М. Ростовцев
История на Стария свят — Изтокът и Гърция (26)

XXV. ДЪРЖАВНО, СОЦИАЛНО И ИКОНОМИЧЕСКО УСТРОЙСТВО НА ГЪРЦИТЕ СЛЕД АЛЕКСАНДЪР

Ръководни и главни политически сили в гръцкия свят след Александър, както видяхме, станали тъй наречените ели нистически монархии, т.е., с изключение на Македония, все части от бившето Персийско царство. Всички те се намирали под властта на македонски елинизирани монарси, които уп равлявали със силата на наемните си войски, съставени от македонци, гърци и елинизирани „варвари“. Войските се наби рали от агенти на елинистическите монарси било по големи те борси за наемни войници в Гърция и Македония, било из между племената от тракийски и келтски произход, живеещи в Мала Азия и в северната част на Балканския полуостров. Ос вен на войските монархиите в Азия и в Египет се опирали още и на привлечените от тях маси гръцки преселници; преселни ците пък съставлявали в елинистическите източни монархии висшата класа от населението, класата на имотните граждани и на многобройните царски чиновници.

Залог за здравото положение на новите източни династии, съвсем чужди на местното население, бил преди всичко икономическият разцвет на подчинените им страни, т.е. по възможност по-широко и по-целесъобразно използване на естествените богатства на страните и на труда на населението им, както на местното, така и на преселеното тук. Само системната експлоатация на богатствата на страната, която да увеличава държавните приходи, позволявала на монарсите да издържат силна войска и силна флота, които от своя страна държели в покорност местното население и позволявали на монарсите с настойчивост да преследват целите си във външната политика. Ето защо в областта на държавното строителство вниманието на елинистическите монарси било насочено главно към това да могат рационално да използват платежните сили на населението и да развиват ресурсите на страната. За постигането на така поставената си цел те се осланяли на традицията, наследена от предшествениците им — от персийските и местните царе, и на създадената от тях самите теория за собствената им власт.

Те гледали на властта си като на власт на завоевател, който по правото на войната можел неограничено да се разпорежда и със страната и с населението й. Като наследници па Александър, чийто култ станал държавен във всички елинистически монархии, те претендирали и за божествен произход и за божествен характер на властта си. Нека прибавим още, че в новите си страни те заварили в пълна сила тъкмо такъв възглед за държавата и за царската власт. Навсякъде на Изток, както видяхме, в основата на държавния принцип още преди македонското завоевание била абсолютната божествена монархична власт, носителят на която имал пълно право съвсем неограничено да разполага със страната и с населението й. Елинистическите царе на отделните държави на Изтока, следвайки и тук примера на Александър, се обявили за законни приемници на местните царе и за наследници на техните права и привилегии. Поради това властта им има двойнствен характер: за гърци и македонци те са приемници на Александър, а за местното население — те са наследници на изчезналите източни династии.

Елинистическите монарси като пълни господари и собственици на държавата се разпореждали с нея безконтролно, поставяйки интересите на държавата над интересите на населението, обаче на пръв план все пак поставяли своите лични интереси и интересите на династията си. Благосъстоянието на населението било за тях средство, а не цел. И това гледище изобщо не противоречи не само на източните, но и на гръцките възгледи за държавата, които възгледи налагали на гражданина напълно да се подчинява на държавата и безпрекословно да й служи, като и принася в жертва дори и личните си интереси. Разликата е само в това, че държавата в монархиите се олицетворявала и представлявала от едно лице — монарха, чиято воля е закон; а в демокрациите — от мнозинството от населението на града-държава.

Въпреки пълновластието си, неоспорвано от никого в елинистическите монархии, царете все пак били принудени да се приспособяват към традициите както на преселилото се в държавите им елинизиране население, така и на местните жители на страната. Съответно с това и отношенията им към тези две групи от населението били различни. Местното население не познавало и не се стремяло към никакво самоуправление. То си знаело, че трябва да се подчинява на изпратените му царски чиновници. Но гърците и другите преселени елементи от населението (напр. евреите) си запазвали своите битови особености, своите навици, между които главният бил навикът към известно самоуправление. Елинистическите монархии не могли да не държат сметка за това. Ето защо там, където начело на държавите застанали елинистическите монарси, но където част от територията принадлежала на гръцки градове-държави, там те, както и персите, не посегнали върху самоуправлението на градовете-държави, а само им отнели политическата независимост и ги задължили да внасят определена част от приходите си в държавното съкровище. Понеже притокът от пови маси гръцки преселници оживявал икономическия живот на страната и следователно увеличавал държавните приходи, и понеже гръцките преселници били обикновено опора на царската власт, която пък от своя страна облагодетелствала в икономическо отношение гърците, то повечето от елинистическите царе, особено Селевкидите и царете в Мала Азия, поощрявали възникването на нови гръцки градове в монархиите си и им давали право на самоуправление.

Не така постъпвали Птолемеите. С изключение на основаната от Александър Александрия, на стария Навкратис и на основаната от Птолемей Сотер Птолемаида в Южен Египет, в границите на Египет нямало градове гръцки тип, населени предимно с гърци. Обаче Птолемеите се видели принудени да признаят на изброените градове правото на самоуправление, наистина, под строгия контрол на монарха. Птолемеите не позволявали да се основават нови гръцки градове, а новите притоци гръцко население се разпределяло по по-големите или по по-малките вече съществуващи селища. Тук пък гърците и другите чуждоземни, особено евреите и персите, се отделяли в свои тясно затворени групи и си живеели свой особен живот. И в края на краищата на Птолемеите се наложило да осигурят известни права на тези групи, да ги признаят като колегии със свое изборно представителство и с известен дял вътрешно самоуправление.

Само Македония не тръгнала по пътя на източните монархии във всичките изтъкнати дотук отношения. Властта на македонския цар си останала същата, каквато си бе и при Филип, т.е. национална монархия, призната от населението. Войската все още се комплектувала от войници, взети измежду населението на монархията. Царете не претендирали за божественост и не въвели свой официален култ. Съмнително е дори дали култът на Александър в Македония е бил въведен със закон в държавата. Гръцките градове вътре в Македония и Тесалия, иначе политически подчинени на царете, си запазили самоуправлението. Отношението към гръцките градове в Средна Гърция и в Пелопонес се определяло според действителното съотношение на силите. Но никога македонските монарси не посегнали на правото им да се самоуправляват. Отнели им само правото да имат своя собствена външна политика. Много от тях обаче постепенно си извоювали и това право от македонските монарси. Македонските царе били фактически владетели само на ония градове, в които имали свои гарнизони.

Монархиите от епохата след Александър наследили икономическите условия, които били още навремето си създадени от гръцките градове-държави. Още в IV в. гръцката търговия е вече първа в Средиземноморието. Само в една част от него — на запад от Синилия, в търговско отношение имат първенство семитските картагенски търговци. Дори финикийските пристанища Тир и Сидон постепенно влизат в кръга на влиянието на гръцките търговци и търгуват в значителна степен със стоки гръцко производство. След Александър Гърция е господарка на средиземноморските пазари и доставя почти всички стоки, които служат за размяна с хранителни продукти и сурови материали, доставяни от западните и източните купувачи, а отчасти и с предмети за разкош, донасяни от южна Африка, Арабия, Индия и Китай, но също тъй повече във вид на сурови материали за обработка от гръцката промишленост (слонова кост, скъпоценни видове дърво, скъпоценни камъни, ароматични вещества).

Специално Атина обаче престава да играе на световния пазар ролята на главен център за размяна. Александрия, като пристанище, през което минават всички египетски продукти (зърнени храни, ленени материали, стъкло, папирус) и всички продукти, които идват от Централна Африка и от пристанищата на Червено море, става не само голям и важен търговски център, но и център на много големи работилници, в които със средствата на високо развитата египетска техника се преработват продуктите както на самата страна, така и внесените от другаде сурови материали. Александрия става вече не само един от главните пазари, които поддържат света със зърнени храни, но и голям промишлен център, от който средиземноморските брегове получават редица предмети, изработвани само в Александрия (хартия, стъкло, ленени материи, отчасти златарски произведения и козметика).

Наред с Александрия продължават да играят важна роля и някои градове в Мала Азия. Милет, Ефес и Пергам стават главни центрове за производство и за износ на вълнени платове и материи. Други градове, като Кизик, Византион, Синопа, а особено Родос, стават значителни транзитни пристанища, грамадни борси, на които се разменят зърнени храни, кожи, смола, кълчища, строителен дървен материал, платна, вълнени материи и роби. Всичко това се доставя от северните черноморски брегове (център е Боспорското царство), от Кавказ и Задкавказието, от Мала Азия, Македония, Тракия, Сирия и Египет. Равен по значение на Родос като международна борса е и свещеният Аполонов остров Делос. Значението на Родос и Делос се обяснява с географското им положение на пътищата от североизток и югоизток към Гърция и Италия.

Сирийското крайбрежие и Финикия, и те продължават да са важни вносни и износни центрове, понеже са на излаза към морето за големи керванни пътища, които свързват Средиземноморието със Средна Азия, Индия и Арабия. Важен център на керванната търговия с Предна и Средна Азия става и Палмира, а с Арабия — Петра. Морският път от Индия води отчасти към пристанищата на Арабия и оттам по-нататък към Египет през червеноморските пристанища, а отчасти през Персийския залив към устието на Тигър, към големия търговски град Селевкия (Ктезифон) при устието на Тигър, наследник на търговското значение на Вавилон. Столица на държавата на Селевкидите става Антиохия на Оронт, която се развила и като голям промишлен град, който обработва в промишлени продукти суровите материали, донасяни тук от Азия и Индия.

С една дума, елинистическият свят става голям пазар, над който властва гръцкият или елинизираният търговец и гръцкият промишленик. Последният изучава и усъвършенства всички похвати на високо развитата промишлена техника на Изтока, приспособявайки продуктите към вкусовете на купувачите си. Елинистическият търговец опознава тънкостите на развития източен търговски живот, прониква в него и го прави още по-сложен и по-съвършен. Формите на търговския живот още повече се развиват; кредитът и банките си извоюват все по-голямо значение. Целият търговски оборот е построен на кредита и на масата метални монети, пускани в обращение от отделните самостойни държави. Златото играе най-главната роля в паричната размяна. Най-популярни на пазара са монетите на големите търговски държави, особено на Египет. Но наред с тях в обращение са и много монети и на други държави, и то както златни, тъй и сребърни. Всичките тези разнообразни монетни системи се стремят да се приспособят една към друга, та с това да се облекчат търговските връзки. Огромно удобство за световната търговия е и това, че постепенно и на Изток господстващо положение в търговските отношения заема езикът на световната цивилизация през тази епоха — гръцкият. Във всички области, особено в деловия живот, местните особености се изглаждат, острите ъгли се притъпяват. Създава се общ начин на живеене, усвояват се общи форми за делови връзки, еднакви за всички, какъвто е бил и общогръцкият език от това време — „койне“. Но в този нов строй на първо място е гръцкият елемент; източният свят малко по малко се елинизира. На много места, разбира се, елинизацията е само повърхностна, елинската култура е само един тънък слой отгоре.

Растежът на старите гръцки градове в същинска Гърция, в Македония, Мала Азия и Сирия, възникването в Македония, Мала Азия и в Сирия, а отчасти и в Египет на нови гръцки градове, основани от елинистическите монарси, мощното развитие в тези градове на промишлеността и на търговията, в основата на които лежи преди всичко робският труд — всичко това увеличава броя на лицата, които не произвеждат хранителни продукти, а са само техни потребители. Към тях трябва да прибавим още войниците от наемните армии, матросите от военните и търговските флоти и постоянно увеличаващата се армия от държавни чиновници. Ето защо въпросът за снабдяване на градовете с храни, особено с жито, солена риба, сирене, вино и растителни масла става все по-мъчен. Атина през V и IV в. пр.Хр. можеше да посреща нуждите на населението на държавата си чрез внос на храни от Южна Русия и от Тракия, а голяма част от останала Гърция през същата тази епоха живееше за сметка на вноса на хранителни продукти от Италия и от Сицилия. Сега обаче положението е съвсем друго.

Южна Русия, главно една част от Крим, долината на Кубан, бреговете на Азовско море, низините на Дон и Днепър, и сега, както и по-рано, изнасят големи количества зърнени храни, риба, кожи и други сурови материали. Но в III в. пр.Хр., особено през втората му половина, разложението на Скитското царство в южноруските степи поради движението от изток на новите ирански племена — сарматите, а от запад — на келтите и траките, подкопава производителността на значителни части от Южна Русия. Засятата площ и количеството на добитъка в южноруските степи постепенно намаляват, ловът на риба става все по-нередовен. Почти същите условия настъпват и в северната част на Балканския полуостров, където сега келтски племена стават господари на положението и безмилостно плячкосват областите една след друга.

От друга страна, Италия и Сицилия преживяват трудни времена, пълни с войни и жестоки борби за държавно обединение под егидата на Рим. Настъпва и епохата на продължителните войни между Рим и Картаген. Всичко това временно подкопава устоите на икономическия живот на Запада и почти напълно пресича износа оттам на хранителни продукти и на сурови материали. С това пък се засилва значението и ролята на Египет и на Мала Азия във въпросите за прехраната на гръцкия свят. Видната политическа роля на Египет и влиянието му върху останалите части от елинистическия свят се обяснява тъкмо с това, че той разполагал с най-големите запаси зърнени храни. Към края на III век същата роля на богат доставчик на зърнени храни постепенно започва да играе и Пергамското царство. Пак тогава и през II в. пр.Хр. на пазара се явява и африканско жито, произвеждано на територията на Картаген и на Нумидийското царство. Тези нови условия за производство на хранителни продукти създават в икономическия живот на гръцките градове неустойчивост и колебливост в цените; те пък подготвят почвата за спекула и създават едри капиталисти спекуланти. В много случаи такива спекуланти са самите царе на елинистическите монархии, ползващи се от икономическите си привилегии за политически цели.

Но пак същото явление принуждава царете на Египет, Мала Азия, Сицилия (Хиерон II) да обърнат сериозно внимание върху засилването на производството в управляваните от тях страни. Системността на гръцкия гений им идва на помощ. Работите и изследванията на гръцките учени в областта на зоологията и ботаниката сега вече практически се прилагат в областта на земеделието и скотовъдството. Гръцките учени събират наблюденията на практиците, земеделци и скотовъдци, систематизират ги и правят първите опити да изградят селско стопанство на научни основи и да го рационализират. Едно след друго излизат на бял свят редица ръководства по селско стопанство, приспособяват се към нуждите и особеностите на отделните страни и стават настолна книга на селските стопани, които водят стопанствата си на капиталистически начала. Характерно е, че автори на такива ръководства често са самите царе от двете споменати от нас догоре монархии — Пергам и Сицилия. Много популярно било и ръководството по селско стопанство на картагенския аристократ Магон.

Стремежът да се засили производителността на дадена страна се отразява и върху новите по-усъвършенствани средства за производство на житните растения (правилно наторяване, въвеждане на многополната система, подобрения в изкуственото напояване и т.н.), но особено върху по-научното отглеждане на лозата и на маслиновите дървета; в кръга на селскостопанската дейност се вкарват и нови растения: овощни дървета, зеленчуци и фуражни треви. Подобрява се и породата на добитъка, като докарват нови породи и ги кръстосват с местните. Целият този прогрес в областта на селскостопанската техника довежда до бърз преход на повечето стопанства от първобитния начин за обработване на земята до капиталистически, при който огромна роля започва да играе робският труд. Същото виждаме и в областта на промишлеността, в която пак царете дават първия пример и в която робският труд и голямата работилница все повече изместват дребното занаятчийство и домашното производство.

Във връзка с това е и широкото покровителство, което царете дават на предприемчивостта на гръцкото население в страните си. Търговията, както видяхме, се съсредоточава в ръцете на гърците; пак те започват да имат първенство и в промишлеността, и в селското стопанство. Царете раздават грамадни чифлици на свои приближени, и то не в собственост, а само във владение при условие да въведат в тия чифлици рационално стопанство. Голям дял от държавната земя минава в ръцете на войниците, които образували в Египет нова класа от неместни земевладелци, а в Мала Азия и Сирия — нови градски селища. За по-интензивна експлоатация на страната привличат и маси емигранти — не войници. В Мала Азия и Сирия на преселниците от Гърция се дават значителни територии, върху които възникват нови гръцки градове. В Египет преселниците помагат на царя да се организират най-целесъобразно облагането с данъци на страната и вътрешната търговия. Преселниците влагат спечелените си пари преди всичко пак в земя.

И по такъв начин навсякъде се формира нова класа дребна и едра, градска и неградска буржоазия, и то повечето чужда на самата страна. Местното население по отношение на тази буржоазия в повечето случаи изпада в положение на подчиненост и па икономическа зависимост от нея. Понеже цялата територия на страната принадлежи на царя и принципът на частна собственост върху земя се прилага, и то с ограничения само спрямо отделни части от територията, то царят в резултат се разпорежда безконтролно с цялата територия на страната. Местното население, което от край време си е обработвало земята, продължава, както и по-рано, да я оре и сее, но не за себе си, а за нейния собственик — царя, и за онези, на които царят е предал за временно или за постоянно ползване части от тази земя заедно с населението й. Населението продължава да си живее закрепостено върху земята и трудът му, както и по-рано, се използва от царя. В същото зависимо положение се намират масите местно население и спрямо преселниците, които рядко обработват сами дадените им земи, а по-често ги предоставят за използване на предишните им владелци, като получават срещу това от тях уговорена част от продуктите. Там, където царят, неговите приближени или преселниците уредят ново стопанство, обработвайки неорана по-рано земя, те правят това, като използват в твърде много случаи робския или наемния труд, а също тъй и принудителния труд на местното население (ангария).

Потиснатото в социално и икономическо отношение грамадно мнозинство от местното население в елинистическите монархии подготвя важни последици в икономическия и социалния живот. Богатствата се съсредоточават в градовете. Гражданите, агентите на държавната власт и войската са почти единствените купувачи на продуктите на промишлеността. Селското население и робите, които работят за други, нямат нужните средства да си купуват каквото и да било извън рамките на най-необходимото за живота. Те се стараят сами да произвеждат всичко, което им е потребно. Ето защо и промишлеността е принудена да работи за един ограничен брой потребители. Работилниците не се превръщат в същински фабрики; техниката няма условия да насочи усилията си да изнамери средства за масово производство; машината не заменя ръчния труд. Пак това потиснато положение на масите изостря и в градовете, и в селата отношенията между господарската и подчинената класа, а в резултат от враждата често избухват стачки и дори въстания на местното население, понякога ръководени от жреци. Въстанията, особено често явление в Египет, разбира се, се потушават със сила, и то с помощта на наемни войски.

Системата за експлоатация на масите туземно население с най-голяма последователност била прокарана в Египет, където целият икономически живот на страната бил построен върху „етатизма“, т.е. върху ръководната роля на държавата, в ръцете на която са съсредоточени нишките на селскостопанския, промишления и търговски живот на страната. Като посредници между трудещото се население и държавата били отчасти чиновниците, отчасти откупвачите, а в повечето случаи и едните, и другите, взети заедно. Откупвачите събирали данъците от населението; те ръководели работата в работилниците и дори в домашното производство, което произвеждало не за домашна употреба, а за продажба; пак те, най-после, получавали и изключителното (монополното) право да търгуват с някои продукти в определени части от територията. И всичко това, разбира се, под контрола и при съдействието на чиновници, включително и държавната полиция.

В други форми се излял икономическият живот в гръцките градове-държави в същинска Гърция и в Мала Азия, които градове запазили било пълната си, било частична свобода. Те преуспявали в голям размер по различни причини: участието им в световната търговия, огромното количество злато и сребро, хвърлено на пазара от Александър Велики след покоряването на Персия, подобренията в земеделието и развитието на индустрията. Във всички тия градове, а също така в градовете на елинистическите монархии възникнала заможна средна класа, която постоянно растяла както по число, така и по богатство, и прилагала своите сили в земеделие, индустрия и търговия. От друга страна, увеличаващият се брой на робите, които работели на полето и в работилницата, спадането на цените на скъпоценните метали, съпроводено с поскъпване на предметите от първа необходимост, особено на храните, направили все по-тежка участта на низшите класи. Докато цената на предметите от първа необходимост растяла, търсенето на труда и надницата на работниците спадали, а капиталистите си служели по-скоро с роби, отколкото със свободни съграждани, защото робският труд е бил и по-евтин, и по-постоянен. И затова част от свободното население се записало във войските на елинистическите царе, а друга част се преселила на изток; но мнозина останали на местата си. В същото време пролетаризирането растяло неотвратимо отчасти поради естествен прираст на населението, отчасти поради разпространението на капитализма и преминаването на много землища в ръцете на едрите собственици.

В края на краищата почти във всички гръцки градове условията на живота станали обременителни и разклатени. Пропастта между богати и бедни, между буржоазия и пролетариат зейнала по-дълбоко.

Лозунгите на тоя пролетариат и сега са пак същите: ново разделяне на земята и премахване на дълговете. Средствата за борба и сега са политическите и социални революции, които довеждали до господство ту едната, ту другата класа, до изтребление на иначе мислещите и до конфискация и разделяне на имотите им. Точката, която Атина бе възприела в конституцията си след Пелопонеските войни и която задължаваше атинските граждани да не повдигат въпроса за ново разделяне на земите и за премахване на дълговете, сега става нещо обикновено з конституциите на цял ред гръцки градове-държави. Коринтският съюз от гръцки общини, основан от Филип и възобновен последователно от Александър, Деметрий Полиоркет и Антигон Гонат, бил по своите цели отчасти политически, отчасти социален; и една от главните му задачи била да потуши социалната революция. Но съюзът не пожънал успехи. Също така ахейският и етолийският съюз, които били двата най-големи съюза в Гърция, претърпели крах въпреки своите строги и систематични принципи по отношение на собствеността. Социалната революция избухвала на няколко пъти ту на едно, ту на друго място и непрекъснато подкопавала благоденствието на Гърция и по островите. Елинистическите царе били безсилни да лекуват гангрената на гръцкия живот.

Един епизод от тая борба ни е особено добре познат. Това е продължителната класова война в Спарта. Ние видяхме как превъзходството на Спарта след Пелопонеската война докарало богатство на страната и на мнозина отделни спартанци. От друга страна, загубването на Месения, което било резултат на ударите, нанесени от Беотия, разорило известен брой спартанци, а в същото време несполуките на външната политика и тежките загуби на война намалили до минимум броя на пълноправните спартанци. По тоя начин се появило в средите на спартанците, да не говорим за периеките и илотите, остро разделение между аристокрация и пролетариат, между богати и бедни. Засилването на комунистическите и социалистическите идеи, убеждението, че Спарта е била някога страна с напълно осъществен идеал на комунизъм, а също така и пламенният патриотизъм, който не искал да се примири с политическата незначителност на страната — ето мотивите, които накарали младия цар Агис IV да тръгне по пътя на социалните и икономическите реформи. В 244 г. пр.Хр. се стекли благоприятни обстоятелства и той се опитал да осъществи своя план: всички дългове трябвало да бъдат премахнати; земята трябвало да бъде конфискувана и поделена между 4500 спартанци и 15 000 периеки. Някои от едрите земевладелци, земята на които била ипотекирана, поддържали първата точка на неговата програма и тая точка била прокарана. Но опитът да се прокара и останалата част на програмата се оказал фатален за Агис. Неговите противници начело с другия цар — Леонид — го умъртвили.

Подир 13 години същият опит бил повторен от сина на Леонид, Клеомен III. За да осъществи своите намерения, Клеомен не се поколебал да прибегне до насилие. Като изпратил едни на заточение, а други избил, той закрепил по тоя начин своето лично положение и прокарал, изглежда, цялата програма на Агис. След това, застанал начело на една възродена Спарта, той св опитал да съсредоточи в свои ръце властта в Пелопонес и в цяла Гърция. Отначало той бил поддържан от пролетариата във всички градове. Но накрая македонският цар Антигон Гонат, за да запази съществуващия обществен ред и да предотврати обединението на Гърция около Спарта, обявил война на Клеомен и го разбил окончателно при Селазия (в Пелопонес). По тоя начин реформите на Клеомен били осуетени. Същият опит бил повторен в 207 година пр.Хр. от Набис, който заграбил властта в Спарта. Но по това време Рим бе започнал да утвърждава своята власт в Гърция. След смъртта на Набие ахейският съюз турил край не само на проектите за социална реформа, но и на политическото значение на Спарта изобщо.

В резултат на социалните бъркотии в Гърция, от които само Атина е била свободна, и на процъфтяването на Изтока, който сега станал център на икономическия живот, значителното благоденствие, което бе достигнала Гърция в началото на III в. пр.Хр., започнало все повече да отслабва към края на III и през II век. Населението и богатствата започнали да напускат Гърция. И нейният разгром бил довършен от Рим.