М. Ростовцев
История на Стария свят — Изтокът и Гърция (11)

X. ДЪРЖАВНА, СОЦИАЛНА И ИКОНОМИЧЕСКА ОРГАНИЗАЦИЯ НА ИЗТОЧНИТЕ СВЕТОВНИ ДЪРЖАВИ

При анализа на политическото и културното развитие на източните монархии през първите три хилядолетия от съществуването им, ние не веднъж изтъквахме основните особености на държавния, социалния и икономическия им живот, които тъй рязко се отличават от живота на западните, предимно гръцките, политически формации (вж. по-долу). На Изток постепенно се създава определен тип държавен и социален строй, почти навсякъде еднакъв и различаващ се само в подробностите си. Началата на държавния живот и на Изтока, както и по другите части на света, са тясно свързани с племето. От племето постепенно израства град, който същевременно е и държава. Но на Изток, в противоположност на Гърция, градът, с малката си държавна територия, не се развива тъй, че да запази политическата си самостойност и да създаде форми на държавен живот, почиващи на самоуправление с къде повече, къде по-малко демократичен характер. По причини, за които бе дума по-горе, властта в отделните източни градове-държави се съсредоточава в ръцете на един човек — царя, и основният стремеж на отделните царе е да обединят повече градове под своя скиптър и да създадат голяма централизирана държава. Обединението обикновено се извършва в пределите на една нация, т.е. на група племена, говорещи един език и изповядващи една религия.

В границите на това обединено цяло се изработват основните устои на политическото, социалното и икономическото му устройство. Веднъж изработени, после устоите излизат по-трайни и по-здрави от самата напия, която ги е създала. Започват се завоевания, отвън идват племена от друг произход, които подчиняват страната за дълго време под своя власт, племена дори с други вярвания, ето защо, в резултат, господстващата класа от населението се мени, но основните черти на политическото и на социалното устройство си остават. Тъй например преходът на властта във Вавилония от ръцете на шумерите в ръцете на семитите, от семитите в ръцете на каситите, от каситите отново към семитите и еламитите, от тях към семитските асирийци, а след това към индоевропейците миди и перси — всичко това малко променя основното устройство на страната, което се бе оформило още при шумерите. Не го промени и присъединението към държавата на външни владения, населени с жители от друга националност. Същото нещо виждаме и в Египет.

Елементите, които обединяват държавата и обществото в едно цяло, са религията и тясно свързаната с нея царска власт, елементи, които приели още от самото начало формата на абсолютизъм, т.е. неограничена власт, божествена, отговорна само пред бога, изискваща сляпо подчинение от страна на поданиците и осланяща се на войската, на чиновничеството и на жреците. Най-послушното оръдие в ръцете на царя е войската. Първоначално войската се съставяла от опълчение, в което взимало участие цялото население. А в държави, създадени чрез завоевания, основата на войската са възрастните мъже от властващата нация. В Египет (като изключим епохите, през които в него са владеели чужденци) и в Асирия опълчението е било всенародно. Постепенно, с превръщането на държавата в империя с редица покорени националности, влизащи вече в състава й, войската се попълва с контингенти и от покорените племена и народи, но опълчението на господстващата нация си остава нейна основа. Около царя се създава особена постоянна войскова част за негова лична защита — това е неговата гвардия, неговата дружина. В гвардията обикновено постъпват най-силните и енергични членове на господстващата нация. По-късно царете на великите източни империи с готовност са взимали в гвардиите си и наемници. В повечето източни монархии войската не е била постоянна, с изключение на царската гвардия, а се набирала, когато станело нужда. Обаче в най-големите империи, като например в Египет през XVIII династия, в Асирия и Персия, в които царската власт се крепяла главно на военна сила, нуждата от постоянна войска станала тъй голяма, че част от опълчението се превърнало в постоянна войска, а наред с опълчението се набирали още и войскови части от наемни войници. Войската в източните монархии никога не е играла важна политическа роля. Крайно редки са случаите, при които един цар да бъде свален от престола от войската. Такива случаи имаме почти изключително само в световните монархии, главно в Асирия и Персия и то в по-късните периоди на развитието им, когато в постоянната войска почнали да играят по-значителна роля и наемните войскови части.

По-слаба опора на царската власт били чиновниците и жреците. Историята на източните монархии, както видяхме, се състои главно от смяна на центростремителни насоки с центробежни и обратно. В Египет, например, след времето на господство на центростремителните сили през епохата на първите пет династии, когато за пръв път възникна обединената египетска държава, следва време, през което преобладават центробежните сили (феодалният период от VII до XIII династия); отначало на смяна идва чуждото владичество на хиксосите, а след това настъпва нова епоха на централизация през периода на царуването на XVIII и XIX династия. По-късно пак виждаме ново засилване на центробежните сили и постоянна борба с тях на центростремителните чак до епохата на персийското завоевание. Същото е и във Вавилония. След периода на обединение през шумерската и шумероакадската епоха настъпва времето на централизираната държава при Хамурапи. Каситската епоха е епоха на чисто феодален, много първобитен строй. След това идва смутната епоха и асирийското владичество и, най-после, възстановяването на централизираната държава през епохата на Нововавилонското царство. В Асирия периодът на съсредоточителния процес ни е слабо познат. Епохата, през която процъфтява силната империя, е епоха на пълна централизация на властта. За Персия ще говорим по-долу.

През епохите, през които е била в разцвета си централизираната държава, чиновниците и жреците са послушни оръдия в ръцете на царя, негови лични агенти, зависещи всецяло от него. През епохите, през които централната власт отслабва, тия царски агенти в светската и духовна област — чиновниците и жреците — се стремят да си извоюват по-голяма самостоятелност в дейността си, осланяйки се на богатствата си и на личното си влияние между населението и в края на краищата принуждават централната власт да им признае такива нрава и привилегии, които нарушават целостта на държавата и създават за някои чиновници и жреци условия да се чувстват като независими владетели в подчинените им територии. Но както говорихме още в IV още глава, дори и във феодалните източни държави управлението на отделните части от държавата е построено върху принципа на безпрекословното подчинение от страна на чиновниците на своето началство, тъй че всеки феодален владетел вътре в своята територия е също такъв абсолютен монарх, каквито са и царете от епохата на обединената държава, налагайки както на чиновниците и жреците, така и на масата на поданиците си, безпрекословно да им се подчиняват.

Масата, населението в източните монархии също тъй не е могла да играе никаква политическа роля. За някакви революции или въстания на населението с цел да получи право да участва в организацията на държавния живот на Изток нямаме абсолютно никакви известия. Населението дори не могло и да си представи друго държавно и социално устройство вън от онова, което са осветили вековете. Божията и царската власт за него не са въпроси за обсъждане, а на вяра. Държавата, т.е. царят и богът, имат пълно и с нищо неограничено право да се разпореждат с личността, труда и имота на всеки свой поданик. Тя може да го задържи на военна служба толкова време, колкото намери за нужно. За обработване на земите на царя и бога, за постройка на канали и насипи, за строеж на пътища, за превоз на хора и стоки, нужни на държавата, поданикът е бил длъжен безропотно да дава времето си и труда си, а също тъй и труда на принадлежащите му животни. Най-после, същият поданик е бил задължен да дава и част от произведените от него продукти в полза на държавата: за издръжка на двора, за извършване на култа на боговете, за строеж на нови храмове, дворци и царски гробници, за изплащане на военни разходи и т.н. Единственият начин за протест срещу прекалено тежка работа или срещу това, че не се дава храна на повиканите на принудителен труд, бил стачката. Обаче в такива стачки никога не е имало какъвто и да било елемент на политически протест.

В рамките на тези отношения на държавата към населението в разните източни монархии намираме някои разлики, но предимно от формален, или теоретичен характер. В Египет царят е считал себе си за собственик на цялата земя. Поданиците получавали от него правото само временно да се ползват от нея. Във Вавилония държавата признавала и защитавала частната собственост и върху земя. Въпреки тая теоретична разлика, поземлените отношения във всички източни монархии получавали едни и съши форми. Все същите форми намираме и в Египет в епохата на империята, и в Асирия, и в Нововавилонското царство, и в Персия. И там, където още имало дребна собственост на земя, например в Асирия, Персия и Мала Азия, там тя постепенно изчезвала. Царят, храмовете и висшите класи от обществото владеели земята. Обработвали я пък прикрепените към местожителството си и към своя дял земя крепостни земеделци, задължени към държавата и към своя земевладелец не само да им плащат с част от продуктите си, но и да им работят главно при прокарване на напоителни канали, при строеж на мостове, пътища, храмове, дворци и т.н. и при транспорт. В промишлеността намираме същите отношения. Владетели на работилници са пак царете, храмовете и известен брой едри промишленици. В работилниците работели или крепостни занаятчии, или роби. Промишлеността е тясно свързана с едрото земевладение и съставлява част или клон от стопанството на това едро земевладение. По-слаба е зависимостта на търговията от царя, от храмовете и от едрите земевладелци и то както на едрата, тъй и на дребната. Търговците, разбира се, там, където не са били агенти на царя, на храмовете или на едрите земевладелци, само били облагани с разни данъци.

Земеделието е било основата на икономическия живот. Индустрията и търговията били съсредоточени около храмовете и дворните. Управляващата аристокрация, царските телохранители, търговците и занаятчиите живеели в тясна близост с царя и бога и превърнали поселението около храма и двореца в град, укрепен със стени. Тия градове държави, управлявани от бога и от царя, са били разсадници на политически живот в целия Изток и най-вече в Предна Азия. Вътре в града възникнало наистина известно обединение между хора от една и съща професия или социално положение, като царски телохранители, чиновници, жреци, занаятчии, търговци. Те са могли да образуват и особен вид сдружения главно на религиозна основа.

С превръщането на отделни градове в царства се изработили едновременно и известни традиции и форми на самоуправление в градовете. Царете, които били представители на центростремителното начало, заели внимателно становище към такива традиции. Дори в големите централизирани империи като Египет, а още повече в Асирия и Персия, царете се видели принудени да държат сметка за тия традиции и за установените форми, които животът с течение на времето изработил в тия градове. В резултат на това градовете в големите монархии били надарени с известна степен на самоуправление, понякога осигурени с харти (документи), както бил случаят с Асирия, които засягали най-вече данъци и други налози, събирани от населението. Но това самоуправление не отишло по-далеч от определени граници. Господаруването над града си остава пак в ръцете на царя. По свое желание той е могъл да разшири или да поддържа съществуващи права; могъл е да подари самоуправление на нови градове или да го отнеме от ония градове, които вече се ползвали от такива права. Пред очите на правителството градът е център на дадена територия и резиденция на управляващата власт. Всички ония права, които са се изработили през историческото развитие, нямат никаква задължителна, обвързваща сила за царя. И в това е основната разлика, която разделя източните държави от елинистическите монархии и от Римската империя. На Изток не е съществувала някаква поддържана от населението традиция на самоуправление. Царят на Асирия или на Персия е бил наследник не на върховната власт на народа, който е населявал известен град, а на властта на своите предшественици, които били божества-царе като него.

Източният цар олицетворявал в себе си държавата. Царят бил и изворът, и центърът на властта. В негови ръце се съсредоточавала и законодателната, и съдебната, и изпълнителната власт. Той могъл сам да се обвърже с някои създадени пак от него самия закони, които би му внушил бог; но и такива закони той имал право да изменя или тълкува, както си ще. Части от властта си той могъл да предава на други лица, но изворът на тяхната власт е пак царят и царските чиновници действали само от негово име.

Такива били основите на държавното, социалното и икономическото устройство на източните държави — големи и малки. В големите империи, разбира се, животът бил по-сложен и самият факт на тяхното съществуване им поставял за разрешение цял ред нови задачи, непознати на монархиите с по-ограничени размери. Главният жизнен въпрос за големите източни империи — Египет, Асирия, Вавилон и Персия — бил въпросът за отношението им към покорените държави, които до завоеванието им са имали свой държавен живот и свое управление. През епохата на Старовавилонското царство, в Египет до ХУШ династия и в ранните времена на Асирия този въпрос е бил решаван просто. Превзетата страна запазвала устройството си и своите управители, а само се задължавала да плаща на царя-завоевател данък, да му помага във военните му начинания и да не поддържа приятелски връзки с враговете му. Върху такива основи обаче, било невъзможно да се изгради една трайна и здрава многонационална държава. Васалите естествено ще се стремят да си върнат независимостта, а това обикновено водело към постоянни, непрекъснати войни. Известно, макар и не принципно, изменение в тази политика било внесено от фараоните на XVIII династия. И те запазили системата на васали във владенията си извън пределите на Египет, но в най-важните стратегически пунктове поставяли части от свои войски, оставяли свои гарнизони. Началниците на тези гарнизони по такъв начин ставали до известна степен управители на големи области: чрез тях васалите поддържали отношения със сюзерените си, те се разпореждали с данъка и с частите от спомагателни войски, доставяни от васалите.

Още една крачка напред в организирането на същинската империя направили асирийците, и то за пръв път при Ашурназирпал. Асирийците започнали да присъединяват към държавата си покорените територии, заменяйки местните органи на властта с назначени от асирийския цар управители и насаждайки навсякъде като общ за цялата империя култ, култа на бог Ашур и на неговия заместник на земята — асирийския цар. Когато, въпреки това, покорените народи все пак въставали и упорито искали отново да изтръгнат независимостта си, асирийците почнали да си служат, като с крайно средство, с масово разместване на племена и народи, с насилствено преселване на десетки хиляди хора на нови места и с настаняване в опустошените области на преселените маси колонисти от други части на империята. Също тъй постъпвало и Нововавилонското царство. Най-добре ни е познато преселването на евреите от Палестина във Вавилония. Но и тая политика, както и политиката на масово изтребване на противниците, в резултат не дала нищо друго, а само засилила омразата към Асирийската империя.

Следващата крачка по пътя на обединението на една многонационална империя била направена от персийските царе. В тяхната империя разликата между подчинени страни и господстваща страна постепенно се изглаждала. Васалните държави постепенно преминавали в положението на провинции, управлявани от царски чиновници и генерали. В края на краищата, както това става по-късно и в Римската империя, и самото понятие провинция (сатрапия) престанало да означава външно владение на господстващата държава, като при това, може би само с привилегии в известни отношения, положението на също такава единица заема и държавата-завоевателка, т.е. Персия и останалите ирански части от Персийската монархия. Ето така за пръв път възниква идеята за многонационална империя с подразделения не на нации, а на административни окръзи. Тая реформа не била прокарана до край в Персийското царство и то все пак си останало съединение на бившите самостоятелни държави. Новото е само това, че частите на империята сега се управляват не от местни царе, а от персийски управители (сатрапи), на които, впрочем, местното население свикнало да гледа като на свои царе. Важното, обаче, е там, че персите първи направили решителната крачка и се опитали да създадат една същинска, единна централизирана многонационална държава. Много разпоредби и начинания на персийските царе доказват, че те наистина са гледали на своята империя като на нещо цяло и единно. Измежду нововъведенията им най-характерни са въвеждането на една обща монетна система и постройката на големи военни пътища, прорязващи държавата от единия й край до другия.

Персите, въвеждайки централизация на управлението в стремежа си да създадат единство в империята, като държавен организъм, все пак се показали и търпими, и хуманни към уредбата на вътрешния живот на отделните части от империята си. Те не натрапвали на цялата държава нито религията си, нито езика си. Дори в отношенията си с частите от империята си не си служили с персийския език и с клинообразното писмо, което заели от еламитите, а с езика и писмото, които били най-разпространени в империята им. Имаме предвид арамейския език и арамейското писмо. Но дори и това писмо и този език те никому не натрапвали: вътре в отделните сатрапии жителите свободно си служели с местните езици и местното писмо. Тъй например Лидия продължава да говори на своя език и да си служи със своето писмо, както ни показват лидийските надписи от персийско време. Същото е и във Фригия, Ликия, Киликия, Финикия, Палестина и Египет. Тая търпимост и тая липса на желание да натрапят езика си и културата си, да иранизират световната Персийска империя дали възможност на гърците — поданици на Персия, на малоазийските гърци, бляскаво да развият своята култура въпреки политическото господство на персите. Тъй си обясняваме силния разцвет и на еврейската литература (персите върнали изселените от вавилоняните евреи в родината им), а също тъй и богатия разцвет на финикийските и арамейски градове и на много още други културни центрове в Мала Азия.

Отделните части на Персийската империя запазили дори и местните си особености в социалния и в икономическия си живот. Персийската администрация и персийската войска били само надстройки. В организацията на вътрешния живот на отделните части на Персийската империя всичко си останало по старому. Наистина в Египет и във Вавилон се прекратили старите династии. На тяхно място застанали персийските царе, но същността на царската власт си останала същата, както била и преди. За вавилонянина и персийският цар е същият любимец и помазаник на Мардук, каквито са били и неговите предшественици, а персийските царе са само нова династия на вавилонските му господари. Персийските царе тръгнали тъкмо по този път и проявили твърде голямо зачитане на религиозните и държавните традиции на Вавилон. Същото виждаме и в Египет, където персийските царе при Камбиз и неговите приемници нямали нищо против това да се явяват там като синове на Амон-Ра, да носят върху надписите по местните паметници чисто египетски титли и да ги изобразяват в облеклото и с атрибутите на египетските фараони. Ето защо няма нищо чудно, че и целият строй на живота във Вавилония и в Египет с нищо не се изменил и при персийските царе. Наистина изкусното им приспособяване във Вавилон и в Египет се облекчавало от това, че царската власт в Персия по същество много малко се различавала от царската власт във Вавилон и Египет. Но същата способност — да се приспособява — персийското правителство проявило и в другите части на империята, чийто доперсийски строй бил друг — принципно различен от строя на източните монархии. Финикийските градове със своята управляваща търговска аристокрация продължили и при персите да живеят по стария си начин на живеене. Палестина запазила и дори закрепила религиозно-политическия си, теократически строй. Своето старо устройство запазили и още много други по-малки държави в Мала Азия, останки от Хетското царство, в които начело на държавата стояли върховните жреци на главния храм в страната. Дори малоазийските гърци, живеещи със своето градско устройство, тъй рязко отличаващо се от царството на източните монархии (за него ще говорим по-нататък), не почувствали нужда да се борят за това свое устройство. Персите се задоволили с политическото подчинение на гръцките градове и предоставили на всеки един от тях да си се управлява, както си ще. В борбата обаче на гръцките партии една срещу друга те давали подкрепа само на ония от тях, които им били по-симпатични и най-вече, които поддържали властта на тираните, тъй характерна за цяла Гърция през VI век пр.Хр. (ср. по-долу). И въпреки това тираните никога не се проявявали като любимци на персите, а си оставали водачи на част от населението на гръцките градове.

Ето защо няма нищо чудно в това, че при такава система на управление персийската власт не била бреме за повечето от поданиците на персийския цар. Много части от Персийската империя дори били напълно доволни от създалото се положение, например: Вавилония, Финикия и някои части от Мала Азия; другите, макар и да проявявали от време на време стремеж да си възвърнат независимостта, все пак изобщо доста покорно понасяли персийското иго. Голямо значение за това отношение на народите към персийската власт има обстоятелството, че персийското владичество открило широки възможности за икономическото развитие на целия източен свят. Мирът вътре в страната, поносимите данъци на персите, възможността за безпрепятствено общуване между отделните части на империята, покровителството, което царете оказвали на международната търговия, въвеждането на една обща за цялата империя монета, построените пътища за съобщения от единия край на империята до другия — всичко това извънредно много облекчавало размяната на стоки. Удобната и лесна размяна от своя страна повдигнала производството във всички части на империята и в областта на земеделието, и в областта на скотовъдството, и в областта на промишлеността. Персите абсолютно с нищо не спъвали пълно свободното развитие на икономическия живот. Финикийските градове в тясна връзка с мощната си колония Картаген превземали един след друг всички западни пазари. Малоазийските гръцки градове свободно общували със съплеменниците си по егейските острови и на Балканския полуостров. В желанието си да спомогнат да се засили това тяхно общуване персите не държели много дори и на монетния си монопол: позволявали на всички гърци в Мала Азия да си секат свое сребро, а на някои (например на Ки-зик) даже и свое злато.

В търпимостта и в гъвкавостта на политиката на персийското правителство имало елементи и на сила, и на слабост. Те обогатили Персийската монархия и материално, и духовно. В областта на духовното обогатяване особено много направили гърците и финикийците, които прониквали навсякъде и като търговци, и като пътешественици, и като наемни войници и моряци. Но същите тия качества — търпимостта и гъвкавостта — откърмили в населението на най-жизнеспособните части от монархията сепаративни стремежи, а пък икономическият разцвет на същите тия части им дал средства за борба за независимост. Характерно е обаче и трябва да се отбележи, че без тласък отвън процесът на разложение би могъл да продължи с векове, без да засегне държавната цялост на Персийската империя. Общоимперската политика на персийските царе допринесла не малко и за отслабването на армията. Постепенно само едно доста малко ядро от армията им останало национално. По-голямата й част се състояла или от набрани във войската жители на провинциите, или от наемници, главно гърци. Най-после продължителното съществуване па империята развратило и управляващата династия. Царете най-сетне изпаднали в положение на пълна откъснатост от поданиците си, изгубили връзката с нацията си, без да завържат нови връзки с разноплеменното население на империята, оградили се в тесния кръг на придворните и на чиновниците си; нещо повече: затворили се в още по-тесния кръг на грамадното си семейство (многоженството било една особеност за всички източни монархии или поне за царете). И при все това формата на източния абсолютизъм, такава, каквато я намираме в Персия, имала огромно историческо значение. Основните й начала в областта на управлението на една многонационална империя не умрели заедно с нея. Те минали като наследство от пея в методите за управление на Александър Велики, който станал непосредствен приемник на последния персийски цар; от Александър Велики били възприети от неговите приемници — елинистичните царе, а от тях преминали у римските императори, които пък ги предали след това на съвременна Европа.