Дейвид Линдзи
Спирала (11)

Глава 10

Службата за даване под наем на официални лимузини беше на „Уестхаймър“, недалеч от Чимни Рок Роуд и „Галерия“. Хейдън паркира на празния паркинг пред бялата едноетажна сграда и тръгна към главната врата, докато Муни се насочи към задната й страна. Надписът на вратата посочваше, че работното време е от девет до шест. Беше шест без петнадесет, но вратата беше заключена. Хейдън тръгна през покрит коридор край сградата, водещ покрай лехи с цветя към задната й част.

Двама чернокожи мъже миеха лимузина в една от клетките на сервиза и Муни разговаряше с тях.

— Затворили са — каза Хейдън, приближавайки се до тях.

Единият от мъжете, с гумени ботуши и гумирана престилка, погледна часовника си.

— Не би трябвало да затварят преди шест.

— Така гласи и надписът на вратата — отговори Хейдън. — Вратата обаче е заключена.

Двамата служители размениха погледи над колата, след което застаналият до Муни посочи с брадичка линкълна до задната врата.

— Това там е колата на шефа. Само почукайте на задната врата. Не си е отишъл още.

— Как се казва той? — попита Муни.

Човекът се наведе и натопи четката с която миеше в кофата със сапунена пяна.

— Вал-вер-де. Джими Валверде. Г-н Валверде. — Той се ухили на другаря си и продължи да забърсва колата, замахвайки широко с насапунисаната четка.

— Колко от тези проклети коли миеш на ден? — запита го Муни.

— Прекалено много — каза човекът — за онова, което ми плащат.

— Дяволски си прав, Пуч — съгласи се и приятелят му.

— Защо така? Стиснат ли е този Валверде? — попита Муни.

Когато свърши с тях, беше научил повече, отколкото можеше да мечтае, че ще кажат на бял човек и още повече на ченге.

Хейдън отиде до задната врата, около която бяха засадени две редици хвойна, към двата ъгъла на сградата. Почука на вратата. Никакъв отговор. Почука отново, този път по-силно, и извика името на Валверде.

Някой отговори, но Хейдън не разбра думите. Той почака и внезапно вратата се разтвори.

— Да? Да? — Около четиридесетгодишен мъж го оглеждаше, застанал на прага, без да отваря докрай вратата. Беше раздразнен и не се опитваше да го скрие. — Затворено е — каза той.

— Г-н Валверде?

— Да. Точно така. — Той отново огледа Хейдън. — Кой сте вие?

Хейдън показа значката си.

— Детектив Хейдън от полицията на Хюстън. Трябва да поговоря няколко минути с вас.

Този път Валверде погледна лицето, а не дрехите му.

— За какво става дума?

— Имам известна информация за вас. Може ли да вляза?

— Информация? Каква информация?

Хейдън кимна, без да каже нещо повече.

— Окей. Почакайте. — Валверде затвори вратата и незабавно я отвори широко. — Само пет секунди — каза той и затвори отново.

Хейдън търпеливо прибра портфейла в джоба си. Погледна към Муни, който беше свалил сакото си, докато бъбреше с двамата миячи. Те бяха спрели работата си и стояха, облегнати на колата, като слушаха Муни.

— Какво има?

Хейдън се обърна и видя Валверде, застанал на широко разтворената врата. Държанието му беше още предизвикателно, но имаше и една нотка на притеснение, което очевидно му се искаше да не издава.

— Г-н Валверде, една от вашите лимузини е била засегната при катастрофа. Трябва да ви задам няколко въпроса.

— Катастрофа ли? — направи гримаса Валверде. — Къде? Тежка ли е?

— Може ли да вляза?

— Да, разбира се. Влезте. Това е кабинетът ми. — Валверде се обърна и покани Хейдън да го последва.

Минаха през къс мрачен коридор. Износеният килим миришеше на мухъл. Хейдън забеляза, че един от джобовете на панталона на Валверде беше обърнат наопаки и беше притиснат от колана. Изглеждаше, като че е навличал бързешката панталоните.

Влязоха в една стая от лявата страна. Бюро и масичка от тъмно дърво бяха разположени в един ъгъл. На поставка седеше портативен телевизор с видеомагнетофон и колекция от евтини напитки на количка с колелца. До стената имаше диван с кафява покривка. Хейдън беше готов да се обзаложи, че всичко в кабинета е било купувано с намалени цени. На стените се виждаха снимки на Хюстън и неговите сгради нощем.

В стаята седеше и една брюнетка, с десетина години по-млада от Валверде. Впечатлението на Хейдън беше, че тя някак не подхожда на обстановката. Изглеждаше заможна за нивото на Валверде. Розовата й копринена рокля очевидно беше струвала повече, отколкото всичко в кабинета, където тя се правеше, че почиства бюрото.

— По-късно ще свършим работата, Селия — каза Валверде наперено и двусмислено, докато заобикаляше бюрото.

— Тогава ще приключа с нанасянето на приходите — каза тя, минавайки покрай него. Той не й беше оставил много място.

Когато минаваше покрай Хейдън, тя вдигна очи към него и каза „Извинете“ с усмивка, която Валверде не можеше да види. Имаше хубави крака, и то голи.

Хейдън погледна Валверде, който беше застанал зад бюрото си, ухилен и наперен като петел. Той знаеше, че момичето има класа и се гордееше с това, че Хейдън я е видял. С типичната логика на уличник, той явно си мислеше, че фактът да притежава такова момиче повдига собственото му реноме. Едва ли би му дошло наум, че, застанал до нея, той изглежда само по-жалък. Докато Хейдън го гледаше как пали цигара с жест на мъжкар, свикнал да го прави след сношаване, той се чудеше какво ли кара това момиче да се върти около такава отрепка.

Хейдън извади от джоба си копието с индиго на договора за даване под наем, намерен в жабката на лимузината, и го подаде на Валверде.

— Преди няколко часа тази лимузина е била нападната от засада. Двама стрелци на мотоциклети. Вашият шофьор, Естебан Морено, и подписалият тези документи, Рамон Соса, са двама от четиримата убити.

Валверде изглеждаше, като че Хейдън го беше плеснал през лицето.

— Господи боже! — Той рязко се тръшна на стола си. Погледна листовете. — Дявол да го вземе! Какво, по дяволите, значи това, от засада? Каква е тази засада? Какво се е случило?

Хейдън му обясни накратко инцидента. Валверде го гледаше недоверчиво. Веднага беше оставил запалената цигара.

— Необходимо ни е да разберем дали Соса е имал адрес тук, в Хюстън — каза Хейдън. — Разполагаме само с мексиканската му шофьорска книжка с адреса в Мексико Сити. Предполагам, че имате по-пълна информация от онова, което е написано в договора за наем.

Валверде го изгледа втренчено и бавно започна да клати глава.

— Кучи син — каза той по неизвестен адрес. — Това беше „Кадилак Огара“, за бога! Проклетата машина струва петдесет и пет хиляди! Дявол да го вземе!

— Колата ви е в полицията, в центъра. Можете да се договорите да си я приберете, след като я прегледат нашите хора.

— Не мога да повярвам в това — пошушна Валверде. — Това е невероятно.

Хейдън хвърли поглед на мигащата синя цифра на видеомагнетофона. Касетката беше върху апарата. „Шведска ваканция“. Троен Х.

— Г-н Валверде, имате ли повече информация за г-н Соса?

Валверде го погледна, като че въпросът едва сега достигаше до мозъка му.

— Хм, да, но слушайте. — Той преглътна с мъка, постави ръката си на долната си устна и я разтри между палеца и показалеца. — Работата е там, че работя с много доста богати хора тук. Те са… дискретни. Този род информация е… конфиденциална. — Той погледна Хейдън, като че молеше да се прояви разбиране на положението му.

— Аз наистина трябва да действам бързо — каза Хейдън, като пристъпи към дивана. Той се наведе и измъкна нещо, което се показваше изпод една от възглавничките. Чорапогащникът имаше странен розов цвят на малки розови пъпчици. Без да каже нищо, той го вдигна, сгъна го и го сложи на подноса за писма на бюрото на Валверде.

Валверде го изгледа, сви презрително устни и кимна. После стана, отиде до кантонерката с досиета и извади кафяв плик. Хвърли го на бюрото и си седна отново.

— Вижте — каза той. — Всъщност този тип е един от най-добрите ми и постоянни клиенти. Те идват при мен, защото знаят, че всичко си остава между нас. Проблемът е, че тези хора не се нуждаят от мен. Аз се нуждая от тях.

— Всичко ще бъде наред — успокои го Хейдън.

Валверде завъртя обречено очи и му подаде попълнен формуляр за наемане.

Хейдън го погледна.

— Този е бил попълнен през 1983 г.

— Точно така. Оттогава той прибягваше до моите услуги. Най-добрият ми клиент.

— Дали е още валиден този адрес?

— Аха. Предполагам, че е. Шофьорите го вземаха оттам.

— Това ли е неговият адрес.

— Ами така пише.

— Това е малко мъгляво. В графата „занятие“ пише „административен директор“.

Валверде сви рамене.

— Не им правя скандали за подробностите. Градът е пълен с административни директори. Затова и този сервиз се нарича „Официални лимузини“. Аз обслужвам хора от висшия ешелон.

— Често ли сте давали кола под наем на Соса?

— Тази беше наел за цели четири месеца. Плаща наведнъж за цял месец.

— А преди това?

— По един месец, по два-три. Доста редовно.

— Колко редовно?

— Два-три пъти годишно.

— Държеше ли на определен шофьор?

— Той харесваше Морено. Беше го наемал в течение на няколко години.

— Защо?

— Той беше обучаван. Като охрана. Няколко от моите шофьори имат подобно обучение. Това сега е голям плюс. Всеки се страхува и търси защита. Тероризъм. Изпратих няколко от момчетата на тридневни курсове. Ако някои от клиентите ми се чувстват по-спокойни с шофьор, притежаващ подобен опит, нека да им го предложа. Вземам двадесет процента повече за това.

— Достатъчно ли са добри за подобни действия с тежка лимузина, при натоварен трафик? — запита Хейдън.

— Ей, вижте — започна обидено Валверде. — Аз ги пращам на проклетите курсове. Имат свидетелства.

Точно това беше, помисли си Хейдън, това беше мисията на Валверде в живота, в която беше станал безупречен: да изпреварва всички и в същото време да си прикрива задника.

— Ако Соса е бил загрижен за охрана, защо не е използвал блиндирана лимузина? — запита Хейдън. — Поисквал ли е някога такава?

— Аз не разполагам с такива — каза Валверде. — Преди имах една, но това е прекалено голямо капиталовложение. Освен това, ако някой е решил да докопа даден тип, бронята няма да го спре. Има оръжия, които режат бронята като масло.

Хейдън задържа погледа си върху Валверде.

— Знаете ли много за тези оръжия, г-н Валверде?

— Вижте, чел съм това в списанията — обясни Валверде. — Хората от охранителния бизнес непрекъснато говорят за това. Казах ви, сега това е голяма работа.

Хейдън смени темата.

— До коя банка адресираше чековете си г-н Соса?

Валверде го погледна. Този човек е прозрачен, помисли си Хейдън. По лицето му може да се прочете как работи мозъкът му.

— Не си спомням — каза той.

— Тогава проверете в досиетата си — подсети го Хейдън.

— Не пазя подобни документи — каза Валверде. — Никой не го прави.

— Подписваше ли Соса чековете, или някой друг го правеше вместо него?

Валверде помисли.

— Може би секретарката ви си спомня — предположи Хейдън.

— Мисля, че Соса ги подписваше. Да, Соса.

— Винаги ли плащаше с чек?

— Точно така.

— В течение на три години?

— Точно така.

— Той е най-добрият ви клиент и винаги плаща с чек, а вие не си спомняте името на банката му, така ли?

— Точно така.

Хейдън го изгледа мълчаливо. Намираше го отблъскващ. Както мебелите си, той беше няколко равнища под това, което претендираше да бъде. Човек можеше да го купи на безценица. Единственият проблем беше, че когато го разгледаш на дневно осветление, с неприятно чувство човек щеше да види, че въпреки ниската цена пак е платил повече, отколкото струва този човек.

— Г-н Валверде, това е разследване на убийство — припомни му той. — Можем да ви преследваме за скриване на информация или за лъжесвидетелстване.

Валверде сви глава в раменете си.

— Той винаги ми плащаше в наличност — помрачня лицето му. — Винаги носеше със себе си големи суми. Тези хора живеят в различен свят от този, в който живеем ние с вас. Е, добре. Той предпочита да ми плаща в наличност, как трябва да постъпя аз? Да кажа „Благодаря“, но предпочитам с чек. Никога нямаше да се осмеля да го засегна. Тези пари не бяха нищо за него. Джобни суми. Буквално. По-добре да не противоречиш на такива хора. Мръсотия.

Хейдън го слушаше.

— Вижте. Тези богати мексиканци, те действат с класа. Никаква показност. Просто един чистичък бял плик. Благодаря ви много. Няма да го обидя, я?

— Не сте ли подозирал нещо?

— Какво? Какво? — Валверде внезапно се оживи, наведе се напред над отворения плик с разширени очи, с приведени рамене, с ръце, положени на бюрото с дланите нагоре. — Да подозирам? Какво се предполага да заподозра? Откога, по дяволите, „пари в наличност“ са мръсна дума? Баща ми се гордееше, че няма дългове. Плащаше за всичко в наличност или не го получаваше. А аз трябва да подозирам „наличните“ пари сега. Наличните пари, за бога!

Валверде прекаляваше. На Хейдън му беше омръзнало от неговия театър.

— Ще ми трябва адреса на Естебан Морено — каза той. — Той имаше ли семейство?

Валверде падна назад в стола си. Лицето му беше напрегнато. Тъкмо от това се беше страхувал.

— Майка, брат и сестра — каза той с безизразен глас.

— Трябва да им се съобщи. Някой трябва да идентифицира трупа.

— О, ужас. Това е ужасно.

— Дайте ми адреса — каза Хейдън.

Последва дълго мълчание.

— Вижте, този човек работеше за мене от две и половина години — каза решително Валверде. — Аз ще го направя. Ще им съобщя.

— Познавате ли семейството?

Валверде затвори очи и кимна. Когато ги отвори отново, погледна Хейдън и наклони глава към съседната стая.

— Момичето тук беше по-младата му сестра, Селия Морено.