Робърт Дохърти
Началото (24)

23.

Индиански резерват Форт Апачи, Аризона

Време до излитането — 87 часа и 15 мин.

 

— Ще остана тук — заяви Нейбингър. Бяха спрели на една отбивка на шосе 60 върху Натанското плато. От северозапад полъхваше свеж ветрец и нахлуваше през широката странична врата, която бяха оставили отворена. Търкот правеше кафе на микровълновата печка в пикапа.

— Не можем да ти позволим — рече Търкот.

— Това е свободна страна! — възропта Нейбингър. — Мога да правя каквото си искам. Нямам никакво намерение да се сражавам с когото и да било.

— Ние също — отвърна Кели. — Но никой не ни пита. Пък и никой от нас не знае цялата истина.

— Интересуваха ме само някои отговори — оплакваше се на глас Нейбингър.

— Ще ги получиш — присмя се Кели. — Само че ще трябва да останеш с нас. — Нейбингър също като нея бе движен от любопитство и затова досега не бе изразявал недоволство заради отвличането. За хора от този тип научният интерес винаги стоеше над личната безопасност.

— Всичко това е направо невероятно — мърмореше Нейбингър. Той погледна към фон Сеект. — Значи вие смятате, че съобщението се отнася за кораба-майка?

Фон Сеект кимна.

— Мисля, че е предупреждение и означава, че не бива да летим с кораба. Под „колесница“ вероятно подразбират тъкмо него, а изразите „никога отново“ и „гибел за всички живи същества“ ме навеждат на много сериозни опасения.

— Ако е истина, това би означавало, че нашите далечни предци са познавали пришълците, оставили тези странни летателни съдове. Което може да обясни откъде произхождат общите черти между различните митологии и археологичните находки.

— Я спрете за малко — намеси се Кели. — Ако надписите в Голямата пирамида се отнасят за кораба-майка, значи някога — в онези древни времена — той е летял над Земята.

— Разбира се, че някога е летял — каза фон Сеект. — Въпросът е: „Защо са го спрели да лети?“ В какво се крие заплахата?

— Точно в момента имам по-добър въпрос — Търкот се изправи и подаде чаша с кафе на фон Сеект. — Докато летяхме със самолета от Зоната, ти ми каза, че си бил нает от правителството на САЩ през Втората световна война. Професор Нейбингър от своя страна спомена, че си бил в групата на нацистите, проникнала в пирамидата. Бих искал да чуя някакво обяснение. И то веднага.

— Подкрепям — кимна Кели.

— Не мисля, че… — фон Сеект млъкна, когато Нейбингър бръкна в раницата си и извади отвътре потъмняла кама.

— Получих го от египтянина, който ни придружаваше във вътрешността на пирамидата — обясни Нейбингър.

Фон Сеект взе камата, огледа я навъсено и я остави на масичката. Сетне обгърна с жилестите си пръсти димящата чашка, вдигна поглед към безлюдните простори на резервата и заговори с равен глас:

— Родил съм се във Фрайбург, през 1918 г. Това е едно градче в Югозападна Германия, недалеч от границата с Франция. Израснах в тежки за моята страна години. През двадесетте всички бяха бедни и недоволни заради поражението, което претърпяхме във войната. Известно ли ви е, че в края на Първата световна война нито един чужд войник не бе стъпвал на наша територия? В деня, когато подписвахме капитулацията, все още държахме част от Франция.

— Спести ни уроците по история — обади се Търкот, докато разглеждаше дръжката на камата. — Минавали сме ги в училище.

— Сами си го изпросихте… Та както казах, през двадесетте всички в Германия бяха бедни и недоволни. А през тридесетте хората вече пощуряваха от беднотия и недоволство. Следвах физика в университета в Мюнхен, когато падна Чехословакия. Тогава бях млад и притежавах егоистичния, късоглед възглед за живота, тъй характерен за хората от тази възраст. Смятах, че е по-важно да си взема изпитите и да получа научна степен, отколкото онова, което ставаше в света около мен. Докато учех в университета, нямах представа, че съм под наблюдение. Но в СС имаше и такъв отдел, който да се занимава с научния потенциал на страната. Командирът на отдела докладваше направо на Химлер. Бяха съставили списък от учени и инженери, които могат да бъдат полезни на партията, и името ми фигурираше вътре. Едва през лятото на 1941 г. ме потърсиха. Казаха ми, че имали специална задача и са нуждаели от помощта ми. — Той отмести поглед от пейзажа навън и огледа насядалите около него. — Може би едничкото предимство на това да си стар и обречен е, че можеш да казваш истината, без да се стесняваш от това. Няма да претендирам, като някои мои колеги, че съм бил принуден да служа против волята си. Германия беше моя родина и тогава бяхме във война. Направих каквото сметнах за мой дълг и без капчица принуда. Сега е моментът да ме попитате: „А какво ще кажеш тогава за лагерите?“ — Фон Сеект сви рамене. — В началото не знаех за съществуването им. После, когато научих, просто не ме интересуваше. Имаше разни слухове, но кой го беше грижа? Бях вглъбен в работата си — тогава вече работех в Пеенемюнде^[1]. Разработвахме проект за ракетни оръжия. Не бях в основната група, а в една по-малка, където се занимавахме с някои по-далечни приложения. В действителност, намирахме се в зората на атомните оръжия. Но всичко това го пише във вашите секретни документи. Проблемът беше, че работата ни все още се намираше на теоретичен стадий, а командването беше започнало да губи търпение. Германия водеше война на два фронта и подобно оръжие можеше да приключи тази война в скъсени срокове. Трябваха ни конкретни оръжия, а не теории.

— Значи си работил в Пеенемюнде? — прекъсна го Кели. В гласа й се долавяше стоманена нотка.

— Да.

— И твърдиш, че не си знаел нищо за лагерите?

Фон Сеект предпочете да не отговори.

— Я не ни баламосвай — ядоса се Кели. — А какво ще кажеш за концентрационния лагер „Дора“?

Вятърът отвън ставаше все по-хладен.

— Каква е тази „Дора“? — попита Търкот.

— Лагер, доставял работници за Пеенемюнде — обясни Кели. — Отнасяли са се с тях като с животни. Когато най-сетне дошли американците, открили вътре шест хиляди трупа. Оцелелите не били в кой знае колко по-добро състояние. И те са работили за такива като него — добави тя, като вдигна брадичка към фон Сеект. — Баща ми е бил сред хората, посетили в началото „Дора“. Изпратили го там да узнае какво е станало с шпионите, които сме прехвърляли по време на войната, за да саботират продукцията на Фау-2 в Пеенемюнде. Той ми разказваше, че нашите агенти — от разузнаването — направо водели битки със зъби и нокти с Комитета за издирване на военно-престъпници, докато се надпреварвали кой да докопа нацистките учени. Казваше, че всички, дори най-лошите, били измъкнати изпод носа на правосъдието и никой не разбрал после какво е станало с тях. Хората от разузнаването се отнасяли с нацистките учени по-добре, отколкото с нещастниците от лагерите, заради ценните им познания. Мръсна игра, а?

Кели спря да си поеме дъх и тогава фон Сеект се намеси.

— Сега зная какво е ставало в „Дора“. Но тогава нямах представа. Напуснах Пеенемюнде през пролетта на 1942. Това беше преди… преди да стане толкова лошо. — Той вдигна ръка, давайки знак на Кели да изчака. — Често през всичките тези години си задавах въпроса: „Какво би направил, ако не те бяха преместили? Ако беше останал там?“ — Той огледа и тримата. — Ще ми се да вярвам, че бих постъпил различно от моите колеги. Но вече ви казах, че ще говоря като обречен, на когото не му се свиди истината. Като човек, който иска да си отиде в мир със съвестта си и с Господа. А честният отговор е, че не бих направил нищо. Нямаше да посмея да се опълча срещу злото. Зная го със сигурност, защото не посмях да го направя и в тази страна, след като видях какво става в Зона 51. И след като чух слуховете за Дълси. — Фон Сеект удари с длан по масичката. — Но сега искам да се боря за моя мир и да умра като честен човек. Ето защо съм тук.

— Всички се борим за свой собствен мир — подметна Търкот. — Но извинявай, че те прекъснах. Та значи, напуснал си Пеенемюнде през пролетта на 1942 г.?

Фон Сеект кимна.

— През пролетта. Спомням си го добре. Беше последната ми пролет в Германия. Дойде секционният ръководител и ми съобщи, че ще ме преместят. Бях най-младият член на секцията и вероятно са решили, че ще се справят без мен. Затова ме бяха избрали. Когато попитах къде отивам и какво ще правя, той се засмя и рече, че отивам там, където ме праща Черния йезуит… Така наричаха Химлер — Черния йезуит. — Той направи пауза, затворил очи. — В известен смисъл СС беше като религиозен орден. Имаха собствени церемонии, обреди и клетви. Например, на въпроса на някой СС офицер защо трябва да се подчинявам безпрекословно на всички заповеди, трябваше да отговарям: „Заради вътрешните си убеждения, за вярата ми в Германия, Фюрера, Каузата и СС“. Това беше нашият катехизис… Често се говореха странни приказки за Химлер и хората от неговото обкръжение. Затова, че вярвали в неща, в които никой не вярвал. Знаете ли, че през зимата на 1941 г. нашите войници били изпратени да се бият в Русия без необходимата зимна екипировка? Не защото не разполагахме с такава — складовете в Германия бяха натъпкани с топли дрехи, а тъй като някакъв гадател предсказал на Хитлер, че зимата ще е мека и той му повярвал. А излезе една от най-студените и сурови зими, в която загинаха десетки хиляди наши войници — заради едно глупаво предсказание. Сигурно по тази причина колегите ми от секцията са сметнали, че става въпрос за някоя подобна глупост, та бяха пратили мен. Но не беше така с момчетата, които бяха назначени да участват в операцията. Те разполагаха с информация, която криеха дори от мен. Нямаше обаче никакво съмнение, че ни предстои сериозно дело. — Фон Сеект се засмя. — Аз самият станах сериозен, когато узнах накъде се отправяме — към Кайро, в тила на врага! Казаха ми само, че ще търсим нещо, което било радиоактивно… Взехме влака до Южна Италия. От там ни прехвърлиха с подводница през Средиземно море до Тобрук, където ни снабдиха с камиони и местни водачи. Осма британска армия отстъпваше в безредие и не беше особено трудно да се промъкнем през фронтовата линия до Кайро. Командването пое майор Клайн. Не споделяше нищо с нас. Стигнахме западния бряг на река Нил и тогава видях накъде сме се отправили — към Голямата пирамида. Бях страшно объркан, докато пълзях с детектора из тесните тунели на пирамидата в непрогледния мрак. Какво търсехме тук? Слязохме долу, а Клайн се допитваше до някакъв непознат, който носеше карта. Човекът ни посочи една стена и Клайн ни нареди да я срутим. Влязохме през отвора в друг тунел, който се спускаше надолу. Пробихме още две степи, докато стигнем подземната галерия.

— Долната галерия — въздъхна Нейбингър. — Където открих надписа.

— Където си открил надписа — повтори като ехо фон Сеект.

— Какво всъщност намерихте в галерията? — попитай Нейбингър.

— Слязохме долу и пробихме последната стена, която закриваше галерията. Вътре имаше саркофаг — непокътнат. Клайн ми даде знак да включа детектора. Направих го и бях изненадан от високото ниво на радиацията в галерията, макар и да нямаше пряка опасност за човешкия организъм. Беше далеч по-високо от обичайния радиационен фон. Клайн не се подвоуми, грабна един лост и повдигна похлупака… Бях потресен, когато надзърнах над рамото му. Вътре лежеше черно метално сандъче. Стените му бяха идеално полирани и съдейки по фината изработка, не беше дело на древните египтяни. Но по какъв начин бе попаднало там? Ето какво се питах. Нямах много време за размисъл. Клайн ми нареди да взема сандъчето и да го прибера в раницата. Оказа се доста тежичко, но в онези дни аз бях със здрава физика. Излязохме от пирамидата по пътя, по който бяхме дошли. Метнахме се по камионите. И отпрашихме, преди някой да ни е забелязал. Казахме на двамата араби-водачи да ни отведат на запад. Е, на третата нощ ни отведоха… право в една засада — той сви рамене. — Не зная дали беше нарочно. Такива са арабите — винаги работят за онзи, който им плаща повече. А най-често и за двете страни едновременно. Но това сега едва ли има значение. Предният камион бе улучен от един британски танк. Няколко картечни откоса разкъсаха платнището и на нашия. Хвърлих се на пода до сандъка. Такава ми беше задачата — на всяка цена да го опазя. Клайн се просна до мен. Извади граната, но го простреляха преди да я метне и тя се изтърколи към мен. Избутах я назад, на пясъка, където избухна. И тогава отвсякъде наизскачаха вражески войници. Клайн беше още жив, опита се да се съпротивлява, но те го довършиха. Мене ме плениха, взеха и сандъка.

Търкот го прекъсна.

— Клайн не е изпуснал гранатата.

— Моля? — попита объркано фон Сеект, изгубил нишката на мисълта си.

Търкот гледаше през прозореца, към извивката на пътя.

— Клайн е имал заповед да унищожи и теб, и сандъка.

— Откъде знаеш?

— Може да е било преди петдесет години, но много неща не са се променили. Подобни опасни мисии винаги се организират по един и същи начин — появи ли се риск важно откритие да попадне в ръцете на противника, първата задача е да бъде унищожено, заедно с всички, които знаят за него.

Фон Сеект поклати глава.

— И аз да не се сетя досега!

— Добре де — прекъсна ги Нейбингър нетърпеливо. — Какво имаше в сандъчето?

— Беше запечатано, когато го открихме, и Клайн не ми позволи да го отворя. Както отбеляза моят млад приятел Търкот, човекът е следвал стриктно заповедите. Англичаните ме откараха в Кайро. Сетне ме качиха на самолет… по след като ме предадоха на хората от Отдела за специални операции… Те ме разпитаха и аз признах всичко, което знаех — а то не беше много. Провериха дали сандъкът е радиоактивен и тогава ме прехвърлиха на американците.

— Англичаните дори не са отворили сандъчето? — учуди се Нейбингър, който едва сдържаше вълнението си.

— Не можаха да го отворят — поправи го фон Сеект. — Затова ме изпратиха в Щатите, заедно с него. В края на краищата те си имаха други, по-сериозни проблеми — войната с германците. Освен това, въпросите, свързани с радиоактивността, бяха приоритет на американците.

— Някой въобще отвори ли проклетия сандък? — почти изстена Нейбингър.

— Ами да, накрая — успокои го фон Сеект. — Американците го отвориха. Държаха ме на едно място, недалеч от Вашингтон. Разпитваха ме, после сякаш ме забравиха. Един ден, след няколко седмици, в килията ми се появиха двама мъже. Единият с униформа на подполковник, а другият цивилен. Те ме отведоха на ново място — фон Сеект посочи на север, накъдето водеше пътят. — В Дълси.

— А сандъка? — почти подскочи Нейбингър.

— В сандъка имаше малко ядрено устройство — каза фон Сеект.

— О, по дяволите — изруга Търкот. — Сега вече я оплескахме.

Нейбингър бавно се отпусна назад.

— Заровено под Голямата пирамида в продължение на десет хиляди години — потвърди фон Сеект. — Разбира се, в началото можехме само да предполагаме какво е това. По онова време американците бяха едва в зората на своя Манхатънски проект, тъй че знанията ни се намираха на доста примитивно ниво. Десет години по-рано вероятно въобще нямаше да разберем какво е имало вътре… След това разглобихме бомбата. Много внимателно. Американците изглежда подозираха, че зная повече, отколкото казвам. В края на краищата, бяха ме открили край проклетото нещо. Истината беше, че колкото повече работех там, толкова повече научавах. Ще ви призная, че дори при съвременното ниво на технологиите, никой не е в състояние да конструира толкова малка и същевременно толкова мощна бомба. Всичко в нея беше удивително. Имаше някои части, чието предназначение и досега не разбирам. Но узнахме достатъчно, за да съумеем да построим наша бомба до края на войната.

— Значи бомбата от пирамидата е дело на същите тайнствени непознати, които са построили дисковете и кораба-майка? — попита Нейбингър. — Това поражда страшно много нови въпроси. Например кой е построил пирамидата и защо…

— Професоре — прекъсна го Търкот. — Всички тези въпроси могат да почакат. В момента по-важно е да се доберем по-бързо до Дълси. Там ще изчакаме да се стъмни, но преди това искам да поогледам. А вие може да продължите дискусията по пътя.

Докато фон Сеект и Нейбингър се прехвърляха отзад, Кели потупа Търкот по рамото и се наведе към ухото му.

— Виждал ли си този кораб-майка, дето му е взел страха на фон Сеект? — попита тя.

— Не. Видях само малките дискове. Защо?

— Защото разполагаме само с твърденията на фон Сеект, че съществува. Като знам на чия страна е бил през войната… Може би не ни казва всичко. За Бога, той е служил в СС!

— Има ли нещо конкретно, което да те кара да се съмняваш в разказа му за това, което става сега?

— Свикнала съм да подлагам на съмнение всичко, но всъщност искам да кажа, че ако корабът не съществува, останалото може да е пълна измислица. А дори и да съществува, пак може да е така.

— Измислица, но с каква цел?

— Ще ми се да знаех.

— Харесва ми как разсъждаваш — подсмихна се Търкот. — Малко е параноично, вярно… но ме кара да се чувствам психически уравновесен.

— При първа възможност ще ти разкажа историята на моя живот и тогава ще разбереш защо съм параноична.

 

 

Кубът, Зона 51

 

— Генерале — доктор Слейдън склони почтително глава към Гулик, сетне огледа останалите присъстващи в залата. — Дами и господа.

Слейдън бе възрастен, плешив мъж със сбръчкано лице. Главна отличителна черта бяха снежнобелите му вежди, които изглеждаха странно под голия лъскав череп.

Генерал Гулик винаги бе смятал присъствието му в „Меджик-12“ за безполезно, но неочакваната поява на Дънкан го бе накарала да търси всевъзможни начини, за да спечели време. Една подобна възможност сега бе психологът.

— Съществуват многобройни филми и книги — поде Слейдън, — в полето на научната фантастика, посветени на реакцията на жителите на Земята при посещение на извънземни. Малко известен факт е, че вече няколко държави разполагат с научни екипи, които от десетилетия изследват възможните реакции при евентуална среща с извънземни форми на живот. Под прикритието на проекта „Синя книга“ подобни групи от учени и военни специалисти бяха създадени и у нас, с цел да изработят съответстващ за подобен случай план за действие. Всички тези групи бяха обединени под крилото на АСОН — Агенцията за свръхмодерни отбранителни научни изследвания. Проблемът, който ни бе поставен за решаване, първоначално имаше чисто теоретичен характер. — Слейдън се засмя. — Разбира се, тогава никой от нас не знаеше за съществуването на тези открития. Изследвахме поведенческите реакции на големи групи от хора: как жителите на Земята биха реагирали при поява на извънземни. Възможността да се осъществяват максимално близки до реалната ситуация експерименти почти се равняваше на нула. Не е тайна, че единствената достоверна информация, подлежаща на анализ, бе обществената реакция на радиопиесата от Орсън Уелс „Война на световете“ през 1938 г. Ще ви припомня, че основната реакция тогава се е свеждала до масова истерия и страх. Както показва тази таблица…

Докато Слейдън навлизаше в своето любимо амплоа, генерал Гулик съсредоточи вниманието си върху компютърния екран, вграден в бюрото пред него. Повечето от присъстващите вече се досещаха, че целта на Слейдън е да отвлича вниманието на доктор Дънкан.

Нямаше никакви новини от „Линкълн“ относно „фу“-тата, нито за фон Сеект и останалите бегълци. Гулик неохотно се заслуша отново в доклада.

— За нещастие, никой не беше обмислял сериозно възможността срещата ни с извънземна цивилизация да стане под формата на откриването на дисковете и кораба-майка — един вид чрез археологически доказателства за наличието на извънземна форма на живот. Немалко учени са посветили значителна част от съзнателния си живот да пропагандират идеята, че едни или други артефакти от древността носят белези от посещаване на планетата ни отвън, ала дисковете и корабът са първите недвусмислени доказателства за това. Те са феномен, който ни изправя пред няколко сериозни предизвикателства, но и разкрива големи възможности.

Слейдън изглеждаше като вдъхновен пропагандатор изцяло погълнат от желанието да завладее аудиторията си и най-вече доктор Дънкан.

— Виждате ли, една от малкото константни величини в теорията за контакта бе, че той ще бъде осъществен по инициатива на извънземните. Сиреч, че пришълците ще дойдат при нас. Или че доказателствата за посещаването на нашата планета в миналото от представители на извънземни цивилизации ще залеят един ден и съвършено стихийно медиите. Тук, в Зона 51, ние държим тази стихия под контрол. Разполагаме с неоспорими доказателства и те ще станат достояние на обществеността само и единствено по наша инициатива. И тъкмо понеже държим здраво стихията, имаме възможността да подготвим обществото и себе си за момента на разкритието.

Слейдън хвърли тържествуващ поглед на Дънкан.

— Може би сте забелязали, че през последните няколко години зачестиха статиите, посветени на Зона 51. Подобни сензационни разкрития не се пораждат във вакуум. По такъв начин предприехме първите стъпки, за да може обществеността да възприеме по-безболезнено онова, с което се занимаваме тук. Противоположно на твърденията на пресата, охраната на обекта не е инструктирана да прогонва нежеланите нахалници, а да им позволява да виждат онова, което ние искаме да видят. Лесно бихме могли да блокираме всички възможности за достъп около Езерото на конярите. Вместо това оставихме празнини в нашата система за сигурност на точно определени места, от които да се наблюдават и дори фотографират определени обекти. Разполагаме и с наши агенти за дезинформация. Типичен случай е човек на име Стив Джарвис, който твърди, че е работил години наред тук, в Зона 51. Джарвис е наш човек, който разпространява информация сред хората от пресата. Част от тази информация е вярна, друга — фалшива. Целта и на двете е да подготвя хората отвън, за да посрещнат без страх истината. Преди няколко години направихме един малък тест, когато колегите от ВВС извадиха на показ прословутия Ф-117 „Стелт“. Макар че тогава нямаше никакви неотложни политически или други причини, дори военните се възпротивиха яростно на подобна идея. Целта на операцията всъщност бе да се провери как ще реагират обществото и медиите на съобщението за нещо, което правителството дълго време е пазило в тайна. И както виждате от схемата…

Гулик помнеше добре какво стана тогава. Военновъздушните сили се бореха със зъби и нокти срещу разсекретяването на Ф-117. Склониха едва когато Слейдън и колегите му посочиха възможността подобно разкритие да увеличи бюджетното финансиране. В края на краищата някои във ВВС дори прегърнаха идеята с ентусиазъм. Но Гулик не хранеше илюзията, че показването на един изтребител, пък бил той и Ф-117, може да се сравнява с разкриването на кораба-майка. Е, като идея за сондиране на общественото мнение не беше чак толкова лошо.

Разбира се, Слейдън показваше на Дънкан само върха на айсберга. Като всеки добър психолог, той знаеше, че една от тайните на успеха при психологическата подготовка е да се прибягва до свръхстимулация. С други думи, да накараш хората да повярват, че истината може да е далеч по-лоша, отколкото е в действителност. Същото, с което се занимаваше и „Найтскейп“, по време на своите среднощни набези.

Момчетата от „Найтскейп“ бяха извършили многобройни убийства и обезобразявания на животни, нощни полети със скакалците над слабо заселени райони и дори отвличане на хора. Даже Слейдън не знаеше цялата истина за „Найтскейп“ — нямаше представа например, че отвлечените хора и животинските органи бяха чудесен продукт за експериментите в Дълси.

Гулик се почеса, раздразнен от приповдигнатия тон на Слейдън. Проклети академични тъпаци. Той провери още веднъж дали на монитора няма нещо ново за „фу“-тата и бегълците.

След това потърси с очи Дънкан. Мразеше я, задето също както и всички останали неканени гости, от самото начало ги бе обвинила в прекомерна секретност. Нима тези хора не разбираха — ако обществото можеше да преглътне всичко, тогава едва ли щеше да има нужда да се прибягва до подобни мерки. Ако всички можеха да се похвалят със самодисциплината, каквато имаше в армията, светът щеше да е далеч по-свястно място. Гулик се прозя. Нямаше търпение да приключат с дърдоренето и да се захванат за истинска работа.