Робърт Дохърти
Началото (33)

32.

Въздушното пространство над Невада

 

— Сега накъде? — попита Кели. Другите все още се оглеждаха уплашено, мъчейки се да привикнат с разкриващата се под краката им гледка. Вътре беше възтесничко, отдалечаваха се от Зона 51 в южна посока и постепенно набираха височина.

— Не зная — призна Търкот. — Измъкнах ви оттам и корабът-майка няма да излети поне още няколко седмици. Тъй че аз изпълних моята част. Вие кажете накъде.

— Към Нелис — намеси се Дънкан. — Аз мога да…

— Защо да не кацнем насред Лас Вегас? — предложи разпалено Кели. — Вестниците направо ще се побъркат! Спускаме се над фонтана на „Двореца на Цезар“ и ги шашваме.

— Ние не сме циркаджийска трупа — възрази хладно Дънкан. — А аз съм служ…

— Не! — прекъсна ги Нейбингър, който все още носеше дървената плочица. — Вие всички грешите. Трябва да отидем на мястото, където са отговорите.

— И то е? — попита Търкот.

— Великденските острови — Нейбингър посочи с пръст плочицата.

— Великденските острови? — попита Дънкан.

— Великденските острови — повтори като ехо Нейбингър. — От това, което прочетох, отговорите са там.

— Няма начин — завъртя глава Кели. — Трябва да излезем пред обществото.

— Съгласна — потвърди Дънкан. — Веднага щом кацнем, ще се свържа с президента и ще сложа край на това безумие. — Тя тупна Шулър по рамото. — Карайте към Вегас.

Пилотът се засмя с почти маниакално изражение, докато пръстите му шареха по контролните уреди.

— Госпожо, ако желаете, можете да ме застреляте, но по никакъв начин не можем да стигнем до Вегас.

— Защо? — наведе се заплашително Търкот.

Пилотът разпери ръце.

— Защото аз вече не управлявам това нещо.

— А кой? — настоя Търкот.

— Ами то си лети само.

— Къде отиваме, в такъв случай? — попита Търкот.

— Летим в югоизточна посока. Повече и аз не знам.

— Имате ли радиовръзка? — намеси се Дънкан. — Мога да повикам помощ.

— Не, госпожо — отвърна Шулър.

 

 

— Куин, дай ми посоката — изсумтя Гулик в микрофона, докато „Аврора“ набираше мощност.

Гласът на Куин прошептя в слушалките:

— Юг, сър.

— Чу го — обърна се Гулик към пилота, докато се настаняваше на втората седалка. — Давай на юг.

Самолетът се понесе по пистата и се издигна. През малкото прозорче Гулик все още виждаше планината, под която бе погребан хангарът с кораба-майка. Почувства, че болката в главата му се усилва.

— Не се предавай — прошепна си той. Даваше си сметка, че не могат да стигнат скакалеца, но поне биха могли да го проследят. Нали все някъде ще се приземи. Беше наредил навсякъде да ги чакат танкери с резервно гориво.

 

 

Кели коленичи до пилота.

— Имате ли карта на света?

Шулър кимна, премести ръка върху клавиатурата на лаптопа и повика на екрана географска карта на земното кълбо.

— Покажете ми къде точно са Великденските острови? — помоли Кели.

Шулър премести курсора през Тихия океан.

— Ето ги — рече той. — Навътре в океана край бреговете на Чили. Приблизително на около десет хиляди километра от нас в момента.

— Посока?

— Осемдесет и четири градуса.

— Изглежда, че ще трябва да ги посетим — независимо какво мислите по въпроса. Колко време ще ни отнеме пътуването?

Шулър направи бързи изчисления.

— Около час и половина при настоящата скорост.

— Е, след като разполагаме с известно време, защо да не опресним знанията си. Време е за лекция, професоре. Какво пише в плочиците за Великденските острови?

Нейбингър седеше, кръстосал нозе на пода, с положено върху коленете ронго-ронго.

— Успях да разчета само малка част… — заговори развълнувано той и надникна в бележника си в скута.

— Чакай малко — спря го Търкот. — Да не започваме отново играта с гатанките. Кажи ни само какво пише, без да изпадаш в ненужни подробности.

Нейбингър очевидно не беше никак доволен от един толкова ненаучен подход към неговите разкрития, но въпреки това кимна смирено.

— Е, добре. В началото се споменават някакви могъщи същества от небесата. Човеци с огнени коси — вероятно червени. Та тези червенокоси хора пристигнали и заживели на Земята на мястото, където „очите гледат в небесата“. Това е дословното описание. От това място управлявали след „месеца на помраченото небе“. Изминал неопределен период от време и хората с огнени коси се качили на своя грамаден кораб и заминали, за да не се върнат никога вече. Но техният… — Нейбингър спря в затруднение — не съм съвсем сигурен за значението на следващата дума. Може да означава „родител“, но тогава не се връзва с общия смисъл. Може би „страж“, или „защитник“ — останал и царствал. Дори след заминаването на хората с огнени коси, „малките слънца“ разнасяли словата на този… страж.

— „Малки слънца“? — попита фон Сеект.

Търкот си спомни „изтребителя фу“ в Небраска и побърза да разкаже на останалите.

— Значи тези обекти най-вероятно са свързани с кораба-майка и скакалците?

— Уверен съм в това — кимна Нейбингър. — Има и още, но е свързано с преклонението пред стража. За съжаление разполагам само с една плочица. Ако у мен бяха останалите, щях да зная повече.

— Че колко са тези плочици? — попита Кели.

— Казват, че на острова имало няколко хиляди — обясни Нейбингър. — Но повечето вероятно са били унищожени при пожари или използвани за огрев от мисионерите, които ги смятали за езически обредни символи. В момента са известни само двадесет и две. Предполагам обаче, че точно тази е била запазена в тайна от научната общност.

— И как е стигнала до Дълси? — попита Кели.

— Дълги години в „Меджик-12“ се занимаваха с активното изучаване на старите руни — сети се фон Сеект. — Никога не са стигали толкова далеч, колкото нашият добър професор, но въпреки това продължаваха да ги събират.

— В такъв случай може би „Меджик-12“ вече е пращал експедиции на Великденските острови? — предположи Кели.

— Възможно — съгласи се фон Сеект, — но тогава щях поне нещичко да чуя.

— Какво знаеш за Великденските острови? — попита Кели.

— Това е една от най-изолираните островни групи на Земята — заобяснява разпалено Нейбингър. — Открита е от европейците едва през 1722 г., точно по Великден, на което дължат и името си. Островитяните наричат главния остров Рапа Нуи.

— Отдалеченото местонахождение може би обяснява защо пришълците са решили да ги използват като своя база — добави фон Сеект. — Спомняте ли си онази част от плочката във Втори хангар, където се споменаваше, че не бивало да се намесват в делата на местните жители?

— А главният остров какво представлява? — попита Търкот.

Нейбингър прелисти няколко страници в бележника си.

— Островът е с форма на триъгълник, с по един вулкан във всеки от ъглите. Повърхността му е точно сто двадесет и четири квадратни километра. Почти няма удобни за акостиране брегове и тъкмо по тази причина е бил посетен толкова късно. Къс скала насред океана, без дървета — само трева. И естествено — добави усмихнато Нейбингър — прословутите статуи, издялани от невероятно твърдата магмена скала по склоновете на един от вулканите. Най-голямата от тях е висока десет метра и тежи деветдесет тона. Общият им брой е няколко хиляди и са разпръснати из целия остров.

— Виждала съм снимки на тези статуи — рече Кели. — Как са могли местните туземци да преместват толкова тежки предмети?

— Добър въпрос — кимна Нейбингър. — Съществуват няколко теории, нито една от тях не е достатъчно правдоподобна.

— В такъв случай — намеси се фон Сеект — може би червенокосите пришълци имат пръст в тази работа. Или пък са оставили нещо, с чиято помощ туземците са се справили с тази непосилна задача. Някаква антигравитационна платформа или магнитен…

— Има ли доказателства за съществуването на този страж? — прекъсна го Търкот. — Нещо от рода на скакалците, кораба-майка, или находката в пирамидата?

Нейбингър поклати глава.

— Не. Не знаем много и за миналото на тези островитяни. Нямаме представа защо са издялали тези статуи и как са ги отнесли до брега. Съществуват толкова много бели петна в историята на този остров. От време на време някоя археологическа експедиция открива по нещо, но все още недостатъчно.

— Значи и за нас има надежда? — рече заинтригувано Търкот.

— Може би стражът все още е там — предположи Кели.

— Надявам се, че там има нещо — добави Търкот, загледан през рамото на Шулър в екрана. — Защото някой вече ни диша във врата. И без това не вярвах, че генерал Гулик ще се откаже толкова лесно.