Дейвид Линдзи
Спирала (46)

Глава 45

Беше ясна и гореща юлска сутрин и във вътрешността на църквата на добрия пастир почти нямаше места. Утринното слънце беше запалило цветовете върху прозорците със стенописи, подчертавайки белотата на стените и окъпвайки мълчаливата тълпа в мъгла от цветни оттенъци.

Хейдън намираше службата суха, неотговаряща на реалността и емоциите, свързани със смъртта на Муни. Братът и сестрата на Ед вече бяха отнесли тялото в Арлингтън, така че тук нямаше представител на семейството. Присъстваха само хора, свързани с професионалната активност на Муни. Между тях бяха натрупаните за петнадесет години служба приятели и врагове, главно мъже, и тук-там стари, оттеглили се вече от занаята проститутки, които го познаваха от годините му в полицията на нравите. Всъщност те бяха може би и единствените същества, към които Муни беше показвал дълбока нежност.

Шефът започна словото си. Възхвали работата на покойния като тържество на братството, честта, службата и дълга. Капитан Мърсър го последва с още похвални думи. Скъп на думи, посивелият капитан очерта кариерата на Муни и спомена накратко и за личния му живот. Честно, но и с достатъчна доза добродушен хумор, той спомена и сприхавия му характер. Муни беше си спечелил добри и близки приятели, но да му бъде човек приятел, не беше лесно. Той въобще не беше лесен за общуване, но нима ценността на приятелството беше в лесното общуване? Беше човек, който не обича спокойствието, гледащ с подозрение хората, желаещи да ги приемат според външните им прояви. Признаваше си, че понякога не възприема общоприетите мнения и посрещаше превратностите на живота с главата напред.

Хейдън не седна на предните скамейки, при представителите на управлението и градския съвет, както го бяха поканили като приятел на Муни. Седна доста по-назад, до една от широките каменни колони, издигащи се до самия свод на църквата.

Беше седнал зад една жена на средна възраст в тъмносиня рокля, възтясна на гърба и очертаваща впилия се в плътта й сутиен. Русата й коса беше с прическа, която на мнозина сигурно изглеждаше неподходящо младежка за нея. По всяка вероятност, едно от момичетата на Муни. Хейдън гледаше как, когато навежда от време на време глава, сноп светлина с цвят на вино, идващ високо отгоре, обвива главата й като ореол. Символ в символа. Беше ли означавала тя някога нещо за Муни? Какво беше означавал и той за нея, та беше дошла на това място, чуждо за нея, между изцяло чужди хора, за да слуша странни думи за него, който беше толкова различен от духа на този помен? Хейдън внезапно изпита силно съчувствие към нея. Каквото и да беше я свързвало с Муни и както и да е изглеждало то в очите на другите, то изглежда е било обвързващо топло чувство, по-истинско от церемониите и думите.

Обстоятелствата на неговата смърт бяха отнели на Муни този вид погребение, което той сам би си избрал. С голяма вечеря след това или поне с лично прощаване с едноминутно прекланяне на глава. Това обаче не беше възможно сега. След последната молитва църквата се изпразни незабавно. Всъщност всеки, който беше дошъл, беше просто откраднал малко време, за да присъства на службата, след което веднага беше пренасочил вниманието си. Смъртта на Муни беше поставила същевременно началото на едно разследване, чиято спешност бързо беше изместила на заден план спокойната преценка на живота му.

Хейдън спря в края на църковния двор и пусна монета в телефонния автомат. Беше десет и половина. Наложи си да изчака цяла минута, докато се свърже със секретарката на Гарнър и после със самия Гарнър.

— Пак съм аз — каза Хейдън. — Имам нужда от още помощ.

— Разбира се — каза Гарнър.

Хейдън му изложи накратко как са се развили нещата, гледайки да не изпуска по-важните подробности.

— Каня се да позвъня веднага на Рената Ислас и да я помоля да дойде с мен у дома, за да сравним сведенията, с които разполага, с тези на Морено. Ако мислиш, че можеш да добавиш нещо и ти, бих те помолил също да дойдеш. Или ако мислиш, че можеш да се свържеш с някого в Мексико… — просто сме изправени до стената, Митчел. Доникъде не сме стигнали.

— Боя се, че няма да получиш особена помощ от разузнавателните агенции — каза Митчел. — Те имат там информатори из цялата страна, но, както знаеш, се конкурират… но добре, ще дойда у вас. Бих искал да чуя какво има да каже и Морено. В колко часа?

— Да кажем, в единадесет и половина. Докато разговаряме, ще хапнем по някой сандвич.

Рената Ислас изслуша резюмето на Хейдън за събитията след разговора им. Той очакваше тя да прояви известно нежелание да дойде, но тя се съгласи веднага.

С трета монета той позвъни на Нина и й изложи плановете си, като я помоли Габриела да приготви достатъчно сандвичи за всички.

Докато всички пристигнат и се запознаят, стана обед. Седнаха на голямата маса в библиотеката. Докато похапваха разнообразните сандвичи на Габриела, студените мезета и салатата от пресни зеленчуци, Хейдън обясни над какво беше работила сутринта Селия и предложи най-напред всички да прочетат бележките й и да ги използват като отправна точка при сравняване на информацията, с която разполагаха.

Селия беше използвала плодотворно времето си. Беше напечатала седем страници с имена, чиято степен на обвързаност с „бухалите“ и ранга им при тях беше обяснила с по две-три изречения. Имаше имена на фирми и организации, както и на отделни лица. Много малко обаче се споменаваха „бухалите щурмоваци“. По-голямата част от информацията се отнасяше за откритата част от организацията, известна като един вид националистическо братство, подслонявано и спонсорирано от Автономния университет на Гуадалахара. Това именно лице на движението беше разкрил за нея д-р Ферети. Собствената си обвързаност с „въоръжената ръка“ на тайното общество той беше скривал старателно.

Докато хапваха с една ръка и прелистваха листите с другата, Селия седеше с гръб към терасата и ги наблюдаваше. Беше разстроена: новината за смъртта на Ферети беше преляла чашата и беше я обезпокоила сериозно. Хейдън подозираше, че тя си е направила някои изводи за собствената си уязвимост.

Той беше седнал в края на масата, близо до бюрото си и я гледаше. Не бяха разполагали с време, а и Хейдън смяташе, че не е безопасно за нея да се върне в апартамента си за дрехи, затова беше облечена с кремава копринена блузка на Нина и ленена пола с цвят на какао. Селия беше малко по-дребна от Нина, но носеше с елегантност малко големите й дрехи, като че бяха шити за нея. През почти цялото време очите й не се отделяха от Рената Ислас.

Рената седеше точно срещу Селия и четеше бавно и сериозно страниците, а тъмните й индиански очи поглъщаха редовете. Задълбочила се в информацията, тя като че не забелязваше никого около себе си и Хейдън имаше впечатлението, че имената на хора и улици в Гуадалахара възкресяват пред нея един свят, непознат за останалите. Припомни си какво му беше казала за омразата.

Митчел Гарнър беше седнал до Рената, облакътен на масата. Беше извадил химикалка от джоба си и я въртеше в ръка, отбелязвайки тук и там нещо върху прочетеното. Четеше бързо; винаги свършваше, преди Рената да му е предала следващата страница. Докато чакаше, изяде сандвича си като човек, свикнал да смесва хранене и четене, да яде, да пие и да избърсва устата си, без да откъсва очи от онова, което четеше.

Нина беше седнала срещу него, до Селия. Хейдън забеляза, че очите й като че го изучават.

Най-после всички привършиха и Селия се размърда неспокойно на стола.

— Е, добре — каза Хейдън. — Трябва да се помъчим да открием някакви следи или поне една следа, макар и косвена.

— Аз имам един въпрос — каза незабавно Рената, поглеждайки Хейдън.

Той й кимна.

— Питайте.

— Ако сте права — каза Рената, обръщайки се към Селия, — вие потвърждавате подозренията на нашата група, че са замесени и бизнесмени. Доволна съм, че видях тук техните имена. Бихте ли могли да обясните точно как са замесени? Този човек например? — Тя посочи едно от имената.

Селия кимна.

— Ами, не знам какво ви е известно за организационната структура на „бухалите“?

— Съвсем малко — отговори Рената. — Но все едно че не зная нищо. Обяснете ми всичко.

Селия я погледна.

— Окей, м-м-м, Бригадата е известна в Гуадалахара още като Организацията или Движението и има тясна връзка с тамошния университет. Повечето от преподавателите, администрацията и ръководството на университета са членове, поради което Движението процъфтява в него, без ограничения. В Бригадата има, грубо казано, три нива: преподавателите и ръководителите, които току-що споменах; студентите, които играят непрекъснато и ролята на шпиони по отношение на други студенти и преподаватели; накрая, „бухалите щурмоваци“, които са въоръженият отряд на Бригадата. Връзката с университета е нещо като узаконяващо прикритие за тази част от „бухалите“. На университетско равнище Бригадата действа като особена нелегална организация, за чието съществувание знаят всички, но по-конкретно за нейната активност са в течение само членовете й. Когато Организацията набелязва един студент за вербуване, към него проявява интерес някой от вербовчиците. Ако демонстрира интерес, помолват го да попълни една „молба“ за членство. Това е нещо направо невероятно, формуляр с шестдесет въпроса, в началото на които фигурира предупреждение, че на всички въпроси следва да се отговори честно. Ако решат, че кандидатът е излъгал или е извъртял нещо, той трябва да се примири с — тя направи с ръка знак, че цитира — „Божията присъда и наказание, което заслужават шпионите и предателите“.

Тя направи пауза и огледа насядалите около масата.

— Вероятно повтарям някои неща, които знаехте.

Ислас кимна с търпелива усмивка.

— Да, но моля ви, продължете. В дребните подробности всеки разказ се отличава и може да подскаже нещо.

Селия я погледна с любопитство, хвърли поглед на Хейдън, после продължи.

— Въпросите са подробни и засягат идеологията и личния живот на родителите на студента, неговите братя, сестри, приятели, приятелка или жена, преподаватели, работодател, съседи. Всички, които познава. От него се иска да даде пълните имена, адреси и телефонни номера на тези хора, политическата им ориентация, всичко. На него му се втълпява, че интересите на Движението трябва да са главното в живота му, по-важни дори от „синовното уважение и семейната сплотеност“. През седмиците след подаването на молбата студентът бива подложен на два доста обстойни „разпита“. Те включват изненадващи посещения у дома му за разговор с него и семейството му, което в повечето случаи до този момент не знае нищо. Всичко се проверява, докато Бригадата накрая има пълно досие, което винаги е на разположение на „бухалите“. Специално този човек — тя кимна към името, посочено от Рената — и другите, изброени преди и след него, са хората, които провеждат тези разговори-разследвания. Често тези хора сами са възпитаници на университета и са били „бухали“ като студенти. Групата на студентите „бухали“ е значителна, а лоялността им един към друг се пренася по-късно и в бизнеса, както и в политиката. След близо пет десетилетия съществувание можете да си представите до каква степен са проникнали във всяка сфера на тамошното общество.

— Какъв е смисълът на събирането на толкова подробни данни за толкова хора? — запита Гарнър.

— Те служат като средство за оказване натиск — каза Селия. — Вижте, това е манталитет от гестаповски тип. В борбата им срещу комунизма всеки, който не е „бухал“, е подозрителен за тях. Ако искат да упражнят с някаква цел натиск върху някого, те използват наличната информация. Помислете си за всички връзки в рамките на семействата и тези на отделните хора, включени в подобна база данни.

— Един от тези хора работи в застрахователно дружество — каза Рената. — Друг е администратор на болница, трети е в системата на транспорта.

— Точно така. Повечето от тях са професионалисти. Що се отнася до „бухалите щурмоваци“, имам впечатление, че при тях не са толкова придирчиви кого използват. Всъщност там изискванията са други. Тази част на организацията включва гангстери и бивши командоси. Другите две нива претендират, че не знаят нищо за тях. Вдигат рамене.

Гарнър се обърна към Хейдън.

— Стюарт, имаш ли на разположение оня списък на членовете на управителния съвет на корпорацията?

Хейдън посегна към бюрото си и подаде на Гарнър един лист.

— Когато го видях оня ден, разпознах само две имена — каза той, след като отново прегледа списъка. — Сетих се, че и двамата са жители на Мексико Сити и са адвокати по професия.

— Мога ли да го видя, моля? — запита Ислас, навеждайки се към Гарнър. — Тези хора ли са създали тази „Теко Корпорейшън“?

— Точно така — каза Гарнър. — Познавате ли някого от тях?

Тя разгледа списъка малко по-продължително време и после каза:

— Трима от тях.

Гарнър беше изненадан. Хейдън наблюдаваше Рената.

— Двамата с адрес в Гуадалахара: единият познавам, за другия съм чувала. Чувала съм и за един от хората с местожителство в Колима. Всички, които споменах са също юристи. — Тя поклати бавно глава, гледайки с отвращение едно от имената. — Този тук, просто не мога да повярвам, беше нает през 1982 г. от мъж и жена от нашата група, за да им помогне в издирването на изчезналия им син. Не можаха да открият никаква следа. Сега си обяснявам защо.

Гарнър погледна към Селия.

— Когато бяхте на посещение там, направи ли ви впечатление участието на много юристи в Бригадата, доста по-често от хората с други професии?

— Не, не съм забелязала подобно нещо. Всъщност там ме запознаха само с един юрист. Или поне единственият, когото ми представиха като юрист.

— Имам подозрението — каза Гарнър, — че тези хора от управителния съвет са „Предпазни клапани“ — адвокати, наети да представляват интересите на други хора, така че имената на клиентите никога да не фигурират в официални документи.

— Г-жо Ислас — каза Хейдън, — можете ли да направите връзка между някои от тези имена и юристите, чиито имена разпознахте? Чували ли сте за някои от техните клиенти или за фирмите, чиито представители са те?

Последва тишина, докато Гарнър и Ислас отново разглеждаха списъка на служителите на „Теко Корпорейшън“.

— Митчел — каза след минута Хейдън, — ти нямаш ли някаква информация за тях в твоите досиета? Има ли някакъв начин да се разбере кои са клиентите на тези хора?

— Никога не съм имал работа с някого от тях — каза Гарнър, — така че ще се наложи да се обадя на познати там. Като знаем обаче как се е просмукала тази организация в обществото в Халиско, не съм сигурен дали ще получа точни отговори на въпроси, засягащи „бухалите“. Ако можех…

— Тук! — Рената Ислас внезапно тикна пръст в едно от имената от списъка. — Тук. Този човек… тук има връзка. — Тя погледна Хейдън с триумфиращо изражение. — Тук има връзка. — Тя почука с пръст върху списъка и погледна името пак. — Този човек, Маурисио Лукин Спота е юрист при известна фирма в Гуадалахара. „Ернан и Рамон Ривас“. Братя Ривас са в дружески отношения с голямо и старо местно семейство на тапатиос, глава на което е възрастен човек на име Аполинар Медрано Мален. Този Аполинар е елегантен, възрастен мъж с много интересна история. Той има трима сина и три дъщери. Средният син… да, средният… името му е Блас.