Дейвид Линдзи
Спирала (6)

Глава 5

Когато Хейдън излезе от службата на Ванстратен, Муни и Фин го чакаха на регистрацията и си говореха къде може да се намери най-хубава скара.

— Джимбо се кани да ходи в „Локууд“ да обядва — каза Муни, повдигайки панталоните си. — Не искаш ли да идем и ние да хапнем там? — Беше достатъчно ясно, че Муни вече е решил за себе си.

Хейдън погледна часовника си.

— Иска ми се най-напред да се върна на „Никон“ и да поговоря с този бръснар. — Истината беше, че в момента нямаше да може да преглътне каквото и да е. — Мога обаче да спра на връщане при ресторанта и да те взема.

Муни го погледна.

— Тц, и аз ще дойда с теб. Ще хапнем по-късно.

— По дяволите, момчета, вижте какво — каза Фин, стискайки новите си зъби с гримаса, достойна за мъртвешка глава. — Да се срещнем там, когато приключите. Ще направим късен обяд. Още не умирам от глад. По кое време да кажем? В един часа?

Муни погледна Хейдън.

— Добре, Фин — каза Хейдън. Обедът никак не го интересуваше. — Ще се видим в един часа.

Хейдън подкара колата, навлезе в „Стария испански път“ и се насочи на изток. Слънчевата светлина беше толкова ярка, че насълзяваше очите. Муни се залови да сваля сакото си и се заплете така, че замята в отчаяние ръце. После пък се зае с лостчетата на климатичната инсталация, нагласи всички кранчета към зачервеното си лице, което както винаги изглеждаше прегрято.

— Трябваше да стана служител на канадската конна полиция — каза той, спускайки щитчето против слънце.

— Щях да работя в студена страна, да яздя кротък ленив кон, да нося червена куртка, която щеше да подхожда на лицето ми. — Той изсумтя. — Помниш ли, когато един от конната полиция беше дошъл тук да свидетелства по случая Камара. — Муни се закикоти. — Намираше, че системата ни за пускане под гаранция е нещо безсмислено и гадно. Не можеше да я възприеме. Казваше, че даваме на престъпниците възможност да изчезнат, след като сме се мъчили толкова да ги арестуваме. Според него с такъв закон не било чудно, че в САЩ има такава престъпност по улиците. Доста се беше разгорещил.

Хейдън не каза нищо и известно време пътуваха мълчаливо. Чувстваше обаче, че Муни иска да каже нещо.

— Тази аутопсия днес май ти се отрази зле, а? — Муни не гледаше към Хейдън, а пак се занимаваше с охлаждащите устройства, като че въпросът му беше случаен, без значение. — Забелязах как изхвръкна от залата.

— Гледал съм доста аутопсии — каза Хейдън. Не му се искаше да се задълбочава на тази тема.

— И аз не обичам да гледам как отварят главите — каза Муни. Този път нагласяше противослънчевия щит. — Но не ти беше приятно, нали?

— Нищо особено — излъга Хейдън. Дори с Нина, той не позволяваше да го изследват прекалено отблизо. Муни, разбира се, знаеше това и Хейдън знаеше, че той го знае. Ето защо го зачуди грубичкият му подход. Нима реакцията му е била толкова необичайна, че Муни се е решил да го разпитва.

— Понякога често виждаш неща, които не са съвсем обикновени за другите хора, но едва в даден момент те започват да ти въздействат — каза Муни. Той помисли малко. — С теб откога се познаваме, май има двадесет години, а?

Петнадесет, помисли си Хейдън. Муни както винаги преувеличаваше.

— Басирам се обаче, че никога не съм ти разказвал за Пати Шерил.

— Мисля, че не — каза Хейдън. Вече беше сигурен, че сега ще чуе за Пати Шерил.

— Беше инспектор в полицията на нравите. Сега е пенсионерка. Винаги беше работила в полицията. От време на време ходехме с нея да се почерпим след смяната ми. Беше десет-дванадесет години по-възрастна от мен. Знаеше много истории. — Това качество явно беше основание за голямо уважение според принципите на Муни. Той изхлузи обувките от краката си. — Господи, колко е приятно така. На Пати се падаше съмнителното удоволствие да тараши момичетата, които докарвахме в участъка. Веднъж ми каза, че в течение на годините трябва да е обискирала най-малко две хиляди. Неособено приятна работа, като се има предвид какви бяха клиентките ни.

— Е, през едно дълго лято се случи така, че тези момичета започнаха масово да участват в трафика на наркотици. Тонове наркотици. Естествено, на Пати се налагаше да проверява какво са натъпкали тези „куклички“ в дупките си. Изглежда, това им беше предпочитаното скривалище. Беше пребъркала толкова много, че започнала да изпитва странно чувство. Ставала прекалено нервна, когато трябвало да го прави. Имала чувство, че ще откачи. Не можела да се съсредоточи в работата си. Без да иска, започнала да обръща повече внимание на половите им органи, да ги разглежда внимателно. Размер, форма, особености. Превръщала се в един вид гинеколог.

— Тогава една седмица сънувала странен сън. — Муни погледна през прозореца. — Дявол да го вземе, виж това. — Той посочи няколко мъже, които бутаха кола по наклона към бензиностанцията, на една пресечка по-нататък. — Мексиканци. — Поклати глава. — Стюарт, ти караш из този град, може да се каже, цял живот. Колко пъти си виждал мексиканци да тикат някоя стара бричка към близката бензиностанция? Не можеш да ги преброиш, нали? Искам да кажа, щом имат пари да заредят, защо хайваните не са го направили преди бензинът да свърши? Навярно само преди петнадесетина минути са минали покрай бензиностанция. Не зная. Единственото обяснение е, че им харесва да бутат коли. Един вид културен ритуал.

Когато минаваха покрай мексиканците, Муни залепи лице на прозореца, така че да го видят, и поклати с отвращение глава към тях. Един от мъжете вдигна глава и направи проклинащ жест, после му показа и пръст. Муни се изсмя доволен и се отпусна на мястото си.

— Та Пати сънувала такъв сън — каза той, подхващайки разказа си оттам, където го беше прекъснал. — Глупав кошмар на тема женски полови органи. Сънувала го всяка нощ в продължение на седмица. Едно и също всяка нощ. Преследвала купчина женски полови органи. Именно това било странното в съня й. На пръв поглед, като се има предвид работата й, би трябвало те да я гонят, но не, тя била преследвачката. Те били от всякакъв вид и калибър, с всякакъв цвят на космите. Били с малки краченца, движещи се бързо, като в старите неми филми. Космите им се ветреели и от време на време някоя се обръщала, както тича, и се озъбвала на Пати. Други се зъбели въобще без да се обръщат. Тя казваше, че чувала изщракване, когато й се зъбели. Самата тя в съня си носела вместо шапка на главата си голяма хирургическа ръкавица със стърчащи отгоре като гребен на петел пръсти. Страхувала се много да не би някоя от преследваните да се спре и да я подгони на свой ред. Това обаче не се случвало и тя продължавала да ги преследва. Седем нощи поред.

Муни поклати глава.

— Странен сън. След това една нощ не го сънувала и въобще никога повече този сън не я преследвал. Това е всичко. Работата й никога повече не й изглеждала странна. Просто не мислела повече за това. Излекувала се. Попитах я защо, по дяволите, ги е преследвала. Отговори, че самата тя не знаела, но си мислела, че може би имало някаква връзка с Фройд. След това преживяване, продължи да претърсва женски полови органи още шест години, докато не се пенсионира.

С течение на годините Хейдън беше чувал стотици чудновати истории от Муни, но тази слушаше за пръв път. Не му убягна фактът, че Муни като че наблягаше на някаква поука. Изглежда, според психоаналитичната оценка на Муни, той, Хейдън, страдаше от същия тип, свързано с работата, психично разстройство като Пати, инспекторката от полицията на нравите. Един вид намек, че ако Хейдън изгони от главата си онова, което го смущава, природата ще му помогне и той евентуално ще бъде излекуван. Може би някои хора минаваха през такива трудни периоди.

Когато завърши разказа си, Муни остана учудващо мълчалив, но разказаното и недоизказаният извод предложиха на Хейдън повод за размишление чак докато стигнаха до „Чикон“.

Слънцето беше превалило зенита и уличният асфалт вече беше се размекнал, когато Хейдън паркира жълто-кафявата кола на отдела до бордюра и спря двигателя. С Муни веднага спуснаха стъклата на прозорците.

Необходимо беше човек да разбере булевард „Чикон“, за да започне да го харесва. Улицата минаваше през центъра на едно от населените с латиноамериканци предградия, близо до корабоплавателния канал. Като повечето от булевардите беше украсен от изобилстващи дървета и това му придаваше спокойна привлекателност, свързвана навсякъде със сенчестите места.

Имаше моменти, когато, ако човек не беше прекалено голям реалист, булевардът можеше да мине за красив: когато валеше и мъглата прииждаше на кълба от крайбрежието, улицата се виждаше като през марля, заличаваща подробностите, или през нощта, когато тъмнината закръгляше острите ъгли, а уличното осветление придаваше приказен вид на обикновените неща.

Посред бял ден обаче по „Чикон“ в очите се набиваха тъкмо грозните неща. Бордюрите бяха натрошени, асфалтът се беше напукал, а пунктираната осева линия беше изтрита почти изцяло. От двете страни на улицата стърчаха черни кабели. Надписите по „Чикон“ бяха тенденциозно предназначени да стимулират потреблението: SALEM — QUE FRESCURA! („Салем“ — каква свежест! — исп.), QUE PAREJA, CANADIAN CLUB! (Какво съчетание, Канедиан Клъб! — исп.).

От другата страна на булеварда се издигаше покрита с надраскани надписи стена, прикриваща като черупка мъртвата ядка на старата къща. На ъгъла на съседната пресечка имаше бакалия, а до нея — магазин с надпис „ROPA USADA“ („Дрехи втора ръка“ — исп.). Следваха бар „Трите Марии“, малко ателие за химическо чистене, магазин за обувки, бар „Аверите“, магазин за авточасти, хлебарница, бар „Перлата“ и бръснарницата.

Баровете, по-точно би било да се каже кръчмите, бяха неизкоренимото проклятие на околността. Бяха три само в тази част на „Чикон“ и постоянно ставаха сцена на много от извършваните в града убийства. Обикновено бяха малки, усойни заведения, често преустроени къщи, в които се продаваше само бира и вино. По-голямата част от клиентите им бяха млади работници без документи от Мексико и Ел Салвадор, постигнали вече своето място номер едно в страната на неограничените възможности: да притежават револвер. Той беше за тях нещо необходимо, както за да докажат своята мъжественост, така и да защитават спечелените пари, предназначени за изпращане в родните места.

Под лъчите на обедното слънце тези кръчми изглеждаха безлюдни, но Хейдън знаеше, че ако поспре пред отворените им врати, ще види край дървените масички самотните дневни посетители, изпотени като кафявите бутилки, оставящи блажни кръгове върху полираното дърво.

Хейдън избърса челото си с носната кърпа. Температурата в колата бързо беше се повишила след изключването на климатичната инсталация.

Муни погледна през предното стъкло към изрисуваното прозоречно стъкло на бръснарницата и видя бръснаря, който подстригваше някого и също погледна към тях.

— Този тип прилича на бръснар, но това не е нашият бръснар — каза той.

— Да видим какво ще ни каже.

Докато заобикаляше колата, Хейдън чу крясъка на папагал, идващ от сенчестия двор на една от близките къщи. Папагал от Мексико. Съществуваше процъфтяващ и доходен пазар на черно за папагали. Стотици от тях умираха ежегодно от топлинен удар или от задушаване, когато мексиканските fayuqueros (търговци на птици — исп.) ги тъпчеха на всевъзможни „скришни“ места, в камиони, прекосяващи границата. Големите птици, чиято продължителност на живота се равняваше на човешката, бяха винаги много търсени из мръсните улици на предградието.

Бръснарницата се помещаваше в малка паянтова сграда от панели. До вратата й се стигаше след изкачване по три циментови стъпала, но за да стигне до тях, човек трябваше да заобиколи един телефонен стълб, кой знае защо забит на тротоара, на една линия с центъра на стъпалата. Ерера, бръснарят, беше приел този стълб като предизвикателство и беше го боядисал в червено, бяло и синьо, цветовете на фирмата, окачена над вратата му.

Бръснарят им кимна, когато влязоха и седнаха в хромираните кресла, тапицирани със светлозелена изкуствена кожа, наредени до стената, противоположна на двата бръснарски стола.

Бръснарят довърши последните щрихи по подстригването на клиента, мъж на средна възраст, който се огледа отвсякъде, кимна и каза:

— Bien (добре — исп.). — Бръснарят свали кърпата от врата му и изчетка космите от вътрешната страна на яката с малка четка, поръсена с ароматизирана пудра. Човекът стана от стола, плати и си излезе, като използва стълба, за да възстанови равновесието си.

Хейдън остави списанието, което разгръщаше и се изправи.

— Търсим Ернесто Ерера — каза той, като бръкна в джоба си и показа служебната си значка.

— Говори за мой брат, Ернесто — каза бръснарят. — Аз Рикардо. — Той се усмихна, показвайки златен преден зъб. Горната му устна беше украсена с тънки мустачки, които се издигаха като две чертички към средата.

— Брат ви не е ли тук? — запита Хейдън.

— Не, той отишъл вкъщи за обед. Няма върне преди два. — Лицето му помръкна бързо. — Ей, това тук било лоша работа, а? Ернесто, той казал на мене. — Той замълча за момент. — Човече, аз видял всякакво нещо тук, наоколо. Изстрели… ръгания с нож… пребивания… но това, първо пригвоздване!

— Кога затваряте? — запита Хейдън.

— Кога затваряме? В шест. Всеки четвъртък в девет, но днес не четвъртък.

— Мога ли да намеря тук брат ви до шест часа?

— О, разбира се, разбира се. Можете свари него малко по-късно. Ще се радва да говори с вас.

— Надявам се, че няма да преиграва чак колкото брат си — промърмори Муни на излизане.

Застанаха на края на тротоара и погледнаха отсреща, към портата на старата къща. Нищо до стената не напомняше какво се е случило там тази сутрин. Двамата прекосиха улицата и се приближиха до желязната врата. Хейдън се загледа в мъртвите бурени, обвили къщата.

— Резето е спуснато отвътре — каза Муни. Той се пресегна и го вдигна, после извика и изведнъж го пусна, разтърсвайки ръката си. — Гадост! — Той засмука одрасканите си пръсти. Беше изцапал и ръкава на сакото си с ръжда, но не го забелязваше.

Той приближи до пантите на портата и ги разгледа.

— Ръждата на пантите е паднала. Не прилича на редовно използване, но следите са неотдавнашни.

— От това не можем да направим никакъв извод — каза Хейдън и двамата тръгнаха през прашната улица към колата.

Хейдън завъртя ключа, а Муни пусна на „силно“ климатичната инсталация. Изчакаха малко компресорът да започне да вкарва охладен въздух, преди да вдигнат стъклата.

Минаха бавно покрай стената на имението до пресечката и завиха наляво. И от тази страна имаше стена, а в нея — висока порта от ковано желязо. Тук въобще нямаше ръжда по пантите, а резето беше добре смазано. Отвътре се виждаха короните на стройните кипариси и дъбовете, прострели тежките си клони над стената.

Колата продължи и зави отново към „Чикон“.