М. Ростовцев
История на Стария свят — Изтокът и Гърция (3)

II. ИСТОРИЯТА НА СТАРИЯ СВЯТ. ЗАДАЧИТЕ И ЗНАЧЕНИЕТО Й.

Историята на Стария свят е история на развоя на човечеството в най-ранния период от неговото съществуване и история на създадената и развитата от него в същия период цивилизация, която става основа на културния живот на всички съвременни народи. Под цивилизация аз разбирам създаването на ония форми на политическия, обществения, икономическия и културния ни живот, които ни отличават от дивака, живееш все още в примитивните условия, доближаващи живота му до живота на животното и отличаващи го от живота на съвременния човек.

Тази стара цивилизация, която постепенно станала световна, най-напред се е развила в Близкия изток, главно в Египет, Месопотамия и Средна Азия, по островите на Егейско море и на Балканския полуостров. От Близкия изток тя преминала на Запад, първоначално в Италия, откъдето пък заляла цяла Западна и част от Централна Европа. Тая цивилизация е имала редица епохи на високо развитие, редица творчески периоди, през които са създадени най-важните ценности, както в областта на материалната, така и в областта на духовната култура, но е имала и своите периоди на временен застой и упадък, временно отслабване на творческите сили в една или в друга част от Стария свят. До най-високо културно развитие са стигнали Египет и Вавилон през III–то хилядолетие пр.Хр.; Египет повторно през II–то хилядолетие, а едновременно с него и Мала Азия и част от Гърция; Асирия, Вавилон и Персия през VIII, VII и VI век пр.Хр.; след това Гърция от VI до II в. пр.Хр. и Италия през I в. пр.Хр. и I в. сл.Хр. От II–ия в. сл.Хр. се наблюдава един общ застой в областта на културното творчество в целия Стар свят, а от III в. — почти пълно изчерпване на творческите сили и бавно връщане към все по-примитивни условия за живот. Обаче основите на културния живот останали и се запазили: на запад в Италия и в западноевропейските провинции на Римската империя, на изток — във Византийската империя, т.е. на Балканския полуостров и в Мала Азия. Тези основи били възприети на запад от новите държавни формации, възникнали в резултат на завоеванията от страна на германските племена на части от Западната Римска империя, а на изток — от славянските държави на Балканския полуостров, в Русия и от великите мохамедански държави — отначало на арабите, а след това на турците. Веднъж възприети, те изиграли ролята на онази културна основа, която е дала възможност на европейските народи да започнат културното си творчество не от низините на доисторическия си живот, а от онова сравнително високо ниво, което Старият свят завещал на съвременността.

Ето защо не може да се говори за някакво пълно изчезване когато и да било на античната цивилизация: тя и досега още живее като основа на всички главни прояви в нашия културен живот; творческият й период обаче продължава приблизително от началото на III–то хилядолетие пр.Хр. до II в. сл.Хр., т.е., повече от 3000 години, период, двойно по-продължителен в сравнение с еволюционния период на съвременната европейска култура.

Античната цивилизация от географско гледище е цивилизация на една сравнително малка част от света: на една малка част от Западна и Средна Азия и на крайбрежието на Средиземно море. Най-високото си развитие тя е достигнала на бреговете на Средиземно море и поради това може да се нарече още Средиземноморска цивилизация. Тая цивилизация не е била цивилизация само на един народ или на една раса. Цял ред народи са взели дейно участие в нейното изграждане: в най-ранния период шумерите във Вавилон и най-старото население на Египет, вероятно от африкански произход; след това семитите в Западна Азия; иранците в Персия и в Средна Азия; най-после гърците в Мала Азия и на Балканите, италийците и келтите в Италия. Измежду всички тези народи с особена сила на творческия си дух се отличавали гърците; главно на тях дължим ние основите на културния си живот.

Но не бива да се забравя, че високото творчество на гърците се е развивало въз основа на културните постижения на Древния изток, че гръцката цивилизация е добила световния си характер само след едно ново и продължително сближаване с източните култури, след като Александър Велики превзе Изтока, и че тя е станала и култура на Запада, т.е. на съвременна Европа, само благодарение на това, че Италия изцяло я бе възприела. Не бива да се забравя и това, че само Италия я направи достъпна, в латинската й форма, за всички онези части от античния свят, които Италия бе събудила за културен живот. Това, че източно-гръцката цивилизация не остана като нещо изключително само за източната част от античния свят, а стана основа на културата на Запада и на съвременна Европа, това тя дължи на Италия и на Рим. Ето защо, ако поискаме да дадем някакво етнографско определение на античната цивилизация, ще трябва да я наречем гръцко-римска цивилизация.

Изучаването на тази антична, гръцко-римска цивилизация има огромно значение за всеки мислещ съвременен културен човек и трябва да бъде една от основите на научното му образование.

Тъкмо сега ние преживяваме процеса на създаване на една обща световна цивилизация и на еднообразни социални и икономически условия за живот по целия културен свят. Този процес е сложен и често мъчно можем да се ориентираме в него. Ето защо не бива да се забравя, че явлението, което преживяваме, не е ново, не бива да се забравя, че още античният свят векове наред е живял с един общ културен, политически, обществен и икономически живот. Като погледнем, значи, на този процес исторически, ще трябва да приемем, че развитието на съвременния свят се различава от това на стария свят само количествено, а не качествено. Античният свят е преживял и създаването на световна търговия, и пълен разцвет на едрата промишленост, и епохата на научното земеделие, и развитието на социални вражди между разните слоеве от населението, между капитала и труда. Преживял е време, през което всяко едно откритие веднага е ставало общо за цялото културно човечество, преживял е и време, през което нации и народи, разпръснати по огромното пространство в гранилите на Римската империя, всеки ден и постоянно са общували един с друг, време, през което хората вече дошли до съзнанието, че над местното и над националното има нещо друго, по-високо — общочовешкото.

Старият свят, с други думи, е изминал, само че в по-малки размери, същия оня път на развитие, по който вървим и ние сега. Изучаването на последователния напредък в развитието на античния свят ше ни покаже колко близко и колко тясно сме свързани ние с тоя свят. Старият свят е създал, например, трите основни форми за политическо съществуване, които и досега още са главните типове на политическия ни живот. Имам предвид формата на монархичната държава, която се управлява бюрократично от един център, с обединение на всички нишки на управлението в ръцете на едно лице (монархът); формата на самоуправляваща се свободна държава, в която всички са равни политически, в която властта е в ръцете на суверенния народ и на избраните от него представители; най-сетне — формата на федеративната държава, обединяваща в един политически съюз цял ред свободни и самоуправляващи се политически единици. И до днес още не сме излезли вън от рамките на тия три основни форми, и днес още се борим с основната трудност при политическото устройство: как да се свърже практически идеята за свободата па личността и самоуправлението на отделните части на държавата с една силна, обединена и разумно действаща държавна власт.

Не е по-малка зависимостта ни от Античността и в областта на умствения ни и художествен живот. Положителните съвременни науки са изградени изцяло върху емпиричния метод, приложен за пръв път в областта на естествените науки от гръцките мислители през IV и Ш век пр.Хр. В основата на нашата философия и на нашия морал лежат все още научните методи за отвлечено мислене, за пръв път изработени от античната философия, главно от Платон и Аристотел. В литературата и в изобразителните изкуства ние и до днес още строим все още върху основи, поставени и установени от творчеството на античните писатели и художници, разработваме все още същите литературни видове и същите художествени мотиви, които те на времето си първи са създали. Най-после и в областта на религията една голяма част от съвременното човечество, ако ли не и пялото съвременно човечество, живее все още със същите идеи, които за пръв път бяха усвоени от човечеството и на Изток, и на Запад през епохата на класическата античност. Да не забравяме, че Христос е живял в епохата на Август и на Тиберий; че еврейската религия е една от религиите на арабите — семити, намиращи се под твърде силното влияние на гръцката култура. Стигат дори и само тези няколко указания, за да видим ясно, колко е важно и за съвременния човек да се запознае отблизо с античния свят. Само онзи, който има ясна представа как са се развивали държавата и културата в античния свят, може да разбере добре съвременността.