М. Ростовцев
История на Стария свят — Изтокът и Гърция (16)

XV. АТИНА И АТИКА В VIII–VI В. ПР.ХР.

В Гърция през VIII–VI в. пр.Хр. наред със Спарта постепенно се оформя и втората голяма политическа сила, на която било предопределено да играе ръководна роля в политическия и културен живот на Гърция векове наред. Това е градът-държава Атина, центърът на икономическия и на политическия живот на Атика. Видяхме как Спарта съзнателно се стремяла да стане в политическо отношение чисто континентална държава, а в икономическо — чисто земеделска. Друго е в Атина, която докрай използвала благоприятното географско положение и ресурсите на своята страна.

Полуостров Атика се вдава далеч навътре в морето и е обърнат към Изтока, с който пристанищата на Атика са свързани с една непрекъсната верига от малки и големи острови, достигащи до йонийския и карийския бряг на Мала Азия. От Средна Гърция и специално от Беотия Атика е отделена с доста високи, но лесно проходими планини. Остров Егина в Сароническия залив е нещо като мост между йонийския свят на Атика и по островите и дорийския свят на Пелопонес. На запад Атика е отделена с Коринтския провлак и няма пряк естествен изход към Коринтския залив. Естествените богатства на Атика не са големи, но са достатъчни да изхранят доста многобройното население. Долините на Кефис и Илис при по-упорит труд дават доста добри жътви; по-богата е долината на Елевзин. Почвата на цяла Атика е много добра за развъждане на маслиново дърво. В планините имало достатъчно добри гори, осигуряващи корабостроенето. От металите Атика е богата само със сребро и олово, но няма ни желязо, ни мед. Добрата глина давала отличен материал за керамични изделия. Каменните кариери в съседните планини, особено в Пентеликон, давали превъзходни видове камък, мрамор и варовик и давали възможност да се развие широка строителна дейност.

Още по-важно било това, че в Атика имало благоприятни условия за политическо обединение на една по-голяма територия около един център. Цялата тя представлява едно географско цяло, чийто много удобен изход към морето образуват двете атински пристанища Фалерон и Пирея. Благодарение на тези условия в Атика могла да се създаде, както и в Спарта, една държава със значителна територия. Ако бе останала разделена на части, Атика би си останала онова, което е била през гръцко-егейския период: едно от многото огнища на политическо и културно развитие, но обединена, тя станала единствения силен политически център на богато надарения йонийски свят, център, разполагащ с достатъчно население и с достатъчно естествени богатства, та да стане политически ръководител на Йонийците, както Спарта бе станала политическа ръководителка на дорийците. Да не се забравя още, че останалата част от Йония е била разделена на отделни малки политически единици по островите, а в Мала Азия е била спряна в политическото си и териториално развитие отначало от Лидия, а по-сетне от Персия. Ни един от другите градове-държави в Средна Гърция не е могъл да съперничи с Атика. Беотия била разделена на много градове и нямала изход към открито море; Коринт бил чисто търговска държава, пък и територията му никога не е била по-значителна; освен това в много близко съседство имал и два силни съперника: Мегара на Коринтския провлак и Сикион на северния пелопонески бряг.

Обединението на страната получило в Атика по-други форми, отколкото в Спарта. Една от причините може би е била тая, че в Атика през микенската епоха нямало крепостници, които да влязат в основата на икономическия й живот, и че в Атика новата уредба се създала не като резултат от завоевание, а еволюционно, чрез съглашения. Във всеки случай в Атика ролята на дорийското нашествие и на Ликурговата военносоциална реформа изиграл актът, наречен синойкизъм или синполитея и свързан с името на митичния цар Тезей (точната дата на синойкизма не знаем). Твърде е възможно и в Атика, както и в Спарта, името на митичния цар да е изместило името на някой виден политически деец през VIII в. пр.Хр. Актът, който гърците нарекли синойкизъм, се състоял в това, че разпокъсаните атически общини, имащи дотогава всяка свой самостоен и независим живот и свой политически и икономически център, сега — чрез това съглашение — създали едно държавно цяло с един политически, икономически и религиозен център в Атина. Дали това съглашение е било предшествано от някакво постепенно въздигане и засилване на Атина, та да е могла тя да покаже военното си и политическо превъзходство над останалите атически общини, това ние не знаем. Твърде е вероятно актът синойкизъм, нещо обикновено за някои части от гръцкия свят и в по-късно време, да е бил предизвикан от постепенното отслабване на царската власт в отделните общини на Атика поради зараждането на силна аристокрация във всички тези общини и поради наложителната необходимост за тази аристокрация да се обедини, та със съединени сили да преодолее външните и вътрешни опасности. Както и да е, преданието единогласно ни говори за една постепенна мирна еволюция на Атика без революционни сътресения — нещо доста често през оная епоха в йонийския свят.

Устройството на Атика, която след синойкизма се обединила около Атина, не ни е добре познато. Господството в политическия и икономическия живот са имали вероятно едрите земевладелци, които по онова време били същевременно и мореплаватели — търговци и пирати. Само измежду лицата, принадлежащи към управляващата аристокрация, можел да става избор за ръководители на общината, а такива ръководители били царят, същевременно и върховен жрец, главнокомандващият въоръжените сили на държавата — полемархът и носителят на гражданската власт — архонтът. Към тях се прибавяли още шест тесмотети — съдии и пазители на законите. Всичките тези деветима управители на държавата (архонти) съставяли една колегия. В колегията на деветте изборни представители на общината (според римския термин — магистрати) царят, който преди всичко е бил глава на държавата, постепенно, като се почне от средата на VII в. нататък, започва да губи политическото си значение, запазвайки си само религиозните длъжности. Властта почти изцяло се съсредоточава в ръцете на полемарха и на архонта. Същевременно властта на всички архонти или магистрати вместо за целия им живот се ограничава с определени срокове. В края на краищата в Атина се утвърдил обичаят всяка година да се преизбират всички представители на властта.

Всички пълноправни атински граждани имали право да взимат участие в заседанията на Народното събрание (Еклезия), което избирало магистрати, гласувало закони и вероятно решавало и въпросите за война и мир; а пълноправни граждани били всички, които влизали в състава на гражданската войска и бранели държавата. Съвместно с магистратите действал и съветът на старейшините — най-висшият политически, религиозен и съдебен орган в държавния живот; съветът заседавал обикновено на хълма, наричан Арсопаг, та поради това и сам получил това име. В състава му влизали представители на най-знатните родове, а освен тях вероятно и бившите магистрати.

Наред с изброените постепенни промени в управлението на държавата се създало и ново политическо и социално подразделение на населението. Наред със старото племенно и родово деление (на четири фили, на фратрии и на родове) се появило и разпределение на населението на социални и икономически групи: едрите земевладелци образували една група, жителите на града (търговии и занаятчии) — друга, а дребните собственици на земя — трета. И ето че политическите права и военните задължения на всеки гражданин сега вече се определят не по произхода му, а по имотното му състояние и по доходите му. Аристокрацията с други думи се превръща в тимокрация. Всичко това е създадено вероятно под натиска на нуждата да се организира една по-силна и по-многобройна армия. Земевладелската аристокрация, върху която падала по-рано цялата тежест за отбраната на държавата, нямала нищо против това да се сложи част от бремето й върху гърба и на други заможни граждани, като им отстъпи срещу това и част от политическите си права. В основата на новото военно-политическо разделение легнало имотното състояние на отделните групи от населението във връзка с поземленото владение. Към най-горната класа принадлежат онези, които имат годишен доход от земите си не по-малко от 500 медимни храни (пентакосиомедимни). В следващата група влизат земевладелци с доход не по-малък от 300 медимни. И двете тези групи комплектуват конницата на войската. Те били задължени при призив да се явят на коне и в пълно въоръжение на хоплити (тежко въоръжени пехотинци), те съставлявали конната тежка пехота, ползваща се от коне не за сражение, а за по-бързо движение и преследване на неприятеля (яздеща пехота). В третата група влизали онези, които имали доход не по-малък от 200 медимни (зевгити). И те се явявали при призив в тежко въоръжение, но без коне. Извън тези три групи, имащи политически права, били онези, които живеели от ръчен труд и нямали определен постоянен доход (тети). Те служели във войската като леко въоръжени и обозни войници; от тях се избирали и гребци за военните кораби.

Икономическата революция, за която говорихме в глава XIII, се отразила и в Атика: и в Атика се появили притежатели на обширни лозя и на маслинови гори, и тук се засилва класата на търговците и на индустриалците. И тук градското население все се увеличава. Положението на дребния собственик в новото капиталистическо общество става все по-трудно. Сега се налага вече подобрение на стопанството, налага се попълване на инвентара, налага се преход към развъждане на маслиновото дърво и на лозата, но за всичко това са потребни пари. Пари трябват и за обзавеждане на новите стопанства, възникващи вследствие отделянето на децата на дребния земевладелец в самостоятелни стопанства. Парите пък са скъпи и редки, а дълговото право е необикновено сурово и прилагането му зависи изцяло от волята на по-горните класи, т.е. от волята на ония, в чиито ръце са капиталите и които дават парите. Дребните собственици масово се разоряват и според дълговото право се лишават не само от имота си, но и от свободата си. Мнозина, за да не дойдат до това положение, предпочитат да обработват собствените си земи с правата на изполичари, а правата си на собственост върху земята предават в ръцете на представители на богатите класи. Условията за наема са много тежки: изполичарите получават само една шеста част от произвеждания продукт. Недоволството на долните класи постепенно се засилва и взима вече и по-остри форми. Те търсят и си намират водачи, които ги организират за борба с господстващите класи. Лозунгите на долните класи са: ново разделение на земите и унищожаване на дълговите задължения. Средство за осъществяване на тези лозунги е въоръженото въстание под ръководството на водача, който се стреми, осланяйки се на масите, да вземе в свои ръце както военната, тъй и гражданската власт. Всички тия прояви достигат до най-крайната точка на развитието си почти по целия гръцки свят през VII и VI в. На много места резките сблъсквания между класите довеждат до поява на тирани или есимнети, чиято задача е да изгладят крайностите, да създадат нов, по-демократичен строй, да изработят и писмено да затвърдят основите на гражданското и углавното право и на конституцията. С тях упорито се бори аристокрацията, особено старата земевладелска и родова аристокрация. На много места тираните намират подкрепа не само сред долните класи, лишени от политически права, но и сред средните класи, па дори от страна на новата промишлена и търговска аристокрация. VII и VI в. не напразно са наречени в историята на гръцкия свят епоха на революции и на тирани.

Отличителната особеност на Атика в еволюцията на гръцкия свят е тази, че тук преходът от една степен на държавно развитие към друга се извършва по-бързо и по-мирно, без ония жестоки сътресения, поради които животът в много общини на гръцкия свят през този период заприличал на продължителен пожар. В продължение само на един век Атика се отърсва напълно от старите форми на предишното си племенно и родово устройство и на предишния си бит и първа създава демократична държава въз основа на дълбоко обмислено правово устройство, също тъй логично, но много по-гъвкаво, каквото бе и военното устройство на Спарта. Характерното е това, че по цяла Гърция през този период промените на държавния строй са свързани с имената и дейността на видни, талантливи личности — първите професионални политици, митичен прототип на които в Атика е царят-реформатор Тезей.

В зората на политическото развитие на Атика изпъква втората полумитична фигура на законодателя Драконт. Атическото предание свърза с неговото име най-старото писано законодателство, тъй ценния за нас сборник на старото сурово, углавно право на аристократичната гръцка община. Едва ди обаче може да се вярва на по-късните свидетелства, че Драконт е бил автор и на първата написана конституция на Атина. Но по-достоверно ще е известието за острата политическа борба между класите, която постепенно се развивала в Атика, и за нееднократните опити да се създаде и тук такава тирания, каквато вече е имало и през това, и в по-раншно време и в Мала Азия, и в Италия, и по островите, и дори в съседните търговски и промишлени градове на Коринтския провлак и по северното пелопонески крайбрежие: в Мегара — съперницата на Атина, оспорваща на Атина правото да владее малкия богат остров Саламин, в Коринт и в Сикион.

Първа напълно историческа личност в атинската история е великият политически и социален реформатор на Атина, Солон. Дейци от типа на Солон са обикновено явление за Гърция в края на VII и в началото на VI в. пр.Хр. Те са видни, талантливи представители на аристократични родове, преизпълнени с благата на йонийската култура, мислители и рационалисти, вярващи във всесилието на държавата и на човека при промените в социалните и икономическите отношения, знаещи силата на словото и на литературната пропаганда. Те твърдо вярвали, че са им напълно ясни причините на непрекъснатата борба между класите и с реформите си те съзнателно се стремели да премахнат всичко онова, което считали за корен на злото. Мнозина от тях се виждали принудени да прибягнат за тая си цел към въоръжено насилие, т.е. да се наложат като тирани; други пък се опитвали да достигнат същото, но по мирния път на законодателство (есимнети). По пътя на последните е вървял и Солон. За самата дейност на Солон и Старият свят не е знаел повече от нас. Запазени са някои негови произведения от политическото му литературно творчество: къси поеми, в които ясно е очертано положението на държавата и които говорят за реформаторската дейност на автора. С неговото име преданието е свързало някои от основите на атинското демократическо устройство. Нему приписвали, и с пълно основание, авторството на редица закони, написани и издадени на дървени таблици. Но, разбира се, върху тази достоверна основа постепенно се наслояват и много анекдоти, историческата достоверност на които е вече съмнителна. Тъкмо това състояние на преданието ни обяснява и различието в мненията още на старите историци за характера и за широчината на реформаторската му дейност.

И все пак по главните и по основните въпроси няма никакво разногласие. В 594 г. пр.Хр. Солон бил избран за архонт. Постепенното историческо развитие довело през това време архонта до положението на фактически разпоредите в политическия живот на страната. В качеството си на такъв архонт Солон веднага прокарал редица реформи, които легнали в основата на по-нататъшното развитие на Атина. Главната му реформа била да смекчи прилаганите преди него в Атика много строги закони за дълговете. Всички заложени у богаташите парцели земя били върнати на собствениците им и дълговете били унищожени. Възвърната била и свободата на всички, които са били лишени от нея за неизплатени дългове. Излязла забрана да се дават пари срещу залог на земя и срещу личността на един земевладелец. Завинаги било забранено да се превръщат в роби хора, които не са изплатили дълговете си. Също такава забрана не позволявала никому да владее земя в по-големи размери от определения в закона максимум. Износът на зърнени храни от Атика бил забранен, а се позволявало да се изнася само дървено масло. Целта на последната мярка вероятно е била да се направи капиталистическото стопанисване на орна земя неизгодно и по такъв начин да се спомогне тази земя да премине в ръцете на дребните собственици. С тези реформи обаче не били задоволени исканията нито на едната, нито на другата от борещите се партии. Масите очаквали ново разпределение на цялата земя и пълно премахване на дълговете; аристокрацията пък претърпяла грамадни загуби и се видяла принудена да търси нови пътища за използване на капиталите си. И все пак с това се постигнало нещо важно и съществено. Класата на дребните собственици на земя се почувствала по-сигурна в правата си и били взети мерки тази тяхна сигурност да не е само временна. А, от друга страна, на капиталистите бил даден тласък да търсят по-ползотворно приложение на капитала си: да засилят отглеждането на маслинови дървета за износ на дървено масло, да засилят и развитието на търговията и индустрията. С всичко това е свързано и началото на сечене на свои монети в Атина, на въвеждане на ред в хаоса, царуващ в областта на мерките и теглилките, т.е. да се въведе обща система на мерки и теглилки за цяла Атика.

Върху базата на тази социална и икономическа реформа Солон построил и конституцията си. Главното ново нещо в нея е това, че тя въвежда в състава на гражданите и тетите, т.е. дава им право да участват в Народното събрание и във войската. Голямо значение има и създаването на народния съд — хелиеята; член на този съд е могъл да бъде всеки и съставът му се определял по жребий и по списъци, в които влизали всички граждани, от най-високопоставените до най-низши-те, от пентакосиомедимните до тетите. По такъв начин трите най-важни момента в държавния живот: изборът на магистрати, чийто състав не бил променян, приемането на нови закони и най-висшият контрол над поведението на гражданите — всичко това било предадено в ръцете на цялото гражданство без оглед към коя класа то принадлежи. Обаче наред с всичко това все пак били запазени и привилегиите на по-горните класи: както по-рано, така и сега магистратите се избирали измежду лица, принадлежащи към двете висши класи. Длъжностите им си останали същите. Запазил значението си и съветът на старейшините — Ареопагът, но наред с него било създадено и едно ново учреждение: съветът на четиристотинте: по 100 члена от всяка от четирите фили. Задачата му била да подготвя делата, които след това се обсъждали и решавали от Народното събрание.

Солоновата реформа не успяла да прекрати класовата борба. Но тя облекчила и подготвила победата в тази борба на демократичните елементи. Най-близките след архонтството на Солон години са пълни с такава борба. Характерното обаче е това, че наред с нея Атина намерила в себе си сили да започне и една активна външна политика, като влязла в борба с Мегара за владението на о-в Саламин и без съмнение също тъй и по въпроса за ролята на Атина в междугръцката размяна. Тази външна борба, в която за пръв път взели участие всички атински граждани, включително и тетите, имала две важни последици: Атика за пръв път активно участвала в живота на останалите гръцки държави и проявила същите тенденции, каквито и Спарта, т.е. стремеж към господство над съседите и към увеличение на територията си за тяхна сметка. А това неизбежно трябвало да я доведе до конфликт със Спарта, която вече успяла да затвърди хегемонията си в Пелопонес, и до поставяне на въпроса кой ще бъде господстващата сила на моста, водещ от Средна Гърция за Пелопонес, т.е. кой ще владее Коринтския провлак и кой ще играе главната роля в размяната със западния свят. От друга страна първата голяма външна война на Атина показва колко е важно да участват всички граждани във военните начинания на една държава и колко важно е военното командване да е съсредоточено в ръцете на един човек. Успеха си в борбата с Мегара, превземането на Саламин и Никея — пристанището на Мегара, Атина дължи на военния талант на един от гражданите си — на Пизистрат. След Пизистрат всички тези успехи изгубили значението си и въпросът за Коринтския провлак бил решен не в полза на Атина.

Пизистрат без съмнение е голяма личност в историята на атинската държава и значението му е не по-малко, ако ли не и по-голямо, отколкото значението на Солон. Солон е бил законодател и примирител, а Пизистрат е военен предводител, ръководител на определена партия и тиран. След успеха си в борбата с Мегара той се явява в ролята на ръководител на дребните земевладелци и с тяхна помощ заграбил властта в Атина (561–560 г. пр.Хр.). Опозицията на аристокрацията, която се обединила с класата на промишлениците и на търговците принудила Пизистрат временно да отиде на заточение. Но след десетгодишно заточение той пак се върнал в Атина, подкрепян от тирана на о-в Наксос и от тесалийците и бил посрещнат радостно от голяма част от атинските граждани, уморени вече от партийните борби и недоволни от неуспеха в борбата с Мегара. Сега вече той останал в Атина като върховен ръководител на държавата чак до смъртта си (527 г.) и предал властта в ръцете на синовете си Хипий и Хипарх, които управлявали в продължение на 18 години.

Времето, през което управлявал Пизистрат, може да се счита като време на завой в историята на Атина в много отношения. Тиранията му не разрушила нито един от устоите на атинската демокрация, положени от Солон. Властта на Пизистрат била надстройка над Солоновата конституция. Значението на аристокрацията било отслабено както с това, че повечето от аристократическите семейства били изгонени и земите им разделени между бедните граждани, тъй и с това, че органите й — магистратите и Ареопагът — били лишени от всякакво влияние и постепенно замирали, отваряйки място за новите органи на бъдещата демокрация. Когато тиранията паднала, държавният живот трябвало да се преустрои и то тъй, че в основите му да легне не дискредитираната и отслабена аристокрация, а засилващата се и осъзнала вече своята мощ демокрация, организирана не по старите племенни деления, не по родовите фили, а по въведените от Пизистрат данъчни и военни окръзи — навкрариите.

Голямо значение за по-нататъшното развитие на Атина имала и външната политика на Пизистрат. Създадената от него силна военна флота и значително подобрената армия осигурили на Атина важно значение в политическия живот на Гърция въобще; отсега нататък всички по-силни гръцки държави през онова време били принудени да правят политическите си сметки и комбинации вече с оглед и на Атина, а такива били: Беотия, Тесалия и особено Спарта. Пизистрат обаче не повел завоевателна политика в Средна и в Южна Гърция. Той бил доволен н от това, че силната войска и силната флота му осигурявали безопасност от нападения от страна на съседите. Цялата му външна политика била насочена към това да закрепи могъществото на Атина на североизточното крайбрежие на Балканския полуостров, по бреговете на Македония, на Хелеспонт (Дарданелите) и на Босфора. Благодарение на Пизистрат Атина се закрепила на Халкидическия полуостров (Атон) — македонския изход към морето, и при входа в Хелеспонт — в Сигейон — първата крачка към разпространение на влиянието й върху тракийския Херсонес, изхода към морето за богатите тракийски долини, тясно свързани в това време с великото Скитско царство на северния бряг на Черно море. Интересно е да се отбележи още и това, че при Пизистрат за пръв път в Атина се появяват скитски наемни войници.

След смъртта си Пизистрат оставил Атина вече голяма гръцка държава, играеща важна роля в международната и колониалната политика на Гърция. Синовете му продължили неговото дело. Положението им обаче било по-трудно, както и въобще на всички синове на тирани. Властта на тираните винаги в много голяма степен е била лична власт и мъчно можела да премине в наследствена монархия. Един случаен заговор, чийто повод бил лична обида и като жертва на който паднали Хипарх и самите заговорници — Хармодий и Аристогейтон (518 г.), тласнал Хипий по пътя на репресиите и на ограничение на свободите на гражданите. Това го лишило от подкрепата на мнозинството от населението и дало възможност на заточениците, заселили се в Делфи, да се опитат с помощта на Спарта и в съюз с недоволните демократически елементи в самата Атина да възвърнат свободата на Атина и да премахнат тиранията. Благодарение на енергията на Алкмеонидовия род опитът излязъл сполучлив (511–510 г. пр.Хр.): Хипий напуснал Атина и тя се изправила пред въпроса в какви форми да се излее спечелената от аристокрацията в съюз с демокрацията свобода.

И пак, както и преди реформата на Солон, цял ред нови граждански вълнения предшествали радикалната реформа, прокарана от един от Алкмеонидите — Клистен. Клистен бил привърженик на по-нататъшната демократизация на държавата. Аристокрацията, разбира се, се обявила решително против проектите му. Намесата на спартанците в полза на Клистеновите противници само го засилила и го направила по-популярен. Временното завладяване на Атина от спартанците завършило с изгонването им и Клистен вече бил в състояние да пристъпи към осъществяване на реформата си и да я прокара без намеса отвън и без пречки отвътре.

Клистеновата реформа се различава от реформите па Солон и на Пизистрат главно по това, че тя не се приспособила към съществуващия ред на нещата, а била прокарана като един цялостен план, подробно обмислен, чиято ръководна мисъл била да се създаде една стройна и съгласувана във всичките й части държавна организация върху основата на политическото равенство на всички класи и при участието на всички граждани в работата на държавната машина. Старите устои не били отменени и разрушени, но животът сам се отдалечил от тях и продължил да се развива по линията на новосъздадените от Клистен органи на държавния живот.

Основното нововъведение в Клистеновото държавно строителство било последователното прокарване в устройството на атинската държава на представителното начало и пренасянето центъра на тежестта на държавния живот в представителните органи на държавата, главно в Съвета на 500 — те (Буле), който станал главният двигател на цялата държавна машина. С оглед да се постигне това, Клистен преди всичко променил цялата политическа групировка на гражданството, като я заменил със съвсем нови по състав избирателни окръзи. Старите деления на гражданите на фили и фратрии продължили да си съществуват, но изгубили напълно политическото си значение. Вместо тях главното избирателно ядро, около което се съсредоточавал и местният живот на населението, стават сега териториите на селата и на малките градове в Атика, с център в тези села и градчета, т.е. тъй наречените деми. Всички лица, живеещи в такава една територия, били записвани в списъците на населението на дема. С този акт на записване всички вписани лица получавали пълни граждански права. На деми била разделена и самата столица — градът Атина. Отсега нататък за гражданите вече не било задължително да принадлежат към някой род, фратрия или към някоя от предишните фили. Демите, според местоположението си, били разделени на три групи: градът Атина, крайбрежието и вътрешността на страната. Във всяка от тия три части по естествен път числено преобладавала една от основните социални групи от населението на Атика: в първата — пролетариатът (матросите, пристанищните работници, рибарите), във втората — индустриалната и търговската класа, в третата — дребните и едрите земевладелци. Всяка от споменатите групи била разделена на 10 тритии от по няколко дема във всяка. Три тритии, по една от всяка група, съставлявали фила, тъй че всичките 30 тритии образували 10 нови фили. По такъв начин във всяка фила имало представители и на трите социални групи от населението.

Тези именно фили станали основата на политическия и на военния живот на страната. Всяка фила отделяла от себе си военна единица под командата на особен генерал — стратег. Гласуването в народното събрание ставало пак по фили. По фили ставали и изборите на магистрати, на членове на народния съд и на членове на народния съвет на 500 — те. Вътре във филата всеки лем си имал свой местен вътрешен живот. Всеки дем си имал и своя отделна изборна управа: свой демарх, свой местен съвет, свои финанси. Тези органи ръководели местния живот, местните култове, местното благоустройство. Задължението им към държавата било да съставят избирателните списъци, списъците на данъкоплатците и т.н. Свое представителство имали и филите, също такова, каквото демите и със същия кръг на дейност. Животът на демите обаче се ограничавал само в рамките на чисто местни дела с второстепенно значение. Всички по-важни дела, дори и с местен характер, се разглеждали и решавали в Атина — в общодържавните учреждения. Атика била твърде малка, та да може в нея, наред с държавния, да се развие и що-годе по-значителен местен, муниципиален живот.

Уредбата на демите и филите имала за цел да осигури правилното представителство на гражданите в главния орган за управление на страната — Съвета на 500 — те. Този пръв опит да се управлява посредством камара от представители на населението е много поучителен. Всеки дем, пропорционално с броя на записаните в него граждани, избирал кандидати за Съвета. Измежду така избраните кандидати се избирали по жребий и самите членове на Съвета от даден дем, всичко по 50 от всяка фила. Моралните качества на новоизбраните членове на Съвета се преценявали от стария състав, който имал още правото да отстранява недостойните. Съветът на 500 — те не е бил само съвещателен орган при изпълнителната власт, какъвто си оставала старата колегия на деветте, обикновено наричана Колегия на деветте архонти. Той е бил управляващ орган, завеждащ финансите, войската и външната политика. Магистратите, като се изключат само някои техни длъжности с религиозен и съдебен характер, били само изпълнители на решенията му. В тесен контакт със Съвета били новите членове на магистратската колегия — колакретите (касиерите) в областта на финансите и стратезите (командирите на десетте полка гражданско опълчение) във военната област. Съветът на 500 — те члена бил наистина едно много тежкоподвижно учреждение за ръководене на текущите работи. Ето защо само една десета част от Съвета (Притания) се занимавала с тях. Функцията й продължавала една десета част от годината под ръководството па ежедневно сменящ се председател. Една част от Пританията неотлъчно ден и нощ дежурела в специално за това построеното кръгло здание — Толоса. Тук членовете на тази дежурна група и ядели, и спели.

Съветът нямал законодателни права. Законите се разисквали и гласували в общите събрания на гражданите (Еклезията). Върховен съд си останал съдът на народните представители (Хелиеята), избиран пак по същия принцип и по същия начин, както и Съветът. Магистратите — деветте архонти, колакретите и стратезите — пак се избирали само измежду граждани от първите две класи, т.е. измежду хора, материално осигурени. Клистен по необходимост възприел такова ограничение в демократичното начало на реформата си. Градът-държава не плащал никакви заплати на гражданите при изпълнение на политическите им задължения, дори не им плащал и за разходите, свързани с изпълнението на тия задължения. Армията също тъй се превърнала във всенародна гражданска войска. Всяка фила набирала вътре в себе си по един пехотен полк и по един ескадрон кавалерия. Начело на тези отряди сега стоят изборни офицери — таксиарси и хипарси. Полемархът е вече отживелица. Един от десетте стратези получавал поред командването на армията. Клистеновата реформа въобще не засегнала въпроса за военната флота, но този въпрос бил уреден по-късно.

Клистеновата реформа е завършек на процеса, по който се създала силната и здраво организирана атинска държава. Тук това било достигнато не тъй, както в Спарта, макар целта и там, и тук да е съвсем еднаква. Атинската държава е изградена не върху господството на една група от населението, като цялата останала маса й се подчини, както е в Спарта, а върху принципа да се привлече в управлението на страната цялото гражданство, в състава на което не влизали само робите и метеките, т.е. чужденците, жители на Атина, които не се ползвали с граждански права. Във времето, когато още се създавало новото устройство, тези две групи още били незначително малцинство. Въпросът за техните права тепърва ше изпъкне и ще се изостри много по-късно. Тоя атински принцип за държавно управление с пълно право се нарича демокрация, защото наистина народът е пълен господар в държавата и неин ръководител.

Клистеновата реформа, влязла в сила и в действие в 502 г. пр.Хр., не прекратила обаче нито партийните борби, нито пък успяла да заглади имотното неравенство на гражданите. И едното, и другото продължили да съществуват и довеждали и по-сетне до конфликти, понякога остри, а понякога много трайни. Но остротата им се смекчавала и почти съвсем се заглаждала от оная психология, която се създала благодарение на реформата. Всеки атински гражданин привикнал вече да гледа на държавата си не като на нещо външно и чуждо, а като на нещо, което олицетворява самото гражданство. Всеки гражданин с право се считал дейна частица в държавния механизъм. И никъде другаде грък не се е гордеел със своя град и със своята държава тъй, както в Атина, никъде другаде не се е проявявала такава силна любов към своя град, не са се проявявали такива граждански чувства и такъв истински патриотизъм.