Робърт Дохърти
Началото (18)

17.

Феникс, Аризона

Време до излитането — 101 часа

— Казах ви моите причини да бъда тук и да ви помагам. Сега мога ли да чуя вашите? — попита Кели.

Бяха намерили убежище в апартамента на Джони Симънс. Търкот не беше никак доволен от идеята, особено като се имаше предвид, че тъкмо хората на Гулик бяха прибрали Симънс. Но Кели възрази, че никой не знае за връзката й с Джони и следователно нямаше никаква причина да ги потърсят тук, във Феникс. Освен това трябваше да преспят някъде, а в мотел лесно можеха да ги открият. Апартаментът беше на втория етаж на модерен блок в комплекс от жилищни сгради и изглеждаше сякаш никой не е влизал тук поне от няколко дни.

Според Търкот не биваше въобще да спират. Той настояваше да продължат към Дълси и да направят опит да проникнат още тази вечер. Но фон Сеект му напомни за уговорената среща с Нейбингър сутринта, а и Кели го подкрепи. Накрая, макар и неохотно, Търкот склони.

Капитанът постепенно се примиряваше с идеята, че тримата се нуждаят един от друг: фон Сеект притежаваше знанията, необходими да се ориентират в обстановката, Кели беше гласът към обществото, осигуряващ им безопасността, щом веднъж се доберат до търсената информация, а той бе човекът с нужния опит да се сдобие с нея.

— Предлагам ви да изчакате до сутринта — отклони ги фон Сеект, когато отново настояха да им разкаже своята история. — Нейбингър ще зададе същите въпроси, а нямам желание да разказвам историята на моя живот два пъти.

Тогава Кели насочи вниманието си към Търкот.

— Ами ти?

— Вече ти казах какво се случи. Пристигнах малко преди началото на операцията на „Найтскейп“.

— Да де, ама не си изникнал от някоя дупка в земята. Как се забърка в тази история? В колата спомена нещо за някакво назначение.

— Бях в армията, но внезапно ме прехвърлиха тук — отвърна уклончиво Търкот. — Ще взема да отскоча до магазина. Някой да иска нещо?

Без да чака отговор, той излезе и се отправи към стълбите. Кели го следваше на крачка отзад.

— Няма да се измъкнеш толкова лесно. Усещам, че нещо премълчаваш. Защо се зае да помагаш на фон Сеект? Бил си един от лошите. Кое те накара да преминеш на другата страна?

Търкот забърза надолу по стълбите, но Кели не изоставаше.

— Вече ти казах. Командирът искаше да задържим някакви цивилни от Небраска. Това хич не ми хареса. Освен това, се опитаха да премахнат фон Сеект. Не одобрявам нито отвличанията, нито убийствата, дори и зад тях да стои нашето правителство.

— Да бе, повярвах ти — ухили се Кели. — Не на мен тия…

Търкот спря и й прегради пътя. Стана толкова бързо, че тя отстъпи стреснато назад.

— Не ме интересува на какво вярваш, госпожичке — процеди той през зъби. — Задаваш прекалено много въпроси. Вече позволи на фон Сеект да си живее с тайните. Защо не позволиш и на мен?

— Фон Сеект ще ни разкаже всичко, когато пристигне Нейбингър — контрира Кели. — Какво се опъваш? Не си решил току-така да тръгнеш против заповедите на началниците си и да си зарежеш кариерата. Трябва да имаш някакви причини. Аз също имам причини да питам. Веднъж вече съм била изигравана от правителството и не смятам да приемам всичко, което ми казваш, за истина чиста монета. Разполагаме само с твоите твърдения за случилото се в Небраска. Ако питаш мен, картинката може да е съвсем различна.

Търкот погледна през рамото й към хоризонта на запад, където слънцето се канеше да се скрие.

— Е, добре. Искаш да узнаеш всичко за мен? И без това нямам какво да губя, а ако се измъкнем живи от тази бъркотия, хубаво ще е да напишеш тази история. Нека кората знаят истината… Забърках се в един инцидент по време на последната мисия, преди да се върна в Щатите. Други го нарекоха така: инцидент. Но всъщност, там загинаха невинни хора. — Той сведе поглед към лицето й и в очите му се прокрадна хладна враждебност. — Ти си журналистка. Ще ти хареса. Историята си я бива. Бях назначен в един антитерористичен отряд в Берлин. Всички си мислят, че сега животът там е като песен, само защото стената вече я няма, но не е така, особено що се отнася до терористите. Същите са, каквито бяха през седемдесетте и осемдесетте. В известен смисъл дори по-лоши, защото разполагат с повече и по-мощни оръжия, трупани през всичките тези години в складовете на Варшавския договор — а отвъд завесата има много хора, готови да продадат и майките си, за да докопат някой и друг долар. За нас единствената разлика с осемдесетте е, че сега разполагаме с някои горчиви уроци, от които да се учим, и така успяваме да сме един ход пред лошите. Само това ни държи. А наивниците смятат, че проблемът е решен.

— Един ход пред лошите?

— Да — засмя се мрачно Търкот. — След като се нагледахме на драматични сцени, при които смахнати терористи отвличат невинни граждани и заплашват да взривят всичко наоколо, ако не бъдат изпълнени желанията им, на някакъв умник в НАТО му хрумна гениалната идея да издирваме терористите и да нанасяме така наречения изпреварващ удар. Единственият проблем беше, че това не е съвсем законно. — Той се огледа и спря погледа си на кафенето надолу по улицата. — Ела, ще те черпя.

Влязоха вътре и се настаниха в ъгловото сепаре. Търкот седна с гръб към стената, за да следи улицата отвън. След като поръчаха, той продължи да разказва с приглушен глас.

— Казано по друг начин, надвивахме огъня с огън. За да спрем закононарушителите, нарушавахме закона. Присъединих се към една смесена американско-германска група. Елитни бойци от специалните части и от немския отряд ГСК-9 за борба с тероризма. — Търкот изсипа пакетчето със захар в кафето и го разбърка. — Имахме дори девиз: „Убиваме за мир!“ Ей с това всъщност се занимавахме… Нямах скрупули относно работата си. Премахвахме налудничави типове, готвещи се да поставят бомби във влакове, без да ги е грижа кой ще пострада при взрива. За шест месеца почти се справихме с основните сили на прочутата терористична организация „Баадер-Майнхоф“. Аз участвах в шест операции. Убих четирима… — той надигни чашата. Ръката му не трепваше. — Някъде по това време дойде съобщение, че в Берлин са пристигнали момчета от ИРА и се опитват да закупят голямо количество източногерманско оръжие, останало от времето на студената война. Говореше се, че проявявали особен интерес към преносимите ракетни противовъздушни установки САМ-7. Нямахме представа за какво може да са им притрябвали, освен за да се настанят някъде край летище Хийтроу и да гърмят по всеки „Конкорд“, който се вдигне във въздуха. Това със сигурност щеше да влезе в новините, което е и лелеяната мечта на негодници от този род. Знаехме, че са подписали споразумение за прекратяване на огъня и прочее подобни глупости, но хора като тях не се спираха пред разни хартийки. Винаги бяха готови да прекрачат отвъд нормите. Мнозина от тях го правят, само защото им харесва. Имат нужда от повече адреналин. Пет пари не дават за някаква си там идея или кауза. За тях това са само високопарни извинения.

Той млъкна, защото сервитьорката бе дошла за поръчка. Кели поиска коняк, Търкот — портокалов сок.

— Този път обаче бяхме позакъснели. Когато получихме съобщението, хората от ИРА вече товареха ракетите и се готвеха да ги изнесат през Франция. Вдигнаха ни с хеликоптери, за да ги изпреварим. Терористите се придвижваха по заобиколни пътища — като избягваха аутобана — за да не привличат излишно внимание. — Гневната нотка в гласа на Търкот започна да се усилва. — Трябваше само да ги спрем и да ги задържим. Въпросът бе, че не можехме да го направим просто така. Щеше да повдигне твърде много въпроси — кои сме, какви сме. Пък и да усложни проблема — отидат ли в затвора, приятелите им току-виж взели заложници с искането да бъдат освободени. Така колелото щеше да се завърти в обратна посока. Ето защо ни бе наредено да ги очистим. Да разиграем сценката така, сякаш ние сме били терористите. После… — Търкот въздъхна, усетил как гласът му потрепера. — Причакахме ги до едно малко градче в централната част на Германия. Но проклетите ирландци решили да се отбият в местната бирария да похапнат наденички, обилно полети с бира, преди да продължат за срещата на пристанището. Аз бях в една група с командира на отряда — немец. Бяхме се разположили в северния край на града, откъдето се очакваше да влязат. Точно на първия завой. Чакахме около час, но никой не се показа и командирът взе да губи търпение, знаехме със сигурност, че са в града, но той се изплаши да не са тръгнали по друг път. Ролф — така се казваше — ме попита какво да правим. Казах му, че не знам. Двамата с него влязохме в града и видяхме колата им пред бирарията. Бяха ни казали, че са трима на брой. И тогава Ролф ми вика: „Слушай, майната му, дай да им видим сметката още сега.“ Сигурно се страхуваше да не надушат, че ги следим и да духнат по тайни пътища. А пък аз, лудата глава, му отвръщам: „Защо пък не?“ Носехме безшумни автомати МП-5 под дългите си шлифери, имахме и пистолети. Ролф нареди на ония от „проследяване“ да затворят кръга около бирарията, та никой да не се измъкне, и да ни приберат, когато всичко свърши. Влизаме значи вътре… — Търкот си пое дъх. — През входната врата. Мястото е претъпкано с посетители, които вечерят и пият. Двадесет, двадесет и пет човека. Веднага ги зърнахме и знаеш ли какво? Бяха само двама, седяха в едно сепаре и пиеха бира. Ролф ми хвърли въпросителен поглед, сиреч къде е третият? А аз отново клатя глава — откъде да знам? Може да е отишъл да пикае. Тръгнах към бара, да си поръчам бира и все се озъртах, а Ролф спря нерешително. Не мога да го виня. Нали разбираш? Наистина бяхме въоръжени до зъби, но противно на онова, което пише в шарените книжки, ние не сме хладнокръвни убийци. Знаем си работата, но понякога и ние изпитваме страх. Като всички други. Ако не си такъв, значи си побъркан — в частите се срещат и от този чешит. Та значи, един от ирландците съгледа Ролф, пъхнал ръка под шлифера, и веднага разбрах, че знае какви сме. Ролф съвсем не беше най-добрият актьор на света, а и аз не съм създаден за сцената. Оня посегна да извади оръжието и тогава двамата с Ролф ги покосихме като трева. Изстреляхме най-малко по петнадесет куршума и когато приключихме, в сепарето имаше само окървавена пихтия. Най-чудното беше, че още след първия изстрел в помещението не се чуваше никакъв друг звук, освен тропота на гилзи по пода. Всички посетители се бяха смразили, сякаш се питаха кой ще е следващата жертва. Изведнъж някой започна да крещи и всичко отиде по дяволите. — Търкот гледаше с невиждащи очи през прозореца. — По-умните направо се проснаха на пода. Това им викахме на немски да сторят и ние двамата с Ролф. Но около половината се завтекоха към вратата и в този миг забелязахме третия ирландец. Намираше се в средата на групичка от четирима, които бързаха навън. Сигурно беше ходил да пикае. Или е бил зад ъгъла. Не зная със сигурност. Само дето сега беше там. — Търкот поклати глава. — Изведнъж Ролф — проклетият идиот — просто вдигна автомата и взе да стреля. Сигурно нещо беше дало на късо в главата му. Глупаво, защото третият и без това нямаше къде да иде. Нашите момчета чакаха отвън и щяха да го приберат веднага, щом си покаже муцуната. Но Ролф си изпусна нервите. — Гласът на Търкот забележимо потрепери. — Добре, че в пълнителя му бяха останали петнадесет патрона. Повали го, но удари и неколцина от останалите. Тогава не знаех точно колко. Имаше цяла купчина от тела, сред които и нашият човек, и още ранени из помещението. Ролф дори се опита да смени пълнителя с нов, когато дотичах и му избих оръжието. — Търкот протегна ръка и показа белега върху дланта си. — Цевта на автомата му беше толкова нагорещена, че ме изгори. Но в онзи миг не почувствах нищо, толкова бях шашардисан. Обезоръжих го, сграбчих го за ръката и го задърпах към изхода. Хората се отдръпваха ужасени от пътя ни. Подкреплението вече ни чакаше, натиках Ролф в колата и изфирясахме. — Търкот изгълта кафето. — По-късно узнах, че в онази нощ Ролф е застрелял четирима цивилни, между които едно бременно осемнадесетгодишно момиче, и е ранил други трима. В новините представиха случая като вътрешна разправа между членове на ИРА и обществото надигна глас за възмездие над убийците. Но как да заловят убийците, когато тъкмо хората, отговорни за безопасността на обществото, ги бяха изпратили? В началото си мислех, че могат да ни предадат на съд като жертвени агнета, но здравият разум ми подсказваше, че това е невъзможно. Та нали ако ни тикнат в ръцете на полицията, всичко ще излезе наяве, а началството точно от това се боеше най-много. Да не изгубят някой и друг глас на следващите избори. И знаеш ли какво направиха? — Търкот се наклони и впери поглед в зачервените очи на Кели. Тя бавно поклати глава. — Организираха вътрешно разследване. Така се постъпва в армията. Човекът, който ръководеше разследването, беше генерал Гулик. Срещнах го в Куба. От съображение за сигурност не ни позволиха да виждаме хората, които ни разпитваха, нито знаехме имената им. Поговориха с нас, обсъдиха случилото помежду си и какво мислиш решиха? Да ни връчат медали! Ами да. На Ролф и на мен. Не е ли страхотно? Медал, задето си убил бременна жена.

— Ти не си я убил.

— Има ли значение? И аз участвах. Можех да кажа на Ролф да почака. Можех да направя цял куп неща.

— Той ти е бил командир. Отговорността е негова.

— Да бе. Сигурно. А аз само изпълнявах заповеди, нали?

Кели нямаше какво да отвърне.

— Ето как приключи кариерата ми в специалните части. Отидох при шефа от американска страна и го посъветвах да си пъхне медала на едно място. Още със следващия самолет ме изстреляха за Щатите. Наредиха ми пътем да се отбия във Вашингтон. Там трябвало да се срещна с някого — той й разказа за срещата с доктор Дънкан, за заповедите, които бе получил от нея, и за телефонния номер, който не отговаряше.

— Защо са избрали тъкмо теб?

— Подходящият човек на подходящото място — сви рамене Търкот. — Не са много такива като мен, със специална подготовка и с разрешение за участие в секретни операции.

Кели поклати глава.

— Избрали са те заради върнатия медал. Някъде някой е забелязал, че си човек с достойнство. А това се среща още по-рядко, отколкото специалната подготовка и разрешението за участие в секретни операции. — Кели се пресегна и го стисна за ръката, усещайки твърдите мазолести пръсти. — Но сега вече си го загазил яката, Търкот.

— Ами, не — възрази той. — Загазих го още в мига, когато реших да се правя на божество с автомат. Мислех, че ще държа нещата под контрол, ала се оказах само пешка в игра, която никак не ми беше по вкуса. Сега вече знаеш защо отказах да изпълня заповедта на моя пряк командир онази нощ в Небраска, защо спасих фон Сеект и защо не давам пукната пара дали ми вярваш. Това е война между мен и онези нафукани задници с примките, които само знаят как да бесят хора. Не, майната му, права си… яката съм го загазил.