Робърт Дохърти
Началото (13)

12.

Лас Вегас, Невада

Време, до излитането — 112 часа и 30 мин.

 

Към пет и тридесет сутринта животът в Лас Вегас показваше известни белези на замиране. Неоновите реклами все още грееха и по улиците имаше хора, но повечето бързаха да се приберат след изтощителната нощ край игралните маси. Кели Рейнолдс правеше тъкмо обратното — започваше своя ден след тричасов сън в хотелската стая. Първото, което направи, след като я събуди часовникът, бе да позвъни на Джони с надеждата, че се е прибрал или е променил съобщението.

Тя се загледа с подпухнали очи в червеникавия хоризонт. „Разходка под грохота на самолети“ — помисли си объркано, перифразирайки Наполеон. Беше наела кола от агенцията на летището. Точно сега се нуждаеше обаче от малко чист въздух и спокойствие, за да помисли.

„И тате би постъпил по същия начин. Щеше да се насочи право към най-силното звено“ — повтаряше си тя. На устните й изгря тъжна усмивка. Баща й и неговите безкрайни истории. Най-хубавият период от живота му свършил още преди да навърши двадесет. Какъв ужасен начин да прекараш остатъка от дните си, рече си тя.

Втората световна война. Последната справедлива война. Баща й беше служил в Отдела за стратегически проучвания, както са наричали тогава ЦРУ. Някъде към края на войната го хвърлили с парашут в Италия, където действал сред партизаните. Скитал из планините с банда ренегати, свикнали да убиват фашистите, за да се прехранват и въоръжават от тях. Сетне войната свършила, а той останал в Европа, за да помага при разследването на военнопрестъпниците. Онова, на което станал свидетел през този период, го накарало да преосмисли възгледите си за човечеството.

Накрая се върна към мирния живот, но вече не беше същият. Живееше с бутилката, спомените и кошмарите си. Майка й също не му остана длъжна и побърза да се огради в един собствен свят, затваряйки ума си за всички останали. Сигурно заради това Кели израсна толкова бързо. Понякога се питаше, дали онази история с Нелис щеше да завърши по същия начин, ако тогава баща й беше още жив. Може би щеше да й помогне. Най-малкото щеше да й даде добър съвет, а не да я остави да троши стената с глава. И едва ли би се хванал толкова наивно на въдицата на Прага. Щеше да й каже да се прокрадне внимателно към примамката и да я наблюдава от разстояние.

Това, което й остана в наследство от баща й, бяха разказите му. А тя самата какво ще остави в наследство? Вече е на четиридесет и две, няма деца, нито многообещаваща кариера. Единственото, което я подтикваше да продължава, беше Джони. Без нея сигурно е пропаднал.

Кели спря пред един денонощен магазин и си купи два пакета цигари и запалка.

 

 

Зона 51

 

Търкот си сложи колана, облегна се и притвори очи. Последните два часа бе прекарал в някаква стаичка за обслужващия персонал до самата писта. Призори ги повикаха за полета до Лас Вегас, откъдето самолетът щеше да докара дневната смяна служители. Най-сетне ще може да се измъкне от това място. Първото, което възнамеряваше да направи във Вегас, веднага щом се погрижат в болницата за ръката му, бе да позвъни на Дънкан. Помнеше добре номера и искаше час по-скоро да се отърве от бремето на тази история. Да разкаже всичко и да забрави.

Забеляза, че на борда се качва възрастен човек, придружен от двама младоци, чието поведение и облекло издаваха професията им — телохранители. Макар да бяха единствените пасажери на борда освен Търкот, старецът се настани на отсрещната редица седалки, по-далече от него. Телохранителите, изглежда поуспокоени, че поне за малко няма видими заплахи, седнаха отзад. Стюардът, познат на Търкот от първата им среща на летището, затвори вратата и се прибра в кабината с пилотите.

— Глупаци — изруга тихо старецът на немски, стиснал с костеливата си ръка лакиран черен бастун.

Търкот престана да му обръща внимание, загледан през прозореца към Планината на конярите. Дори от толкова близо — до склона имаше по-малко от двеста метра — беше почти невъзможно да се забележат следи от грамадния хангар, издълбан във вътрешността й. Търкот се зачуди колко ли е струвал подобен проект. Най-малко няколко милиарда долара. Капка в морето, имайки предвид, че годишният бюджет за поддръжка на дейността на всички тайни правителствени организации надхвърляше петдесет и четири милиарда долара.

— Те всички ще умрат, точно както стана предния път — произнесе старецът на перфектен немски, като поклащаше бавно глава.

Търкот погледна през рамо. Единият от телохранителите беше заспал, а другият беше заровил нос във вестника.

— Кои ще умрат? — попита Търкот също на немски.

Старецът трепна, обърна се и го погледна.

— Вие от хората на Гулик ли сте?

Търкот вдигна ранената си ръка и показа окървавения ръкав.

— Бях.

— А сега кой сте?

В първия момент Търкот си помисли, че не е разбрал правилно, но после осъзна, че смисълът е по-дълбок. Старецът изглежда също бе философски настроен.

— Не зная. Зная обаче, че работата ми тук приключи.

Старецът премина на английски.

— Правилно решение. Мястото е нездравословно. Макар че, имайки предвид какво са замислили, всякаква дистанция може да се окаже нищожна.

— А вие кой сте?

— Вернер фон Сеект. Вие?

— Майк Търкот.

— Работя тук от 1943 г.

— На мен това ми е вторият ден.

Кой знае защо фон Сеект го намери за доста забавно.

— Не ви е трябвало много време, за да надушите опасността — промърмори той. — И вие ли отивате в болницата?

Търкот кимна.

— За какво говорехте одеве? Че всички щели да загинат.

Шумът на двигателите се усили, докато самолетът рулираше по пистата.

— Тези глупаци — фон Сеект махна с ръка към прозореца. — Играят си със сили, които не разбират.

— Летящите чинии ли?

— Да, чиниите. Ние ги наричаме скакалци — рече фон Сеект. — Но има и цял кораб. Не сте ли го виждали — големия?

— Не. Видях само един диск в хангара.

— Корабът е много по-голям. Много. Опитват се да разберат как се лети с него. Мислят си, че ако успеят да включат двигателите, могат да излязат на орбита и сетне да се върнат обратно. Надяват се да сложат край на неуспехите със совалката и да влязат направо в ерата на междупланетните полети, прескачайки нормалния път на развитие. Смятат, че можем да получим звездите ей така, на сребърен поднос, без всичките научни открития, които са ни необходими, за да ги стигнем — фон Сеект въздъхна. — И най-вече, без обществото да е узряло за това.

През последните два дни Търкот бе видял достатъчно, за да приеме думите на стареца за чиста монета.

— Какво толкова лошо има в това да полетят с кораба? Защо смятате, че би могло да е заплаха за планетата?

— Защото и понятие нямаме как точно работи! — тросна се фон Сеект и удари с бастун по пода. — Конструкцията на двигателите ни е ясна колкото китайската граматика. Та те не знаят дори коя от машините вътре е двигателят! А може да има няколко двигателя. Две различни системи за задвижване. Едната за преместване вътре в планетната система или дори в атмосферата, а другата — далеч от гравитационното въздействие на планетите и звездите. Та те са в пълно неведение! Ами ако включат неподходящия двигател? Или пък… я си представете, че двигателите генерират своя малка черна дупка, през която да преминава корабът? Какво толкова — нима е невъзможно? Значи тогава ще създадем черна дупка точно тук — върху земната повърхност. Ами ако улавят гравитационните вълни? А след като ги уловят, не им ли въздействат по някакъв начин? И после какво ще стане? А ако изгубят контрол? Пък и кой казва, че двигателят е в изправност? Грешка на индуктивната логика е да се разсъждава, че след като скакалците функционират нормално, същото е в сила и за кораба. Нищо чудно да е повреден и да се саморазруши, веднага след като го включим.

Фон Сеект се наклони към Търкот и заговори с тих, поверителен глас.

— През 1989 г. работехме над двигателите на скакалците. Демонтирахме един от тях и го поставихме на стенд. Инженерите възнамеряваха да изпитат някои от характеристиките му. И стана едно изпитание! Пуснаха го и той се откачи от стенда! Направо се изтръгна и никой не беше в състояние да го изключи. Проби стената на бункера и погреба живи пет човека. Когато най-сетне спря, беше заровен на двадесет метра дълбочина в скалата. Отне им две седмици, докато изкопаят тунел, за да го извадят. И знаете ли какво? Беше невредим. Нямаше и драскотина по него. И първия път беше така. Но нима някой си взе бележка? Къде ти! В началото ги разбирах. Тогава беше война и крайните средства бяха допустими. Но сега няма война. И цялата тази секретност! Защо? От какво се крием? Генерал Гулик твърди, че обществото нямало да ни разбере и приятелчетата му поднасят услужливо всякакъв род психологически изследвания, за да го подкрепят, но аз не му вярвам. Крият се, защото са се крили вече толкова дълго, че правителството просто не може да признае за лъжите, които е разпространявало през всичките тези години. Крият всичко, защото са научили, че знанието е сила, а скакалците и корабът-майка олицетворяват абсолютната сила.

Самолетът вече набираше скорост по пистата.

— В началото виждах някакъв смисъл в доводите им — продължи фон Сеект. — Но последната година промени всичко.

Нещо от думите на стареца прикова вниманието на Търкот.

— Какво искате да кажете с това „първия път“?

— Истината е, че работя за правителството на Съединените щати от доста време — призна фон Сеект. — Разполагах с определени знания и опит, които им бяха необходими, когато ме наеха… през лятото на 1942 г. Дойдох тук, на Запад. В Лос Аламос, Ню Мексико.

— Бомбата — кимна потресен Търкот.

Фон Сеект се засмя.

— Да. Бомбата. Но през 1943 г. бях преместен в Дълси, Ню Мексико. Там започна истинската работа. В Лос Аламос проверяваха информацията, която ние им давахме. Още тогава всичко тънеше в дълбока секретност. Имаха известен напредък, Ферми беше завършил успешна серия експерименти. Разполагаха с малко суров материал от неговата верижна реакция. А от мен се сдобиха с технологията.

— От вас ли? — вдигна вежди Търкот. Самолетът вече се издигаше. — Но откъде знаехте…

Фон Сеект вдигна бастуна си.

— Друг път ще ви разкажа тази история. Работихме без отдих до края на 1945 г. Мислехме, че всичко ни е ясно, също както смятат те сега за кораба-майка. Разликата беше, че тогава имаше война. Но въпреки това, немалко от нашите се противяха на изпитанието на бомбата. Ала всички, които държаха властта, бяха изморени. После Рузвелт умря. Вицепрезидентът Труман не беше в течение. Едва не заплатиха скъпо заради привързаността си към прекомерното опазване на тайната. Натовариха държавния секретар със задачата да му разкаже за бомбата. На Труман му трябваше малко, за да осъзнае значението на това, което му разкриват. И веднага нареди да се започнат изпитанията. Не знам дали го бяха информирали за всички опасности, също както държат на тъмно и сегашния президент. Тогава все още бяхме склонни на рискове.

Фон Сеект промърмори нещо на немски, което Търкот не схвана, и продължи на английски:

— Президентът изпрати нова представителка в „Меджик“, но и на нея нищо не казаха. Сигурен съм например, че са й спестили информацията за мисиите на „Найтскейп“. Надъхани са, че всичко, което вършат тук, далеч надхвърля способностите на политиците да осъзнаят смисъла и перспективите. Това се отнася и за президента, който тъй или иначе ще си иде след някоя и друга година.

Търкот мълчеше. Отдавна бе решил за себе си, че тази страна се управлява от бюрократи, окопали се здраво на държавните си постове, а не от политиците, сменящи се на всеки четири години. Сега поне знаеше защо Дънкан бе опитала да го внедри в „Найтскейп“.

— Точно в 5:45 сутринта на 16 юли 1945, беше извършен първия опит с атомно оръжие, създадено от човешки ръце. Монтирахме бомбата в стоманена кула в пустинята отвъд авиобазата Аламогордо. Никой не знаеше какво точно ще стане. Имаше някои — а те бяха сред най-добрите мозъци, които човечеството е в състояние да създаде — които вярваха, че това ще е краят на света. Те твърдяха, че бомбата ще предизвика верижна реакция, която ще унищожи планетата. Други бяха сигурни, че няма да се случи нищо. А всъщност си играехме с технология, която още не бяхме открили!

Последното малко обърка Търкот. Винаги бе смятал, че атомната бомба се е появила вследствие на задълбочени изследвания от страна на американските учени. Просто не можеше да схване накъде точно бие фон Сеект.

— Бяхме като деца, които са разглобили часовник, с надеждата да разберат как работи. Ами ако бяхме допуснали дори най-малката грешка? Ако бяхме свързали червената жичка, вместо синята? А и след като всичко беше наред, нима знаехме нещо за границите на нейните възможности? Чували ли сте какво точно си е мислел Опенхаймер в онази сутрин? — Фон Сеект не дочака отговора. — Спомнил си за едно индийско предсказание: „И тогава се превърнах в смъртта, в разрушителя на света“. Така стана и с нас. Всичко вървеше според плана. Сложихме на смъртта юзди — защото тя не разруши света, а ни се подчини.

— Защо ми разказвате всичко това? — попита Търкот.

— Защото си мисля, че никога вече няма да се върнете тук — както ми казахте. И защото умирам. Няма от какво да се боя.

Фон Сеект помълча няколко минути, докато самолетът се издигаше над утринната мараня.

— Защото през целия си живот съм бил страхливец и невежа, но сега вече не ме е страх от нищо. Аз съм един ходещ труп, обречен човек, но всъщност, като погледна назад, разбирам, че съм умрял отдавна. — Той се извърна и впи поглед в лицето на Търкот. — Защото вие сте млад и животът е пред вас. А онези долу си играят на богове и все някой трябва да ги спре. Само след четири дни ще се опитат да включат с пълна мощ двигателите на кораба-майка. Четири дни. Четири дни до Армагедон.

Търкот зададе няколко въпроса, но фон Сеект не отговаряше. Останалата част от полета премина в мълчание.

 

 

Летище „Макарън“, Лас Вегас

 

Кели се настани в терминала, загледана към тънещата в предутринен здрач писта. Над летището се сниши самолет, но беше твърде тъмно, за да види дали има червена лента отдолу. Самолетът се приземи, но не доближи терминала. Продължи около петстотин метра и спря сред няколко зеленикави хангари. Време за представление.

Кели изтича през главния терминал, като заобикаляше сънените туристи, и изхвърча навън. Пъхна се в наетата кола, която бе паркирала отпред, и изхвърли квитанцията с глобата, затисната под чистачката. Сви по сервизния път на летището и подкара покрай телената ограда, но веднага щом зърна вратата, спря. Изключи двигателя и фаровете. Хоризонтът на изток тъкмо порозовяваше.

— А сега какво? — запита се тя. Отвори един от пакетите и запали цигара. Първата глътка дим бе убийствена, като шкурка за разраненото й гърло. Зави й се свят и й се догади. Втората понесе малко по-добре.

— Скъсих си живота с тия проклетии — промърмори тя.

Пред вратата спря автобус и тя мигом се разтвори. Кели спусна прозореца и метна цигарата навън. Точно преди да се затвори вратата, отвътре излетя черен микробус.

— По дяволите — изруга Кели и сграбчи кормилото. Подкара след микробуса, който вече свиваше зад близкия ъгъл. Носеха се право на север, по главния ласвегаски булевард. Минаха покрай „Мираж“, „Двореца на Цезар“ и няколко други прочути казина, стигнаха другия край на града и свърнаха към авиобазата Нелис.

Кели светкавично прецени положението и реши да продължи следенето сред оредяващия сутрешен трафик. Както и очакваше, часовоят на контролния пост я спря, тъй като нямаше залепен на стъклото пропуск, но тя вече беше подготвена.

— Бихте ли ми казали как да стигна при офицера за връзки с обществеността? — попита тя с невинен глас, докато подаваше журналистическата си карта. Все още виждаше далеч напред светлините на микробуса.

Часовоят й даде кратки напътствия, малко притеснен, задето задържаха спрелите отзад коли. Кели подкара право в посоката, накъдето се беше изгубил микробусът.

Остана изненадана, когато го забеляза на паркинга пред болницата. Мина край него, направи обратен завой и спря пред стоматологичната клиника на отсрещната страна.

Страничната врата на микробуса се плъзна и отвътре излязоха двама мъже в черни шлифери, следвани от старец с бастун и четвърти човек с мръсно и скъсано черно яке.

Четиримата изчезнаха през вратата на болницата. Кели се облегна на седалката и прилежно се зае да изпълнява най-трудното упражнение, на което я бе учил баща й — търпеливото чакане.

 

 

Вътре ги посрещна делови мъж с бяла престилка.

— Здравейте. Аз съм доктор Круз. Професор Сеект, моля, изчакайте ме във втори кабинет. А вие — той посочи Търкот, — ме последвайте.

Охраната остана в преддверието.

Докторът отведе Търкот в първи кабинет. Круз беше около петдесетгодишен, с посребрени коси и луксозни очила. Изглеждаше във великолепна за възрастта си форма и се държеше хладно, но възпитано.

— Съблечете се до кръста — нареди лекарят.

Търкот си спомни прякора, с който го наричаше Прага — мръвка. Все повече започваше да се чувства като нещо такова. Докато следеше как доктор Круз пълни с упойка спринцовката, идеше му да хване сам иглата и да се зашие. И по-лошо се бе наранявал по време на учения.

— Прегледахте ли пострадалия пилот? — попита Търкот, докато му правеха инжекция.

— Да.

Търкот изчака няколко секунди, но не последва продължение.

— Как е той?

— Фрактура на черепа. Мозъчен кръвоизлив. Имал е късмет, че не са му махнали каската, иначе отдавна да е издъхнал.

„Имаше късмет, че аз бях там“ — поправи го мислено Търкот.

— Дойде ли в съзнание?

— Не. — Круз прибра спринцовката и взе хирургическа игла с конец. Изглеждаше като човек, вглъбен в собствените си мисли.

Търкот отмести поглед, докато докторът зашиваше краищата на раната му и се замисли за положението си. Ако Прага го е подозирал в нещо, не е имал време да сподели съмненията си, тъй като двамата пазачи се навъртаха само около фон Сеект. А това означаваше, че поне засега пътят към свободата е чист.

— Почакайте тук — нареди докторът, след като приключи с превръзката.

Той отиде в съседния кабинет, но не забеляза, че вратата зад него остана леко открехната. Търкот вдигна глава и откри, че може да наблюдава какво става в другата стая с помощта на стенното огледало. Надвесен над умивалника, Круз си миеше ръцете. Изведнъж спря, подпря се на ръба на мивката и втренчи поглед в огледалото, като си мърмореше нещо.

Всичко това се стори доста необичайно на Търкот. Накрая лекарят бръкна в джоба на престилката си и извади ампула с пластмасово капаче. Загледа се в съдържанието й, сетне въздъхна дълбоко и се насочи към отсрещната врата, със спринцовка в ръка.

Търкот скочи от операционната маса и предпазливо надникна в кабинета на Круз. На бюрото бяха разхвърляни документи. Търкот забеляза, че една от папките е с името на фон Сеект. Приближи се и я отвори.

Най-горният лист беше смъртен акт, подписан с днешна дата в горния десен ъгъл. Причина за смъртта: „дихателна недостатъчност“.

Търкот завъртя дръжката на вратата към втори кабинет. Круз замръзна, вдигнал спринцовката над оголеното рамо на стареца.

— Не мърдай! — нареди Търкот, докато измъкваше деветмилиметровия броунинг от кобура си.

— Ама вие какво си въобразявате? — попита лекарят със зачервено лице.

— Остави веднага спринцовката.

— Ще докладвам за вас на генерал Гулик — оплака се докторът, но все пак положи спринцовката на масичката.

— Какво става? — попита фон Сеект на немски.

— След секунда ще узнаем — успокои го Търкот, без да отклонява пистолета от челото на лекаря. — Какво има вътре? — попита той и посочи спринцовката.

— Ами, лекарството му… — смотолеви Круз.

— Е, значи и на теб няма да навреди, нали? — попита Търкот с усмивка, взе спринцовката и я доближи до шията на доктора.

— Аз… не… но… — Круз замръзна, почувствал опрения в кожата му метален връх.

— Случайно да е нещо, което предизвиква „дихателна недостатъчност“?

— О, не — изхриптя Круз с разширени от ужас очи.

— Тогава няма никакви противопоказания да ти инжектираме лекарството на теб, нали? — заяви Търкот и притисна още по-силно иглата.

Пот изби по челото на доктор Круз. Търкот постави палец върху буталото.

— Няма проблем, нали, докторе?

— Моля ви. Недейте — прошепна лекарят.

Фон Сеект не изглеждаше никак изненадан от развоя на събитията. Тъкмо си обличаше ризата.

— Какво има вътре, докторе? Имайте предвид, че моят ранен приятел е прекарал доста тежка нощ. Не бих го предизвиквал, защото може да стане неконтролируем.

— Това е инсулин.

— И какво смятахте да постигнете с него? — поинтересува се фон Сеект.

— Предозирането му води до сърдечна слабост.

— Смъртният ви акт вече е написан — обърна се Търкот към стареца. — Лежи на бюрото му в съседната стая. Оставил е празно място за часа на смъртта, но датата е днешната.

— Ах, след всичките тези години — въздъхна фон Сеект и поклати глава. — И вие се смятате за лекар. Знаех, че генерал Гулик е зъл човек, но не очаквах чак толкова. Та вие сте се клели да спасявате човешки живот!

— Гулик ли ви нареди? — попита Търкот.

Круз почти беше готов да отрече, но премисли и кимна.

— Да.

Търкот отдръпна спринцовката, но още преди Круз да си е поел дъх, заби лакът в слепоочието му. Докторът се строполи на земята в безсъзнание.

— Благодаря ти, приятелю — рече фон Сеект, докато си намяташе сакото. — А сега?

— А сега да изчезваме оттук. Последвайте ме.

Той отвори вратата и надникна в чакалнята, с готов за стрелба пистолет. Само единият от телохранителите бе отвън, същият, който четеше вестник. Мъжът вдигна глава и застина.

— Ключовете от микробуса — нареди му Търкот. — Подай ги с лявата ръка.

Мъжът извади бавно ключовете от джоба си.

— Остави ги на масата, застани на колене и се обърни към вратата. Вземете ги, професоре — помоли Търкот. — Къде е другият? — попита той телохранителя.

Мъжът не отговори — също както би постъпил на негово място Търкот. Той замахна, стовари дулото на пистолета върху слепоочието му и телохранителят се изтърколи под масата.

— Да вървим. — Търкот, отвори външната врата и се огледа. Прозорците на микробуса бяха тъмни и оттук не можеше да се види дали вторият телохранител е вътре. Търкот пъхна пистолета под ревера си, доближи вратата на микробуса и я дръпна рязко. Вътре нямаше никой.

— Влизайте.

 

 

Кели наблюдаваше двамата мъже от другата страна на улицата. По-младият от тях несъмнено държеше пистолет под дрехата си. Тя премести поглед към втория телохранител, който преди няколко минути бе отишъл да пуши отстрани до сградата. Тъкмо се връщаше.

 

 

Търкот завъртя ключа, но нищо не се случи. Опита отново.

— По дяволите — изруга той.

Фон Сеект се наведе и посочи едно миниатюрно устройство под волана.

— Електронна защита от кражби — обясни той. — Има малък прекъсвач, с който се изключва. Наскоро започнаха да ги инсталират…

— Добре, добре — прекъсна го Търкот. На ключодържателя нямаше нищо, което да наподобява прекъсвач. Той погледна през задното стъкло към вратата на болницата. В същия миг нечия сянка се плъзна зад микробуса — вторият телохранител се приближаваше от ъгъла на сградата.

Всичко стана почти мигновено. Вратата на болницата се отвори и отвътре се показа, олюлявайки се, първият телохранител. Той размаха пистолет и стреля, примигвайки от стичащата се в очите му кръв.

Търкот изрита вратата.

— След мен! — викна той на фон Сеект, обърна се и стреля три пъти, ниско над главите на двамата противници, принуждавайки ги да залегнат.

 

 

— Божичко! — Кели метна цигарата през прозореца и завъртя стартера. Мъжът, който току-що бе стрелял, се извъртя и втренчи очи в нея, после отново се прицели и стреля по двамата с черни шлифери. Или по-скоро над тях, прецени мигновено Кели и това наклони везните за решението й.

Колата излетя напред с пронизително свирене на гуми. Тя изви кормило към микробуса, приближи се до него и викна през прозореца:

— Качвайте се!

Едва отвори вратата на задната седалка и мъжът с пистолета натика стареца, а след това се пъхна до него.

— Давай, давай! — извика й той.

Кели не се нуждаеше от подканване. Подкара на заден през паркинга, а мъжете с черните шлифери се затичаха след тях, като стреляха в движение. Неколцина пациенти пред стоматологичната клиника се разбягаха в безпорядък.

Кели направи рязък обратен завой, без да вдига крак от педала на газта. Главният портал на базата бе само четири преки по-надолу по централната улица. Преследвачите бяха останали на паркинга.

— По-спокойно, когато доближим вратата — предупреди я мъжът с пистолета. — Не бива да привличаме излишно внимание.

— Както кажеш, Шерлок — промърмори Кели.