Дейвид Линдзи
Спирала (1)

Пролог

Джери Лоуел лично не харесваше никак идеята да се занимава с мексиканци. Човек не отраства в Тексас, без да научи едно-две неща за мексиканците и тези неща не го насърчаваха да си има вземане-даване с тях. Само че този път работата беше проверена. Банкерите бяха извършили своето, както и агентът с дневна такса 500 долара. Както изглеждаше по всичко, мексиканецът щеше да бъде интересен клиент.

Всъщност Джери продължаваше да се чувства малко на тръни, когато идваше в Хюстън, макар че пристъпваше с достойнство по улиците. В проклетия бизнес човек трябваше винаги да претендира, че всичко върви прекрасно и че ако някой иска да спечели, няма друг изход, освен да се присъедини към него. Така или иначе, Хюстън от години имаше репутация на град, където можеш да забогатееш най-бързо, и макар че напоследък нещо скрибуцаше в механизмите на играта с парите, никой и не помисляше, че тя може да се обърка напълно, а някои дори твърдяха, че градът ще възстанови максималната си активност и името му ще прогърми отново в цял свят. Той все още предлагаше някои от най-добрите далавери на паричния пазар и в него не бяха изключени изненадите. Само дето никой не беше напълно сигурен дали мисли достатъчно бързо за Хюстън. Особено когато не беше от града, какъвто беше случаят с Джери.

Лоуъл направи проверката си наум, докато придърпваше ципа, нагласяйки карантиите си в стегнатата вътрешна торбичка на червените найлонови гащета. Беше облечен в униформата на млад, наперен пътуващ търговец от родния си Остин: каубойски ботинки от щраусова кожа, твърди, колосани дънки „Левис“, твърдо колосана небесносиня риза, изработена по поръчка тежка златна верижка, висяща там, където започваше окосмяването на гърдите му и надничаща през отворената яка, спортно сако, което донякъде успяваше да скрие факта, че Джери вече е по-пълен в талията отколкото трябва. Той разтърси лявата си китка, за да се увери, че носеният като гривна „Ролекс“ се показва изпод ръкава, както искаше. Погледна на дясната си ръка клубния пръстен, спомен от бизнес факултета на Тексаския университет, голям като кестен, но многократно по-твърд, после изработения по поръчка пръстен с малка златна капка на другата ръка. Помисли си за червеното си „Порше 928 S“, докато потриваше гладко избръснатата си челюст, долавяйки аромата на собствения си одеколон. Този „Поло“ беше същинска гадост, но той си го харесваше.

Беше готов да се срещне с мексиканеца.

Проблемът беше само, че дори когато печелиш милиони в Остин, в Хюстън се чувстваш като нечие малко братче. Градът беше толкова… дяволски голям. Проклетото селище нямаше обичайната линия на хоризонта с очертанията на високи сгради, то имаше три или четири такива линии. В момента самият Лоуъл беше застанал на четиридесет и петия етаж на една от най-високите сгради. Грийнууд Плаза беше третото по размери от струпванията, наричани от специалистите по въпросите на градоустройството „градски концентрации с висока плътност“, част от онова, което Джери беше свикнал да нарича „център на града“. От лявата му страна, отвъд изглеждащите като плътна зелена покривка върхове на дърветата, можеше да се забележи районът на Западния транспортен възел, около „Поуст Оук“, а вдясно, зад друга подобна зелена покривка, се виждаше най-значителният, първоначалният център на града. Ръководителите на града бяха присъединили към него толкова земя, че сега Хюстън обхващаше почти 600 квадратни мили, толкова, колкото Далас, Денвър, Атланта и Сан Франциско, взети заедно. Дявол да го вземе!

От известно време обаче Хюстън беше забавил неограниченото, агресивно застрояване на земята. В Далас също бяха ограничили новото строителство и Остин, който от няколко години беше най-горещата и динамична точка за дръзки спекулации с поземлена собственост, също бавно изстиваше. Преди няколко години старите спекуланти от цялата страна бяха се струпали върху Остин като хлебарки върху разпилени трохи и почти две години никой не спеше в столицата на щата. Огромни богатства сменяха собственика си по два пъти на ден, докато богаташи и банкери обсъждаха сделки чак докато лицата им се зачервят и кръвното им налягане се повиши до пръсване. Те прехвърляха и коментираха за парцелите, като че обсъждаха избора на кралица на кока-колата на градски празник; всеки търсеше да сложи ръка върху някое хубаво парче. Да купи в суматохата и да продаде с печалба. Трябваше да се бърза, тази активност на пазара не можеше да трае вечно.

Тя наистина се изпари прекалено бързо. Дръзкото многократно препродаване на земя днес беше само приятен спомен, подобно цената на петрола от 36 долара за барел. Израженията на банкерите напомняха лица на хора, страдащи от запек, а градският съвет беше затегнал ограниченията за застрояване и изменения в различните зони. Времената бяха се променили коренно.

Така че при тези нови условия и мексиканецът заслужаваше внимание. Той беше вече станал известен с изграждането на мезонети и хотели на остров Саут Падре, беше купил известни ценни имоти в центъра на Хюстън, притежаваше хотели в Ню Орлиънс, административни сгради в Сан Антонио, фитнес клубове в Далас, туристически вили за скиори във Вейл, радиостанция в Атланта. Имаше две собствени жилища в Хюстън. Имаше сметки в швейцарски и панамски банки. Откъде получаваше парите си? Философията не Джери беше — това не ме интересува. Щом идваха от сигурни банкови сметки, това бяха чисти пари, поне за него. Законът не го задължаваше да души и проучва произхода на всеки долар. Нелепо беше да се измерва моралното съдържание на парите.

Джери Лоуъл премисляше всичко това, когато вратата зад него се отвори и Джордж Крисман влетя в залата за конференции. Крисман беше агентът. Той обичаше сам да се нарича „асистент, улесняващ сделките“. Като юрист от време на време му попадаха интересни възможности за сделки, за които знаеше, че ще заинтересуват Джери. Сам той никога не влагаше пари, но ако сделките биваха осъществени, той поемаше юридическото им оформяне, за което му се плащаше щедро плюс хонорара за откритата възможност. Когато из Хюстън се разчу, че Бениго Гамбоа Пара е насочил погледа си към Остин, Крисман веднага се беше свързал по телефона с Лоуъл, който започна да поставя капаните си, без да се бави. В течение на двадесет и четири часа той беше набелязал известен брой първокачествени терени из хълмистите околности на Остин и беше получил достатъчно ангажиращи устни съгласия от страна на собствениците да се срещнат с Крисман. Крисман обичаше тези срещи.

— Окей, Джери. Гамбоа е тръгнал насам. Готов ли си?

— Разбира се, разбира се. — Лоуъл посочи с жест към масата. — Приготвил съм картите, скиците, въздушните снимки, досиетата.

Млада жена, облечена като че току-що е слязла от подиума на последното ревю на Валентино в Париж, влезе с наперена походка в залата, последвана от двама мъже в бели жилетки, единият носещ сребърен сервиз, другият — с поднос с порцеланови съдове, сребърни кутии с цигари и вази с цветя. Беше още много рано за алкохол. Жената даваше указания на сервитьорите как да подредят всичко и къде върху махагоновата маса да поставят всеки от четирите жълти кожени бележника с автоматични моливи от четиринадесет карата. До всеки бележник беше поставен кристален пепелник, а до всеки молив — калкулаторче с течни кристали. След това жената напусна залата. Крисман провери с бърз поглед подредбата и я последва. Джери гледаше към сервитьорите, които довършваха подреждането, когато вратата се отвори отново и Крисман влезе, следван от четирима мъже в костюми.

— Г-н Гамбоа — каза Крисман, — да ви представя Джери Лоуъл.

Лоуъл излезе напред и се ръкува с първия от четиримата мъже. Бениго Гамбоа не отговаряше на представата на Джери Лоуъл за „типичен мексиканец“. Беше подчертано градски тип. Испанско потекло, помисли си Лоуъл. Никаква индианска кръв. Четиримата бяха облечени в костюми от осемстотин долара. Джери не забеляза „Ролекс“ на китката на Гамбоа.

— Приятно ми е — каза Гамбоа, усмихвайки се. Нямаше дори типичните изрисувани тънки мустачки.

— Това е съдружникът ми, г-н Соса — каза мексиканецът, като се отдръпна назад и протегна ръка към един по-нисък мъж с орлов нос, облечен в сив костюм.

Джери се ръкува отново. После погледна останалите мъже, които не пристъпиха напред и никой не се погрижи да ги представи.

— Е, да седнем господа — каза Крисман.

Гамбоа и Соса се усмихнаха широко и се приближиха до черните кожени столове до масата, от които можеха да гледат през прозорците панорамните очертания на сградите на хоризонта. Докато сядаха и нагласяха чантите си, единият от мъжете, които не бяха представени, като че случайно прекоси стаята и небрежно отвори първата от останалите две врати — беше тоалетна, обслужваща залата. Премина към съседната врата, видя, че е гардероб, и бавно се върна към изходната си позиция до главната врата. Другарят му мина покрай прозорците, гледащи към Върховата кула от другата страна на Плаза и огледа тесния перваз под тях. После спря до един от сервитьорите, застанал зад сервиза с кафе. Тези действия не убягнаха от вниманието на сервитьорите, които се спогледаха и смутено зачакаха указания.

Джери се опита да не обръща внимание на всички тези маневри, заобиколи масата и седна с лице към двамата мексиканци.

— Всички ли искат кафе? — попита Крисман, сядайки.

— Да, моля — каза с усмивка Гамбоа.

Докато им сервираха, разговаряха за дребни неща; щом свършиха, сервитьорите се отдръпнаха в неутралните си ъгли и Крисман започна отново да обяснява конкретната цел на срещата. Джери гледаше с изражение на искрен интерес към обсъжданата сделка, но забеляза, че двамата безименни придружители на мексиканците докоснаха лактите на сервитьорите, приканвайки ги мълчаливо да напуснат залата. Докато те излязат, Крисман беше стигнал вече до конкретните данни, а Джери започна да си припомня заглавията на вестниците за мексиканските наркобарони и за трупове, открити в багажниците на изоставени коли.

— Желаете ли г-н Лоуъл да ви даде конкретни разяснения за парцелите, като ги посочва на картите? — запита Крисман.

— Мисля, че няма да е необходимо — отговори, усмихвайки се, Гамбоа. — Ние направихме някои свои проучвания. Запознати сме достатъчно добре със специфичните предимства на земята в Остин.

Крисман кимна почтително.

— Добре. Тогава може би ще ви е нужна друга допълнителна информация, преди да продължим по-нататък?

— Мисля, че не — каза Гамбоа.

Крисман кимна отново.

— Тогава имате ли идея какво бихте предложили като цена?

— Готови сме да предложим петнадесет хиляди долара на акър — каза Гамбоа. — Бихме могли да сключим сделката още сега, ако желаете.

Последва пауза, по време на която Крисман наложи на лицето си неутралния израз на покерджия и всички обърнаха погледите си към Лоуъл. Само преди двадесет и четири часа той беше заделил сто хиляди долара за т.н. „право на свободен достъп“ до двеста шестдесет и пет акра, които сега предлагаше на Гамбоа. Той не притежаваше и квадратен метър от тази земя. Беше говорил обаче със собствениците, които сами бяха купили парцелите само преди месец и половина, и им беше казал, че е заинтересуван да купи земята им. Те му бяха отговорили, че са готови да предложат парцелите си по десет хиляди долара за акър, но не бяха подписали никакви документи. Ставаше дума за първокласна поземлена собственост в хълмистите местности на запад от Остин, недалеч от езерата и в непосредствена близост до земи, към които бяха проявили интерес значителни канадски инвеститори. Джери си помисли тогава, че може да се окаже последния, реализирал голяма сделка с поземлена собственост в Централен Тексас.

Беше казал на собствениците на парцелите, че се надява да постигне за тях дванадесет хиляди долара, ако се съгласят срещу двеста хиляди долара да му предоставят в течение на тридесет дни правото на оглед и опция. Това беше един вид капаро, срещу което получаваше време да търси потенциални купувачи. Ако решеше да купи земята, тази сума щеше да бъде приспадната от цената. Ако не я купеше, щеше да получи парите си обратно. Те обаче бяха му обяснили, че са на път да подпишат договори за десет хиляди долара на акър с друг купувач, когото не биха искали да отблъснат без някаква гаранция. Подписването с другия купувач трябваше да се извърши следващата седмица. Ако Джери им предоставеше окончателно и безвъзвратно сто хиляди, бяха съгласни да му предоставят тази седмица. Той се съгласи, без въобще да се замисли.

В стремежа си да осъществи сделката Джери беше казал на собствениците, че се надява да им осигури по дванадесет хиляди долара на акър. Това означаваше, че собствената му печалба щеше да дойде от онова, което евентуално би могъл да постигне над тази цена.

Докато четиримата мъже седяха мълчаливо, Джери полагаше всички усилия да изглежда дълбоко замислен. Ако приемеше предложението на Гамбоа, щеше да получи лично 765 хиляди долара само тридесет и шест часа след като беше набелязал парцелите и разговарял със собствениците. Разбира се, не биваше да го приема. Не още първото проклето предложение, не при информацията, с която разполагаше за дълбоките джобове на мексиканеца.

— Смятате ли, че ще имате възможност да повишите тази цена? — попита Джери. Беше решил да дъвче вътрешната страна на бузата си и да се намръщи малко повече.

— Засега това е предложението ни — каза Гамбоа. Усмивката му беше изчезнала, заменена от изражение на искрено извинение.

Джери погледна Крисман.

— Страхувам се, че ще трябва да позвъня — каза той. — Имате ли кабинет, откъдето мога да се обадя по телефона?

— Разбира се — каза Крисман. После натисна едно бутонче на малкото табло в края на масата.

— Само пет минути, г-н Гамбоа — обърна се Джери към мексиканеца. — Ще трябва да съгласувам позицията си с хората от Остин.

— Разбирам ви — усмихна се Гамбоа.

Жената, която беше подредила залата малко по-рано, се показа на вратата и заведе Джери в една стая, малко по-нататък в коридора. След като му каза, че може да набира номера директно, тя излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Той постоя известно време, без да помръдне, а по лицето му бавно пропълзя ехидна усмивка. После се потупа с лявата ръка по слабините, приклекна и вдигна ръката си с два пръста, разперени в знак „сложихме им рога“. Разсмя се силно и като се метна върху кожения диван, вирна краката си във въздуха и зарита, като че яздеше на родео неоседлан бик — нещо, което, честно казано, никога през живота си не беше правил. Когато се насити да лудува, той стана на крака и се опита да спре смеха си. Отиде до огледалото и се помъчи да придаде на лицето си сериозно изражение.

Когато се върна в залата при другите, Гамбоа и Соса бяха сближили главите си, а Крисман тъкмо излизаше от тоалетната. Това беше добре. Беше им дал възможност да останат сами. Приближи се до масата и седна на мястото си, срещу тях. Погледна ги сериозно, като че се канеше да им съобщи лоши новини.

— Ще трябва да получа ново и окончателно предложение от вас, г-н Гамбоа — каза той. — Намесили са се и други конкуренти.

Крисман вдигна от масата автоматичния си молив и прибра графита вътре. Джери си помисли, че може да го забие във врата му, ако сега Гамбоа се откаже.

— Каква цена трябва да дадем, за да получим парцелите? — попита Соса. Гамбоа беше се облегнал назад.

— Страхувам се, че ще трябва да платите по седемнадесет хиляди за акър, г-н Соса. Съжалявам.

— Прието. — Соса го каза без напрежение, като че купуваше телевизор.

Джери Лоуъл току-що беше спечелил един милион и триста двадесет и пет хиляди долара за по-малко от тридесет и шест часа, от продажбата на земя, която никога не беше притежавал.

Господин Бениго Гамбоа Пара беше направил още по-добра сделка. Четирите милиона и петстотин и пет хиляди долара, които беше инвестирал в първокласна тексаска поземлена собственост, не бяха, точно казано, негови пари.