М. Ростовцев
История на Стария свят — Изтокът и Гърция (19)

XVIII. АТИНСКАТА ДЪРЖАВА

След Платея и Микале борбата с персите в същинска Гърция завършва. Персите осъзнали безсилието си при дадените условия да покорят Гърция и да я превърнат в редица персийски сатрапии. Но това още не значи, че завършила войната на Гърция с Персия. Тя става сега само с по-продължителен и бавен характер. Никой не е могъл да спре развоя на събитията, и въпросът бил само, в каква форма ще се излее тази борба и кой в нея ще вземе ролята на настъпваща, а кой на отбраняваща се страна. Персия могла да се откаже от бързото изпълнение на плана си да покори Гърция, но могла заедно с това и да запази общата си граница с Гърция, владенията си на Балканския полуостров, в Мала Азия и по островите.

Събитията през 50 — те години след Платея и до началото на Пелопонеската война са ни слабо познати. Херодот завършва историята си с превземането на Сест, а Тукидид си поставя за цел да разясни великата борба за хегемония в Гърция, борба между Спарта и Атина. Произведенията на по-късни историци — Ефор, Теопомп и др., чиято цел е била да ни изложат историята на Гърция изобщо, а не само да ни дадат картина на един период от живота й, не са дошли до нас, или пък са дошли, но само в откъслеци. През 50 — те години след Персийските войни не ще да се е случило никакво главно събитие от всеобщ интерес и затова те нямат свой историк с такова значение и с такъв талант, с каквито са били Херодот и Тукидид.

Да се спре борбата било невъзможно. Но по всичко личи, че ударите, нанесени на Персия в Гърция, били толкова силни, че наложили на тежкоподвижния държавен механизъм на Персийската империя с обширната й територия и с разноплеменните й военни сили да печели време, за да може да съсредоточи тия сили и да подготви новата си настъпателна акция. Обаче Гърция не й дала време за това. През продължаващата се, дори и без временни прекъсвания, борба с Персия Гърция напуснала тактиката на отбрана и сама преминала в настъпление. Задачата на Гърция сега била да прогони персите в Азия и да прекъсне непосредствената им връзка с Егейско море. Тази чисто стратегическа задача съвпадала и с националната им задача. Въпросът бил преди всичко да се възстанови политическата независимост на гръцките градове по егейските брегове. Не знаем добре как Гърция изпълнила тази си задача. По-горе споменахме, че изворите ни за периода след Персийските войни са много оскъдни; споменахме, че това, което те ни дават, засяга главно вътрешните работи на Гърция, а не историята на борбата й с Персия. А вътрешното и положение ставало все по-сложно и по-сложно и се усложнявало паралелно със засилването на политическото значение на Атина и с изострянето на политическите търкания между Атина и съседите й, зад които стояла Спарта, с нейното подозрение към засилването на икономическата и политическата мощ на Атина.

И при все това известни са ни все пак поне главните събития в историята на борбата на Гърция с Персия. Ръководна роля в борбата отначало играела Спарта. Спарта още преди войната била главната политическа и военна сила в Гърция; в нейни ръце, а на второ място в ръцете на Атина, било главното ръководство и в Персийските войни; нейната армия спечелила битката при Платея. Но Спарта била слабо подготвена за ролята на водач в борбата, която била предимно морска и се развивала в покрайнините на гръцкия свят. За такава война бил потребен по-гъвкав и подвижен политически и военен организъм, а не такъв, какъвто бил спартанският. Военните сили били ограничени и не могли да бъдат разходвани в голям брой. Домашните й работи, отношенията й към илотите и периеките, които Спарта могла да държи в подчинение само със сила, й налагали постоянно да има под ръка значителни военни сили, т.е. повечето от спартиатите — ядрото на спартанската армия. Спартанците се стремели да съсредоточат силите си именно в Гърция, а не в Мала Азия и в Тракия, още и поради сложните политически отношения в Пелопонес, където спартанската хегемония се крепяла само на военното превъзходство на Спарта. Най-после, ние видяхме по-горе, че Спарта е предимно земеделска и континентална държава и като такава материалните й средства били ограничени, а морска война и война в покрайнините на Гърция те биха могли да водят с успех само ако хвърлят в нея големи средства.

Всичко това, взето заедно, принудило Спарта да се откаже от ръководната си роля в по-нататъшната борба с Персия. Но ръководител бил нужен, и такъв ръководител могла да бъде само Атина. Военната й флота била най-добрата в Гърция, гражданската й армия била доста значителна, защото в нея служело цялото гражданско население на Атинската държава, т.е. голямото мнозинство от населението на града Атина, на Пирея, и на цяла Атика, и атинската флота лесно могла да прехвърля части от нея в което и да е място. Освен това вътрешното положение на демократична Атина след Клистеновата реформа било уредено, а пък атинското гражданство, всецяло ангажирано във военните експедиции, дори нямало време и да мисли за него. Най-сетне в Атина след Маратон и Саламин царувало голямо патриотично въодушевление и голяма била славата на атиняните като отлични войници и моряци и като предвидливи политици. Естествено е, че Атина поради всичко това сама се стремяла да застане начело на борбата с персите и сполучила.

Същинска Гърция и градовете, разположени на Балканския полуостров, слабо се интересували от борбата, но за островите и за малоазийските градове тя била борба на живот или смърт. Ето защо тъкмо тези части от Гърция вземат най-дейно участие в борбата, като се обединили около Атина в един морски военен съюз с център в Делос — първото начало на Атинската морска държава. Основите на съюза били следните: пропорционално с военните сили представителство в съвета па съюза, всеки съюзник участва във войната с пропорционални на силите си войски и всяка съюзена държава имала право, вместо да изпраща кораби и войници, да внася определена сума пари. Естествено е, че при такива условия Атина играела в съюза ръководната роля. Тя била в съюза най-мощната военна и икономическа сила и поради това в съвета имала най-много гласове; само тя имала достатъчно хора и енергия, та да обърне парите на съюзниците, в случай че те не пожелаят или нямат възможност сами дейно да участват във войната, в кораби и войници. Върху нея, като ръководителка, падала най-голямата отговорност и, естествено е поради това, че значението й в съюза било пропорционално на отговорността й.

Благодарение на силите на атинския морски съюз Егейско море малко по малко било очистено от персите. Проливите и Мраморно море стават съюзни, т.е. атински води; най-важните пунктове биват заети от военни сили — колонии от атински граждани — клерухии. Те изгонили постепенно персите и от южната част на Егейско море. През време на тази с последователен план водена борба с персите в Атина се сменили ръководните лица и изпъкнали нови такива. Аристид, един от стратезите на атинската армия в битката при Платея и основател на атинския морски съюз, и Темистокъл, саламинският герой и създателят на атинската флота, слезли от сцената. Последното дело на Темистокъл било това, че той укрепил Атина и пристанището й Пирея със стени. Това укрепяване на морската и сухопътната атинска база развързало ръцете на Атина във военната й дейност по море, защото й позволило да бъде сигурна, че няма опасност Атина и Пирея да могат да бъдат нападнати по суша. След всичко това, както и повечето от дейците на атинската демокрация, Темистокъл бил даден под съд и осъден на заточение. Останалите дни от живота си той прекарал в Персия.

Главно лице в Атина сега става Кимон. Той бил главатар на аристократическата партия и защитник на политиката за равновесие на силите в Гърция, т.е. съглашение и мир със Спарта и с другите гръцки държави. Поради това той бил най-подходящото лице за ръководител на атинската външна политика в дадения момент. И той, подобно на Милтиад — неговия баща, и на Темистокъл, бил талантлив. Най-бележитото му дело е победата му над персите при Евримедон в 468 г. Тази победа решила въпроса, кой да е господар на южните морета, и след нея на персите останала само една морска база — бреговете на Палестина, Сирия, Финикия и на Египет.

С битката при Евримедон завършват редицата военни действия против персите, действия, намиращи се в тясна връзка с персийското нашествие в Гърция. Изгледи за ново нападение поне в близко бъдеще нямало. Гърците ясно схванали това. Но все пак и това още не значело, че борбата е завършена. Персия все още си оставала силна морска държава и имала изходи към Средиземно море. Рано или късно тя могла да започне настъпателната си политика и този път вече с по-голям опит и повече знание. Само Атина схващала и разбирала опасността. Другите гърци се почувствали свободни от всякаква опасност и не чувствали нужда да залазят и занапред морската си организация, която бяха създали за борба с Персия. Ето защо вътре в самия атински съюз заработил бацилът на разложението. Съюзниците не искат вече да се подчиняват на Атина и се стремят към пълна политическа независимост.

По такъв начин пред Атина се изправя въпросът: или да се откаже от хегемонията си в Егейско море и да се върне към времената отпреди Персийските войни, или пък да превърне съюза в Атинска държава, т.е. не в ръководство над съюзниците, а във владичество на Атина над съюзниците. Това обаче тя би могла да постигне само с насилие. Освен съзнанието, че борбата с Персия още не е завършена, вторият път й се налагал и по други съображения. Атина станала вече истински голям град; в нея сега се съсредоточила по-голямата част от егейската търговия; тя станала и важен промишлен център; населението й силно се увеличило; наред с гражданите се появили и много метеки — не атински граждани, заселили се в Атина само за да могат да се занимават със занаятите си и с търговия. Много се увеличил и броят на робите. Ако Атина изгуби морската си хегемония, това би значело не само спиране на тъй засиленото й развитие, но би могло дори да я принуди да се върне към условията от преди персийските войни, а това пък вече би довело работите до големи вътрешни сътресения. Ето защо Атина решила въпроса за морския съюз по втория начин и решила да употреби всички усилия, та да превърне Атинския съюз в Атинска империя, като направи атинските граждани повелители на гражданите на другите градове и като превърне съюзните вноски в данък.

Това й решение предопределя и основните линии на понататъшната й външна и вътрешна политика. Носители на империалистическите идеи и въжделения на Атина станали водачите на демократическата партия: отначало Ефиалт, а след него Перикъл. Дейността на Ефиалт била за късо време; още при първите по-решителни крачки той бил тайнствено убит. Перикъл в това отношение бил по-щастлив: задържал се за по-дълго време и плановете му винаги били одобрявани от народното събрание. Бил строг и последователен защитник на идеята за една велика демократическа, но същевременно империалистическа Атина, бил отличен оратор, предпазлив и предвидлив политик. Не току-тъй времето след заточението на Кимон (461 г.) и до началото на Пелопонеската война обикновено се нарича век на Перикъл.

Решението да се тръгне по пътя на постепенното превръщане на Атина в център на една велика държава, т.е. наред с демократична Атина да се създадат още редица зависими и управлявани от нея във всяко отношение, без дори да имат и някакво местно значение градове, лишени по такъв начин от политическата си самостоятелност, изменило политиката на Атина както към най-близките й съседи и Спарта, тъй и към Персийската монархия. И в единия, и в другия случай икономическите и главно търговските интереси наложили на Атина новата политика. Победата над Персия откъснала Гърция от Изтока. Изтокът престанал да е един от главните пазари, на които Гърция изпращала продуктите си, главно дървено масло и вино, а също и суровите материали, които гръцките търговци получавали от бреговете на Черно море и на Запада в замяна на продукти от източната промишленост.

През времето от VII до V в. Гърция създала своя богата промишленост, развила и подобрила лозарството и маслино-въдството си и намерила за продуктите си много пазари на запад, на север и на североизток, които все повече и повече привиквали към тия продукти и ги купували във все по-големи количества. Главните пазари за Гърция били: Италия, Галия и Испания — на запад; Македония, Тракия и черноморските брегове — на север и североизток. Единствени съперници на Гърция в търговско отношение били финикийците. Гърците ги изместили по Егейско море, но те останали господари на положението на най-богатия пазар — Египетския, където гърците се опитвали да им станат конкуренти още от VII в. пр.Хр. От своя страна финикийците пък се борели да спечелят за себе си целия западен пазар. Ето защо няма нищо чудно в това, че ударите на Атинската морска империя били насочени преди всичко към финикийците, и то в двата центъра на търговията им в Средиземно море; на Кипър и в Египет. Успехът на Гърция в тази борба би и отворил пътя и към самата Финикия. Обаче и двете атински експедиции — и в Египет и против остров Кипър — завършили безуспешно. В Египет атиняните с опита си да подкрепят въстаналите срещу персите египтяни (от 456 до 454 г.) изгубили големи части войска и една силна ескадра; заради войната с Кипър те върнали от заточение Кимон и спечелили наистина победата (450 г.), но не спечелили никакви по-сериозни придобивки от нея. Кимон през време на експедицията срещу Кипър се разболял и умрял. Оставало им едно: да сключат мир с Персия и да отложат разрешението на въпроса за Финикия като задача на следващите поколения.

Главната причина за неуспеха на Атина в борбата й с Персия се състояла в това, че тя едновременно била принудена да се бори и с по-близките си съседи и със Спарта, а между това империята й далеч още не била сплотена както трябва в Атина, както ще видим по-надолу, постоянно е трябвало да води борба и със самите си съюзници, та дори и с поданиците си. Борбата с близките съседи — с Егина, Коринт и Беотия била предизвикана от същите причини от икономически и търговски характер, които й наложили и борбата с Персия. Егина е отдавнашен враг и съперник на Атина. Коринт с колониите си на запад затварял за Атина достъпа й към бреговете на Италия — към богатите пазари на зърнени храни в Италия и в Сицилия. За Атина, особено когато вече промишлеността й се развила и когато нивите й били превърнати в лозя и маслинови гори, въпросът за внос на сурови материали и хранителни продукти станал за нея въпрос на живот и смърт. А между туй главен извор през това време на сурови материали и на зърнени храни, освен Египет, били Италия и Сицилия. Северните пазари току-що почнали да се развиват и количеството на получаваните от тях продукти съвсем не било достатъчно за цялата обширна Атинска империя, в състава на която сега влизали и малоазийските градове, ползващи се по-рано от суровите материали на Изтока, но сега вече напълно откъснати от него.

Както и в борбата с Финикия, Атина не нападнала отведнъж Коринт. Най-напред тя се опитала да го обезвреди по друг начин, като завзела и включила в състава си Егина, като лишила съседката на Коринт и Атина — Мегара, от всяко търговско значение и като затвърдила влиянието си в Беотия. Опитите на Атина да разшири влиянието си и в същинска Гърция естествено я довели до конфликт със Спарта, за която, както и за целия Пелопонес, въпросът за неутралитета на Коринтския провлак бил извънредно важен и жизнен, защото по-голямата част от Пелопонес живеела главно с вносните храни и суровите материали от Италия и Сицилия. В завързалата се продължителна борба с близките съседи и със Спарта — борба, която продължила от 459 до 447 г., Атина в края на краищата не постигнала никакви успехи. Наистина Егина станала част от Атинската държава, но Атина не успяла да откъсне Мегара от морето, не успяла също тъй да затвърди и влиянието си в Беотия. По необходимост и тази война тя завършила с неизгоден за себе си мир отначало за пет години (452 г.), а след това за 30 години (446–445 г. пр.Хр.). Спарта също тъй се съгласила на такъв мир, макар той и съвсем да не разрешавал въпроса за разширението на атинското влияние в Средна Гърция. Тя също тъй се принудила да сключи мира, защото била изтощена от дългата борба с илотите (464–459 г.) и от постоянно възникващите нови усложнения с членовете на Спартанския военен съюз — Елида и Аркадия, и с упорития враг на Спарта — Аргос.

След несполуките си в областта на широката империалистическа политика Атина се убедила, че за нея е наложително да се заеме преди всичко да уреди работите на своя съюз, т.е. на новите си владения, и да се постарае да закрепи положението си в областите, в които първенството й не се оспорвало: в Тракия и по бреговете на Черно море. Само с желанието да се произведе впечатление на зависимите от Атина градове и да се разширят границите на Атинската империя можем да си обясним морското плаване на Перикъл начело на голяма военна флота, предприето от него в 445 г. Така атиняните стигнали до бреговете на Черно море и в Крим, където, вероятно, именно Перикъл ще да е основал цял ред военни колонии и е присъединил много гръцки градове към империята. През време на борбата на Атина с Персия и със съседите постепенно се набелязвал вече преходът на Атинския морски съюз в Атинска империя. В 454 г. съюзната каса от Делос била пренесена в Атина; повечето съюзници, освен Самос, Лесбос и Хиос, били превърнати в положението на данъкоплатци; всички те сега били длъжни да подлагат повечето от съдебните си дела на решение от атинските съдилища. Всичко това съвсем не било по угодата на атинските „съюзници“ (официално Атинската империя все още си останала съюз); дразнила ги и постоянната намеса на Атина във вътрешните работи на градовете, които все още се стремели да бъдат зачитани като независими. Ето защо Атина постоянно е принудена да води борба с „въстания“ на съюзниците си. Някои от тия въстания, например въстанието на свободния Самос, който решил да се откаже от членуването си в съюза, и на Византион, били твърде опасни за Атина и я принудили да си послужи с жестоки репресии.

Империалистическата политика се отразила и върху вътрешния живот на Атина. Ръководната сила в последователното прокарване на тази й политика били низшите класи от населението, заето предимно с мореплаване, търговия и промишленост. Те имали първенство, и в техен дух, т.е. в духа на крайния демократизъм, било преработено цялото държавно устройство на Атина. Вместо в Съвета сега центърът на тежестта на държавния живот бил пренесен в народното събрание. Всички по-важни дела сега, според закона, трябвало да се решават от народното събрание: например въпросите от външната политика, военните въпроси, въпросите за снабдяване на държавата с храни. Веднъж през всяка притания (1/10 част от годината) народното събрание проверявало и дейността на магистратите, и имало право да им отнеме местата или да ги съди, ако би намерило действията им неправилни. При такива условия дейността на магистратите се свеждала до просто изпълнение решенията на народното събрание, а дейността на Съвета — до просто предварително обсъждане на онова, което трябва да се внесе за решение от народното събрание. В народното събрание всеки имал право да взима думата и имал право дори на законодателна инициатива. Обаче това право било ограничено с разпи стеснения. Ако пропадне някой нов законопроект, който се гласувал не от цялото народно събрание, а от специална комисия, авторът на законопроекта можел да бъде глобен и дори наказан със смърт (такъв ред бил установен наскоро след Перикловата смърт; до него законопроектите се изработвали от особена комисия, разглеждали се в Съвета и се гласували от народното събрание).

Наред с народното събрание голямо значение придобива и колегията на десетте стратези — нещо като министерски кабинет. Тя останала като наследство от тревожното време на Персийските войни. В техни ръце е съсредоточена цялата външна и вътрешна политика на Атина. Ако политиката им давала добри резултати, преизбирали ги колкото пъти си искали без ограничение. Ако ли пък последвали неуспехи, осъждали ги или на заточение, или пък на смърт. Високото положение на стратезите е твърде естествено в такава държава, в която центърът на тежестта бил във външните и във военните работи и в управлението на империята. Наред със стратезите имало голям брой и разни агенти на властта. Всички те били назначавани по жребий за една година, служели или в Атина, или вън от нея, и завеждали главно финансовата част в управлението на империята.

Освен народното събрание и стратезите значителна роля в държавния живот играел и народният съд, чиито членове-граждани получавали определена заплата. Цялата съдебна дейност постепенно се съсредоточила в този именно народен съд. Членовете му били на брой 6000, по 600 от всяка фила, по жребий. Тук те се разделяли на комисии, по 500 души във всяка (понякога повече, понякога по-малко). Делата се решавали според законите, но там, където законът можел да бъде тълкуван различно, там решавали по съвест. Броят на делата, а особено когато към тях прибавили и делата от различните части на империята, бил огромен и разглеждането им вървяло много бавно. Магистратите не взимали участие в самия съд, а само подготвяли делата. Ходатаи и защитници не се допускали. Всеки е трябвало сам лично да говори. Присъдата се решавала с просто мнозинство на гласовете.

Такива били крайните придобивки, до които се развила атинската демокрация. Те не й дали някакви особено бляскави резултати нито във вътрешната й, нито във външната й политика. На тях главно Атина дължи и неуспеха си в борбата със Спарта; те най-сетне я довели в значителна степен и до упадъка й.