Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Очеркъ исторiи древняго мiра. Востокъ / Грецiя / Римъ, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
crecre (2008)
Сканиране
Йосиф Анчев (2007)

Издание:

М. Ростовцев

История на Стария свят

Том I

 

Руска

Преводач: И. Раев

Водещ редактор на поредицата: Георги Казаков

Научен редактор: Илия Илиев

Коректор: Тамара Стоева

Предпечатна подготовка: Издателство „Анубис“

Печатни коли: 22

Издателство „Анубис“, София, 1995

ISBN 954-426-066-8

 

ТОО „ВИЛАД“, Москва

Полиграфическое производственое предприятие „ОФСЕТ“

История

  1. — Добавяне

VI. ПОЛИТИЧЕСКА ИСТОРИЯ НА ДРЕВНИЯ ИЗТОК ПРЕЗ II ХИЛЯДОЛЕТИЕ ПР.ХР. ПЕРИОД НА РАВНОВЕСИЕ НА СИЛИТЕ.

Временният упадък на Египет и Вавилония през време на господството на хиксосите в Египет и на каситите във Вавилония повлиял силно върху развитието на политическия и културен живот по целия Изток. Но не по-малко значение имал той и за постепенното присъединяване към културата и на ония части от Изтока, които както и Египет, били тясно свързани със Средиземно море. Имаме предвид сирийското, финикийското и палестинското крайбрежие, Южна и Северна Сирия по р. Оронт и по горното течение на Ефрат, Мала Азия и близките до нея егейски острови, особено двата най-богати и най-големи: Кипър и Крит. В Предна Азия, в която първите крачки на културен развой били тясно свързани с частите й, допиращи се до Средна Азия, първите огнища на култура били не само във Вавилония, но може би от по-рано и в Персия, в Туркестан, вероятно, и в Кавказ. Тук центърът на тежестта на културния развой все повече и повече преминава от една страна от Персийския залив (т.е. от чисто азиатското море) към Черно море (част от Средиземно море), а от друга страна, и към Егейско море.

Завоеванията на Саргон, на Нарамсин и на вавилонски-те им приемници били насочени предимно към север и северозапад, по долините на Тигър и особено на Ефрат и по плодородния полумесец, който граничи с арабската пустиня, и единият край на който е Вавилония, а другият — Южна Сирия. Египет, в целта си да си намери източници на дървен строителен материал и метали, не веднъж е проявявал стремеж да завладее части от споменатия плодороден полумесец, особено край-морската част от Палестина и Сирия. Крайбрежието на Червено море и Нубия привличали вниманието на Египет с богатството си от злато, редки видове дървета и слонова кост. Все пак египетските експедиции в Нубия и в страната Пунт (сомалийското крайбрежие) не могли да имат онова решително историческо значение, каквото имали няколкото опита на Египет да завладее крайбрежието на плодородния азиатски полумесец.

Завоевателните стремежи на Вавилон и Египет, както вече казахме, имали огромно значение за живота на Стария свят. Те постепенно въвличали в кръга на културния живот една след друга все нови области от Предна Азия. Пред военните експедиции вървят, разбира се, търговските отношения, които, като последица от експедициите, се развивали и засилвали. И ето по такъв начин Вавилония и Египет, в своето военно разширение, се срещат на палестинското и сирийското крайбрежие и посредством него влизат в тесни търговски връзки. Търговската размяна води след себе си и размяна на идеи, размяна на културни придобивки. Египетската и вавилонската цивилизация почват да се сближават една с друга, в много отношения влияят една на друга, в резултат на което се зараждат смесени култури в точките на съприкосновение.

Временният упадък на Египет и Вавилония не само не спрял, но и засилил този процес. При хиксосите и при каситите Египет и Вавилония били още богати и културни страни. Размахът на творческата им дейност, наистина, станал по-слаб и по-тесен, но не е имало продължителен по време застой. От друга страна те не притискали вече със своето превъзходство съседите си и им дали възможност да развият собствените си творчески сили в областта на държавния живот и на културата. Ето защо няма нищо чудно в историческия факт, че първата половина на II–то хилядолетие станала период на образуване на нови държави и на нови културни центрове в тясно съседство с Вавилония и Египет. Сега вече знаем няколко такива центрове, а ще ни станат известни и още повече, когато археологичното изследване на Предна Азия получи отново предишния си систематичен и чисто научен характер, какъвто имаше то преди войните.

В близко съседство с Вавилония, ползвайки се от политическата й слабост, възникват и се развиват ред нови държави. Един от най-старите културни центрове на Предна Азия — Елам, чиято култура едва ли е много по-млада от вавилонската, от векове враг ца Вавилония, си остава голяма и богата държава. Едва ли може да се допусне, че той е бил единствената държава на Иранския свят. По-сетнешната участ на Иранска Азия, за която ше говорим по-нататък, ни доказва, че и тази част от света е имала в III–то и II–то хилядолетие свой собствен, макар и не тъй добре познат на нас, културен и държавен живот, тясно свързан с държавите и културата на Месопотамия. На север от Вавилония почва да се оформя една асирийска семитска държава по планинските долини на средното течение на Тигър и по една част от плодородната равнина между Тигър и Ефрат. Тя дълго преди това попаднала под културното влияние на Шумер и Акад; в действителност, тя трябва да е била едно от първите стъпала на шумерите в техния ход от север и изток към устията на Тигър и Ефрат. Растат бъдещите й столици Ашур и Ниневия, още отсега вече съперници на каситския Вавилон. По-нататък — на север и североизток — възниква все още загадъчната за нас държава Митани, която играла не малка роля в политическия живот на II–то хилядолетие; изглежда, че управляващата класа в нея се е състояла от арийски или ирански завоеватели. Поставят се и първите основи на държавен и културен живот по южните и северните скатове на Кавказките планини и в южния Кавказ с главни центрове около Банското езеро: на юг — в днешна Армения, а на север — по течението на реката Кубан. В първото хилядолетие Банското царство става сериозен съперник на всемогъщата Асирия.

Господари в тая част на Стария свят са били карите; това население, тясно сродно на митаните, е с еднакво тъмна като на митаните история. Най-сетне, една колония от асирийски търговци и рудари се заселила в Кападокия по бреговете на Черно море, като ни е завещала цяла редица клинообразни текстове, които ни разказват за техния живот и тяхната история. Това заселване трябва да е станало във времето на Саргон I или по-рано. То сигурно не е по-късно от царуването на Ур-Наму и Шулги. Заселниците достигнали до висока култура във времето на Саргон и по-късно били включени в Хетската империя.

Обаче най-голяма от всички тия нови държави в Предна Азия била хетската държава, която постепенно се оформила през първата половина на II–то хилядолетие в централна Мала Азия и достигнала до най-голямо политическо развитие около средата на това хилядолетие. Центърът й бил в планинската централна Мала Азия (Богазкьой) и достигнала до черноморските брегове, но наред с това хетската държава постоянно се стремяла и към същото сирийско крайбрежие, което привличало и Египет, и Вавилония, и Асирия. По-слаби били стремежите й към западното малоазийско крайбрежие, с което все пак хетската държава поддържала търговски отношения.

Историята на хетите вече започва да се изяснява постепенно. Откритият в Богазкьой богат запас от клинообразни текстове, представляващи царски архиви и изучени от редица учени, ни показват, че хетската държава се превърнала постепенно във феодална империя през първата половина на второто хилядолетие пр.Хр. Първият хетски цар е носил името Табарна. Господстващото население в империята е говорело индоевропейски език; но по-раншните жители на страната, чийто език няма нищо общо с арийските езици, още заемали важно положение. Към тия жители принадлежат лувийците, а също така и хетите, които дали своето име на империята. Развитието на тая империя е още неясно. Ние видяхме, че по едно време хетите станали господари на Вавилон. По-късно те образували част от голямата империя, която възникнала около град Алепо. Те създали голяма независима държава, когато Вавилон бил покорен от каситите, а Египет — от хиксосите и когато започнали да се формират държавите на митаните и карите. Възможно е предимството, което хетите спечелили над другите народи, да се дължи на по-съвършените оръжия, които притежавали и на военните колесници, с които свободно си служели. Трябва да се отбележи, че конят, а заедно с него и военната колесница за първи път се явяват в Предна Азия и в Египет през времето на хиксосите и каситите. Вавилонското име на коня е „планинско магаре“.

Още по-богат културен живот се развива на сирийското, финикийското и палестинското крайбрежие. Тук той се съсредоточава най-напред около най-добрите пристанища на тия крайбрежия и на неголемите им плодородни територии. Възникват отделни укрепени градове, всеки от които живее свой самостоятелен живот било като търговски посредник, било като моряшки град, било като колонизатор или пират. Измежду тях се издигат на преден план градове като Газа, Тир, Сидон, Бибъл, Арад, а по-нататък — на север — и Тарс в Киликия. Те лесно могли да развиват посредническата си дейност, защото имали пълна възможност да се ползват от слабостта на съседите си и от неизмеримите ресурси на плодородния полумесец и на намиращите се близо до него планински местности, особено на Ливан и Антиливан с вековните им кедрови гори, които и до ден днешен още не са напълно изсечени и които на времето си давали най-добрия материал в света за постройка на кораби: дърво и смола. На изток от тия крайморски градове, под благотворното им влияние, се развил нов културен живот и се оформили нови градски културни центрове в достигащите до крайбрежието части от плодородния полумесец: в Палестина — по течението на р. Йордан, а в Сирия — по течението на р. Оронт и на Горния Ефрат. Постепенно и тук възникват големи градове с голямо историческо бъдеще: Йерусалим в Палестина, Алепо, Дамаск и Кадет в Сирия. Наред пък с тях намираме десетки, ако не и стотици по-малки градове. Същото нещо виждаме и в съседната Малоазийска Киликия. Ние не знаем обаче какъв е бил етническият състав на населението на тия градове. По-нататък ще видим, че Палестина много отдавна, дори може би и от самото начало, била населена от семити. Сирия път имала, без съмнение, население, което не е принадлежало към семитската раса. Същото трябва да кажем и за населението на крайморските градове. Жителите, които са живели тук, имали по-други обичаи и принадлежали, вероятно, към друга раса, не към семитите, които постепенно и сравнително късно са дошли в допир с морето. Семитите — в това число аморитите, арамейците, ханаанейните, северните и южните араби — продължавали да живеят своя номадски или полуномадски живот, освен когато се смесвали с по-културни народи в градове и привиквали на по-други условия. Такова влияние упражнили върху тях Вавилония и Асирия. Палестина и Финикия също така са били подложени до известна степен на по-високото културно влияние и на Египет.

Този номадски или полуномадски живот е добре описан в простонародния египетски роман, в който се разказва за похожденията на Синухет, съвременник на Сенусерт I, който стигнал до Сирия и се издигнал там като главатар на семитско племе. Някакъв фактически материал може да се намери също така и в библейските разкази за Авраам, Яков, Лот и за другите патриарси — и тия разкази съставят част от квази-историческата традиция относно ранните съдбини на евреите. За минейското и сабейското царство в южна Арабия са известни малко неща. Но те са били семитски и са достигнали, изглежда, по независим път до висока цивилизация.

Не знаем с положителност към коя раса е принадлежало и населението на Мала Азия, на Егейските острови и на южната част от Балканския полуостров — бъдещата Гърция. Разкопките на Шлиман и приемниците му в Мала Азия и в Гърция, на сър Артър Евънс и други в Крит, на цял ред археолози в Кипър за пръв път ни дадоха възможност да си представим какъв оживен политически и културен живот е кипял по тия места през II хилядолетие др. Хр. Едва сега можем вече да проследим, как жителите на посочените места и на Финикия са се движели постепенно все по-нататък и по-нататък на запад — по африканския бряг и по-бреговете на Сицилия, Италия и Испания. Западният свят дължи първите си успехи в областта на държавния и културния живот тъкмо на тези търговски и колонизатор ски стремежи на тия смели мореплаватели. Мъчно е с положителност да се каже, дали творците на току-що споменатия значителен културен напредък са били хора от една раса (за по-голяма простота занапред ще ги наричаме просто егейци) и дали тая култура се е зародила само на едно място или пък едновременно в няколко центъра. Извън всяко съмнение обаче остава, че един от тия центрове е бил остров Крит — бариерата, отделяща Егейско море от оная част на Средиземното, която е свързана с Египет и Сирия, остров, обърнат с едната си страна на юг — към Египет и Азия, а с другата — на север, към Егейските острови, Гърция и Мала Азия, Под влияние на твърде отрано започналите отношения с Египет, под влияние на съседството си с богатия на метали Кипър, към който още много отрано протягали ръце и Египет, и Вавилон, Крит през късния неолитен период има вече широко развита култура. След това, като се запознал с обработката на металите и като си създал по египетски образец своя собствена писменост, той бързо тръгнал напред, поставяйки основите на своя собствена цивилизация и преработвайки културните придобивки на Изтока. Един след друг покрай удобните заливи на Крит възникват големите градове: Кнос, Фест, Гурния, Тилис и т.н. (старите егейски имена на тези градове и досега са ни непознати). Градовете не са били укрепени, защото нямало никаква опасност за нападение отвътре; животът на тия градове бил свързан главно с морето, от което и водачите, и населението получавали главните си приходи. Отделните критски градове живеели в мир със съседите си на острова и успели да създадат нещо като федеративна общокритска държава. Постепенно Крит закрепнал и се обединил не само вътрешно, но си спечелил голям авторитет и между жителите на съседните острови — също такива търговци, пирати и колонизатори, каквито били критяните; и тук, както изглежда, се създало нещо като съюз под хегемонията на Крит. Около 1600 г. пр.Хр. се случила някаква голяма катастрофа, може би земетресение или вътрешна революция. Известно е поне това, че дворците в Кнос и Фест са били разрушени през тая епоха (може би от огън). Но скоро настъпило съвземане, и най-високият разцвет на критската култура се пада в XVI в. пр.Хр.

В същото време, в което се развил описаният живот на Крит, развил се почти също такъв живот и по сирийско-финикийското крайбрежие, и в Мала Азия. Научното изследване обаче на тия места е постигнало твърде малко успехи и още не можем да си съставим онази ясна картина за живота и културата им, каквато имаме сега за Крит. Систематичните разкопки в Тир, Сидон и Бибъл едва-що са почнати. В Мала Азия добре познаваме само един град — Троя, центърът на съюза на северозападните малоазийски градове и племена, също такъв, като Кнос на о-в Крит, но намиращ се в по-неудобно положение, защото откъм сушата е бил открит за нападенията на силните си съседи. Ето защо Троя винаги е била силна крепост, заградена със здрави стени. Не се съмняваме ни най-малко, че разкопките в едно много скоро бъдеше ше ни запознаят с още други все такива политически центрове от егейски тип и то както по крайбрежието, тъй и в централна Мала Азия и в бъдещата Йония, а също така и по бреговете на югозападната й част — Ликия и Киликия.

По гръцките брегове имаме същите явления. Навсякъде тук през II хилядолетие възникват укрепени градове, заградени с каменни стени, с царски дворец, със светилища, складове, магазини и с помещения за дружината вътре в стените, а жилищата на поданиците на царя — извън тях. Навсякъде тия градове растат и богатеят. Навсякъде културата им постепенно получава същият онзи егейски характер, какъвто и на Крит — Тиринт, Микена, Аргос в източен Пелопонес, Пилос на западния пелопонески бряг, Орхомен, Тива и Тисбе в Беотия, Атина в Атика; първите от тях са ни най-добре познати.

Целият този особен свят от егейски градове-държави използвал широко политическата слабост на Египет, който още по времето на XI и XII династия успял да стане голяма морска сила. Под властта на хиксосите Египет почти напълно изгубил морската си сила и отново тръгнал по пътя на свойствената му още от ранния период на живота му политическа изолация. И затова егейците лесно успели да разгърнат политическия си и търговски живот и на финикийското крайбрежие, и на съседния с Египет Кипър. Оттук и от Крит те, няма съмнение, повели оживена търговия със самия Египет. Трябва да се предположи, че техният износ се е състоял главно от дървено масло и вино, които били все още гордостта на Гърция. Конкуренцията на Изтока била невъзможна поради неговото по-долнокачествено и по-оскъдно производство.

Процесът на образуването на нови държави с повече или с по-малко културен живот не се ограничил само с Европа и Азия. В Африка, в съседство с Египет, наблюдаваме същото нещо: в Нубия — на южната египетска граница, и в Либия — по западната му граница, й тъй, значи, Египет и Вавилония, някогашните господари на Северна Африка и Предна Азия, през първите векове от II хилядолетие били вече заобиколени с цял ред нови държави, постепенно засилващи се и развиващи се. Всички те, коя по-силно, коя по-слабо, се стремели да разширят териториите си особено за сметка на предишните владетели на Северна Африка и на Предна Азия — Египет и Вавилония. И ето, и двете последните изпадат вече в положението да бъдат постоянно нащрек новите държави да не ги погълнат.

При господството на хиксосите, чиято власт била омразна на туземното египетско население, и дума не могло да става за някакво си възстановяване или възраждане на политическото значение на Египет. Това станало възможно едва тогава, когато неколцина поред енергични дейци от Южен Египет, център на чиято власт станала Тива, успели да разкъсат веригите на чуждоземното иго и да възстановят в Египет предишната обединена национална държава. Борбата с хиксосите била трудна, но завършила с пълна победа на тиванските ръководители на националното движение, завършила с изтребление, поробване и прогонване на семитските завоеватели на страната. Естествено, когато първите царе от XVIII династия вече завършили делото за освобождението на Египет, сега вече като първа и главна своя задача те си поставят делта по всякакъв начин да осигурят страната срещу нови и повторни нахлувания на племена откъм Азия, т.е., възобновили политиката на царете от IV и V династия. Станало явно, че Египет ще бъде вън от всяка опасност само тогава, когато Палестина, Сирия и Финикия паднат под негова власт и само тогава, когато засили флотата си дотолкова, че тя да е в състояние да брани египетските брегове от нападания откъм морето, нападения, еднакво възможни както откъм финикийските, тъй и откъм критските пристанища, а също тъй откъм Кипър и Мала Азия. Ето защо и фараоните от XVIII династия възприели не отбранителна, а настъпателна, чисто империалистическа политика, която се отличавала от политиката на предшествениците им с това, че сега тя е трябвало да се стреми не към случайни завладявания на отделни места в Азия, а към трайна власт над една голяма част от Азия, а също тъй и над най-големите съседни острови — Кипър и Крит.

Бляскаво осъществили тази си задача царете от XVIII династия (1580–1346). Основател на XVIII династия и освободител на Египет бил Яхмос — националният египетски герой. Първият по-значителен завоевател бил Тутмос I (1545–1514). Делото му временно било прекъснато през време на мирното царуване на първата жена на египетския трон — Хатшепсут, вероятно, дъщеря на Тутмос I (1501–1479), която предпочитала да строи и да развива търговските си отношения пред външните войни, обаче се започва отново и се продължава през времето на Тутмос III — племенник на Тутмос I и, вероятно, съпруг на Хатшепсут. Известно време Тутмос III бил само съуправител на Хатшепсут и се държал настрана. Едва след смъртта й излиза на сцената и става един от най-великите завоеватели в световната история, когото много историци на Стария свят наричат египетски Наполеон. За дългото му управление, пълно със славни военни подвизи, и за това, как е създал египетската азиатско-африканска държава, за всичко това имаме много положителни сведения от точния и подробен разказ за делата му, изрязан по стените на Карнаксия храм в Тива. Това е първата глава от военната и политическа история в световната литература, в която разказвачът не се задоволява само да изреди имената на победените народя, на превзетите градове, на убитите неприятели и да изброи взетата плячка, а ни дава и цялостен разказ за хода на военните действия. Повторните походи в Сирия, Финикия и Палестина довели до разпростиране на египетската власт над тия места и до присъединяването им към Египет като васални, подчинени нему държави, управлявани от възпитани в Египет членове на техните царски родове. За да си осигурят верността на тия държави, фараоните поддържали в главните им центрове силни египетски гарнизони под командата на египетски генерали. Военните подвизи на Тутмос не се ограничили само със завоюването на Сирия. Няма съмнение, че той е затвърдил египетската власт и в Нубия, той пак поставил във васална от Египет зависимост и Кипър, и федерацията на критските гра-дове-държави.

Тутмос III царувал 54 години, т.е. повече от половин век. Последните 12 години от управлението му били години не на войни, а на мирно културно развитие. Най-близките му наследници — Аменхотеп II (1447–1420), Тутмос IV (1420–1412) и Аменхотеп III (1412–1376) продължили усилията му да закрепи и да развие Египетската империя. Тъкмо от времето на Аменхотеп III и на наследника му Аменхотеп IV — последният цар от XVIII династия, имаме една от най-интересните серии официални документи, които ни е завещал Старият свят. Тя представлява от себе си официална кореспонденция между споменатите двама царе и царете на Митани, на Асирия и Вавилония; намерена е в развалините на двореца на Аменхотеп IV в Тел-ел-Амарна. Като допълнение към намерените в Египет писма — 350 (174 от тях са вече прочетени и издадени), могат да служат многото писма от същия този период, намерени в столицата на Хетското царство Богазкьой, а също тъй и няколкото писма от архивата на незначителния палестински цар, който владеел Таанах.

Всички тия писма са били писани на дипломатическия език на епохата — езика на Шумер и Акад. Освен това в Богазкьой са намерени около 10 000 най-различни документи, писани на хетски езици. От тия документи се вижда, че създадената от XVIII династия държава била една от най-силните в тогавашния културен свят, но далеч още не е била световна държава. Изброените по-горе азиатски царе били съвсем самостойни. Едва ли е продължила дълго време васалната зависимост и на Крит. Между тия държави и Египет има оживени връзки — търговски и дипломатически; наред с явната дипломация водят се и тайни дипломатически игри: азиатските царе използват всички средства да могат да отслабят Египет и си служат дори с интриги между египетските васали в Азия, интриги, които довеждат до смутове и въстания. Египетските пък царе от своя страна се мъчат да не допускат засилването на която и да било азиатска държава, като срещу всяка засилваща се настройват и поддържат другите по-слаби и по такъв начин, доколкото е възможно, запазвали равновесието на силите на Изток. Най-обикновеното средство за въздействие са паричните субсидии и междудинастичните бракове.

Обаче нито повтарящите се походи на египетските царе в Азия, нито дейността на египетската дипломация помогнали: влиянието на Египет в Азия при приемниците на Тутмос III вече все повече и повече отслабва. Силите на Египет не били достатъчни, та да могат да спрат растежа на хетската държава, отделена от Египет с непроходимата за египтяните стена от покритите със сняг Тавърски планини. Постепенно почва да се чувства и силата на Асирия. Интригите на тези две държави създавали постоянни вълнения в азиатските египетски провинции, а при царуването на Аменхотеп IV — Ехнатон, което име той приел по религиозни съображения, египетската държава е вече в пълен упадък. Причините са не само принудителните религиозни реформи, които царят предприел и които довели почти до гражданска война вътре в Египет. Смутовете, предизвикани от въвеждането на мястото на старите местни култове на един главен имперски култ на великия бог на слънцето — Атон, еднакво почитан както в Египет, тъй и в Азия, разбира се, само отслабили Египет и отвлекли вниманието на царя от задачите на външната политика. Но главната причина не са смутовете, а изтощението на прекомерно напрегнатите сили на Египет и на местното му население, от което се изпращали непрекъснато една след друга армии в Азия и Нубия и което е трябвало да служи във флотата; наред с всичко това пак на неговите плещи падала и тежестта на принудителните работи по извършването на разните грамадни постройки и предприятия (пирамиди, гробници, канали и др.), тъй характерни за Египет през времето на XVIII династия.

Фараоните не успели да слеят държавата си с външните и владения. Въстанията в Азия следвали едно след друго и египетската власт там могла да бъде крепена само чрез нови и нови продължителни и изтощителни военни експедиции. Твърде е възможно една от целите на реформата на Ехнатон да е била чрез нея да обедини империята, като създаде единен държавен култ и по такъв начин да премахне причините за походи и войни. А решителната съпротива на тиванските жреци срещу въвеждането на този култ, съпротива, радостно посрещната и подзета и от населението, можем да си обясним като проява на национална съпротива срещу интернационалната Ехнатонова политика. Както и да е, опитите на Ехнатон не дали положителни резултати. След смъртта му в 1362 г. бляскавата редица монарси от XVIII династия свършва и в Египет пак почва политическата анархия, която продължила около 40 години (до 1321 г.). Тъкмо към това време се отнася царуването на фараона Тутанкамон — един от слабите приемници на Ехнатон, гробницата на когото в последно време се откри почти незасегната и повдигна толкова голям шум в цял свят.