Дейвид Линдзи
Спирала (51)

Глава 50

Хейдън вече беше уредил всички такси в офиса на „Ричленд чартърни полети“ и сега чакаше на асфалта, когато малкият „Лиърджет“ кацна. Гледаше го как завива и рулира право към него, а ниско спусналото се слънце хвърляше огнени отблясъци върху опашните му плоскости от полиран алуминий. Хейдън беше паркирал колата си до хангара и я беше наредил до дежурната линейка. Пилотът завъртя малкия самолет, почти докосвайки колата, и изключи двигателите. Хейдън забеляза зад прозорчетата да се раздвижват хора, после вратата се отвори и стълбичката беше спусната до асфалта. Първа излезе Рената Ислас, която носеше чантата си, следвана от Гарнър.

— Добре ли пътувахте? — попита Хейдън, като й подаде ръка и отвори пред нея задната вратичка на колата.

— Великолепно — отвърна тя.

Гарнър заобиколи колата, насочвайки се към мястото до шофьора, докато Хейдън затваряше вратата на Рената и махваше с ръка на пилота. После и той влезе в колата, включи мотора и се насочи към изхода. Завиха по Телефоун Роуд и тръгнаха към магистралата за Мексико, която щеше да ги изведе направо в центъра.

— Имахте ли някакви проблеми? — запита Хейдън, смъквайки протектора срещу слънце, докато се включваше в движението по магистралата.

— Никакви — отговори Рената, като отвори куфарчето си и извади кафяв плик. — Консуело ни очакваше. Поразгледайте тези тук.

Гарнър пое плика и започна да подава снимките една по една на Хейдън. Бяха всичко четири. Рената се наведе напред от седалката си и погледна през рамото на Хейдън, като даваше обяснения за всяка снимка.

— Първата е и най-отдавнашна. Тя е от последната му година в Автономния университет на Гуадалахара. Много е красив — заяви тя и това беше истина. Имаше волево, мъжествено лице с доста очертана долна челюст и гъста, черна коса. Беше се усмихнал, без сянка от смущение, срещу фотообектива, зъбите му бяха равни и бели като на филмова звезда. Горната му устна беше почти пълна и добре очертана, като на мраморна скулптура. Носът беше малко по-широк, отколкото беше си го представял Хейдън, очите имаха меко изражение.

— Тази тук — каза Рената, когато Гарнър му подаде втората снимка — е от същото време. Консуело е имала семинар заедно с него. Снимали са се на терасата на една от сградите на университета. Четиримата други на снимката не са от значение. Консуело е снимала. Следващата е от едно семейно събиране в дома на Медрано в Гуадалахара. Този е Тико, по-големият брат на Блас, а този тук, по-малкият му брат, Хорхе. Ето и двете му сестри с мъжете си, майка им и Аполинар. Останалите са братовчеди, лели и чичовци.

Събирането изглежда беше заснето в градината на дома. На заден план се виждаха арки и колони колониален стил, част от стръмен, покрит с плочи покрив. Членовете на семейството бяха се подредили в няколко редици за снимката. Макар че поводът беше спокойно семейно събиране, Хейдън си помисли, че самото групиране дава основа за редица изводи.

В центъра се виждаше, разбира се, Аполинар със съпругата си, Солана. Двете дъщери седяха с кръстосани крака на тревата пред родителите си, а мъжете им бяха коленичили зад тях. Тико и Хорхе стояха от двете страни на майка си, прегърнали я през раменете. Блас беше застанал до баща си; и двамата бяха с ръце на гърба. Останалите бяха подредени на семейни групички около семейство Медрано.

Хейдън разгледа Блас. Макар че братята и сестрите му бяха облечени в обикновени ежедневни дрехи, Блас и баща му бяха с костюми и вратовръзки. Аполинар имаше сурово изражение на лицето, като че съзнаваше тежестта на присъствието си като патриарх на всички застанали около него. Изражението на Блас не беше толкова лесно за разгадаване. Очите, които на предишната снимка бяха меки, сега изглеждаха по-скоро потънали в меланхолия. Позата му подсказваше, че с неохота участва в подреждането за снимката. Всички на снимката бяха усмихнати освен тираничния баща и послушния му син.

— Тази тук, въобще не очаквах да получа — каза Рената. — Тя е и най-скорошната. Сватбената му снимка от 1980 година.

Не каза нищо повече, явно считайки, че снимката говори сама за себе си. На нея бяха само двамата, Блас и младоженката, застанали на стълбището на църквата, с нейните готически врати с арки на заден план. Блас беше облечен съвсем официално, в сив раиран панталон и черен фрак. Сватбената рокля на младоженката беше с традиционния дълъг шлейф и с воал, повдигнат назад и нагоре за снимката. Тя беше красиво момиче, доста високо, не по-ниско от него. И двамата бяха усмихнати, но усмивката на Блас не беше естествена. Очите му, които на другите снимки бяха най-напред нежни, после меланхолични, тук бяха празни, лишени от изражение.

— На колко години е бил на тази снимка? — попита Хейдън.

— На двадесет — отговори Рената. — Какво мислите? — запита тя на свой ред, когато той й върна сватбената снимка през рамо.

— Може би ще можем да използваме две от снимките — каза той.

— Кои две? — запита тя. Изглеждаше любопитна да чуе причината за избора му.

— Бих казал, онази на терасата и сватбената снимка.

— Да — каза тя. — Мисля, че тези са подходящите.

— Другата снимка от студентските години е много изтъркана — обясни Хейдън, — а на семейната лицата са много дребни. Ако ги увеличат достатъчно, чертите ще се разлеят и образът ще стане неясен.

— Да — каза Рената, като си седна назад.

— Какво е твоето мнение, Митчел? — попита Хейдън, обръщайки се към Гарнър.

Гарнър беше необичайно мълчалив, откак беше слязъл от самолета.

— Съгласен съм — каза той. — Мисля, че на тези двете човек ще може да го разпознае, освен ако се е променил коренно.

— Добре. Тогава ще действаме с тези — обобщи Хейдън.

Нямаше време да остави Гарнър и Рената Ислас по къщите им, преди да предаде снимките на фотолабораторията на полицейското управление на улица „Риснър“. Попита ги дали искат да го почакат в помещенията на отдел „Убийства“, но те предпочетоха да останат във фоайето. Той предаде снимките и уреди добри копия да бъдат изпратени незабавно на вестниците и телевизията, заедно с копия от скицата портрет на Рубио Ариспе. Скицата и снимките трябваше да бъдат придружени от кратка обяснителна бележка и официално искане на полицейското управление на Хюстън да бъдат считани за приоритет от спешен обществен интерес. Това едва ли беше необходимо. Средствата за информация и без това бяха жадни за сведения за хода на разследването.

Хейдън прескочи набързо до кабинета на Дистал и научи, че според заключението на балистичния отдел гилзите в гаража, където е бил открит трупът на Ферети, не са били изстреляни от пистолети „Мак-10“, с каквито беше въоръжена охраната на Гамбоа, намираща се в момента в ареста. Това беше допълнително указание за Дистал, че липсващият Негрете и двамата му придружители са вероятно бойното острие на групата. Сравняването на отпечатъците от пръстите на арестуваните с малкото оставени отпечатъци в дома на Уейт не беше дало никакви резултати.

Агентите на Държавния департамент и ФБР не подаваха никаква информация. Те знаеха за съществуването на „бухалите“, но нямаха в досиетата си нищо конкретно, което да ги свързва с „ескадроните на смъртта“. Имаше много слухове, че „бухалите“ са замесени във всякакъв род политически интриги, както и в търговията с наркотици, организирана от заможни политици, но за повечето от тях нямаше потвърждение. В основни линии това беше почти същата информация, която за пръв път му беше дал Гарнър. Що се отнася до Блас Медрано, Рубио Ариспе или Ирено Лопес, агенциите нямаха нищо в досиетата си.

— Факт е — каза Дистал, поглеждайки Хейдън от долу нагоре от скърцащия си стол зад бюрото, — че когато се срещнат с тебе, те няма да се задоволят с тази информация. Сигурно ще поискат да научат твоите източници.

— Само че аз няма да им ги издам — каза Хейдън.

— Добре де, не съм и мислил, че ще ги издадеш — каза Дистал. — Мислех си само, че ще трябва да се пазиш от тях. Ще се нахвърлят отгоре ти като пилета на майски бръмбар.

— Чувал ли си нещо за Гамбоа? — запита Хейдън, сменяйки темата.

— Нищичко, но предполагам, че нашите хора наблюдават къщата му отблизо.

— Провериха ли къщата и двора за експлозиви?

Дистал кимна.

— Когато прибраха хората на Негрете, използваха кучета и електроника, за да проверят основно. Нищо.

— Как мислиш, че се канят да използват експлозива? — запита Хейдън, като се огледа наоколо. Дежурната стая не изглеждаше по-оживена от обикновено. Разследването беше организирано и сега следваше хода си, без това да бие на очи.

— Не виждам как биха могли да го направят — каза Дистал. — Мисля, че са разбрали как сме ги притиснали и са се измъкнали. Може да го пипнат рано или късно, но едва ли това ще стане тук. И не сега.

— Аз не съм толкова сигурен — каза Хейдън. — Наистина обаче биха поели огромен риск, ако продължат опитите си, след като снимките излязат във вестниците тази вечер.

— Нали ще ми подготвиш нещо в писмен вид за средата, в която се е движил Блас? — напомни Дистал.

— Утре сутрин ще го имаш.

— Заедно със записа на г-ца Морено — каза Дистал.

Хейдън, който вече излизаше, кимна и му махна с ръка.

По пътя към дома й Рената Ислас увери Хейдън, че ни най-малко не се страхува да се върне в бунгалото си в малкия двор до Канал Стрийт. Тя беше в добро настроение и каза, че от години не се е чувствала по-доволна, защото е почувствала, че нанася реален удар на „бухалите“. Хейдън на свой ред я увери, че ще я държи в течение за хода на разследването и й поблагодари, задето се е съгласила да направи тази светкавична и уморителна самолетна разходка до Гуадалахара. Влезе с нея в дома й и настоя да почака във всекидневната, докато тя провери останалите помещения. Тя се засмя и му каза, че от пет години влиза сама в къщата си и не вижда кое е по-различно тази вечер. Когато се върна от проверката обаче, усмивката й изглеждаше малко тъжна.

Хейдън се върна при колата, влезе и завъртя ключа.

— Добре — каза той, като пусна фаровете и потегли. — Невероятно си търпелив, Митчел. Кажи сега какво има?

Гарнър се обърна към него и каза:

— Колко души знаеха, че отиваме до Гуадалахара?

Хейдън внезапно се почувства неудобно.

— Само ние двамата и Дистал. Нямаше как да не му кажа. Защо?

— Оказа се, че ни следят още от момента на кацването на летището в Гуадалахара — каза Гарнър. — Знаеш ли, не съм специалист по тези въпроси, но случайно забелязах онези двама типа. Когато влязохме в сградата на аерогарата, нямаше други пристигащи или заминаващи самолети. Беше почти безлюдно. Всъщност вероятно нямаше и да ги забележа, ако Рената и приятелката й не бяха решили да отидат веднага до тоалетната. Оставих ги да тръгнат и смятах да се пораздвижа из фоайето, но почти веднага се досетих, че не е добре да ги оставям сами и тръгнах след тях. Те бяха стигнали до другия край на фоайето и аз видях към кой коридор се насочват. Бях доста далеч зад тях и помежду ни имаше няколко души. Стана така, че всички движещи се по коридора се отбиха тук или там, освен един тип, който навярно си мислеше, че те смятат да се измъкнат през изхода в дъното на коридора. Вече се доближаваше до тях, когато те влязоха в тоалетната. Той отмина, после се обърна и спря. Разбрах, че ги е следил и че е малко объркан, виждайки, че аз се движа след него. Аз също спрях и се обърнах тъкмо навреме, за да видя втори мъж, който на свой ред забави крачките си и се насочи към намиращата се на няколко крачки от него чешмичка шадраван. В коридора бяхме само тримата. Човекът, който следеше жените само ме погледна, а другият се напи с вода и се върна към фоайето. Аз и този, който ги следеше, останахме на местата си, докато Рената и Консуело не излязоха. Бяха така залисани в разговора си, че дори не го забелязаха, и тримата се върнахме във фоайето. Човекът в коридора не ни последва, явно оставяйки на втория да ни поеме. Всичко това не може да е било случайно.

— Мексиканци ли бяха?

— Единият да. Другият беше англосаксонец.

— На каква възраст беше англосаксонецът?

Гарнър се поколеба, размишлявайки.

— Не зная. Предполагам…

— Достатъчно млад ли, за да бъде Елкин?

— Не — бързо отговори Гарнър. — Не. Беше малко над четиридесет. Не би могъл да е той.

— Това, което ми разказа, всичко ли беше?

— Всичко.

Хейдън кара известно време, без да каже нищо.

— Не зная какво да мисля — каза той. — Веднага щом се прибера у дома, ще се погрижа да поставят охрана при къщата на Рената. Имам чувството, че сме близо до разгадката. Страх ме е обаче, че може там и да си останем.