Метаданни
Данни
- Серия
- Зона 51 (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Area 51, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиян Стойнов, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 75 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- rebu (2007)
- Корекция
- Mandor (2007)
- Допълнителна корекция
- RealEnder (2012 г.)
- Допълнителна корекция
- moosehead (2021)
Издание:
ИК „БАРД“, 1999
ISBN: 954-585-010-8
История
- — Добавяне
- — Корекция на грешки от RealEnder
- — Корекция на правописни и граматически грешки
33.
Въздушно пространство, Тихия океан
— Положението ще се влоши, преди накрая да се оправи — произнесе философски Търкот.
— Какво ще правим? — попита Кели.
— Според сателитната информация отпред също си имаме компания. Изглежда, че са вдигнали няколко изтребителя, за да ни видят сметката окончателно.
— Тогава къде е обещаното оправяне?
— Е, винаги става по-добре, след като работата се оплеска. Или това, или си отиваш от този свят.
— Ама че философия — промърмори Кели.
Вдигната от „Ейбрахъм Линкълн“, една ескадрила Ф-16 кръжеше насред океана, очаквайки целта да навлезе в обсега на нейните ракети. Но така и не дочака, след като в пространството наоколо неочаквано изникнаха малки сияещи сфери и всички машини изгубиха мощност.
Генерал Гулик затвори очи, заслушан в паническите възгласи на пилотите, изгубили управление над своите самолети. Той смъкна слушалките и огледа кабината.
— Накъде летим?
— Следваме маршрута на „Скакалец четири“ — докладва пилотът и кимна към монитора, където се виждаше червена пунктирана линия. Тя пресичаше територията на Колумбия и продължаваше на юг в океана.
— Антарктида? — попита Гулик. — Но там няма нищо.
— О, не съвсем, сър. На този курс има една островна група. Великденските острови.
— Великденските острови? — повтори Гулик. — Че какво толкоз има на тези Великденски острови, мътните ги взели? — Генералът не дочака отговор. Включи предавателя и се свърза с адмирала на „Ейбрахъм Линкълн“. Последва петминутен спор, породен от факта, че в момента адмиралът имаше по-важна задача — спасяването на падналите самолети. В края на краищата бе постигнат компромис — по-голямата част от съдовете обърнаха на юг и поеха с пълна мощност към Великденските острови, докато няколко разрушителя останаха да приберат екипажите.
Търкот видя как блестящите точки на очакващите ги самолети изведнъж изчезнаха от екрана. Усещаше неясна тревога, въпреки позитивното развитие на нещата.
— Продължавай, професоре. Какво още можеш да ни кажеш за Великденските острови? — настоя той.
— На главния остров има два големи вулкана. Рано Рараку в югоизточния край и Рано Као. И двата имат малки езера в кратерите си. Тъкмо по склоновете на Рараку са разположени кариерите, в които са били издялани фигурите. Някои от тях все още се въргалят там — в различен стадий на изработка. Интересно е да се отбележи, че по главния път от Рараку също са издигнати статуи, което кара някои изследователи да смятат, че е бил предназначен за тържествени процесии.
— По време на церемониите, посветени на червенокосите? — вметна Кели.
— Може би. Представете си само какви невероятни усилия са били полагани при изработването и преместването на тези каменни създания! Неминуемо това е оставило тежък отпечатък върху икономическото развитие на острова и вероятно накрая жителите му са въстанали срещу непосилните задължения.
— Значи Рараку си заслужава да се види? — попита Търкот.
— Сигурно — сви рамене Нейбингър. — Интересното е, че на билото на другия голям вулкан — Рано Као — жителите са построили по-малко, тайно селище, което нарекли Оронго. Езерото в кратера е с диаметър почти два километра. Недалеч от бреговете на Као, в океана има малък остров на име Мото Нуи, където гнездят един местен вид птици — морски рибарки. В древни времена, веднъж в годината, в Деня на човека-птица, всички младежи се спускали от склоновете на планината, преплували до Мото Нуи, вземали по едно яйце от рибарка и първият, който се връщал, бил обявяван за човек-птица на съответната година.
Търкот се почеса замислено.
— Добре, добре. Имали са си хора-птици. И гигантски статуи. Да не забравяме и странните надписи върху дървени плочки. Но ние какво, по дяволите, да търсим? Съществува ли някакъв знак, който да ни насочи към този страж?
— Не.
— Тогава защо поехме… — Търкот млъкна, забелязал развълнувания знак на пилота.
— Отново приятелчета!
Точно зад кораба им се носеха шест „изтребители фу“.
— Тази работа не ми харесва — призна Шулър. Кълбата не предприемаха никакви агресивни маневри, просто висяха зад тях, докато вкупом се носеха на юг.
— Колко още ще летим? — попита Търкот.
— До островите остават не повече от две минути.
„Изтребителите фу“ скъсиха още малко дистанцията и се разпръснаха наоколо, оформяйки нещо като „кутия“.
— Май няма да се чудим дълго къде точно да отидем на острова — засмя се напрегнато Кели. — Мисля, че стражът е решил това вместо нас.
— Снижаваме се — обяви Шулър.
— Летим към кратера на Рано Као — добави Нейбингър, сочейки блестящата повърхност на езерото в средата на угасналия вулкан.
— Това нещо водонепроницаемо ли е? — обърна се Търкот към пилота.
— Надявам се.
— Всеки да се хване здраво — извика Търкот, докато се спускаха под ръба на кратера. Малко след това се врязаха в езерото и потънаха в непрогледен мрак. Около половин минута цареше пълна тишина и по нищо не можеше да се определи дали се движат. Сетне пред тях се появи светла точка, която започна да се приближава.
Светлината ставаше все по-ярка, процеждайки се през водата и тогава неочаквано отново се озоваха във въздух, в гигантска подземна пещера. Скакалецът се издигна над водата, изпълваща половината от пещерата и се спусна върху просторна скална площадка на другата половина.
— Изключиха ни енергията — Шулър показа стените, които бяха изгубили своята прозрачност. Той премести с ръка ръчките за управление. — Не мога да го управлявам.
На хиляда и двеста метра над Великденските острови, генерал Гулик бе принуден да проследи безпомощно изчезващия във водите на езерото скакалец.
— Можеш ли да приземиш самолета на острова? — обърна се той към пилота.
— Сър, това е гражданско летище. Кацнем ли, ще разсекретим съществуването на самолета.
В смеха на Гулик се долови маниакална нотка.
— Майоре, има цял куп неща, които ще станат достояние на обществеността, ако не задържа нещата в свои ръце, а оттук нататък едва ли ще съм в състояние да го направя. Кацай.
— Слушам, сър.
— Да видим какво ни чака — произнесе Търкот, докато се катереше по стълбичката към люка. Той отвъртя дръжката, вдигна металния капак, изкачи се на горната палуба на диска и се огледа, докато другите се скупчваха около него.
— Предлагам да тръгнем натам — Търкот посочи с ръка входа на един тунел.
— След теб — отвърна Кели и махна с ръка.
Търкот пое пръв, следван от Нейбингър, а Кели остана на опашката. Тунелът беше осветен от два реда светлини, които изглежда бяха вградени в тавана. Отпърво подът леко се издигаше и те си помислиха обнадеждено, че ще се озоват на повърхността, но малко след това се изравни и изви надясно.
Неусетно се озоваха в подземна кухина, малко по-голяма от Куба. Три от стените бяха издълбани в скалата, четвъртата беше от метал. Върху нея бяха разположени множество контролни прибори с безброй ръчки и бутони. Това, което привлече вниманието им веднага, беше голямата златна пирамида, висока около пет-шест метра, разположена в самия център на кухината. Търкот замръзна. Пирамидата беше досущ като онази в Дълси, само че по-голяма. Над върха й се очертаваше златисто зарево, но поне този път това не беше придружено с каквито и да било неприятни усещания.
Не без известна неохота Търкот ги поведе към пирамидата, чиято невероятно гладка повърхност будеше възхищението им. Върху метала бяха гравирани различни рунически надписи.
— Какво ще кажете? — подметна Търкот. — Обзалагам се, че тъкмо това нещо пое управлението на скакалеца и ни докара тук. Друг е въпросът дали въобще ще ни пусне.
— Защо толкоз бързаш да си ходиш? — попита го Кели. — Нали заради това дойдохме.
— Учили са ме винаги да знам къде е изходът — промърмори недоволно Търкот, оглеждайки с нескрито подозрение пирамидата.
— В такъв случай, прибери бодлите — отвърна свадливо Кели.
— Не съм ги и вадил — не й остана длъжен Търкот. — Но имам усещането, че измъкнем ли се веднъж от пещерата, отвън ще ни чакат доста големи оръдия.
— Сигурно това е стражът — каза Кели.
Спряха, а Нейбингър се наведе и прокара длан по златистата повърхност.
— Удивително. Това е най-великото откритие в историята на археологията!
— Професоре, това не е история — рече Търкот и заобиколи към вътрешността на кухината. — Това е действителност и тъкмо на нас се падна честта да разберем смисъла й.
— Ще можеш ли да ги разчетеш? — Кели посочи руните.
— Някои от тях са ми познати.
— В такъв случай, захващай се за работа — рече Търкот.
Пет минути след като Нейбингър потъна в своите записки, всички подскочиха стреснато, тъй като сиянието над пирамидата внезапно се усили. Търкот въздъхна с облекчение и този път не долови неприятни смущения. Но никой не можа да реагира, когато сиянието неочаквано се издължи и зае форма на полупрозрачен псевдопод[1], който се пресегна и обгърна Нейбингър през кръста.
— Спокойно — извика Кели на Търкот, понечил да се хвърли на помощ. — Каквото и да е това нещо, сега то ни държи във властта си. Остави на Нейбингър да разбере какво иска.
Първият хеликоптер от „Ейбрахъм Линкълн“ пристигна час и двадесет минути след приземяването на Гулик на международното летище. Тъй като имаше полети само четири пъти в седмицата и тъкмо днес бе почивният ден, не беше особено трудно да превземат летището.
Гулик не се спря и пред дребния факт, че островът представлява суверенна чилийска територия. На разгорещените възражения на адмирала и неколцината негови поддръжници от Вашингтон отвърна със загадъчния аргумент, че ставало нещо необичайно.
— Искам да се подготвите за въздушно нападение — разпореди се Гулик. — Основна цел ще бъде вулканът Рано Као. Вкарайте в действие всичко, с каквото разполагате. Целта е разположена под вулканичното езеро.
Адмиралът щеше да пренебрегне заповедта на Гулик, ако не беше едно малко, но съществено обстоятелство — Гулик притежаваше кода, който му позволяваше да взема командването в свои ръце при извънредни обстоятелства. Не оставаше друго, освен да изкарат бомбите на палубите и да започнат товаренето им по самолетите.
Два часа след началото псевдоподът остави леко замаяния Нейбингър на земята и се прибра в сияещия глобус.
— Какво научи? — първа подскочи към него Кели.
Нейбингър разтърси глава и очите му бавно се фокусираха върху обкръжаващата го обстановка.
— Невероятно! Направо невероятно! То ми говореше по начин, който едва ли бих могъл да ви предам. Толкова много информация. Толкова много неща, които никога няма да разбера. Но и толкова много обяснени загадки. Всички руини и открития, руническите записи, митовете… Просто не зная откъде да започна.
— От началото — предложи му фон Сеект. — Как се е озовало това нещо тук? Откъде е дошъл корабът-майка?
Нейбингър затвори очи, въздъхна и започна да разказва:
— Някога на Земята е имало малка извънземна колония — по-скоро нещо като граничен пост. Извънземните наричали себе си аирлианци. Доколкото можах да определя, аирлианците пристигнали тук преди около десет хиляди години. Настанили се на един остров. — Професорът спря с ръка Търкот, който понечи да го прекъсне. — Не на този. На остров в друг океан — Атлантическия. Същият, който в легендата на древните гърци бил наречен Атлантида. Използвайки го като база, те се заели да изучават планетата. Били изненадани, че един от местните биологични видове много приличал на тях. — Нейбингър се засмя. — Ние. Стараели се да избегнат всякакъв контакт с хората. Не разбрах точно с каква цел са пристигнали. Останах с впечатлението, че се отнася за чисто научна експедиция, но на моменти ми се струваше, че тя е имала и военна страна.
— Искали са да превземат Земята? — предположи Търкот.
— Не. Преди десет хиляди години едва ли сме представлявали някаква междузвездна заплаха. Аирлианците били във война с някакви други същества или може би воювали помежду си. Тази част не можах точно да я разбера, но изглежда е първото. Думата, с която наричаха враговете, беше различна… — Нейбингър спря да си поеме дъх. — В продължение на няколко хиляди години аирлианците поддържали своя пост на Земята, като периодично сменяли персонала в базата. После нещо се случило, не тук, а в тяхната война сред звездите — Нейбингър разроши с пръсти брадата си. — Нещата там се влошили и тукашният персонал се оказал отрязан от цивилизацията си. Изглежда, че противникът можел да открива аирлианците чрез засичане на техните междузвездни двигатели. — Той погледна към фон Сеект. — Сега вече знаем тайната на кораба-майка. Командващият колонията бил изправен пред трудно решение — дали да потеглят обратно към родния свят, или да останат. Естествено, преобладаващата част от персонала гласувала за завръщане. Дори и да останели тук, нищо не пречело с течение на времето противникът да ги открие. От друга страна, ако решат да отлетят, неминуемо ще бъдат открити и преследвани. Съществувал един допълнителен фактор, който командващият очевидно е смятал за особено важен. Всъщност тъкмо той собственоръчно е програмирал стража, тъй че онова, което узнах, пресъздава неговата гледна точка. Името му е Аспасия. Та Аспасия знаел, че дори и да се измъкнат от преследвачите, онези биха могли да проследят траекторията на полета им в обратна посока и в края на краищата да открият Земята. А това, според него, било равносилно на унищожение на планетата. Именно този фактор натежал при вземането на окончателно решение. Правилата, към които се придържали в колонията, също не позволявали по никакъв начин планетата и нейните обитатели да бъдат излагани на опасност. Но имало други сред аирлианците, които не били толкова благородни, нито държали на правилата. Те настоявали да се върнат в родината и по никакъв начин не желаели да останат на тази примитивна планета. Възникнала разпра, привържениците на Аспасия удържали победа, но командващият си давал сметка, че докато съществува възможност за завръщане, ще я има и заплахата от повторни размирици. Освен това осъзнавал, че с течение на времето съществуването на базата им на Атлантида също може да се окаже в противоречие с инструкциите за ненамеса. Ето защо той преместил кораба-майка и го скрил. Наредил на хората си да се разпръснат. Някои от тях — най-вече бунтовниците — и без това вече живеели на отделни групички. Аспасия скрил седемте скакалци в Антарктида и — Нейбингър посочи с палец през рамо — преместил централния компютър или стража, както го наричаме, тук, на най-големия от Великденските острови. Тогава островът бил безлюден. Последните два скакалеца били разположени вътре в кораба. Оставил ги там, след като свършил най-трудната задача — Нейбингър си пое дъх. — Той унищожил техния пост на Атлантида, тъй че дори ако противникът им някой ден се добере до Слънчевата система, да не разбере, че огненокосите са посещавали Земята.
Нейбингър погледна към екрана.
— Аспасия оставил стража активиран, а „изтребителите фу“ трябвало да действат като разузнавачи, в случай че някой ден войната промени своя ход и неговите сънародници се завърнат в тази част на космоса. Очевидно, досега това не е станало. Но изглежда бунтовниците също са знаели, че стражът е активиран и се опитали да оставят послание до своите сънародници. Тук вече идваме и до някои важни обяснения за загадките на пирамидите. Всъщност, те са космически маяци, издигнати от бунтовниците с примитивните средства, с които са разполагали, и с помощта на къртовския труд на местните жители. Целта им била да дадат знак отдалеч за присъствието на бунтовниците на Земята. Бомбата също е тяхно дело. Аспасия знаел, че е в ръцете им, но не можел да им я отнеме, без хората да узнаят за свръхестествените му способности, а това щяло да промени историята. Пък и съществувала опасност бунтовниците да я взривят. Всъщност, несъгласните не били чак толкова много. Общият брой на аирлианската колония на Земята никога не надхвърлял няколко хиляди души, а след унищожаването на базата повечето от тях се разпръснали и заживели сред хората. Тъй че теорията на Йоргенсон за преселението е съвсем вярна. Съществуват множество връзки между всички древни цивилизации и има съвсем конкретни причини те да бъдат създадени приблизително по едно и също време, но не защото хората са се научили да прекосяват океана. Причината е в разрушаването на Атлантида и разпръсването на аирлианците по Земята.
— Видях една пирамида, подобна на стража, но по-малка, в подземията на Дълси — призна Търкот.
— Да, това е компютърът, който бунтовниците са скрили — кимна Нейбингър. — Не може да се сравни по мощност със стража, но все пак е далеч по-усъвършенстван от най-доброто, с което можем да се похвалим. Гулик и хората му вероятно са го измъкнали при разкопките в Джамилтепек.
— А после Гулик е наредил да го задействат — добави Търкот още едно парче в мозайката.
— Така е — съгласи се Нейбингър. — Но след това събитията съвсем не потръгнали така, както Гулик е очаквал. Вече не той, а компютърът на бунтовниците държал всичко под контрол. Включително и него. Компютърът искал да се добере до кораба-майка. Така бил програмиран, защото някога корабът представлявал единственият начин за връщане на родната планета.
Фон Сеект се обърна към Дънкан.
— Нали ви казах, че не бива да позволяваме да включват кораба? Генерал Гулик и хората му можеха да предизвикат гнева на жестоките противници на пришълците върху Земята!
— Не мисля, че Гулик е съзнавал какво върши — намеси се Търкот, докато търкаше слепоочията си.
— От заплахата, която е тегнела над аирлианците, са изминали няколко хиляди години — отбеляза Дънкан. — Възможно е…
— Нищо не е възможно! — прекъсна я гневно фон Сеект и посочи екрана зад нея. — Това нещо все още работи. Също и „фу“-тата, които то управлява. Пострадали ли са от времето скакалците? Какво ви кара да мислите тогава, че и противниците не дебнат някъде сред звездите, за да унищожат Земята при първия сигнал? Аирлианците са изключили двигателите на кораба-майка, защото са знаели, че губят войната!
Лиза Дънкан кимна.
— Такова решение не е от нашата компетенция. Ще трябва да доведем тук президента.
Златистото сияние внезапно побледня, после вътре се оформи триизмерно изображение. Виждаше се небе след изгрев слънце и редица от черни точки, плъзгащи се по него.
— Това пък какво е? — попита Дънкан.
— Може и да не успеете да извикате президента — засмя се Търкот. — Това са изтребители, които, изглежда, идват към нас.