Робърт Дохърти
Началото (14)

13.

Лас Вегас, Невада

Време до излитането — 110 часа и 20 мин.

 

— И така, Майк Търкот и професор Вернер фон Сеект, кои сте вие? Добрите или лошите? — попита Кели. Ръката й трепереше, докато палеше цигара. — Не ви пречи, че пуша, нали?

— Ако бях по-млад и аз щях да си запаля — призна уморено фон Сеект. Седяха в нейната стая в мотела и тъкмо бяха приключили с представянето.

— Защо ни следяхте? — попита Търкот. — Не бяхте случайно на онзи паркинг.

— Нищо няма да ви кажа, докато не ми обясните кои сте вие и защо онези типове стреляха по вас.

Фон Сеект разглеждаше бележката, която бе извадил от сакото си.

— Както вие, американците, обичате да казвате — произнесе той, — ние сме каубоите с бели шапки.

— А онези от авиобазата Нелис са с черни, така ли? — попита Кели. — Кои са те?

— Правителството — каза Търкот. — Или някаква негова служба.

— Да опитаме пак с другия въпрос. Защо стреляха по вас?

Търкот въздъхна и разказа накратко събитията от последните двадесет и четири часа — от Зона 51 до Дяволското гнездо, обратно в Куба, през болницата и опита на доктор Круз да убие фон Сеект.

— О! — възкликна Кели, когато той свърши. — И очаквате да повярвам на всичко това?

— Пет пари не давам дали ще ми повярвате — отвърна Търкот.

— Толкова по въпроса за благодарността. А аз ви спасих живота.

— Само временно, ако всичко, което ви казах, е истина — заяви Търкот и за негова изненада Кели се разсмя.

— Интересно.

— Но това беше моята история. А сега да чуем вашата. Какво търсехте на паркинга?

— Търсех един приятел, изчезнал, докато се е опитвал да проникне в Зона 51, а вие слязохте от самолета, който пристигна от това място. Нямах представа, че ще се забъркам в престрелка. Да сте чували нещо за един репортер на име Джони Симънс? Преди две нощи е направил опит да проникне в Зоната.

— Доста неща се случиха в онази нощ — поклати глава Търкот и погледна въпросително професора.

— Ако е изчезнал, докато се е навъртал край Зона 51 — заговори фон Сеект, — или е мъртъв, или е в базата в Дълси, Ню Мексико.

Търкот си спомни, че Прага също бе споменавал това място.

— Не мисля, че е мъртъв — възрази Кели. — Човекът, който е бил с него — казвал се е Франклин — наистина е загинал онази нощ при катастрофа. Ако искаха да премахнат Джони, щяха да го подхвърлят на същото място. Смятам, че още е жив, а това значи, че се намира в Ню Мексико.

— Почакайте малко… — вдигна ръка Търкот, но фон Сеект го спря.

— Да, трябва да отидем в Ню Мексико. Там има нещо, което ни е нужно. Можете ли да ни откарате там?

— Ами, да. Знам едно местенце по пътя, във Феникс, където можем да преспим — предложи Кели.

Търкот се облегна назад и потърка чело. Имаше страхотно главоболие, което все повече се задълбочаваше. Болеше го и хълбокът, и беше страшно изморен.

— А, не. Никъде няма да вървим — рече той.

— Вие може да останете тук — отвърна Кели. — Аз отивам да търся Джони.

— Не бива да се разделяме — произнесе фон Сеект на немски.

— Защо? — попита Търкот.

— Ей! — извика Кели. — Никакви такива, докато сте с мен.

— Просто казвах на моя млад приятел, че трябва да останем заедно — поясни фон Сеект.

— Не — каза Търкот. — Аз приключих с тая история. Изпълних си дълга, а за останалото нека някой друг се погрижи. — Той вдигна телефона.

— На кого се обаждате?

— Не е ваша работа — тросна се Търкот. Започна да набира номера, който му бе дала Дънкан. На осмата цифра линията неочаквано прекъсна. Когато вдигна очи, откри, че Кели е извадила кабела от розетката.

— Това е моят телефон — усмихна се тя.

— Да не мислите, че си играем на стражари и апаши! — озъби се Търкот и тресна слушалката.

— Зная, че не е само игра — отвърна в същия тон Кели. — Току-що стреляха по мен. Най-добрият ми приятел изчезна безследно. А него… — тя посочи фон Сеект — едва не са го убили. Никой в тази стая не смята, че това е само игра!

— Включете телефона — произнесе бавно Търкот.

— Не.

Търкот понечи да стане, но Кели го спря с ръка.

— Послушайте ме. Преди някой от нас да е направил някоя глупост, нека си изясним отношенията.

— Съгласен — кимна фон Сеект.

— Кой казва, че ще гласуваме? — попита ядосано Търкот, стана и отвори вратата.

„Майната им“ — помисли си той. Залиташе от умора, боляха го раните и точно сега искаше да забрави за Зона 51 и цялата свързана с нея бъркотия. Беше си свършил работата и това едва не му коства живота. Не можеха да искат повече от него.

Слезе на първия етаж, пресече улицата и спря пред близкия телефон. Отново набра номера на Дънкан, но този път използва кредитната си карта. Чу три сигнала, после отсреща някой вдигна, но отговорът не беше този, който очакваше. Глас от запис произнесе с равномерен тон: „Номерът, който сте избрали, е изключен. Моля, проверете номера отново и наберете повторно.“

Търкот избра повторно десетте цифри. Този път беше сигурен, че не е сгрешил, но получи същия отговор.

— Мамка му! — изпсува той и си спечели смразяващ поглед от жената на съседния телефон.

Върна се при асансьора, докато умът му работеше на пълни обороти. Дали номерът не е бил фалшив? Или са го прекъснали, след като всичко е започнало? Какво, по дяволите, ставаше?

Когато отвори вратата на стаята, Кели и фон Сеект разговаряха оживено.

— Но откъде правителството се е сдобило със скакалците? — разпитваше задъхано тя. — Защо ги крият и провеждат всички тези дезинформиращи операции? Каква е била малката сфера, която е свалила хеликоптера на Търкот? И най-вече — защо се опитват да ви премахнат, след като сте един от тях? Един от „Меджик-12“?

— Защото отидоха твърде далеч — обясни фон Сеект. — По-точно, ще отидат твърде далеч. След четири дни ще пресекат границата.

— Каква граница? — попита Кели.

— Добре дошъл обратно, мой млади приятелю — усмихна се фон Сеект. — Да не си решил да останеш при нас?

— Нищо още не съм решил — промърмори мрачно Търкот и се отпусна в един фотьойл до прозореца.

— Това е най-сензационната история за последните петдесет години! — възкликна Кели.

— Но стига да я публикувате и ще подпишете смъртната присъда на вашия приятел — не се сдържа Търкот.

— Не сте много обнадежден от телефонното обаждане — отбеляза Кели.

Търкот не отговори.

— Сами трябва да се оправяме — рече фон Сеект.

— Да се оправяме с какво? — попита Търкот.

Фон Сеект надникна в бележката, която все още държеше и прочете:

— Могъщо, слънце. Забранено. Родно място, колесница, никога отново. Гибел за всички живи същества.

— Какво? — повтори напълно объркан Търкот.

— Моля, ще ми разрешите ли да използвам телефона? — обърна се фон Сеект към Кели.

— Разбира се.

— Защо на него разрешавате? — попита Търкот.

— Той каза „моля“ — отвърна Кели.

— Един момент — Търкот се пресегна и постави ръка на рамото на фон Сеект. — Аз също като нея не знам доста неща. Вярно е, че и тримата сме в една лодка. Видях какво се случи в Небраска. Видях и какво смятаха да направят с вас в болницата. Успях да зърна онези неща в хангара, но понятие нямам за какво ги използват. Преди да се обадите по телефона, не бихте ли ни просветлили какво става.

— На 15-ти този месец ще включат двигателите на кораба-майка. Боя се, че когато това стане, може да последва истинска катастрофа.

— Зная, че… — понечи да заговори Търкот.

— Корабът-майка? — прекъсна го Кели. — Но по какъв начин двигателите му биха могли да предизвикат катастрофа?

— Виж, това не ми е съвсем ясно — призна професорът. — Има обаче един човек, който може и да знае отговора. Затова ми е нужен телефонът. — Той погледна Кели. — Ще ми дадете ли адреса на онова място във Феникс, където ще пренощуваме?

Кели му каза адреса, фон Сеект взе телефона и се премести в спалнята.

Търкот се намръщи, но вече нищо не можеше да направи.

— Е, благодаря, задето ни взехте с колата.

— По-добре късно, отколкото никога — отвърна Кели.

— Моля?

— А, нищо — тя махна с ръка и посочи вратата на спалнята. — Може ли да му се има доверие?

— Знам колкото и вие.

— Страхотно.

 

 

Кубът, Зона 51

 

Генерал Гулик сплете пръсти и огледа масата в заседателната зала. Доктор Круз притискаше торбичка с лед към слепоочието си. Присъстваха и другите членове на вътрешния кръг. Само доктор Дънкан не бе информирана за срещата.

— Да започнем с най-важното — поде Гулик. — Първо: корабът-майка и включването на двигателите. Ферел?

— Подготовката върви според програмата — докладва доктор Ферел. — В момента анализираме получената информация.

— Нещо по въпроса за страничните ефекти, от които се оплака доктор Дънкан?

— Там сме на тъмно. Тя беше единственият пострадал. А също и единствената жена.

— Какво? — погледна го Гулик.

— Може би вълновият ефект въздейства по различен начин при жените.

— Това има ли някакво значение? — попита Гулик.

— Не, сър.

— Други възможни препятствия?

— Не, сър.

Гулик продължи нататък.

— Второ: този „изтребител фу“. Адмирал Кокли?

— Три наши кораба приближават мястото, където обектът се е потопил. Единият е „Гълъб“, специализиран в спасяване на потопени подводници. На борда си пренася малка подводница, която ще се спусне в дълбочина, веднага щом се озове на мястото.

— Време за пристигането в района?

— До шест часа. Изваждането на обекта ще стане в границите на следващите двадесет и четири часа. Ако го открият… — добави Кокли.

— Какво искате да кажете с това „ако го открият“?

— Генерале, става въпрос за съвсем малък обект. Изчезнал е под повърхността на океана и сега никой не може да каже със сигурност къде е.

— Искам да ми го намерите — нареди Гулик.

— Да, сър.

— Сър… — вдигна ръка Куин.

— Какво?

— Ами ако този „изтребител фу“ не се окаже единствен? И съобщенията от Втората световна война често се говори за няколко летящи тела. А „Енола Гей“ са я придружавали цели три.

— И какво, ако не е единственият? — отвърна с въпрос Гулик.

— Ако се съди по поведението му, имам предвид, че се е навъртал в близост до Зона 51, докато го забележат, сетне се е отправил към открития океан…

— Е? — настоя да чуе края Гулик.

— Това би означавало, че наблизо може да се спотайват и други „фу“, които да ни попречат, когато решим да вдигнем кораба-майка за изпитателен полет. Явно по някакъв начин те са свързани с онова, което възнамеряваме да предприемем.

Генерал Гулик обмисли чутото. Беше прекарал немалко време в тревоги покрай предстоящия изпитателен полет. А ето, че се явяваше нова пречка, с която трябваше да се съобразява.

— Имате ли някакви предложения, майоре?

— Мисля, че трябва да проверим дали наблизо не се крие още един „фу“, сър. Предишният се разкри, когато вдигнахме скакалеца. Да вдигнем още един за примамка, но преди това да се подготвим за преследване.

Гулик кимна.

— Е, добре. Не бива да си позволим да стане някой гаф на петнадесети. Разпоредете се за повторна мисия тази нощ. Но да са готови два от скакалците. Единият ще е примамка, а вторият — преследвач и прихващач.

— Разбрано, сър.

— Трето — продължи делово Гулик. Той погледна доктор Круз, сетне генерал Браун, отговарящ за външната охрана. Няколко мускулчета потрепваха на слепоочието му. — Тазсутрешният провал.

— Фон Сеект е изчезнал — заговори Браун. — Държим под наблюдение апартамента му във Вегас, в случай че се появи. Освен това…

— Фон Сеект може да е стар и досаден, но със сигурност, не е глупак — прекъсна го се нетърпящ възражение тон Гулик. — Ако знаех, че ще се провалите в една толкова проста задача, щях да го оставя да си умре от старост и да изтърпя още няколко години дрънканиците му. А ето, че сега ни се изплъзна и кой знае къде и какво ще разкаже.

— Не може да е стигнал далеч — подхвърли генерал Браун.

— Ами тази тъпотия — продължи Гулик, но този път говореше на Круз. — Да напишете смъртния акт преди да свършите работата?

— Сър, аз…

Гулик махна с ръка на доктора да млъкне.

— И кой ще ми обясни що за птица е бил този… — той тракна с пръст по клавиатурата и направи сверка с екрана — капитан Търкот?

— При нас е нов, сър — Браун вече прелистваше досието. — Пристигна малко преди началото на нощната операция на „Найтскейп“. Тази сутрин разпитах и останалите участници в операцията. Изглежда в района са били забелязани цивилни, тъкмо преди появата на скакалеца и „изтребителя фу“. Капитан Търкот е бил в един хеликоптер с майор Прага. Майорът им наредил да се прибират, а той останал да се справи с цивилните.

— Не съм получавал никакъв доклад за цивилни — възрази Гулик. — Лично разпитах Търкот за хода на операцията, но той не каза нищо за това. — Генералът изглеждаше потресен. — Значи Търкот ме е излъгал!

— Не знаем кои са били цивилните. Проверихме в полицията, но там не са получавали никакви съобщения или оплаквания — докладва Браун.

— Естествено — засмя се мрачно генералът. — Този Търкот ги е предупредил да си затварят устата. — Той погледна отново екрана. — Откъде пристига?

— От пехотата, сър. Специалните части. Наехме го от антитерористичния отряд в Берлин.

Гулик хлопна с юмрук по масата.

— Сега вече си спомних! Този тип беше забъркан в един инцидент с ИРА^[1] в Дюселдорф. Не сме се срещали очи в очи. Ние бяхме скрити, докато те даваха показания, но сега си спомних името. Той беше там. Защо ни е излъгал? Защо е помогнал на фон Сеект да избяга? Да не би да е внедрен?

— Не зная, сър — завъртя глава генерал Браун.

— Може и да е — обади се Кенеди. Другите присъстващи го погледнаха изненадано.

— Изясни се — нареди Гулик.

— Докато се ровехме из досието на Дънкан, хората ни се натъкнаха на сведения, че подготвяла някого, когото да изпрати да слухти при нас. Националната разузнавателна служба й дала телефон, на който този „някой“ да се обажда при необходимост. Преди четиридесет минути някой е звънял по телефона. Нашите хора са го прекъснали.

— Не можете ли да узнаете кой се е обаждал?

— Не и без да привлечем вниманието на онези от НРС. Но който и да е звънял, а аз си мисля, че това е бил тъкмо Търкот, не е стигнал до там, докъдето е искал.

— Защо не съм бил информиран за всичко това? — попита ядосано Гулик.

— Смятах, че мога и сам да се погрижа — отвърна Кенеди. — Все пак предупредих майор Прага да бъде нащрек с новоназначените.

— Няма що, голяма работа сте свършили! — кресна Гулик и метна папката върху масата. — Има ли някой тук, който възнамерява да ме държи в течение на нещата, преди да ги е оплескал до крайна степен?

Членовете на „Меджик-12“ размениха уплашени погледи, но никой не знаеше как точно да отговори. Гулик се успокои със същата бързина, с която бе избухнал.

— Искам да ми предадете всичко, което знаете за Търкот. — Той погледна монитора. — И коя е тая жена с наетата кола?

— Проверихме номерата на колата. Името й е Кели Рейнолдс. Журналист на свободна практика.

— Чудесно! — вдигна ръце Гулик. — Само това ни липсваше!

— Очаквам всеки миг да получа снимката й и подробно досие.

— Пуснете съобщение чрез вашите канали до полицията да я търсят. Никой обаче да не прави опит да ги спре. Искам да са само наши. Действайте!

— Получихме и доклад от Джарвис — продължи Кенеди. — Кели Рейнолдс го е интервюирала вчера вечерта. Джарвис й изпял любимата си песен, но тя била добре подготвена и го хванала натясно. Интересувала се най-вече от репортера, който спипахме преди две нощи на Бялата планина.

— Питам се защо е помагала на фон Сеект и Търкот? — промърмори Куин.

Гулик се надигна.

— Намерете я. Тогава ще разберем. Открийте също Търкот и фон Сеект и ги очистете. Това ще сложи край на въпросите.