Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Очеркъ исторiи древняго мiра. Востокъ / Грецiя / Римъ, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
crecre (2008)
Сканиране
Йосиф Анчев (2007)

Издание:

М. Ростовцев

История на Стария свят

Том I

 

Руска

Преводач: И. Раев

Водещ редактор на поредицата: Георги Казаков

Научен редактор: Илия Илиев

Коректор: Тамара Стоева

Предпечатна подготовка: Издателство „Анубис“

Печатни коли: 22

Издателство „Анубис“, София, 1995

ISBN 954-426-066-8

 

ТОО „ВИЛАД“, Москва

Полиграфическое производственое предприятие „ОФСЕТ“

История

  1. — Добавяне

XXII. МАКЕДОНИЯ И БОРБАТА И С ПЕРСИЯ

Към края на първата половина на IV в. положението в пределите на източногръцкия свят ни се представя в следния вид. Гърция е в състояние на политическа и социална анархия. Победата на принципа за самоопределение на отделните градове-държави над принципа за обединение било в държави (Атина) или в съюзи (Беотия) довела до печални последици във външния и вътрешния живот на Гърция. От 85 — те години от Пелопонеската война до подчинението на Гърция от Македония, 55 години били изпълнени с войни на едни гръцки градове с други. Всеки по-голям гръцки град е преживявал не по-малко от една война или една вътрешна революция всеки десет години. Някои пък градове, като например Коркира, през всичкото време живеели в състояние на следреволюционно, революционно или предреволюционно напрежение. Революциите имали не толкова политически, колкото социален характер. Лозунгите на масите били: унищожаване на дълговете и ново разпределяне на земите. В Атина, където вътрешната борба се развивала без ония ужаси, с които тя се съпровождала например в Аргос или в Коркира, възстановената след Пелопонеската война демокрация прибавя все пак към досегашната клетва на съдиите и още една точка, според която полагащите клетва се задължават да не искат премахване на дълговете и ново разпределение на земите.

В резултат от социалната анархия, усложняваща политическата, Гърция се изпълва с изгнаници от различни градове, хора без отечество, авантюристи, готови да служат срещу пари комуто и да било и за каквото и да било. В градовете броят на свободните пълноправни граждани намалява, а се засилва икономическото и социалното значение на негражданите — свободни и роби. Гръцкото гражданско опълчение вече не е в състояние да понася тегобите на външните и вътрешните войни; патриотичното въодушевление на гражданите охладнява; всеки се старае по някакъв начин да се отърве от военна тегоба или да се откупи от нея с пари. Гражданските тежко въоръжени хоплитски армии са вече спомен от миналото, а тип на новата армия стават наемните леко въоръжени пелтасти. Същите условия царуват и във флотата.

Каквото изгубила Гърция в политическо отношение, това, изглежда, спечелила Персия. По всичко личало, че наближава времето Гърция да бъде подчинена от Персия и това заробване на Гърция всички си го представяли като нещо неизбежно. Само от такова гледище можем да си обясним и разберем идейното течение, чийто представител в Гърция бил Исократ, виждащ спасението на Гърция само в една общог-ръцка борба против Персия, все едно под чие ръководство. Страховете на Гърция не били преувеличени. Наистина, и в самата Персия се ширел бацилът на разложението. Колкото повече се повдигало икономическото благосъстояние на Мала Азия под влияние на живото й участие в международната размяна, организирана от Гърция, толкова по-упорит ставал стремежът на отделните й части да се отделят от състава на Персийската монархия. Мала Азия през IV в. всъщност се състояла от редица полугръцки монархични държави, васални на Персия. Стремежът към отделяне от Персия не бил чужд и на самите представители на персийската власт в Мала Азия — сатрапите, всеки един от които при благоприятни условия мечтаел да се обяви за независим владетел. Не подобри били работите и в Египет, който в IV в. постоянно се отделял от Персия и с големи усилия, и то пак за късо време, бил връщан под скиптъра на великия цар. Сравнително по-спокойна била Финикия, която се чувствала свързана с Персия поради икономическата си и търговска борба с Гърция. Много непълни са сведенията ни за положението в Средна Азия, но и там сигурно се е проявявал същият стремеж отделните държави да излязат от състава на монархията и да се обявят за независими.

И все пак Персия се запазила като силна държава. При Артаксеркс Ох, съвременник на Филип Македонски, тя показала силата си, като се справила с центробежните сили и възстановила единството на империята със сурови и жестоки мерки. Слабото място на Персия били, от една страна, династическите раздори, а от друга страна — упоритият й консерватизъм във военното дело. Опитът от войната с Гърция показал на Персия колко по-съвършена е гръцката тежковъоръжена пехота в сравнение с лековъоръжените персийски пехотинци. И при все това Персия не направила дори и опит да реформира постоянната си армия. Чужди останали за Персия и успехите на гръцката техника, особено в обсадното дело. Персите съзнавали предимствата на гърците във военното дело, но предпочитали вместо да реформират войската си, да привличат голям брой гръцки войници, които естествено се губели в разноплеменната маса на персийската армия. Нека не се забравя, че всяка част от Персийската държава изпращала цели свои войскови части в царската армия, които били въоръжени и се сражавали според обичаите на страната си. И при все това Персия, както вече изтъкнахме, е представлявала единствената в тогавашния цивилизован свят сила с материални средства и с безкрайни военни резерви. Разпокъсаната Гърция била без съмнение значително по-слаба от Персия.

Почти същото положение имаме и на запад. Тук пък Картаген става все повече и повече ръководна сила. Търговията му расте, територията му се увеличава, в нея влизат все нови и нови африкански племена, които давали на Картаген добри войници. Наистина Картаген в борбата си със сицилийските гърци не можал да достигне някакви по-значителни успехи, но все пак негов успех е и това, че след разпокъсването на държавата на Дионисий картагенците се закрепили в западната част на Сицилия. От друга страна, предзнаменование било постепенното отслабване на гръцкия елемент в Италия, в която гръцките градове един след друг падали в ръцете на полуелинизираните съседи: в ръцете на италийските племена от Южна и Централна Италия. По-нататък (във II том — „Рим“) ще видим колко много това отслабване на гърците спомогнало да се възмогне едно от споменатите племена от Средна Италия — латинското с градския му център Рим, който наследил от Етрурия стремежът й да обедини политически пяла Италия.

Повече или по-малко също такова било положението на единството и спрямо племената, населяващи северната част от Балканския полуостров. Тук, по границите на Средна Гърция, под силно нейно културно влияние, се зараждали и засилвали значителни и небезопасни за Гърция държавни единици: Епир с илирийското му население, Тракия и Македония. Всички те били в постоянни отношения с Гърция и у всички личал стремежът да съсредоточат властта над страната и над съседните си родствени едно на друго племена в ръцете на една династия. Гърция от своя страна не противодействала на развитието на този процес и дори повече му съдействала. Особено ясно личи това покровителствено отношение към нововъзникналите повече или по-малко елинизирани държави в политиката на Атина. За нея всички изброени по-горе страни имали голямо икономическо значение, особено Тракия и Македония. Тракия постепенно ставала чисто земеделска страна и изнасяла от година на година все по-големи количества зърнени храни за Гърция. Тя била богата с едър и дребен добитък и била една от страните, от които за Гърция имало постоянен приток на роби. Във всички отношения Тракия играела за Гърция, и главно за Атина, същата роля, която играело и далечното Боспорско царство на бреговете на Керченския пролив. През него за Гърция се изнасяло грамадно количество зърнени храни, кожи, риба и роби, доставяно от жителите на южноруските степи, жители, покорени от скитите. Освен това и Тракия, и Южна Русия изнасяли за Гърция и метали, особено злато, добивано както в Тракия, така и донасяно през Скития в Гърция чак от Урал.

Не по-малко било значението и на Македония, и то както за Атина, така и за цяла Гърция. Цялата страна била пълна с борови гори — превъзходен материал за атинския корабостроеж. Освен в Македония също такъв добър строителен материал имало само в пределите на Персия: в северната част на Мала Азия около планината Ида, в планините на южната част от Мала Азия и в Сирия. Но последните места, включени в състава на Персийската империя, били почти недостъпни за Атина и Гърция. От същите тези македонски борови гори се добивало и голямо количество смола и катран, без каквито кораб остро ежът бил съвсем невъзможен. Не тъй важен бил за Гърция Епир с неговото чисто пастирско население, водещо още първобитен живот.

За Атина било много по-удобно и по-приятно във всички тия страни да има работа само с едно лице, облечено със силна власт, отколкото с многото разни племена и владетели. Политическото обединение могло да повдигне и производителността на страната. Поради това Атина поддържала приятелските си връзки с Боспорското царство дори и след като там се закрепило тиранството на полугръцките Спартокиди (вж. гл. XXI). Тя покровителства династията на тракийското племе одриси, която успяла, макар и не тъй задълго, да обедини около себе си голяма част от тракийските племена. Тясна била дружбата й и с царете на крайбрежна Македония. Един от тях — Архелай, съвременник на Пелопонеската война, и неговият приемник Аминта били ценни съюзници на Атина в северната част на Балканския полуостров. За някаква опасност, която би могла да заплашва Гърция, ако Македония се засили, в Атина през време на Пелопонеските войни никой и не помислял.

Македония имала най-добри условия за едно силно политическо и културно развитие. Въпросът за националността на македонците и досега още не е разрешен. Дали македонците са били също такъв клон от гръцкото племе, какъвто са етолийците и акарняните, или са принадлежали към семейството на илирийските и тракийските племена, или, най-после, в границите на Македония постепенно са се заселили части и от трите изброени тук клонове на индоевропейската раса, части, които се наслоили върху неиндоевропейско население и след това се слели с него в една нация, която в много отношения се различавала от гърците, това ние не знаем. Ясни заключения по тоя въпрос не могат да се направят. Факт е обаче, че гърците мъчно разбирали македонския език и считали македонците за варвари. Очевидно е, че македонският език бил гръцки говор, но с голям примес от негръцки думи, изрази и словоред. За по-нататъшната съдба на Македония по-важно било това, че и бреговата й равнинна част и хълмистата й част, включително тракийската Пеония, съставляват едно географско и икономическо цяло, отделено от Епир, Илирия и Тракия с високи планини. В едно цяло тези части на Македония са свързани от трите големи реки, напълно годни за плаване със салове: Халиакмон (сега Бистрица), Аксий (сега Вардар) и Стримон (сега Струма). Големи и разнообразни били природните богатства на Македония. В нея имало и богати мини, и превъзходни гори, и просторни пасбища, и чудесни ниви. По пасбищата й пасели не само овце и бикове, но и коне. Крайморската македонска равнина достига до два дълбоки залива, разделени от Халкидическия полуостров (Атон) — Термейският и Стримонският. И в двата залива има добри естествени пристанища, особено в първия, в който градът Терма (по-късно Тесалоника, сега Солун) и до днес още е едно от най-важните пристанища на Средиземно море. По македонските брегове още отдавна се заселили гърци. Те заели и бреговете на Халкидическия полуостров, където възникнали редица значителни градове, а също тъй и бреговете на Термейския и Стримонския залив (в последния бил гр. Амфипол). През тия градове Македония изнасяла продуктите си; пак те служели като огнища и разсадници на гръцката култура.

Естествено при такива условия Македония през време на гръцкия разцвет, особено след Персийските войни, разбогатява и висшата й класа все повече се елинизира. И все пак процесът за политическо обединение, усложнен от постоянните интриги на главните гръцки държави и от обикновените в монархичните държави династически раздори, в Македония бил бавен. Едва през втората половина на IV в. този процес благодарение на усилията на македонските царе Архелай и Аминта значително по-бързо тръгнал напред. Това дало възможност на Аминтовия наследник цар Филип (почнал да царува в 360 г.) да си постави за цел да доведе докрай обединението на Македония, да създаде от нея силна държава и да развие широка политическа дейност в Гърция с определената задача да застане начело и на гръцката нация за разрушение на Персийското царство. След продължителна настойчива работа Филип успял да даде на Македония една по-съвършена държавна и военна организация. Вместо племенна държава с феодален характер той създал една силна монархична, осланяща се на постоянна, добре обучена и добре снабдена войска. Ядрото на войската се комплектувало от дребни собственици на земя, служещи в пехотата и влизащи в състава на станалата по-сетне непобедима македонска фаланга. От друга страна, едрите пък собственици на земя, „другарите“ на царя, бившите феодални благородници на страната, давали на войската превъзходната, най-добрата в целия тогавашен свят тежковъоръжена конница.

Филип въвел във войската си всички най-нови усъвършенствания на гръцката военна тактика, с които се запознал през време на дългото си пребивание в Тива при Епаминонд, а също тъй и всички придобивки на гръцката техника във военното дело. С помощта на тази си войска Филип успял да пресече пътя на центробежните сили в царството си, да осигури границите си от нападения от страна на северните си съседи, да отслаби най-сериозния си противник — Одриското тракийско царство и дори да проникне по-нататък на север и да нанесе няколко успешни удара на Скитското царство, което по това време успешно се разширявало на юг и на запад, покорявайки една след друга разни области на Балканския полуостров. Наред с това той с всички сили се стараел да присъедини към царството си Тесалия и бреговата линия на Македония, населена с гърци. Без излаз на морето била невъзможна, разбира се, някаква общогръцка политическа дейност. Малко по малко, след ред войни, всички гръцки градове в Македония, а също тъй Пеония и Халкидика влезли в състава на държавата му.

Малко по-горе споменахме, че на младини, преди още да стъпи на престола, Филип дълго време живял в Тива в периода на най-голямото могъщество на Беотийския съюз. Тук той много добре се запознал с особеностите на политическия живот в Гърция през IV в., и още тогава, вероятно, у него се е оформил планът да използва политическата и социалната анархия в Гърция, за да я обедини под ръководството на Македония за една задружна борба с Персия. Още по-дълбоко вникнал той във всички подробности на гръцката политика във време на борбата за владичество над македонските брегове, когато за пръв път се срещнал лице с лице с Атина, която почнала да схваща голямата опасност, заплашваща търговските и политическите й интереси, ако Македония наистина успее да стане силна морска държава.

Филип се намесил в сложния политически живот на самата Гърция, след като напълно си присъединил гръцките градове на Халкидика и като разрушил много от тях в 349–348 г. Повод за намеса му дала печалната, характерна за Гърция през IV в. история, която в това време се разиграла в Северна Гърция. Малкият съюз на фокидските градове от 356 г. бил във война с Беотия. Фокида била обвинена от Беотия в нарушение правата на собственост на Делфийското светилище и била й обявена свещена война (356 г.). Фокида използвала близостта си до Делфи и слабостта на Беотия и турила ръка на Делфийския храм и на всички натрупани там съкровища, като употребила заграбените средства за силна наемна войска. С помощта на тази войска фокидските първенци почнали да разширяват територията си за сметка на съседните Беотия и Тесалия. Тук обаче те срещнали Филип и той ги отблъснал от Тесалия. В това време Филип успял напълно да се закрепи на Халкидическия полуостров и да принуди Атина, веднъж не успяла да защити Халкидика, да сключи с него мир (346 г.). С това Филип си развързал ръцете за намеса в гръцките работи.

По покана от страна на настоятелите на Делфийското светилище, делфийските амфиктиони, той сам поел ръководството на борбата с фокидците, разбил войската им, разрушил градовете им и им наложил да плашат ежегодишен данък, с който да възстановят загубите на Делфийското светилище. Фокидците били изключени от амфиктионията и мястото им заел Филип.

И тъй, Македония става вече общопризнат член в семейството на гръцките градове. Тогава Филип се решил да направи по-решителната крачка и излиза пред всички с проекта си да обедини Гърция в една съюзена държава под политически и военен протекторат на Македония. Политическият и военен гений на Филип при това добре разбирал, че въпросът за първенството му в Гърция не ше може да се реши в негова полза без една решителна борба с Персия, която под силната власт на Артаксеркс Ох претендирала да играе ролята на господар на Гърция и гледала на нея като на постоянен свой източник на наемни военни сили, даващи й възможност да крепи единството на монархията си. Ето защо планът на Македония да обедини Гърция бил страшна опасност за Персия и златото и било пуснато в пълен ход в Гърция, та с негова помощ да се поддържат антимакедонски чувства.

Трудно било положението на Гърция в тази дипломатическа борба между Македония и Персия. Гърция скоро схванала македонските стремежи. В политическия й живот започнали да играят видна роля много идеалисти (ние вече споменахме веднъж за най-влиятелния между тях — Исократ), които, виждайки безсилието на града-държава да постигне обединението на гръцката нация и съзнавайки опасността, надвиснала над Гърция от страна на Персия, се съгласявали на зависимост от Македония, стига само да се избавят от призрака на „варварското“ персийско иго. Те гледали на Македония като на гръцка държава и в подчинението си на Македония виждали единствения изход, единствената възможност да запазят за Гърция ръководното й значение в политическия и в културния световен живот. Един от най-дейните защитници и проповедници на тази политика в Атина бил талантливият оратор Есхин.

Иначе гледало на въпроса мнозинството гърци, които намерили своя идеен водач в лицето на решителния противник на Македония, защитника на старите гръцки традиции, адвоката и политика — Демостен. За Демостен и за мнозинството гърци въпросът се свеждал до свободата на Елада, която в тяхната представа била съшият онзи град-държава, който винаги е бранил своята независимост и своето право самостойно да си урежда всички свои външни и вътрешни работи. Срещу тази свобода те противопоставяли монархията, в която виждали най-страшния враг на основните особености на гръцкия строй, тъй скъпи за всеки грък. Едва ли бихме имали основания да говорим за Демостен и за привържениците му като за противници на идеята за национално обединение. Те не желаели само едно: национално обединение с цената на политическата си свобода. Няма основание и да се мисли, че мечтите им за единна, но свободна Гърция били утопични. В дадения момент свободата на Гърция била заплашена от две страни: едната отблизко — Македония, а другата по-далечна — Персия. От двете злини те избрали онази, която им се струва-ла по-малка. Ако бъде победена от Македония, това би значело неотложно робство; ако Гърция победи Македония, дори и с помощта на персийско злато, това още не би довело до пълно робство под властта на персите. Възможността Гърция да бъде завладяна от Персия била призрак, който плашел малцина. Споменът за персийските войни бил още жив, и гърците твърдо вярвали, че те и за втори път ще могат да защитят свободата си и да устоят срещу ново персийско нашествие, ако такова наистина се предприеме. Изобщо, истинска опасност за свободата на Гърция имало само от страна на Македония, срещу която Гърция е трябвало да се брани на всяка цена.

Можем само да се учудваме, че гърците, въпреки пълната анархия в политическия им живот, все пак намерили в себе си сили тъй дълго и тъй успешно да се борят за независимостта си. Демостен успял да сближи наглед непримиримите съперници — Беотия и Атина, да развали сключения между Атина и Македония договор и да доведе работата до открито стълкновение на двата противника при Херонея в Беотия (338 г.). Силите в това сражение били равни; победата била спечелена от Македония, но само благодарение на по-съвършената тренировка на войската и на превъзходните качества на конницата й. Спарта останала настрана от борбата, но не признала хегемонията на Македония дори и тогава, когато хегемонията била призната от събора на представителите на гръцките градове в Коринт, в който град били положени основите на един нов общогръцки военен съюз за борба с Персия под ръководството на Македония.

Първите македонски войскови части вече се показали на азиатския бряг на проливите, но тъкмо в този момент пристигнала неочакваната вест за смъртта на един от най-великите световни политици и пълководци, за смъртта на Филип, която смърт прекъснала и бляскавата му кариера. На сватбеното тържество, на което било уговорено с връзките на династическия брак да се закрепи съюзът на Епир с Македония (Филиповата дъщеря Клеопатра трябвало да се омъжи за Александър Епирски), в старата македонска столица Еге (новата била Пела) през есента на 336 г. Филип паднал от ръката на убиец едва на 47 — годишна възраст. Тази фатална случайност имала грамадни исторически последици. Кой знае каква би била съдбата на Македония и на елинизма, ако Персия бе паднала под ударите не на младия романтик Александър, а на каления в политиката и пълен с опит Филип. Виновникът за смъртта на Филип бил хванат и веднага убит от царските телохранители. Въпросът, дали убийството е лично отмъщение от страна на убиеца, или зад него се намирала обидената и властна Александрова майка, отхвърлената Филипова жена — Олимпиада, е въпрос и досега още неизяснен. Александровото име обаче никъде, дори и в неприятелски настроените към него предания, не се свързва с убийството.

Предаността на армията към Филиповия син Александър, който още от детинство бил свързан с нея и който командвал една част от нея в битката при Херонея, спасила Македония от обикновените за нея в такива случаи династически междуособици. Армията веднага признала Александър. Съперниците му били премахнати и опасността от размирици била отстранена. Но Филиповата смърт принудила Александър да отложи похода в Азия. Александър бил още почти момче, когато стъпил на престола, и никой не вярвал, че той ще е в състояние да продължи политиката на Филип. Покрайнините на държавата му почнали да се вълнуват, в Гърция проличал кипеж, засилил се още повече, когато Александър изчезнал в планините на Илирия и когато се разпръснал слухът, че е загинал там. Тива, а след нея и Атина пак застанали начело на противомакедонско движение. Обаче Александър, след успешния си поход към Дунав с цел да си осигури тила, неочаквано се явил пред стените на Тива. Тива била превзета с пристъп и разрушена, а жителите отчасти били избити, отчасти продадени в робство. Цяла Гърция, като видяла участта на Тива, се смирила. Александър бил признат за вожд вместо Филип в същия гр. Коринт и веднага потеглил към Азия да продължи започнатото от баща му дело. Въпросът за съдбата на Гърция се решавал сега не в Гърция, а в Мала Азия, Сирия, Вавилония и Персия. Гърция останала само зрителка в тази драма. Гражданите й се сражавали и на едната, и на другата страна.

В продължение на две години, 336–334, Персия не предприела нищо, за да предотврати македонското настъпление. Пасивността и можем да си обясним с това, че съдбата на Филип постигнала и Артаксеркс Ох и докато не минел обичайният период на дворцови размирици, ръцете на Персия били вързани. Ето защо Александър имал вече срещу себе си не стария и талантлив Артаксеркс, а неговия наследник — Дарий III Кодоман, който до тази среща с нищо не се бил проявил.

Мъчна била задачата на Александър. Войната с Персия се наричала и считала война на Македония и Гърция. Всъщност пък била война само на Македония. Гръцките войскови части в Александровата войска били незначителни, тъй че Александър не могъл да се осланя нито на тях, нито на гръцката флота. А ресурсите на Македония, особено паричните, били много по-слаби от персийските. Македония обаче сега имала същите онези предимства, които едно време бяха помогнали на Персия да се издигне като световна държава: млада, здрава, войнствена нация, превъзходна войска, най-съвършеното за времето си въоръжение, придобивките на гръцката наука в областта на военната техника, добре организиран тил, талантлив, смел и млад предводител, зад когото били наредени и редица опитни генерали на баща му.

И при все това мъчно било да се предвиди какъв ще бъде краят на конфликта. Едно много важно наглед предимство за персите било господството им по море и силната им военна флота. Разбира се, общо взето, морските сили на Македония и Гърция не отстъпвали в нищо на персийските, но главната гръцка морска държава — Атина, не се въодушевила особено много от борбата с Персия, а без дейната подкрепа на Атина персите си оставали господари на морето. Александър си поставил като първа задача преди всичко да разклати, а после и съвсем да унищожи тъкмо това предимство на Персия. За тази цел той решил най-напред постепенно да завладее откъм сушата базите на персийската флота, отначало в Мала Азия, а след това в Сирия и Финикия. Победата на Александър в боя при Граник, в Северна Мала Азия, му отворила достъп до малоазийските пристанища, които той едно по едно завзел. Успехът в битката при Исос — при изхода от Мала Азия за Сирия — предал в ръцете на Александър финикийското крайбрежие, което той завладял след една продължителна обсада на гр. Тир, където Александровите инженери показали умението си да се справят и с най-мъчните задачи на обсадната техника.

Едва сега Александър вече могъл, без да се страхува за тила си, да тръгне напред към Вавилония и Персия. Обаче предварително се отправил към Египет и установил и там господството си. Експедицията в Египет била необходимо допълнение към завладяването на Финикия, та да лиши персийската флота и от последната й база. Освен по тези съображения Египет бил потребен на Александър още и да може да снабдява Гърция с хранителни продукти и по такъв начин още повече да си осигури приятелския й неутралитет. Решителната среша между Александър и Дарий станала във Вавилония, при Гавгамела (331 г.). Грамадната персийска войска била разбита и Дарий избягал в средноазиатските си сатрапии, където бил убит. След Гавгамела Александър предприел поход в Туркестан и Индия и с него искал да закръгли завоевателната си дейност над всички персийски сатрапии. Със своята романтичност той произвел много силно впечатление върху съвременниците си, обаче историческото му значение си остава нещо не тъй голямо. Елинизмът не успял да се закрепи в сърцето на Азия.

Александровите победи решили въпроса, кой ще е занапред господар на Изтока: иранското племе ли, или гърците. Но пак те решили и друг един въпрос: те решили бъдещата съдба на Гърция. Гръцките градове изгубили напълно политическата си независимост. Въпреки неколкократните опити да си я възвърне отново, гръцкият град-държава бил принуден да се подчини на монархията. Той престанал да живее като самостойно държавно цяло и станал част от една голяма монархична държава само с известен дял самоуправление. Гръцкият град-държава вече бе изиграл ролята си в световната история. Оттук нататък думата има гръцката монархия.