва да попречим на кораба да стартира — възрази фон Сеект. — Това е най-важната ни цел сега. Разбирам, че жадуваш за мъст, но корабът е опасен за цялата планета. Вече го знаем от надписите върху плочите. Натам трябва да насочим усилията си.

— Да, там фитилът е най-къс — съгласи се Търкот. — Първо корабът, а после и Дълси. — Той погледна към Кели. — Съгласна ли си?

Тя кимна неохотно, със зачервени от плач очи.

— И тъй — продължи Търкот, — щом това ще е първата ни задача, имаме две възможности. Едната е да търсим публичност — отиваме в най-близкия голям град, например Солт Лейк сити, и се опитваме да привлечем вниманието на медиите. По този начин общественото мнение може да спре старта на кораба. Втората възможност е да вземем нещата в наши ръце — да се върнем в зоната и да опитаме сами да ги спрем. — Той отново погледна към Кели. — Знам, че ти е трудно, но сега се нуждаем от твоето мнение. Ще свършат ли работа медиите?

Тя затвори очи и въздъхна.

— На пръв поглед тази идея изглежда по-добрата. Аз например преди бих постъпила точно така. Проблемът е, че дори да се добереш до медиите, това не значи, че историята ти ще излезе наяве. Нямаме никакви доказателства…

— Разполагаме със снимките и плочиците — прекъсна я Нейбингър.

— Така е, професоре — съгласи се Кели. — Но ти си единственият, който може да ги преведе. И след като си в една лодка с нас, доста хора ще приемат твърденията ти скептично. Няма да е първият подобен случай. — Тя ги огледа. — Ето, Вернер също ще иска да свидетелства, но с какво разполага — само с голи твърдения. Журналистите избягват да се обвързват с подобни неща, и без това непрестанно са засипвани с какви ли не сензационни съобщения. — Кели премести поглед към прозореца. — Джони е мъртъв. Нищо не може да го върне.

— Още нещо, което не бива да забравяме — добави Търкот, спомнил си за разговора от тази сутрин с полковник Микел, — е, че всички можем да бъдем обвинени в углавни престъпления. Аз убих няколко души. Групата ни проникна в секретна военна база. Може да не успеем да разкажем какво ни се е случило, преди да се озовем в затвора, а след това ще бъдем изцяло във властта на правителството.

— Тогава трябва да опитаме сами — предложи фон Сеект. — Отдавна ви казвах, че трябва да го направим.

— Няма да е толкова лесно, колкото в Дълси — възрази Търкот. — Зона 51 не само е по-добре охранявана, но този път ще бъдат подготвени. Генерал Гулик ще се погрижи никой да не попречи на старта на кораба.

— Ти познаваш района и базата — заговори Нейбингър на фон Сеект. — Какво смяташ?

— Мисля, че капитан Търкот е прав. Шансовете ни са почти нулеви, но все пак трябва да опитаме.

— Ами тогава да се заемем с плана — въздъхна Търкот.