М. Ростовцев
История на Стария свят — Изтокът и Гърция (25)

XXIV. СВЕТОВНАТА МОНАРХИЯ НА АЛЕКСАНДЪР ВЕЛИКИ И ПОЛИТИЧЕСКАТА ИСТОРИЯ НА ГРЪЦКО-ИЗТОЧНИТЕ ОБЩЕСТВА ПРЕЗ III В. ПР.ХР.

След като Александър завладял Персийската монархия, пред него се изправил въпросът за бъдещето на грамадната държава, която попаднала под върховното му и безконтролно управление. Ние не знаем как е мислил Александър да организира световната си държава. Пък едва ли и сам той е имал ясна представа за това. Смъртта го настигнала във Вавилон в 323 г., когато той още не смятал военната си задача, задачата на завоеванието, за завършена. Още в навечерието на тъй неочакваното и за него самия заболяване и на смъртта си той се готвел за поход в Арабия, за да я завладее — нещо необходимо от негово гледище може би не само за да осигури малоазиатските граници на империята си, но и за да може да продължи своя план да завладее Индия. От друга страна, на романтичната Александрова натура може би не били съвсем чужди и мечтите, някога си въодушевяващи Темистокъл и Алкивиад и след това станали цел на Пир, епирския цар, мечти да присъедини към държавата си западното елинство. А този план неизбежно би го въвлякъл в борба с Картаген и с италийските племена, в това време вече организирани в редица силни държави.

Ето защо няма нищо чудно в това, че Александър, когото още неговите съвременници нарекли Велики, се е интересувал не толкова от организационни въпроси, колкото от чисто военни и от въпроси, засягащи основите на личната му власт. Държавата си той управлявал отчасти според традициите на Персийската монархия, а отчасти посредством временни чисто военни органи: оставял за управители на завладените страни командири на отделни части от войската си с главна задача да държат в подчинение поверените им области и да доставят на Александър средства за изпълнение на по-нататъшните военни планове.

А най-много го интересувал въпросът за по-нататъшното развитие на военните му сили и за средата, от която ще може да комплектува нов команден състав за армията си и да избира помощници за управлението на държавата. Както и в началото на похода си, той малко се доверявал на гърците, чиито политически идеали си оставали предишните и в които сам Александър и неговата власт будели чувства не на възхищение, а на омраза. Оставали му само македонците. Но ресурсите на Македония не били нещо неизчерпаемо, и човешкият запас на тази не тъй голяма страна бил ограничен. Ръководната роля, разбира се, трябвало да си остане в ръцете на македонците, но в помощ на тях необходимо било да се намери и друг елемент, също тъй като тях годен за постигане на Александровите военни и административни задачи.

Най-подходяш такъв елемент Александър намерил в лицето на иранците — все още войнствена и силна напия, свикнала да воюва и умееща да управлява. В срещите си с иранците по бойните полета Александър се научил да зачита военните им качества, а в управлението си на Изтока се запознал с административния им талант и се научил да цени дейната им работа по организацията на завладените от него персийски сатрапии. Изхождайки от тези си наблюдения, Александър си поставил за цел да сближи тези два най-дейни елемента в държавата си — македонците и иранците, дори нещо повече — да ги слее в едно цяло поне във войската и в управлението. И така, той превръща войската си в иранско-македонска, започва да назначава иранци за военни управители на сатрапиите, а сам се оженва за една хубава персийска девойка — Роксана. Генералите му, офицерите и войниците и те почнали да следват неговия пример, та броят на такива смесени бракове бил вече твърде голям.

Александър се стремял да обедини в своето лице великия цар на Персия и царя на малкия македонски народ. Ние сме склонни да гледаме на тази му задача като на утопия. Не било нещо мъчно да се създаде ирано-македонска династия, но да се изгради властта й върху ирано-македонска аристокрация и върху ирано-македонска войска едва ли би било в границите на човешките възможности. Премного различни били преди всичко историческите традиции на двата народа и на тяхната от векове създала се психология. Планът обаче сам по себе си е много характерен за гръцката мисъл ца онова време и бил съвсем в духа на Платоновите политически утопии. За теоретичния ум на гърка нямало нищо невъзможно, стига само чисто логичното му построение да е стройно и красиво.

Вторият въпрос, който също тъй силно интересувал Александър, бил въпросът за характера на неговата власт. Баща му Филип съвсем и не си задавал такъв въпрос. Той бил законен цар на Македония, защото наследил властта от прадедите си и бил признат от македонския народ. Гърците управлявал като техен, избран от тях главнокомандващ. Но за Александър, царя на царете на една световна държава, това било малко. Царската власт на Изток, както знаем, е тясно свързана с религията и голяма грешка би било, ако се наруши тази връзка. Обаче и религиите в Александровата държава станали много и всяка една от тях по своему решавала въпроса за божествеността на царете. Ние не знаем как е разбирал този въпрос сам Александър. Разбирал ди го е той рационалистично, като Аристотедов ученик, разрешавайки го като въпрос чисто политически, или в него са звучали мистичните струни на гръцкия гений, който не вижда определена граница между божественото и човешкото и който напълно признава възможността бог да се въплъти в човек, ние и това не знаем. Склонни сме обаче да мислим, че Александър не е гледал на себе си като на простосмъртен, и то не само поради това, че е бил цар и далечен потомък на Херакъл. Човекът винаги особено силно е склонен към мистична мисъл, когато смъртта всеки ден виси над главата му, когато успехите му са безкрайни и когато близките му го заобикалят с такова ласкателство, което в стария свят, а особено на Изток, взима формите едва ли не на чисто богопочитание.

Религиозните тенденции на времето и на Изток, и на Запад, и те от своя страна са благоприятствали, без съмнение, да се развият у Александър такива чувства. Видяхме в XI глава, че понятието божество през тази епоха все повече и повече се одухотворявало и изгубвало местния си отпечатък, откъсвало се от нацията. Видяхме как възникваха, не във връзка с държавата, една след друга цял ред религиозни общини, обединени помежду си само чрез вярата в един бог и чрез изпълнение на един общ култ. Не е било необходимо в това време бог да е непременно Зевс или Амон, или Аура-Мазда, или Йехова; често той е бил просто Бог. Ето защо и Александър спокойно е могъл да вярва еднакво както в Аполоновия оракул в Дидима, така и в Амоновия в Египет, от една страна, и на вавилонските жреци — от друга, толкова повече че те всички до един му говорели, че произходът му е божествен. Няма съмнение, че в в божествеността на Александър са вярвали и огромните маси население в държавата му. Легендата за божествения Искандер и досега още е жива сред народите на иранския свят. Разрухата на Персийската монархия при един само допир до нея от страна на младия македонски цар наистина трябва да е била чудо в очите на мистично настроените източни народи; не е могла тя да не порази въображението и на гърците, особено на малоазийските, които били готови да отдават божеска почит дори на Лизандър и на Агезилай. Походът на Александър в Индия за тях наистина е бил повторение на божественото завладяване на Индия от Дионис. И тъй, няма нищо чудно в това, че Александровата власт официално била обявена като божествена власт; на Александър навсякъде почнали да отдават божески почести и всичко това било признато от цялото население на държавата му. Рационалистите и скептиците в Гърция могли да се усмихват и подигравателно да отговарят на Александровите искания да бъде признат за Бог; божествеността на властта му от това не ставала по-слаб и по-малко действителен фактор в живота на държавата му, дори и ако приемем, че сам Александър не е вярвал в нея.

След смъртта на Александър, който при това не оставил и пълнолетен законен наследник, въпросът за по-нататъшното съществуване на незавършената му световна монархия се изправил с най-голяма острота. Животът на световната държава досега бил тясно свързан с личността на самия Александър. Държавата му била изкуствено създадена и с чисто военен характер. Обединителните сили в нея били слаби, а разпокъсващите — големи. Видяхме как тия сили на разпокъсване и разлагане действаха вътре в Персийското царство до завладяването му от Александър. Гърция гледала на подчинението си на Македония като на робство и подчертала това веднага след Александровата смърт, когато Македония се видяла принудена да я държи покорна и при това със сила. Обединителният елемент в държавата била само войската, особено македонската войска с наследената й преданост към македонската династия. Обаче легитимизмът на войската и нейната привързаност към законния й цар не могли безкрайно да поддържат обединението, особено когато македонската династия изпаднала в положението да бъде представлявана от слабоумен юноша и младенец.

Законен Александров наследник можел да бъде или Филип Аридей, доведеният брат на Александър, или синът му от брака с Роксана, роден след смъртта на Александър. А личното честолюбие и жаждата за власт у Александровите генерали били по-силни от предаността им към македонската династия. Много естествено при такива условия след смъртта на Александър започнал продължителен период на борби между генералите му, в които борби въпросът да се подкрепят правата на престола на единия или другия наследник постепенно оставал на заден план, а се изправял въпросът ще съществува ли и занапред цялата Александрова империя, или пък ще се раздели на отделни части, в които да се наместят като управители бившите му най-близки сътрудници и помощници. В тия сложни борби постепенно загинали всички наследници на Александър, членовете на македонския царстващ род, отстранени ту от едни, ту от други Александрови генерали, които искали сами да станат негови приемници и единствени носители на властта в световната му монархия.

Но пито един от тях нямал нито достатъчен талант, нито нужното влияние сред войската, та да накара цялата войска да му се подчини, а останалите Александрови генерали да признаят върховната му власт. Против всекиго от тях се образували силни коалиции от останалите командири на части от Александровата войска, намиращи се в различните области на империята му, и почти всички загивали от насилствена смърт. Тъй изчезнали един след друг Пердика, Антипатър, Полиперхон. Най-много се доближил до изпълнението на мечтата си за единна империя под негово лично управление един от най-талантливите Александрови генерали — Антигон Едноокият, който имал способен помощник в лицето на сина си Деметрий Полиоркет („завоевател на градове“). Но и неговата власт не била призната от другите пълководци на отделните сатрапии: Лизимах (управител на Тракия), Селевк (управител на Вавилония), Птолемей (управител на Египет) и Касандър (управител на Македония). Тяхната коалиция нанесла в боя при Ипсос (301 г.) в Мала Азия решителен удар на Антигон, който сам паднал убит в този бой.

Боят при Ипсос вече напълно решил въпроса за съществуването на единната Александрова монархия. Тя се разложила на съставните си части, между които с най-голямо значение били: Сирия, в състава на която влезли всичките източни части от Александровата монархия, включително и части от Мала Азия; Египет и Македония. В Сирия се закрепила династията на Селевк — Селевкидите; в Египет династията на Птолемей Лат — Птолемеите, или Лагидите; в Македония, под чиято зависимост останала и Гърция, след дълги и кръвопролитни борби се закрепила династията на Антигонидите — потомци на Антигон Едноокия. В Египет и в Сирия „царете“ на тия държави (тази титла те приели в 307 г.) оправдавали властта си с правото на завоевателя, като приемници на Александър, но оставали чужди на управляваните от тях страни. Крепели се на власт с помощта на наемните си войски. Населението им се покорявало също тъй, както се покорявало и на предшествениците им, т.е., като свиквало малко по малко с тях и като се примирявало с мисълта за неизбежността на властта им и на властта на съпровождащите ги гърци и македонци. В Македония новата династия на Антигонидите се смятала законна приемница на Филиповата династия и постепенно спечелила доверието и подкрепата на населението. За закрепването на тези три династии много съдействало и това, че те владеели страни, отдавна вече свикнали на абсолютен монархичен строй.

И трите първи държави, които обикновено се наричат елинистически (с това име се нарича в историята цялата епоха след Александър до завладяването на Изтока от Рим), особено в началото на съществуването си, мечтаели за политическа хегемония и за възстановяване на световната империя. От друга страна, покрай тия си стремежи всяка от тях имала и свои по-близки задачи, свързани с миналото на страните и с икономическите им нужди (вж. по-долу). Всичко това довеждало до постоянни войни помежду им и в резултат всяка една от тях поотделно отслабвала и от състава им се отделяли нови независими държави, и то пак такива като тях, военни монархии.

Първата и най-важна задача на Египет била да осигури безопасността на самия Египет — основата и изворът на политическата мощ на Птолемеите. Постоянна опасност за Египет било това, че плоското му крайбрежие, устието на Нил, било отворено откъм морето за всекиго, който би се доближил със силна флота; освен това Египет можел лесно да бъде превзет и по суша от онзи, който би завладял палестинското и финикийското крайбрежие. Ето защо за Египет, както още в епохата на фараоните, било крайно необходимо да разполага със силна флота, с добра морска база в Египет и по възможност да доминира над палестинското и финикийското крайбрежие. По тези причини, т.е. поради изтъкнатите условия, ключ на Египет и на неговата столица станала основаната от Александър гръцка Александрия с превъзходното й полуизкуствено пристанище и със здравите й стени. При Александър и при Птолемеите Египет решително насочил погледа си към морето и става вече напълно средиземноморска държава. Богатството му се крепяло на износа и на ролята, която играел Нил, като удобен и евтин търговски път за Египет и за Централна Африка. Пак към Нил през пристанищата на Червено море се насочвали и продуктите на Арабия, в чиито пристанища била съсредоточена и част от търговията на Предна Азия с Индия. Поради това една от първите грижи на Птолемеите била да развият и да защитят Александрия и да осигурят на египетската търговия свободен и широк пазар.

Обаче тези задачи неизбежно водели към конфликт преди всичко със Сирия, бившето Персийско царство, с държавата на Селевкидите. Да има под своя власт цялото палестинско, финикийско и сирийско крайбрежие, а също тъй и крайбрежието на Мала Азия, за Сирия било също тъй важно, както и за персийските царе. Без това тя би станала чисто континентална азиатска държава без връзки с гръцкия свят, и сирийските царе не биха имали възможност да попълват македоно-гръцката си армия с гръцки и македонски наемници. Иранското население в държавата никога не е било опора на властта им. При това иранските части от бившето Персийско царство много скоро се отделили от Сирия. Оттук водят началото си постоянните войни между Селевкиди и Птолемей за Палестина, Финикия и Южна Сирия и оттук е съперничеството им в Мала Азия, крайбрежието на която постоянно минавало под властта ту на Сирия, ту на Египет. С една дума, успехът в борбата минавал ту на една, ту на друга страна и никога не бил решителен. Силите на противниците били приблизително равни. При първите Птолемей — Сотер, Филаделф, Евергет и Филопатор успехът бил на страната на Птолемеите. Те създали голяма империя с много външни владения в Палестина, Финикия, Южна Сирия, Южна и Средна Мала Азия и покрай бреговете на проливите. Във втори век, при Птолемеите Епифан, Филометор и Евергет II, успехът преминал на страната на Селевкидите и Египет бил изправен пред възможността отново да стане провинция на предноазиатското царство. Изобщо, повторила се историята на борбата на Египет с Предна Азия през времето на XVIII династия, а след това на Асирийското и Персийското царство.

Борбата на Египет за морските пътища и за хегемония над морето го довела до конфликт с гръцките градове-държави, особено с Атина и с гръцките острови в Архипелага. В борбата си с Македония и със Сирия за Егейско море Птолемеите се придържали към старата политика на Персия, политика, възприета по-сетне и от Рим. Те се обявили за защитници на свободата на гръцките градове, макар че вътре в държавата си държали гръцките градове в Мала Азия и по островите в пълна зависимост от себе си. Тази именно политика на Птолемеите въоръжила против тях македонските царе. От 283 г. в Македония се закрепил за известно време синът на Деметрий Полиоркет Антигон Гонат, след когото се изредили още няколко енергични и талантливи царе (Антигон Дозон, Деметрий, Филип V). За Македония било много важно да задържи Гърция под властта си, защото иначе тя би била съвсем отворена за нападения откъм морето. А за да може да владее Гърция, трябва да е господарка и на Егейско море. Оттук пък постоянните конфликти на Македония с Египет. Главен обект на борбата било кой да е начело на съюза на гръцките острови в Егейско море, първенство, което на няколко пъти преминавало от Македония към Египет и обратно.

Непрекъснатите войни поглъщали ресурсите на изброените три ръководни държави в елинистическия свят, изтощавали ги и ги обезсилвали за борбата с все повече засилващите се в тях центробежни сили. Най-пъстрата и най-разноплеменната от трите държави — Сирия, пострадала най-много. Най-напред се отделили от пея старите сатрапии на Персийското царство в Мала Азия: Армения, Кападокия, Понт и Витиния (280 г. пр.Хр.), които още през персийската епоха всъщност били само васални царства. Навсякъде възникнали династии на местни леко елинизирани царе, които се стремят да завладеят и гръцките градове, намиращи се в границите на царствата им. Властта им имала обикновения за Изтока характер — абсолютна монархия. Най-елинизираното от тия царства била Витиния със своето тракийско население и с многото си стари гръцки градове по бреговете на Черно и Мраморно море.

Политическият живот на Мала Азия се усложнил още повече с появата на келтите (гърците ги наричали галати), които преминали тук от Балканския полуостров, където с тях упорито се борила Македонската монархия. Галатите (278–277 г.) успели да си пробият път дълбоко в Мала Азия и се закрепили там по равнините на Фригия, като образували силен съюз от няколко племена под първенството на племенните царе или князе. Оттам те постоянно нарушавали мира в Мала Азия, като вършели чести грабежи, убийства и опустошения и нарушавали иначе добре наредения търговски и промишлен живот на страната. Селевкидите нямали сили да се борят с тях. Ето защо малоазийското население само се заело да брани териториите си от страшните варвари. С това в доста голяма степен си обясняваме защо са се отделили от Селевкидската монархия гореизброените части на Мала Азия и защо са си образували те свои самостоятелни държави.

Една от тези самостойни малоазиатски държави било и Пергамското царство. През време на борбата на Александровите генерали против Антигон Едноокия един от генералите — Лизимах, избрал за своя опорна точка в Мала Азия малката гръцка крепост на бреговете на река Каик — Пергам с господстващо положение над цялата долина на Каик и отдавна управлявана от гръцки тирани, по-рано васали на персийския цар. Лизимах поверил защитата на крепостта на един от офицерите си — полугърка Филетер. В крепостта имало и голяма сума пари — военната хазна на Лизимах. Когато Лизимах влязъл в борба със Селевк, в която Лизимах загинал, Филетер се обявил за независим владетел (283 г.) и предложил на Селевк да му помага. Оттогава именно Пергам вече съществува като отделна държава, отначало васална на Сирия, а след това (от времето на Евмен I, 263 г.) като съвсем независима.

Закрепването си тя дължи на решителната и изкусна политика на Филетер и на наследниците му Евмен I и Атал I (241–197 пр.Хр.). Те и двамата успели да спечелят любовта на гърците в северозападната част на Мала Азия благодарение на смелата си и тактична борба с галатите, от които съумели да запазят както своята област, така и централната и южната част от Мала Азия. Наред с всичко това, благодарение на разумното и добро стопанско управление, повдигнало се и благосъстоянието на царството им, а чрез това си осигурили средства постоянно да могат да имат и силна наемна войска и добра военна флота, нещо, което от своя страна им дало пък възможност изкусно да могат да лавират между Египет, Сирия и Македония и постепенно да разширяват територията на царството си. Те първи също тъй оценили силата на Рим и осланяйки се на него, през II в. пр.Хр. станали господари почти на цяла централна и южна Мала Азия, като присъединили към територията на царството си сирийските и египетските малоазийски владения.

Малко по-късно от Мала Азия и Средна Азия напълно скъсала връзките си със Сирия. В 250 г. от Сирия се отделя и полугръцката Бактрия, а в 248 г. и територията на старото Мидо-Персийско царство, завладяна от полуномадския народ с ирански произход — партите. Партите основали в Средна Азия силно царство, слабо елинизирани, което впоследствие станало страшилище за източните провинции на Сирия, а още по-късно — най-силният и най-опасният съсед на Римската империя.

Центробежните сили вършели безспир своето дело и в Гърция. Македония всячески се стараела да затвърди властта си в Гърция и да превърне гръцките градове — държави в административни единици на Македонската монархия; тези й усилия обаче не дали никакви трайни резултати. В Гърция против Македония работели и Египет и Сирия, повдигайки все нови и нови въстания тук. В борбата с Македония важна роля играла и Спарта, която никога не е влизала в състава на Македонското царство. Особено значителна била политическата й роля през късния период, когато двама нейни царе, отначало Агис II (около 245 г.), а след него с още по-голям успех Клеомен (235–219 г.), прокарали нова, коренна социална и икономическа реформа в Спарта с ново разпределение на всички земи между големия вече брой жители на Лакедемон, и с това възстановили за известно време спартанската военна мощ. Въпреки решителното поражение, нанесено от македонския цар Антигон Дозон на Клеомен (в боя при Селазия 221 г.), Спарта все пак запазила и при Клеоменовите наследници политическата си независимост.

Не тъй сполучлива била борбата за независимост на Атина. Атина и през елинистичсската епоха запазила демократическата си конституция и някои от външните си владения. През същото това време тя преживяла и периоди на значително икономическо засилване. И при все това опитите й да възвърне пълната си политическа независимост обикновено завършвали без успех. Най-силно се проявил стремежът й към свобода в така наречената Хремонидова война (267–266 г.), в която Атина в съюз със Спарта и Египет се опитала да скъса веригите на македонското иго. Резултатът от войната бил ново засилване на игото. По-късно (при Антигон Дозон и при Деметрий) македонците били доволни и от приятелския неутралитет на Атина, обаче и той малко се отличавал от същинската васална зависимост.

По-сериозни и по-силни противници на Македония в Гърция били новообразуваните съюзи от гръцки градове-държави: Ахейският — в северната част на Пелопонес и Етолийският — в Северозападна Гърция. И двата съюза имали федеративно устройство, т.е. решавали всички въпроси съвместно, по принципа на пропорционалното на силите и на значението на всеки един член представителство. Те се проявили като много жизнеспособни и много здрави съюзи. Обаче и те не успели да обединят около себе си по-значителна част от Гърция. Опитите им да разширят териториите си довеждали само до постоянни войни с отделните градове, пък дори и между двата съюза, а от това успешно се ползвала Македония, като се намесвала в борбата ту на страната на единия, ту на страната на другия.

В резултат от непрекъснатата борба на едни държавни формации против други в елинистическия свят и в гръцкия Архипелаг се оформил като съвсем независима държава остров Родос. Благоприятното положение на Родос, намираш се в центъра на търговските морски пътища от Изтока за Гърция и от Италия за Гърция и за Изтока, спомогнало град Родос да стане един от най-големите пристанищни градове на Гърция, по-значителен дори и от Атина. Военната флота на Родос постепенно станала една от най-силните флоти на елинистическия свят и на нея, с мълчаливото съгласие на всички елинистически държави, през III и през II в. пр.Хр. се паднала задачата да поддържа безопасността на мореплаването в Егейско море и да се бори с пиратите. За всичко това Родос си изработил съответен закон, с който се урегулирала международната морска търговия. Законът бил възприет и признат от всички големи и малки елинистически държави. Същата роля на пазители на безопасността на търговското мореплаване в проливите и в Мраморното море играели и двете големи пристанищни града Кизик и Византион. В Черно море редът и мирът по морето поддържало разрасналото се в голяма сухопътна и морска държава Боспорско царство с център Пантикапей (Керч).

И тъй, в елинистическия свят постепенно се създавало едно много сложно и много объркано политическо положение с цял ред независими и полунезависими държави, всяка една от които дебнела съседите си. Опитите обаче на някои от тия държави да разширят територията си и своята мощ за сметка на съседите си срещали дружната съпротива на постоянно образуващите се за борба с такива грабители коалиции. Създало се нещо като равновесие на силите, в което нито една от държавите не успявала да се наложи и да играе първостепенна роля. Членове на това елипистическо гръцко семейство били: трите големи държави — Египет, Македония и Сирия; не по-малко от десет по-малки гръцки и полугръцки монархии — Епир на Балканския полуостров, Пергам, Витания, Понт, Армения, Кападокия и Галатия в Мала Азия, Боспорското царство на Черно море, Партия и Бактрия в средна Азия, Кирена и Нубийското царство в Африка; освен това, цял ред независими гръцки градове-държави и двата гръцки съюза. В политическия живот на това елинистическо равновесие на силите малко по малко започнали да взимат участие и новите държави, които възникнали по покрайнините на гърцизма. На северната част от Балканския полуостров се оформили няколко тракийски и келтски държави; в южноруските степи отначало Скитската, а след това и няколко сарматски държави. На запад най-големите държави били: Картаген; гръцката Сицилия, която в III в. отново успяла да се обедини под първенството на Сиракуза и на талантливия й тиран Хиерон II; редица съюзи на италийските племена, между които все повече и повече придобива значение съюзът на латинските градове под първенството на Рим; съюзът на галските (келтските) племена в днешна Франция и в Северна Италия.

Значи гърцизмът и при монархичната форма на своето развитие се връщал към онова състояние, в което бил в IV в. пр.Хр., т.е. към състоянието на пълна разпокъсаност на политическите си и военни сили. Както и тогава, така и сега не мир, а война царувала между гърците. Нито една от елинис тическите държави през II в. пр.Хр. нямала нито обширна те ритория, нито значителни военни сили. Египет при слабите си царе през II век загубил почти всичките си външни владе ния. Сирия все повече отслабвала поради постоянните си вътрешни неуредици и борби. Македония безспир се борела с гръцките си васали и съюзници, особено с Етолийския и Ахейския съюз. Нямало мир и във вътрешния живот на от делните държави. Политическите и социалните борби в мо нархиите бивали потушавани от абсолютизма и само от вре ме на време се проявявали тук-таме във вид на въстания на местното население против гръцкото владичество. С още по-голяма сила избухвали такива борби и с още по-голямо ожесточение се водели те в гръцките градове-държави. В по вечето от тях през II век продължава все същата предишна класова борба, която бе тъй характерна за вътрешния им жи вот през IV в.