М. Ростовцев
История на Стария свят — Изтокът и Гърция (8)

VII. ДЪРЖАВЕН ЖИВОТ И КУЛТУРА НА ДРЕВНИЯ ИЗТОК ПРЕЗ II ХИЛЯДОЛЕТИЕ ПР.ХР.

II–то хилядолетие пр.Хр. има огромно значение за културната история на човечеството като време, през което, наред с културите на Египет и Вавилон, се зародили и високо се издигнали други нови култури, от които по-добре познаваме само две: егейската култура и малоазийската култура. Знанието ни за тях обаче още не е пълно и всестранно осветено; възможно е системните разкопки на изток, в Туркестан, в Персия и в Средна Азия да ни запознаят поне с още един тип култура — с оня, който е бил люлката на иранската цивилизация и то също тъй, както егейската и малоазийската са били люлка на културите на Фригия и Лидия, на Малоазийска и европейска Елада.

Все още слабо ни е позната най-старата култура на Мала Азия. Само един неин голям градски център е повече или по-малко системно изследван, именно Троя. Това изследване, почнато от Шлиман и продължено от Дьорпфелд, ни говори, че Мала Азия е имала своя период на богата неолитна култура и свое време на разцвет на медната и на раннобронзовата култура, от която са ония фини произведения на златарското изкуство, познати ни под името Приамово съкровище. Това ни кара да мислим, че и останалата Мала Азия е имала своя самостойна ранна култура през неолитния, медния и бронзовия период, каквато е имал и Северен и Южен Кавказ. Егейската култура, за която ще говорим по-надолу, е повлияла крайбрежните части от Мала Азия, а до известна степен и културата на Троя през втората половина от II–то хилядолетие. Но все пак и през това време троянската цивилизация си запазва своята самостойност.

В още по-голяма степен е своеобразна цивилизацията на великата хетска държава, чийто разцвет е през втората половина от II–то хилядолетие. Своеобразен е преди всичко самият тип държавен живот, съвсем неприличащ на типа, създаден във Вавилон и Египет. Той представлява от себе си типична федерация на планински племена, всяко от които си има свой укрепен център, своя крепост — орлово гнездо, свои богове и богини, своя местен цар-жрец, но всички признаващи суверенитета на един върховен цар, и то на онзи, в чиито ръце е бил ключът към малоазийското планинско плато — Богазкьой. В центровете на отделните племена, разбира се, не без странично влияние — от Вавилон и Египет по долината на Ефрат и през Сирия — се създала нова цивилизация на местни основи. Голямо предимство за хетската държава било това, че тя имала възможност свободно да използва богатите медни мини на Мала Азия и на южното черноморско крайбрежие и, може би, тя първа е почнала да разработва и железните мини в същите тези места и постепенно да заменя бронзовото оръжие с желязно и стоманено. Голяма крачка по пътя на прогреса било и това, че хетите заели писмото от вавилонците, като го пригодили към местните говори. Измежду многото клинообразни текстове, намерени в Богазкьой, особен интерес и значение има неотдавна издаденият кодекс на хетски закони, който се отнася приблизително към 1300 г. пр.Хр. Той ни показва ясно разнообразието на езиците, които се говорели в империята, нейния феодален характер и твърде важната роля, която играело а нея военното съсловие — царските офицери и войници, които били снабдени със земя и заселени в различни части на държавата, Хетският законник представлява несъмнено кодификация на обичайното право и не прилича на сборника от съдебни решения, издавани от шумерските и вавилонски царе. Хетското право се основава на частната собственост. Робството играе важна роля в страната. Икономическият живот ни се представя доста добре развит и цветущ; главната му основа е скотовъдството, но свободно се практикуват също земеделието и лозарството; важни са също така и занаятите, особено металургията. В тия закони се забелязва традиционният за Изтока опит да се затвърдят (фиксират) посредством тарифа максималните цени на предметите от първа необходимост — на металите, добитъка и земята.

Оригиналното в хетската цивилизация, нейният своеобразен вид, ясно личи също в паметниците на архитектурата, скулптурата и в по-дребните изкуства и занаяти, открити при разкопките особено при Кархемиш и Зенджирли в Северна Сирия и при Богазкьой в Средна Мала Азия. Архитектурата им е своеобразна — архитектура на дворци и на крепости. Един тип на тия дворци-крепости е намерен в Северна Сирия, а друг — в Мала Азия. Първият — в Северна Сирия, изглежда е туземен; последният — при Богазкьой, е жилищен тип, донесен тук от Средна Европа. Но главните художествени белези са еднакви и за двата строителни типа. Укрепените дворци са ниски и масивни, с яки кули, с ниски и тежки порти, които са фино декорирани и представляват най-очебийната черта на строежа, и с яки дебели стени. Своеобразна е и скулптурата им: или е декоративна скулптура, тясно свързана с архитектурата на дворците и крепостите: огромни фантастични животни, пазещи входовете в дворците и крепостите, и релефи, украсяващи стените; или е скулптура религиозно-политическа: редици богове на хетската земя и техни почитатели в сурови монотонни шествия, каквито виждаме, например, по стените на голямото светилище посред скалите около Богазкьой — Язълъ-Кая. Стилът на тия скулптури е далеч и от трагизма на вавилонската скулптура, и от изтънчената египетска изящност. В него имаме един своеобразен, реалистичен, тежък и груб стил на планинци-воини, в който се крият, обаче, богати възможности за по-нататъшно развитие и който силно е повлиял развоя на вавилонското изкуство. Отличителната му черта е тежката и важна тържественост. Характерна е голямата роля, която играе в религиозната скулптура Великата Малоазийска богиня — майката на хора и на зверове, войнствената пазителка на царя и държавата. Тя е явно доказателство, че цялата тая култура има чисто местен малоазийски характер. Характерна е точността, с която се предава етническият тип на населението и особеностите на облеклото му, на военния, гражданския и религиозния му бит.

Още по-интересно и по-важно за по-нататъшния развой на културния живот на човечеството е направеното в областта на културното творчество от страна на цял ред градове-държави, предимно в Крит, а по-късно и в Гърция на Балканския полуостров. И в Крит, и в Гърция сега вече ясно можем да проследим развоя на егейската култура от неолитната епоха чак до началото на железния век. Трудно е само едно: да се определи доколко бляскавият развой на тая култура през епохата на металите се дължи на египетското и вавилонско влияние. Запознаването с металите и развитието на мореплаването са с твърде голямо значение за културния егейски свят. И до сега още не знаем как и откъде са се появили първите метали в басейна на Егейско море, но няма съмнение, че са се появили в едно и също време с появата им в Египет и във Вавилония. Що се отнася ло мореплаването, трябва да отбележим, че формите на егейските кораби още от най-старо време са своеобразни и много се различават както от египетските, тъй и от финикийските. Писмото или наченки от него егейците са заели, може би, от Египет, но са го развили самостоятелно; възможно е, пак от там да са заели и грънчарското колело. Египетското влияние върху егейския свят личи и по-късно. Но това влияние е взаимно, защото и Египет черпи от културната съкровищница на егейското творчество. Връзките с Вавилон са по-непостоянни и по-слаби. От там егейците са заели може би метричната и теглилната си система.

Доколкото можем да правим заключения по разкопките през последните години в главните центрове на егейския свят и по сведенията, които ни е запазила най-старата гръцка епически поезия — Илиадата и Одисеята, възникнала, наистина, не по-рано от края на II хилядолетие, но пълна със спомени за славното минало на егейските държави, егейският свят бил съставен, както казахме и по-горе, от много градове-държави, управлявани от царе и от заобикалящата ги дружина. Царете и дружината водели пълен с подвизи и с приключения живот. Главното им занятие била войната и морската търговия, тясно свързана в това войнствено време с пиратство. Царете и дружината живеели в големи дворци със стотици стаи или в укрепени градове. Подчиненото им земеделско и скотовъдно население живеело разпръснато по територията на царствата. Търговците и занаятчиите се заселвали близо до двореца или до укрепения град на паря и то извън стените му. Царете и дружините на отделните градове били свързани с тесни дружески и роднински връзки с царете и дружините на съседните градове, образувайки нещо като едно голямо семейство. Като членове на едно семейство те често се посещават взаимно, заедно пируват, заедно се веселят, участват всички в жертвоприношенията и в религиозните игри. Поднасят си един на друг богати подаръци и си разменят изискани любезности. Чести са обаче и крамолите помежду им било за красиви жени, било за плячка, било за тъмни и мрачни престъпления в дворцовия живот.

В историческото развитие на егейската цивилизация най-характерното е това, че тя никога не е била нито затворена сама за себе си, нито нещо изключително, макар и да е била дълбоко своеобразна. Тя е експанзивна, подвижна и разнообразна и това е много естествено за цивилизация на търговци, воини и пирати. Такава цивилизация едва ли може да се свърже с някоя, коя да е, определена националност. Ние си я представяме не като една национална цивилизация, а като създадена от самите условия за живот по бреговете на Егейско море, в тесните долини на Егейските острови и на Гърция, сравнително бедни и неголеми по размери, сами тласкащи населението към морето, към близките съседни острови и по-нататък към страните на източните монархии да търсят там онова, което егейците не могли да намерят в своята не твърде богата природа. Ето защо много вероятно е носители на егейската култура по островите да са били едни племена, а на материка, т.е. в Гърция и в Мала Азия — други. Културата им обаче била една и съща.

Общо взето, тя може да се раздели на два главни и основни типа: единият южен и по-стар — критският, а другият северен, който е прието да се нарича микенски по името на града Микена в Пелопонес — град, изследван много по-добре от всички други егейски центрове. Разликата между двата типа изпъква най-ярко в плана и в начина на строеж на къщи и селища. Критската южна къща е съединение на двора с групираните около него стаи; микенската и малоазийската са стени, издигнати около огнището, което е център на жилището; тя е жилище с една стая с покрив и с една врата, предназначението на което е да се използва топлината на централното огнище. Типовете на селищата от тая цивилизация също тъй се различават помежду си: критяните са мореплаватели и островни жители, достатъчно защитени с флотата си, ето защо почти никога не са укрепявали градовете си; жителите пък на европейския и азиатския материк, страхувайки се винаги от съседите си, са заграждали двореца на царя и на дружината му, а понякога и целия град, със здрави и масивни стени.

Но и там и тук най-характерно е самото развитие на селището във вид на град, който бързо приемал благоустроен и културен вид: с павирани улици, с многоетажни къщи, с канализания и с други санитарни приспособления, непознати на Изтока с неговите грамадни селища от селски тип, групирани около двореца и храма. Животът на егейците се развивал сред ло-гъсти маси и ето защо е създал селища от оня тип, който сме свикнали да наричаме градски. Животът на гъсти маси е много естествен за хора, чието главно занятие е търговията в промишлеността, за хора, живеещи в страна, в която няма простор за разселване по богати речни долини и в която сравнителната бедност на тия долини е позволявала на населението да живее на гъсти маси само в градове, където не е наложително да се живее изключително с обработване на земята. Друга особеност на егейските градове е това, че в тях нямало храмовете на Изтока — грамадните дворци, построени в чест на боговете. Егейският култ, както изглежда, е бил преди всичко култ на природните сили, олицетворени в образа на Великата богиня — майката на боговете и хората. Светилищата й са повечето пъти в пещери или свещени дървета или пък малки параклиси в дворците. Друга форма на култа е бил култът на покойниците-герои. На тях егейците не са строили пирамиди, но гробниците им, във форма на пчелни кошери, покрити с купол и дълъг коридор за влизане, скрити под могили, по своеобразието на художествената си идея ни най-малко не отстъпват на египетските пирамиди.

Най-после като важна особеност на егейците може да бъде отбелязана липсата у тях на стремеж да създадат нещо грамадно, нещо, което да притиска със своята мощ; егейците обичали да строят малки, пъстри и изящни постройки. Скулпторите им не са работили над колоси на богове и герои, а архитектурата им никога не си поставяла за цел да издигне пирамида или да нареди безброй колони в някой храм, върху капитела на всяка една от които да могат да се поместят стотици хора. Дворците в Кнос, Фест, Микена и Тиринт заемат големи пространства. Те са просторни, в тях има многобройни малки стаи, много дворове, което се обяснява с това, че в дворците живеели заедно много хора: царят, придворните му, дружината му. Дворовете на егейските дворци са широки, защото в тях се събирали винаги много хора, търсещи въздух и светлина и защото служели и за общия живот на дворцовото население: за култа му, за игрите му и за военните му паради. Дворецът е голям, защото той е целият град с многобройното му и пъстро население, но не е колосален. Единствената учудваща с размерите си част от двореца е дворът за зрелищата: първият опит да се създаде театър. Всичките тия особености говорят, че типът на живота на егейците съвсем не прилича на източния и че е бил по-близък до оня тип, който по-късно създаде Гърция — бил е по-демократичен. Хората живеели масово; за масата има само един главатар, като царицата в кошера; и все пак масата живее един общ с него живот. Не е тъй на изток: тук царят-бог живее във великолепното си уединение като обект на поклонение и култ. Животът на егейските царе бил по-близък до живота на простосмъртните. Царят не е могъл, пък и не е искал да се отделя от другарите си по нападения и от съдружниците си в търговията; за тях и за техните жени той не е бил и не е могъл да бъде бог. Едва след смъртта си той, като най-добрият, най-силният и най-храбрият, ставал герой, а гробницата му ставала храм.

Човещина, индивидуалност, отсъствие на притискащо великолепие и царствено величие у царя-бог, пред когото поданиците му да са само жалки пясъчни зърна от пустинята пред лицето на слънцето; бликаща струя енергия и веселие, жажда за живот и радост, омая от морето, от слънцето, дърветата и цветята, игри и боеве — ето с какво е пълно егейското изкуство — тъй живо и бляскаво. На покъщнината, по стените на всеки дом, по предметите за украса и навсякъде е възпроизведен живот в най-разнообразните му прояви; егейците не обичали да изобразяват отделни лица, нито пък са ни завещали портрети, а предпочитат масите и при това не редици с еднообразни фигури, а свързани помежду си групи, пълни с движение. Пълен е с живот и безличният им, капризен и безкрайно разнообразен орнамент, който черпи материал за формите си навсякъде — и в природата (цветя, морски животни, и колкото по-странни, толкова по-добре: полипи, октоподи, хвърчащи риби, миди), и извън нея; всичко това той предава обикновено в една изящна геометрична спирала.

Ето затова творбите на егейския свят ни поразяват със свежестта си и с необикновеността си, особено след тържествените произведения на Изтока — по-изтънчени в Египет, по-драматични във Вавилон. Понякога те са само нахвърлени импресионистични, а понякога детски, често дори наивни. По дворцовите стени, на съдовете за покъщнина и по украшенията егейските художници обичат да изобразяват онова, което се върши в обширните дворове на дворците: игрите на младежта в чест на бога, акробатичните им упражнения с разярени бикове, които те прескачат, стараейки се да ги хванат за рогата; танца на жени в чест на Великата богиня и възторжения им танцов екстаз; процесията на пийнали жътвари, връщащи се по домовете си и прославящи с песни великата майка-земя; прегледа на войските от героя-цар. Но егейското изкуство ни отвежда и извън оградата на царския дворец; то ни представя в пълни с живот картини: лов на бикове в гората с мрежи, обсада на крепост на някой малък съседен княз, докарването с кораб на първия кон в безконния Крит, погребална процесия и сцени от погребалния култ. И във всичко това няма нито сянка от някаква условност, няма традиция и почти няма повторения; всичко блести с поразителното си разнообразие на боите, положени една върху друга или една до друга в най-неочаквани съчетания и с безспирен стремеж към все нови и по-нови отсенки.

Има нещо извънредно много поучително в това, да се сравни тази първа европейска цивилизация с най-изтънчената, най-величествената и най-завършената източна цивилизация — цивилизацията на Египет от епохата на XVIII–та династия — епохата на национално възраждане и на създаване на мощна държава.

Тъкмо през този период египетската култура бе достигнала до най-високата точка на своето развитие. Наистина, много бе постигнато и по-рано. Доведената до най-крайните възможни предели на развитие техника е била вече в услуга на фараоните от XVIII династия; те разполагали вече, през това време, с безброй много опитни и основно познаващи работата си занаятчии и художници. В тази насока Египет през епохата на XVIII династия не ни е дал почти нищо ново. Той само се задържал на предишната си висота и отчасти доразвил старото. Малко ново е създадено през това време и в областта на архитектурните форми и на орнамента. Тук има дори неща, взети отвън — от егейския свят, с който Египет през XVIII–та династия се намирал в постоянни и оживени връзки. Но, общо взето, Египет през това време не бил твърде склонен да заимства. Той все още си живее със своите, разработени от него самия, форми. Онова, което ни поразява в Египет през XVIII династия, то е новият мощен порив към творчество, новите разнообразни съчетания на старите мотиви във величествени паметници, завършеността и красотата в изпълнението както на отделните части, тъй и на пялото. Египет през тази епоха разбрал как да използва всички свои придобивки от миналото и да създаде паметници с вечна и светла красота: могъщи и красиви, грамадни и стройно-пропорнионални, хармониращи с природата и пълни с омайващи подробности.

Най-великото създание на XVIII династия са величествените храмове на боговете, особено в столицата на царството — Тива. Грамадният храм на Амон в Карнак (съвременно име на Тива) ни поразява не само със своите наистина единствени в света размери, не само с колосалните си колони, обелиски и статуи, но и с майсторството, с което са разрешени цял ред нови строителни задачи. Ще споменем, само за пример, знаменитата проста и заедно с това пълна със светлина двуетажна зала в него, макар и да е била завършена по-късно — при царете от XIX династия. Нека споменем също тъй и залата на Тутмос Ш, в която в живопис и в релеф великият завоевател е разказал на зрителите в цял ред интересни образи за заслугите си в областта на икономическия живот на Египет, за аклиматизираните от него в Египет нови растения и животни. Съвсем друго впечатление произвежда Луксор (съвременно име) — вторият запазен до наши дни храм на Тива, построен от XVIII династия. В него няма онова натрупване на частите, каквото има в Карнак. Той не прави впечатление на град на боговете като Карнак. Пред нас се представя едно красиво и стройно, могъщо, но не учудващо с размерите си жилище на великия бог на Египетската империя — просто и ясно в плана си, завършено в подробностите си. Твърде интересен е и храмът, построен в тиванския град на мъртвите от царицата Хатшепсут (съвременното му име е Дейр-Ел-Бахри) в чест на Амон, Хатор и на бога Анубис и в памет на великия баща на Хатшепсут — Тутмос I. От една долина по ската на планината се издига величествена рампа, водеща последователно към две широки тераси, заобиколена с красиви портици. В дъното на втората тераса в една скала се намира светилището. По стените безброй светнали с боите си релефи разказват с всички подробности деянията на царицата и главно за похода й в страната на чудесата Пунт за аромати, дърво, слонова кост, злато, нови животни и растения. Четвъртият велик паметник от тази епоха — погребалният храм, построен от Аменхотеп III в Тиванския некропол, единствен остатък от който са величествените колоси на Мемнон (гръцка преработка на името Аменхотеп), за жалост е съвсем разрушен от един от фараоните на XIX династия — Рамзес II.

В скулптурата най-видно място заемат статуите-портрети на фараоните от XVIII династия — не по-малко величествени от статуите от епохата на пирамидите и на XII династия, а при това още по-индивидуални и по-изтънчени по техника. Съвсем в духа на XVIII династия е и една от последните велики творби на египетската скулптура и архитектура: пещерният храм на царя Рамзес II в Нубия (Абу-Симбел). Четири огромни статуи на фараона в гордо величие, гледайки към Нил от пясъците на пустинята, пазят входа на обширната пещера-храм. И тук, както и в Дейр-Ел-Бахри, поразителна е не само оригиналната идея, но учудва и майсторското изпълнение, умението да се създаде едно хармонично цяло от скалата, мощната река и пустинята, и в това съчетание да се изрази величието и силата на царете-владетели на великата държава. Към епохата на XIX династия се отнасят и тънките, красиви скулптури на царя Сети I в построения от него погребален храм в Абидос.

Посред това тържествено, класическо изкуство на Египетската империя изпъква и прави впечатление недълговечното, но крайно интересно изкуство, създадено от художници, които са работили за Ехнатон под негово ръководство, Новото и оригиналното в това изкуство не е богатата живопис в двореца му, пълна с живот и движение, пълна с тънък усет за природата и с идилична до известна степен отсянка: по подовете — орляци гъски всред оригинално предадената блатна растителност на Делтата, по таваните — нарисувани кацнали в разляла се извън бреговете плитка вода ята гълъби, или пък котка, дебнеща някаква птица. Всичко това е било познато и през по-раншните епохи на египетското изкуство и е последващо развитие на мотиви, отдавна известни и любими на египетските художници. Новото в изкуството през епохата на Ехнатон е безжалостният реализъм, с който скулпторите изобразявали царя, жена му, децата му и приближените му. Новото е и страстната религиозност, оня патос във вярата, който излъчват всичките тия фигури и, главно, фигурата на самия цар: болезнен, слаб, почти грозен, съвсем невеличествен, но с пламтяш религиозен ентусиазъм, преизпълнен с вътрешен огън.

Чудната тънкост при работата на дребните изкуства през тая епоха се вижда от неотдавна направените открития в гроба на Тутанкамон, приемника на Ехнатон. Някои от погребалните статуи се отличават с хубава фина изработка. Но най-интересните и красиви работи са предмети за бита — столове и легла, колесници и миниатюрни шкафове, облекла и съдове от най-разнообразно естество. Посредством една твърде сложна техника, която е съчетание на рисуване (или позлатяване) и инкрустиране, всички тия предмети светят с хубостта на своите пъстри цветове. Рисунъкът е майсторски, току-речи съвършен, с всичките традиционни особености на египетското изкуство, композицията е ясна и напълно хармонична. Велики артисти, с вековна традиция зад себе си, са работили, за да сътворят чудесата на Тутанкамоновия гроб.

Същите особености, които открихме в онова египетско изкуство, което бе в услуга на царете и държавата, намираме и в паметниците на изкуството, които са украсявали живота на поданиците им, особено живота на най-близките сътрудници на царете — великите везири, главнокомандващите, управителите на презморските владения. Грамадни богатства като реки се вливали в Египет. Царе, жреци, чиновници — всички живеели изтънчен, разкошен живот. Те имали възможност да си доставят всичко, което е създавал и им поднасял тогавашният културен свят. Преобладава местното, египетското, националното; но наред с него виждаме, че Египет е влязъл вече в състава на тогавашния цивилизован свят и отсега нататък той е само част от него, при това част, която единствена е претендирала не само за политическа, но и за културна хегемония. Съобразно с това се променя и обшият държавен живот. Сега, като велика вече културна империя, осланяща се на силната си постоянна войска и на целесъобразното използване на платежните сили на поданиците си, Египет вече не е могъл да живее с държавния живот от епохата на XI и XII династия. Както Вавилон през времето на Хамурапи, така и Египет през времето на XVIII династия става вече държава с развито бюрократично устройство. Пълни господари и разпоредители със съдбините на Египет си остават все още парете, но в техния облик политическото и военното им значение сега вече преобладава над религиозното. И сега все още са богове или синове на боговете, обаче преди всичко са политически и военни водачи на освободената от чуждо иго нация, която в националния си порив успяла да създаде една велика и могъща империя.

Нека се отбележи също така, че правото на частна собственост, което започнало да се признава дори при Старото царство, станало по време на Средното царство редовен институт, закрилян от закон и от религия.