Дейвид Линдзи
Спирала (15)

Глава 14

Хейдън чу повикването на диспечерката до най-близките коли, призив, който щеше да насочи към него всички, които бяха в тази част на града. След това тя го попита дали той е добре. Отговори, че е добре. В този момент се намеси Дистал, с провлечения си западнотексаски говор, напрегнат от онова, което беше чул. Дистал го попита толкова ли е лошо положението и Хейдън каза, че Муни е убит. Дистал го попита добре ли е той самият и пак трябваше да отговори утвърдително. Лейтенантът каза, че са на път към него и продължи да му говори. Хейдън разбра защо го прави и без да го е грижа, изключи радиото.

Празният тротоар се простираше от двете им страни като светла тебеширена ивица до стената. От околните къщи не беше се показал никой. Това беше добре, тъй като не му се искаше да го обгради тълпа, а след минута постепенно замлъкнаха и кучетата. Погледът му следеше нарастващата черна локва, стигнала до края на тротоара, където две-три по-малки поточета вече се стичаха на улицата. Много му се искаше една цигара. Дистал щеше да му даде, когато пристигне, или пък някой от патрулните, ако дойдеше първи. Дрехите му бяха залепнали на гърба от пот, лицето му беше мокро, на носа му имаше капка, а в устата си чувстваше солен вкус.

Той мислено се отдръпна назад и хвърли поглед върху самия себе си. Беше неразумно да държи главата на Муни на бедрото си, но не му беше възможно да я пусне на тротоара. Особено сега, докато бяха само двамата и все още деляха всичко, което беше ги свързвало досега. Когато пристигнеха останалите, положението щеше да се промени и той можеше да остави Муни.

Главата на Муни беше изненадващо тежка. Хейдън погледна голямата подутина на корема на Муни и си спомни за трупа, който беше лежал до същата тази стена, но от другата страна на имението. Това беше само тази сутрин. Спомни си обущата без връзки и погледна към краката на Муни. После хвърли поглед и на ръцете му. И съзнавайки, че досега е избягвал това, той го погледна и в лицето. Макар че беше само на сантиметри от него, не можеше да различи ясно чертите. Не можеше да долови как изглежда смъртта, загнездила се в тялото на Муни.

Вдигна очи и ги впери, без да вижда нищо, в нощта. Помисли си, че е по-добре, че няма цигари в себе си, защото ако имаше, щеше да запуши и това щеше да изглежда грозно в очите на другите. На самия Муни не би му пукало, но все едно, според самия него щеше да бъде некрасиво.

Отначало не чу сирените на колите, по-скоро си помисли за тях и чак след това долови звуците. Бяха далечни и слаби.

Муни беше напълно тих вече толкова време, че на Хейдън му се струваше, че всеки миг ще въздъхне дълбоко, както правеше често, когато, водейки наблюдение, седяха прекалено дълго в колата. Сега обаче тази въздишка не идваше, защото Муни го нямаше. Муни беше изчезнал. Спящата смърт беше направила магията си и го беше изпратила в забвение, на място, което дори самата смърт беше забравила.

Сега Хейдън просто чакаше, крепящ главата на Муни, и се страхуваше, че след малко ще дойде краят и на това тяхно спокойствие.