Дейвид Линдзи
Спирала (42)

Глава 41

— Какво мислиш? — запита Блас.

Седяха в колата, на значително разстояние от кръстовището с жп линията, на ъгъла на малка улица, успоредна на линията. Беше поискал да погледа малко потока коли, преминаващи през кръстовището; колите бяха, разбира се, малко в този час на денонощието.

— Изглежда добре — каза Рубио. — Надявам се, че няма да чакаме прекалено дълго.

Блас кимна в мрака, царящ в колата, и двамата се втренчиха в кръстовището. Чудеше се за какво мисли Рубио. Чудеше се дали когато настъпи моментът, индианецът ще предусети и собствената си смърт. Ако съдбата решеше това да се случи по време на тази операция, беше ли прозрял вече Рубио това? Как можеха да се обяснят подобни неща?

— Да пийнем малко кафе и да прегледаме картите — каза Блас.

Той подкара взетата под наем кола, мина по „Сан Фелипе“ и зави наляво. Като мина под Западната детелина, той спря на една пресечка от булевард „Поуст Оук“ до малко заведение. То беше празно и двамата си избраха маса до прозореца, през който се виждаха ярко осветените небостъргачи.

След като сервитьорката им донесе кафето, те извадиха голямомащабните си карти на района около „Ривър Оукс“ и „Поуст Оук“. Всеки хвана химикалката си и Блас започна да произнася имената на улиците, последвани от второ име. Нанасяха тези втори имена на картите над истинските, като преименуваха по такъв начин всички улици около кръстовището с жп линията. Съгласно набелязания от Блас план на действие, Рубио щеше да започне от сутринта да следи придвижванията на Гамбоа. Трябваше да го наблюдава през целия ден, докато Блас щеше да се върти в района около кръстовището със „Сан Фелипе“. Нямаше да разговарят по радиостанцията, освен ако Гамбоа навлезеше в зоната, близо до кръстовището. Ако изглеждаше, че колата му се насочва натам, Рубио трябваше да започне да предава кодовите наименования на улиците, започвайки с посоката, обратна на действителното движение на лимузината. Тоест, ако Гамбоа се движеше на запад по „Сан Фелипе“ и се намираше на пресечката с „Клеърмонт“, движейки се към „Ларчмонт“, след което следваха „Тимбърлейн“, „Уеслейн“, Рубио щеше да произнесе следното: „Изток: Смит-Джоунс… Бейли… Глен… Сейл“, използвайки уточнените кодови имена на всяка напречна улица, когато лимузината я наближи.

По този начин Блас щеше да има време да заеме такава позиция, че да вижда лимузината на Гамбоа точно в момента, когато се окаже на кръстовището, над двадесет и петте килограма експлозив.

Над чашките с кафе, те изрепетираха няколко пъти набелязания начин на действие. Рубио произнасяше със своето съскащо произношение посоката, новите имена на улиците, внезапните завивания, излизането от „червената зона“ и връщането към нея, докато Блас проследяваше пътя на своята карта. След многобройни пробни пробези двамата разглеждаха мълчаливо картите си известно време, след което Блас попита.

— Някакви въпроси?

— Не.

— Добре — каза Блас. Той знаеше, че щом Рубио е задоволен, грешка няма да има. Хората на Гамбоа никога нямаше да разберат кода им. Индианецът винаги беше оставал жив, благодарение на вътрешното си чувство, при всяка подобна операция. — Да вървим сега в хотелите си да се опитаме да поспим. Кога искаш да бъда на място?

Рубио помисли малко.

— Не по-късно от седем часа. Просто за да сме сигурни.

— Добре. Ще се чуем тогава по радиото в седем.

— Буено.

Блас стана и излезе от заведението, оставяйки Рубио да плати. Прекоси „Сан Фелипе“, за да стигне до паркингите на Поуст Оук Плаза, където беше оставил друга взета под наем кола. Когато я отключи, си даде сметка до каква степен го е изтощило нервното напрежение през последните няколко дни. Не му беше оставало време за обичайните ежедневни упражнения в гимнастическия салон и се чувстваше дребен и стегнат отвътре; струваше му се, че раменете му са станали тесни и слаби.

Когато седна зад волана, той се наведе напред и огледа този втори град в рамките на града: гората от издигащите се високо светлини на небостъргачите в централната част на „Поуст Оук“, отделени един от друг от изумрудените правоъгълници на осветените тревни площи.

Той беше красив и внушителен, този втори град. Изглеждаше нереален и в същото време излъчваше могъщество. Толкова различен и отдалечен и географски, и по дух от стръмните прашни улички на Баранка де Облатос и на Рио Сантяго, толкова отдалечен от безкрайното нощно небе над пустинната област на Халиско с нейните малки светлинки на бедняшките къщурки, по-слаби и по-примигващи, но толкова по-значителни в съзнанието, изпълнени с митове и символи.

Отдръпна се от волана и завъртя ключа. Не беше мислил за маршрута си, просто завиваше така, че да излезе на Западната магистрала, по която да стигне до „Монтроуз“. В един момент светофарът го спря и той със смущение разпозна кръстовището.

Булевард „Ричмънд“ и Западната детелина.

Погледна през прозореца си и при ослепителното осветление видя на десетина метра настилката, където Теодоро беше спечелил вечна слава, където беше заслужил честта да бъде „бухал“, верен до смърт на Бригадата и строгите тайни на нейното съществувание. На това място беше завършил работата си с удовлетворението, че е изпълнил дълга си, че се е подчинил, без да задава въпроси на волята на Бригадата. На Блас му се струваше, че още различава петната на мястото, където младежът беше паднал, където тялото му беше познало страданието с усмивка на устните, където беше получил удовлетворението не на победата, а на честта, че е умрял за Бога и за Мексико, така че душата му да живее през вековете, слята с тази святост, в името на която беше убивал и беше убит, почетен край в подчинение на Бригадата.

И всичко това, Теодоро, за да позволиш една лимузина да те прегази. Всичко това, за да смесиш кръвта си с охладителната течност от пробития радиатор. Смъртта ти не беше довела до нищо. Може би и по-малко от нищо.

Когато светна зелено, той потегли от магистралата и се насочи на изток, наблюдавайки как градът като че излиза постепенно от тъмнината насреща му. След това зави на изхода за булевард „Монтроуз“, но не тръгна по него, а навлезе в по-малките улици, на север от парка Херман.

Не очакваше никаква изненада, но се приближи до кръстовището, съседно на паркинга, с добре пресметната предпазливост. Забавяйки на знака „стоп“, погледна към бетонния стълб и забеляза бялото книжно триъгълниче. Изпита усещането, като че някой беше изскочил внезапно от мрака на задната седалка и леко беше допрял до шията му острие на нож. Умората му се стопи, притъпяването на усещанията, свързано с предвкусването на удобното легло, се разсея.

Нямаше място за колебание. Ако някой го наблюдаваше на кръстовището, едва ли би се усъмнил в нещо. Щеше да види само как една кола се задава, спира, потегля отново и изчезва в сгъстяващото се след няколко пресечки движение.

Блас нямаше да направи фаталната грешка да мине още веднъж оттам, дори след половин час. Вече беше виждал подобни случаи. Когато човек не може да повярва на очите си от първия път, опитът „да се увери“ можеше да го убие. Той ясно беше забелязал книжния триъгълник.

Не смяташе да направи и другата грешка — да влезе в гаража с колата. При по-малко драматични обстоятелства това беше добро място за скривалище. Сега обаче, когато ударът трябваше да бъде нанесен само след няколко часа, а хората на Негрете дебнеха из града, когато гъмжеше от полицаи, проверяващи околните улици, подобно рояк разгневени и объркани оси, неговата сигурност не изглеждаше задоволителна. Тайникът беше предвиден за критични обстоятелства, а към тях спадаше и случаят, когато всичко се е провалило… дори и скривалището. Самият факт, че в него имаше бележка, правеше мястото подозрително.

Като остави колата на няколко пресечки от гаража, между десетки други коли в един от паркингите на Медицинския център на Парк Плаза, той се запъти към гаража пеша. Тротоарите бяха стари, засенчени от високите дървета. Чуваше се движението по Мейн Стрийт, на няколко пресечки наляво, а ако се обърнеше назад, щеше да зърне Музея на изящните изкуства. Прекоси няколко улици, придържайки се към вътрешната страна на тротоара, прикрита от уличното осветление от листата на дърветата.

Спря се до висок жив плет и погледна към гаража, намиращ се от другата страна на улицата. Беше заобиколен от стари тухлени къщи и жилищни сгради с апартаменти от тридесетте години. Входът му беше от другата страна и не се виждаше от мястото, където беше застанал Блас. Той остана известно време неподвижен.

Потеше се и наблюдаваше. Работата не му харесваше, никак не му харесваше. Те можеше да се крият в ивиците мрак на различните нива на гаража, в сенките на дворовете, в тъмните прозорци на някоя от старите къщи. Отново си помисли, че във всяка акция има моменти, когато се излагаш на сляп риск, без да можеш да се надяваш, че всичко ще свърши успешно.

Излезе от сянката и без да бърза, прекоси улицата, което беше за предпочитане, ако дебнеха наоколо. В този момент не би го изненадало просветването на онова, невъзможно за доказване просветление, когато в момента на изстрела разбираш, че си убит.

Не се случи обаче нищо и той отново се вмъкна всред сенките, наближавайки задната страна на гаража. Без да се колебае, се прехвърли през ниската ограда и се озова всред мрака на първия етаж. Усети лекия наклон и разбра, че стои на рампата, водеща към второто ниво. Прекоси я, докато докосна стената отсреща и тръгна нагоре. Когато стигна до втория етаж, спря отново, притиснат до стената, и се огледа внимателно. Броят на колите не беше голям и всички бяха с вдигнати стъкла. Ако някой се опиташе да дебне по-дълго в такава кола, щеше да се задуши.

Място за паркиране №28 беше след завоя, от лявата му страна. Той пристъпи ребром и премина от другата страна на рампата, поглеждайки към мястото. И там не се виждаха много коли. Разгледа ги колкото можеше по-добре, съжалявайки, че няма бинокъл, който би му позволил да забележи, ако има нещо необичайно. И тогава забеляза именно такова нещо. Виждаха се само обърнати към него с габаритите коли… и изведнъж една кола, с фаровете напред. Една от колите беше паркирала на заден ход. Поради ъгъла на рампата, ако в нея имаше някой, той задължително гледаше в противоположната посока. Блас обаче знаеше, че огледалото за обратно виждане щеше да му позволи да види и него.

Той приклекна, извади своя „Хеклер“ и запълзя под предниците на колите, отърквайки се между предните гуми и бетонната стена. Между него и подозрителната кола имаше шест коли. Той спря да си поеме дъх при четвъртата. Когато успокои дишането си, постепенно се надигна, докато можеше да погледне през прозорците на двете оставащи коли. Стъклата на колата, която го интересуваше, бяха спуснати и той видя, че зад волана се е свил някой.

Като се отпусна отново на пода, Блас бръкна бавно в джоба на сакото си, извади заглушителя и го зави на цевта на револвера. После внимателно го остави на пода и избърса потта от ръцете си. Взе отново хеклера, пропълзя под двете следващи коли и спря до задницата на волвото. Погледна внимателно от лявата му страна и видя, че огледалото за обратно виждане, както беше предположил, е насочено така, че да показва завоя на наклонената рампа. Това означаваше, че освен ако не се обърнеше назад, човекът на волана нямаше възможност да забележи някой, приближаващ се от другата страна. Като приклекна, Блас се придвижи до предния прозорец от другата страна. Човекът зад волана се въртеше неспокойно на мястото си и ресорите на колата проскърцваха.

С бързо движение Блас се изправи и насочи револвера в протегнатата си ръка през прозореца, доближавайки дулото на заглушителя на сантиметри от ужасеното лице на Даниел Ферети, чиито очи, увеличени от дебелите лещи на очилата, го правеха да прилича на бухал. Той разтвори уста от смайване.