Дейвид Линдзи
Спирала (26)

Глава 25

Той не разбра, че се е събудил, защото нощта му беше предоставила много малко време за сън. Просто отвори очи и погледна утринното слънце да блести по лакираното дърво на леглото, почувства леките въздушни вихри, създавани от висящия на тавана вентилатор, и беше благодарен, че се е пробудил. В будно състояние поне можеше да преминава съзнателно от едно преживяване към друго. Нощният свят беше безмилостен, подмятайки го в една непрекъсната и незабавяща темпото си поредица от призраци. Сега, лежейки буден, усещаше облекчение при вида на утринното слънце.

Нина не беше в леглото. Часовникът му показваше девет без двадесет. Той отметна чаршафа и влезе в банята да си измие лицето и зъбите. Когато излезе, грабна от леглото лекия си памучен халат и заслиза по стълбището. Усети миризмата на закуската още по средата на стълбите и побърза през трапезарията към кухнята, където Габриела изстискваше портокали.

— Буенос диас (добър ден — исп.) — каза тя, избърсвайки ръцете си в кърпата и посегна към кафеварката. — Кафе? — Намръщи се и го погледна одобрително, докато наливаше от тъмната и ароматна колумбийска настойка в чашата му. — Май не си спал много добре?

— Наистина не спах добре. — Той пое чашата и чинийката през масивния кухненски плот, който използваха като работна кухненска маса. — Къде е Нина?

— На терасата. Искаш ли да хапнеш. Имаме migas (пържени филийки — исп.).

— Нина закуси ли? — Той сложи сметана в кафето си и го разбърка.

Габриела поклати глава.

— Само кафе, нищо друго. Искаше да те почака. Да ви донеса ли?

— Разбира се — каза Хейдън. — А ти?

— Аз вече хапнах, даже два пъти — каза Габриела, като се подхилваше. — Не съм мързеливка.

Хейдън взе кафето си и през трапезарията излезе на терасата, където Нина седеше под рядката сянка на декоративното дръвче с красиви огненочервени цветове. На масата лежаха два сутрешни вестника, но тя четеше пак книгата си, вдигнала босите си крака на друг стол.

— Откога си станала? — попита я той, отпивайки на прага първата глътка кафе.

Тя го погледна и се усмихна.

— Добро утро. — После погледна часовника си. — От шест и половина. Събудих се и не можах да заспя пак. Как се чувстваш? Много се мяташе през цялата нощ.

Той отиде при нея и седна на съседния стол. Нина винаги изглеждаше добре сутрин; сънят я освежаваше, както се и полага, дори когато беше спала по-малко. Това беше една от личните й особености, които му правеха впечатление.

— А ти? — запита той, без да й отговори.

Тя се усмихна.

— Имала съм и по-спокойни нощи.

Вестниците лежаха разгърнати и той прочете заглавията за стрелбата на транспортния възел и на „Ричмънд“, както и за смъртта на Муни. Статиите за втори ден заемаха част от първа страница. Освен тях там имаше съобщение за тропическа буря, прераснала в ураган и навлизаща в Мексиканския залив прекалено рано за сезона на ураганите.

Той посегна към „Кроникъл“ и го придърпа към себе си. В полицейска информация се казваше, че досега не е била установена връзка между двете убийства, но намекът беше очевиден. Репортерите още не се решаваха да правят собствени заключения, но базирайки се на информацията на полицейското управление, излагаха факти, позволяващи на читателите да правят сами някои изводи: детективите Ед Муни и Стюарт Хейдън бяха разследвали едно убийство във вторник сутрин на същия адрес, на „Чикон“, където по-късно вечерта беше убит Муни. Двамата детективи са били в екипа, разследващ атентата „в терористичен стил“, извършен във вторник следобед. При него са били използвани мотоциклети, а на адреса, на който е бил застрелян Муни, е бил открит „сервиз за поправка на мотоциклети“. Един репортер разсъждаваше, че цел на атентата сигурно е бил мексиканецът Соса Реал, а не двамата придружаващи го американци.

На втора страница имаше статия, допълваща тази от първа, в която се излагаха разсъждения за потенциалните размери на „латиноамериканския тероризъм“ в САЩ и по-специално в Тексас. Бяха поместили интервюта с експерти и представители на властите, според които станалото на Западната транспортна детелина е било „класически“ терористичен атентат. Разсъждаваше се и върху възможните причини за него — нарасналата нелегална търговия с наркотици, идващи от Латинска Америка, увеличаващото се политическо и икономическо напрежение в Централна Америка и в съседно Мексико, повишаващата се активност на чужденците във всички градове на Тексас. Намекваше се, че едва ли това ще бъде последната подобна акция.

В друга статия се споменаваше, че в сряда оръжейните магазини в Хюстън са регистрирали силно увеличение на продажбите.

Името на Бениго Гамбоа Пара не се споменаваше никъде.

Хейдън бутна вестника встрани и взе „Поуст“ тъкмо когато Габриела донесе закуската. Той наля прясно кафе на двамата и се върна на отпечатаното в „Поуст“. Ядеше, без да обръща внимание на храната, съсредоточен върху вестника. След като прочете всичко, той се облегна назад.

— Прочете ли тези статии? — попита я той.

Тя поклати глава.

— Предполагам, че капитан Мърсър си е стискал устата, но май че няма и какво много да се крие. И какво ще правят сега?

Хейдън пъхна ръка в джоба на халата и остави чашата на масата.

— Ще се надяват на спасително анонимно обаждане. Предполагам, че всички работят усилено със своите „информатори“: отделите по контрабандата с алкохол, тютюн и оръжие; контратерористичните екипи на ФБР. Мексиканските федерални служби в Гуадалахара сигурно се опитват да помогнат, както и Интерпол.

— И кой ще координира всичко това?

— Предполагам, че тази неизпълнима задача се е паднала на Пит.

— Неизпълнима ли?

— Когато вземат участие толкова много различни служби, сътрудничеството си остава само пожелание — каза Хейдън. — Подобни сензационни разследвания могат да изградят или да провалят една кариера, а различните организации стават изразители на личните амбиции на шефовете си. Би трябвало водещи да са ФБР. Те имат специален отдел за подобни действия, но се съмнявам, че ще споделят придобитата информация с други. Всички останали ще се разсърдят и ще постъпят по същия начин. — Той отпи от кафето. — Няма да намериш във вестниците нищо за това, но агентите от различните служби ще си съперничат през цялото време.

— А какво ще кажеш за онова, което е съобщила Рената Ислас?

— Предполагам, че мексиканските служби в Гуадалахара могат да представят информация за „бухалите“.

— Имах предвид този мъж с белега на устната. — Както винаги, Нина отиваше право на въпроса, който беше централен за Хейдън.

— Тя каза, че той няма полицейско досие — отговори той уклончиво.

— Точно това имах предвид. Няма ли да им съобщиш това?

Като че отникъде на дръвчето с ярките цветове се появиха три синигера и зачуруликаха. Те се боричкаха най-безцеремонно, като зле възпитано семейство, изкарващо кавгите си пред хората без всякакъв срам, блъскаха се по клончетата и ронеха алени листенца от цветовете. После изведнъж птичките изчезнаха.

— Кога?

— Веднага щом го проверя.

— А как ще го провериш? — Нина проявяваше неудобна настойчивост. Това му харесваше. Същевременно го подразни това, че нейните въпроси събуждаха у него реакция на предпазливост, неподходяща за разговора с нея.

— Не вярвам тези хора да могат да действат в Хюстън без някаква организирана поддръжка — каза той. — Би трябвало да има някой, който да им сътрудничи. Някой, живеещ в Хюстън, сигурно поддържа връзка с тях. Мисля, че човекът тук е адвокатът, който е регистрирал „Теко Корпорейшън“, Енрике Кордеро Рулфо.

Нина извади от кафеника едно листенце, крехко като филигран.

— Не смяташ ли, че вече са го разпитвали?

— Би следвало да е така, но единствените му връзки, за които те знаят, са очевидните, онези, за които споменават вестниците. Той сигурно е готов с отговорите си на тези въпроси.

— Значи ти се каниш да го питаш за Ариспе?

Хейдън кимна.

— При всички случаи ще ми се наложи да говоря с него. Той е наистина единствената нишка, която притежавам.

— Защото има пряка връзка с „бухалите“ в Мексико ли?

— Е, това е добра работна хипотеза. Само че връзката би могла да бъде поддържана и чрез посредник. Кордеро може въобще да няма връзка с тях. Или дори да има, това не означава, че той е в течение за групата убийци тук. Може да са го държали в неведение. Понякога това е много по-изгодно, когато се наложи да се търсят юридически услуги за защита на някой извършил престъпление.

Нина затвори книгата си и я остави настрана.

— И какво мислиш ти? — попита тя.

Хейдън допи кафето си.

— Мисля, че Гамбоа ще бъде убит, каквото и да правим.

Очите на Нина блеснаха, после тя се намръщи.

— Защо си такъв песимист?

— Защото имаме работа с обратната страна на медала. ФБР има информатори във всички чуждестранни дисидентски групи, действащи в Щатите, но мексиканците обикновено не са разглеждани като заплаха. Мексико е един вид сцена, това да. Известен брой радикални групи се ръководят оттам. ФБР е осуетявало много предишни терористични мисии, планирани в Мексико, които е трябвало да бъдат проведени в САЩ. И все пак самите мексиканци никога не са били считани за източник на политически тероризъм. Досега техните дисиденти са били считани за сравнително безопасни. Те са активисти само по име. Това се отнася обаче само за тези от левицата. Но досегашните терористични акции идват от политическата десница, от „нашите“ хора в Мексико. Ние просто не сме подготвени как да реагираме.

Хейдън стана, събра каквото беше останало от филийките, наля си нова чаша кафе и се отправи към лятната баня. Синко дремеше, но или го чу, или го подуши още преди да се е показал иззад стената на душа. Кучето се изправи с мъка до седнало положение, размахвайки с усилие опашка. Хейдън седна на плочките до него и го почеса зад ушите, после постави паничката с пържени филийки така, че да не се разпилеят. Габриела беше привързана към старото коли не по-малко от него и вече готвеше всяко ястие за четирима.

Той гледаше кучето как яде. Мислеше си колко ли часа бяха прекарали така, седнали заедно на сянка през лятото или на слънце през зимата, всеки със собствените си мисли, без да има някаква идея какво се върти в главата на другия. Единственото общо между тях в тези моменти беше необяснимото удоволствие от компанията на другия.

Когато старото куче привърши храната, то го погледна, после седна, примигвайки мързеливо. След малко легна отново и затвори очи. Бавно придвижи предната си лапа, докато докосна крака на Хейдън. Притисна се в него и с въздишка остана така. Дишането му стана ритмично. Доста време сърце не позволяваше на Хейдън да се помръдне. Когато все пак го направи, Синко вече беше заспал дълбоко.