М. Ростовцев
История на Стария свят — Изтокът и Гърция (13)

XII. ГЪРЦИЯ И НАРОДИТЕ В ЕГЕЙСКИТЕ ДЪРЖАВИ

Видяхме, че през епохата на най-силния разцвет на източното културно творчество — през III и II хилядолетие пр.Хр. — един от най-бляскавите центрове на това творчество е бил Крит и постепенно групиралите се около него по-малки държавици около Егейско море възприели критската култура. Видяхме, че през втората половина на II хилядолетие (около 1400 г.) критската морска държава се разпада и че ръководната роля в културния и в политическия живот на егейското човечество преминава в развилите се по бреговете па Гърция егейски държави. Не знаем обаче как се е оформил техният живот през тая смътна и бурна епоха. Ала новите сведения, почерпени от документи, които са образували част от библиотеката на хетските царе, дават надежда, че в близко бъдеще историята на ранните гръцки поселения в Мала Азия ше ни бъде тъй добре позната, както историята на Хетската империя, на която тия гърци са били васали. Ясно ни е само едно: че мирните времена на критската хегемония вече отминали. Егейското човечество се раздвижва. Воина след война го вълнуват и безпокоят. Говорихме вече за експедицията на съюза от европейски държави от егейски тип срещу Троя, за походите на „морските народи“ против Египет, говорихме за това как една част от егейския свят, откъснала се от базата си, се заселила по палестинските брегове (филистимците), как друга част се заселила в Италия (етруските). Егейската култура в Гърция през това време (края на II и началото на I хилядолетие) става по-груба; сега преобладават по-примитивни форми в бита и в художественото творчество. Последни носители на егейската култура са някои крайморски градове и племена в Мала Азия, където намерили приют изместените от островите на Архипелага егейци.

Епохата в края на II и в началото на I хилядолетие е най-тъмната епоха в историята на егейското човечество, епоха, през която то постепенно се погърчва. Пред пас се изправят един след друг въпроси, все мъчно разрешими. Кои са били тия народи, чиито имена се споменават у Омир, в Библията и в египетските документи? Коя е била държавата, която имала първенството между гръцките нововъзникнали държави, живеещи с егейската култура. Били ли са това вече гърци, да кажем протогърците? Как да си обясним техният стремеж към Изтока и успеха им в борбата с крайбрежните малоазийски племена, имащи своя високоразвита култура и свой държавен живот, който малко се отличавал от държавния живот егейски тип? Кои са тия филистимци и етруски? Какви са самите егейци и малоазийци?

Науката все още не е в състояние да отговори с положителност на всички тези въпроси. Ключът за разрешението им е в археологическото изучаване на Гърция и особено на малоазийското, на черноморското и на сирофиникийското крайбрежие. Засега можем да правим само предположения. Възможно е работата да е била тъй. Движението на тракийските и на илирийските индоевропейски племена нагоре или надолу по Дунав (но откъде, не знаем) е изтикало още по-надолу на юг групата индоевропейски племена, живеещи по Дунав, групата, говореща протогръцки език или езици. Възможно е тия племена още до появата на егейците на Балканския полуостров да са били основното му население, от север чак до юг, и микенската култура да е тяхно създание в сътрудничество с дошлите тук егейци. Тия първи гърци са създали може би първите елементи на държавния си живот, които се развили в най-плодородните и близки до морето части на Гърция вероятно под влиянието тъкмо на тези егейци.

Движението на траките и илирите тласнало дунавските, севернобалканските и среднобалканските племена на юг — към центровете на егейско-гръцката култура. Разпокъсаността на това гръцко-егейско човечество на цял ред независими и вечно враждуващи една с друга държави станала причина всяка една от тях поотделно да пе е в състояние да се бори със завоевателите. Във военно отношение завоевателите, както показват разкопките покрай Дунав, не са били на по-ниско стъпало от егейците: и те имали същото бронзово оръжие с доста развити форми, каквото и егейците. Възможно е дори някои от тия племена да са си служили не само с бронзово, но и с желязно оръжие, което егейското човечество още не познавало. Появата на новите племена-завоеватели в Гърция принудила много жители на егейско-гръцките държави, предимно от по-висшите класи, да се изселят от старите си местожителства и да търсят нови такива на изток и на юг.

Тук условията били благоприятни за тях. В Мала Азия хетската държава била вече омаломощена отчасти от борбата с Египет, отчасти от нахлуването на тракийски племена и в Мала Азия. Ето защо изпъдените от предишните си местожителства егейци и гръко-егейци се възползвали от случая и се закрепили по богатото малоазийски крайбрежие, прогонвайки от него старите му поселници, нямащи вече сравнително висока своя култура, родствена на егейската. Жителите пък на малоазийското крайбрежие на свой ред търсели нови места: в Сирия, Финикия, Палестина, Египет, Сицилия и Италия, пътищата към които отдавна вече бяха отворени от егейската търговия. Много вероятно е поради това, филистимците да са били или част от прогоненото от Крит негово егейско население, или жители на южното малоазийски крайбрежие, търсещи нови места за заселване. Жители на Мала Азия са били вероятно и етруските, които се появили в Италия не по-рано от края на II или началото на I хилядолетие.

Новите гръцки племена в Гърция, като напреднали към бреговете, а оттам като проникнали и в Мала Азия, наследили от предшествениците си градовете им, границите на държавите им и част от техническата им опитност. Ние не знаем колко такива последователни вълни са се сменили по крайбрежните части на Гърция, но можем във всеки случай да твърдим, че не е била само една. Но ето най-после, след появата и на дорийските племена в Южна Гърция, които се заселили на големи маси в Пелопонес, развълнуваното море почва да утихва, почват да се очертават границите на по-здрави и по-трайни племенни държави, а в тях отново почва да се развива своеобразна цивилизация: по-близката до източната — в Мала Азия — с по-високо качество, а по-примитивна — в Гърция.

Географските и икономически условия на Гърция наложили и политическата форма за съществуването й. Гръцкият свят не е могъл и не би могъл да създаде големи държави. Той е разпокъсан от самата природа на отделни малки икономически единици. Тъй е било, когато в Гърция господствала егейската култура, така си останало и сега. Всяка долина била затворена в себе си и жителите й старателно пазели пасбищата си и нивите си. По-добрите части на Гърция, най-богатите й долини, отворени към морето и затворени откъм сушата, са отделени от централните планински долини и плата с мъчнопроходими прегради. Те са повече свързани със съседите си, от които ги дели морето, отколкото със съседите, с които ги свързва сушата. По-лесно им е да разменят взаимно стоки и идеи по морето, отколкото по суша. Ето защо развоят на културния живот по бреговете е по-бърз и по-силен, а в центъра на страната е по-бавен.

Но и там, и тук кипи един и същ живот. Отделни племена и части от племена си образуват малки държавни организми, грижливо защищавайки независимостта си. За да могат да защитят в случай на нужда себе си и имуществата си, построяват си по върховете на хълмове укрепени убежища, в които се затварят, ако бъдат нападнати. Тия именно отначало само укрепени места постепенно се превръщат в градове. Тук става размяната на продуктите, тук е центърът на религиозния им живот, тук живеят царете, пълководците и жреците им. Към града спада и една къде по-голяма, къде по-малка територия, заселена със земеделци и пастири, живеещи или в отделни разпръснати по страната къщи и колиби, или на групи в села (деми). Такива именно градове-държави възникват все повече и повече. Между тях винаги с имало групи, свързани помежду си с един общ език. Разпределението на тия говори в Гърция, по островите и в Мала Азия свидетелства как е вървяло повторното заселване на Гърция от гръцките племена. Рязко се отделят три групи говори, съответстващи вероятно на трите вълни завоевателни племена. Най-старата група е аркадската и еолийско-ахейската; следващата след нея е йонийската и третата, вероятно последната, е дорийската. Тия именно групи са разпределили помежду си Гърция, островите и Мала Азия. В Гърция ахейско-еолийска още от самото си начало е била Тесалия в Северна Гърция; ахейско-еолийски станали и цяла Средна Гърция, с изключение на Атика, и цялата северозападна част от Пелопонес. Аркадският диалект е принадлежал към среднопелопонеския говор и към тоя на остров Кипър. Йонийските говори преобладавали в Атика, в Евбея и на повечето Егейски острови (най-големите са: Имброс, Лемнос, Хиос, Самос и Наксос). Дорийците здраво заседнали в южната и източната част на Пелопонес, Етолия и по южните острови на Архипелага, от които най-големите и богати били Крит и Родос. Те оставили също така трайни следи в Беотия и Тесалия. Съответно на това разпределение в Гърция и по островите, същите тия три групи разпределили и Мала Азия. Северното — черноморското и егейското — крайбрежие било еолийско; средното, тясно свързано с островите — йонийско; а малка част от южното, свързана с Крит и Родос, била дорийска. Йонийците, значи, се врязвали като клин между еолийците и дорийците, а главният им център бил не в Гърция, а на островите и в Мала Азия.

Центрове на най-интензивен културен и политически живот си останали същите области, които като независими и богати държави съществували още в егейската и микенската епоха: Спарта — в Южен Пелопонес, Аргос — в североизточен, може би Олимпия — в северозападен; Коринт и Мегара на Истъм; в Средна Гърция: Делфи във Фокида, Тива в Беотия, Атина в Атика; в северна: Лариса в Тесалия. Още по-правилно е това в Мала Азия. Всички по-стари и по-значителни градове тук са по-стари от гърците: Милет, Ефес, Смирна са центрове на икономическия, държавен и религиозен живот много преди появата на гърците в Мала Азия. Същото имаме и на Крит и на Родос.

Какво е било икономическото, социалното и държавното устройство на най-старите гръцки общини, ние знаем от Омировите поеми — Илиада и Одисея, съставени и приели формата, в която са ги знаели гърците и в която са дошли и до нас вероятно не по-рано от IX или VIII век пр.Хр. Впрочем в тях се говори не за сегашното, а за миналото на гръцката нация, говори се за времето, когато още се извършвало разпределението на племената в Гърция по островите и в Мала Азия и когато в бита на господстващите класи имало още доста много елементи от егейското минало. Отделни предания за главните герои на Илиада и Одисея, взели участие в превземането на Троя, предания, взети от Омир като сюжети и материал, са възникнали вероятно в еолийска Тесалия още през гръцко-егейската епоха. По-късно били преработени в еолийска Мала Азия и последната си обработка и форма получили в един от йонийските й градове. Макар и да е толкова сложен произходът на поемите, все пак имаме възможност да отделим в тях онова, което е характерно за живота на гръцките племена през най-ранната епоха от живота им.

В живота на всички тия племена намираме в по-голяма или в по-малка степен еднакви форми на икономическия, социалния и държавния бит, тъй или иначе свързани с егейското минало на отделните части от Гърция. Господстващ елемент във всички гръцки градове през Омирово време е аристокрацията — редица родове, които играят главната роля в живота на всяко племе поотделно. Един от господстващите родове, които между другото винаги се смятали за потомци на общ родоначалник — бог или герой, е и родът, от който произхожда военният и граждански ръководител на племето — царят. Наред с аристократическите родове, подразделени на групи главно с религиозен и военен характер — фратрии (братства), е и масата — населението, разделено по професии, по местожителство и по социалното си положение. Една част от този демос (народът, масата с не аристократичен произход) притежава земя, друга част обработва като наематели или като крепостници чужда земя; трета част служи като наемни работници в чужди стопанства, а други най-после живеят в града и се занимават със занаяти. Има и роби, и, разбира се, в това няма нищо странно, тъй като живеят в общество, в което войните, нападенията и разместванията на племената от едно място на друго са траяли толкова дълго време.

Как се е развил социалният им строй, това не знаем. Гръцкото предание счита повечето от господстващите родове за потомци на герои, дошли в Гърция или откъм север, или откъм изток и тясно свързани с най-старите гръцки митове за техните богове и герои. Много от митовете си гърците получили в наследство от предшествениците си егейци и гръко-егейци. Това ни дава основание да мислим, че аристокрацията на Омирова Гърция била съставена отчасти от завоевателите, от военните предводители на племената, завладели Гърция, отчасти от първите родове на държавите, които са били превзети от завоевателите, т.е. от аристокрацията на гръцко-егейските държави. Долните класи и те отчасти принадлежали към племето-завоевател, отчасти към предишното население на превзетата от завоевателя територия.

Съответно на тоя произход на социалния строй на най-старите гръцки племена се развили и условията за земевладение в Древна Гърция. В някои места завоевателите заварили вероятно многобройно земеделско население, намиращо се в положение на крепостници и в пълна зависимост от група ръководни и господстващи родове. Те запазили тоя строй, обаче как се е създал той първоначално, това пе знаем. За гърдите в някои части от Гърция, например в Тесалия, Крит и Спарта, такъв строй е бил първичен, ето защо се запазил у тях за дълго време. В други места, например в Атика и Беотия, крепостници през епохата на завоеванията вероятно не е имало, и затова завоеватели и завоювани разделили помежду си земята, но при дележа завоевателите и особено по-първите им родове отделили за себе си по-добрите и по-големите дялове земя. При какви условия завоевателите са владеели земята, това също тъй не ни е напълно ясно. В Омировите поеми се говори и за колективно земевладение от страна на цял един род, и за наличност на индивидуални стопанства. Възможно е родовото земевладение да е по-старо и делението на едно племе на родове първоначално да е било общо за цялото племе на завоевателя и постепенно да е станало привилегия само на аристокрацията, която изключвала при дележа на земите масата на населението. В такъв случай ще трябва да приемем, че индивидуалното земевладение се е развило отчасти от родовото. Лица, изгонени от рода за грешки и престъпления, по-младите синове от някое многочислено семейство и свободни наемни работници могли да отидат извън границите на дадена обработваема земя, изсичали горите, пресушавали блатата и по такъв начин си създавали нови късове земя за обработване, принадлежащи лично на тях и тяхното семейство.

В стопанството на Омировите гърци преобладават земеделието и скотовъдството. Наред с тях постепенно се развива и градинарството, но главно се отглеждат лозата и маслината. Обаче тоя преход към градинарско стопанство през Омировия период едва започва. Гърция все още продължава да си е страна на нивите и на стадата: бикове, свине, овце, кози; притежанието на коне е привилегия само на знатните и богати родове. Размерите на стадата на богатите родове понякога са твърде големи, а като мерило за богатството служи броят на главите добитък. По-голямата част от предметите за употреба са домашно производство. Купува се малко и без желание. Вкъщи се изработва всичко, което е нужно за храна, а освен това и всичко, което е нужно и за облекло, и за покъщнина, и за земеделски оръдия, и за обуща. Цялото домочадие работи: мъжете орат, сеят, садят дървета, жънат, косят, грижат се за добитъка, доят крави и кози, правят масло и сирене, ходят на лов. Жените предат, тъкат, шият, перат дрехи, приготвят храна. Работата, трудът не са мъка и гнет, не унижават човека. Одисеи се гордее с това, че той е пръв между жетварите и косачите, че умее и кораб да построи, и легло да си направи, и да го украси с красиви рисунки. Старият му баша Лаерт се радва, че още може да работи в градината. Царица Пенелопа всеки ден тъче у дома заедно със слугините си. Царската дъщеря Навзикая пере дрехите на братята си. Работа кипи във всяка къща и се работи от цялата къща. Членове на дома като социална и стопанска единица, са и робите и наетите бездомни хора. Върху тях обаче пада, разбира се, най-тежката и най-черната работа. Но въпреки това те не са машина, нито добитък. Както останалите членове на домочадието, така и те са под покровителството и под защитата на домашните богове: самата религия и обичаите предписват хуманно отношение към тях.

Само най-сложните работи се извършват от професионални занаятчии, за чийто труд се плаща. Най-видна роля играят търговците. Не всеки умее да построи кораб, красива и удобна къща, здрави градски стени. За такива работи се търсят и викат специалисти. Високо се цени също тъй и тайнственото знание на пророците, жреците, лекарите, звънливият глас на глашатая и изкуството на певеца и музиканта.

Търговията, която се бе развила толкова бляскаво през егейската епоха, не спряла дори и при условията на политическа анархия през времето на преселенията и разселванията. Гърция се нуждаела от метали, без които би била съвсем безпомощна; гърците ценели красиво изработените произведения на източното занаятчийство и изкуство, тъй рязко отличаващи се от примитивните предмети на собствените им майстори. Старите пътища към изворите на тия богатства никога не са били изоставяни. Гърците ги получили в наследство от егейците. Пак от тях се научили и на мореплаване, традициите на което никога не се прекъсвали в Егейско море. Но животът им бил примитивен и онова, което биха могли да предложат за размяна, не било нещо особено привлекателно. Роби и тук-таме по някой суров материал — с това се изчерпвало цялото им богатство. Поради това експедициите им за стоките, които им трябвали, не били толкова търговски експедиции, а повечето са пиратски нападения. Те ходели в Мала Азия, в Египет, отивали по бреговете на Черно море, по бреговете на Италия, но не да купуват, а да грабят. Нападенията им били пълни с рискове, но не винаги доходни, а нуждата от метали била голяма. Ето защо пиратството не могло напълно да измести търговията и финикийските търговци били винаги драги гости на Гърция. Награбените и получените чрез търговия предмети от източното занаятчийство и изкуство били използвани и като образци за подражание в самата Гърция, т.е. подобрявали местното производство, а с това пък ставало възможно за крайбрежните племена и градове изгодно да търгуват с изнесените и изработени от тях предмети със съседите, които нямали излаз на море.

Държавното устройство на Гърция едва ли се е променило много в сравнение с егейския период. Както в тази егейската епоха, така и сега в отделните области царят управлява страната, осланяйки се на въоръжените сили на племето и особено на най-богатите си и най-силни съратници, Носител на царска власт е оня, който е по-силен, с по-голямо самообладание, по-умен, по-богат и по-добре въоръжен от другите. Богатство, знание и умение да управлява получавал в наследство от прадедите си, а пък те от бога, от когото произхождали всички царски и изобщо всички знатни родове. Но царят тук не е самодържец от източен тип, той не е и бог, нито неограничен повелител на поданиците си, макар да е от божествен произход. Той е глава и предводител на племето и е първият в божествения си род.

Около него се групират и други също такива глави на стари и знатни родове, неговият постоянен съвет и най-близките му съратници. Тая малка група е доста богата, а е богата, защото е с предприемчив дух, енергична и с отлична физическа тренировка както за сухопътен, тъй и за морски бой. Всички членове на управляващите знатни родове са добре въоръжени, имат брони, шлем, добри бойни прикрития за краката (набедреници), добър меч и копие, далече хвърлящ лък. В бой те излизат на колесници. Познават отлично всички тънкости на двубоя, който решавал сраженията. Тия им качества ги правят необходими за всяко племе и за всяко царство и им осигуряват първенство. Членовете обаче на такава една група са равни помежду си; те всички произхождат от Зевс също тъй, както и царят; те са нужни на царя също тъй, както и той на тях, ето защо не са само негови покорни слуги.

Не са царски роби също тъй и аристократите, та дори и простосмъртните членове на племето. Те признават превъзходството на предводителите си, но царят-предводител не е техен собственик и те не са негови роби. Цар, към когото щастието не е благосклонно, или изроден цар не може да разчита на поддръжка от страна на племето и неговото място лесно се заема от друг — по-богат, по-силен, по-умен и по-щастлив. Животът на царете съвсем не е непрекъснат празник: пълен е с опасности. Царят царува, докато е в състояние да воюва, а той воюва със собствените си ръце. Ако е богат, то богатството му се дължи само на това, че знае къде и как да насочи силите на племето си и как да уреди икономическия му и военен живот. Почти винаги е заобиколен със завистници и врагове. Гръцката трагедия ни разказва много такива мрачни драми из живота на тия ранногръцки царе. Тежки престъпления, кървави отмъщения, убийства, преврати са нещо обикновено в гръцките държави през Омировата епоха.