Дейвид Линдзи
Спирала (50)

Глава 49

След като свърши разговора си с Дистал, Хейдън премисли още веднъж събитията от последните няколко дни, разхождайки се из библиотеката. Накрая, неспособен да се сдържа повече на едно място, той излезе от къщата и отиде към къпалнята да провери как е Синко. Разбира се, старото куче спеше и Хейдън, прекалено неспокоен, за да поседне до него, не се наведе да го погали, за да не го събуди. Вместо това продължи по пътеката между лавровишните до оранжерията и влезе в нея. Разхождайки се без определена цел по пътечките, той забелязваше само най-изпъкващите цветове измежду стотиците бромелии. По-нюансираните оттенъци и разцветки, на които обикновено обръщаше по-голямо внимание, сега убягваха от погледа му. Просто мозъкът му не успяваше да забави темпото си за тях. След малко Хейдън се върна към къщата и с ръце в джобовете влезе през френската врата в библиотеката.

Никога не беше се чувствал толкова безполезен. Лапиер с неговата специална група бяха претоварени с писмена работа и със събиране на доказателства срещу Негрете по случаите с убийствата на Ирено Лопес, семейство Уейт, Дони Фаръл и Даниел Ферети. Боб Дистал се опитваше да заобиколи политическите препятствия, възникващи непрекъснато при опитите му да накара Държавния департамент и ФБР да си сътрудничат поне до степен, която би могла да даде на полицейското управление на Хюстън полезна информация за Блас Медрано, чието име вече беше вкарано в компютрите и съобщено на агентите на двете ведомства. Рената Ислас и Митчел Гарнър би трябвало да са кацнали преди половин час на международното летище на Гуадалахара „Мигел Идалго“.

Хейдън отиде до бюрото си, отвори овлажнителя с розова вода и си взе една пура „Корона Мадуро“ от чекмеджето. Отряза края й, драсна клечка кибрит и я запали. Беше се изпотил от кратката разходка навън. Разхлаби вратовръзката си, разкопча и остави на бюрото бутонелите и нави ръкавите си. После извади пурата от устата си, приближи се до библиотечните лавици и заразглежда заглавията. Изкушаваше го мисълта да измъкне някоя книга, може би сборник есета или поезия — нещо по-кратко — но така и не успя да се спре на нещо, тъй като мозъкът му се опитваше да си представи лицето на Блас Медрано Банда.

Изведнъж почувства, че зад гърба му има някой и се обърна. Нина беше застанала на вратата и го гледаше.

— Какво те мъчи, Стюарт? — попита го тя. Беше скръстила ръце на прага.

— Къде е Селия? — запита я той на свой ред.

— Разговаряхме във всекидневната. Тя се почувства изморена и си полегна на дивана.

Хейдън кимна, отиде до едно от креслата и седна. Нина се доближи до него и седна на малкия диван.

— Какво мислиш за нея сега? — попита я той.

— Какво имаш предвид, като казваш „сега“?

— Сега, когато си я наблюдавала малко повече.

Нина го изгледа.

— Предполагам, че сега я разбирам по-добре, отколкото преди — каза Нина, готова да продължи въпреки резервираността си. — Онова, което е правила, не изглежда сега толкова скандално, толкова невероятно. Мога да си представя как се е случило всичко.

Хейдън кимна.

— Тя е млада, Стюарт. Нима си загубил способността да усещаш кога можеш да оправдаеш някого поради липса на доказателства?

Не знаеше какво беше очаквала тя от него, но той не беше очаквал това. Да, помисли си той, май че беше забравил да вярва на другите.

— Не зная — каза той.

В случая със Селия Морено обаче той знаеше. Не че не разбираше, че няма доказателства за нейната вина, всъщност беше доста склонен да я оправдае. По-скоро това, което го тревожеше, беше, че тя го привлича, поради което се стараеше да се държи на по-голямо разстояние от нормално. Сега това му се струваше малко смешно.

Нина не каза нещо за момент, после му напомни:

— Ти не отговори на въпроса ми.

— Казах, че не зная.

— Не, на другия.

— Какво си мислех ли?

Тя се усмихна.

— Мислех за Блас Медрано. — Хейдън смукна няколко пъти от пурата, вкусвайки от аромата на тъмния тютюн. — Рената каза, че бил много начетен, интелигентен и бил йезуитски възпитаник. Млад вдовец. Пътешественик. Покорен син на тираничен баща. Красив. Богат. Учтив. — Той погледна пурата в ръката си. — Би ми било интересно да поговоря с него — каза той.

— Да говориш с него ли?

— Изглежда интересен човек.

— Боже милостиви, Стюарт. Това, което той върши, е отвратително.

— Както и онова, което върши човекът, когото той иска да убие, а мога да те уверя, че ако се срещнеш с него, ще го намериш очарователен. Освен това какво знаем ние за личните разбирания на Медрано. Знаем нещо само за идеологията на „бухалите“.

— Не мислиш ли, че би трябвало да е съгласен с нея? — попита сухо Нина. — А и не е ли син на човека, който е бил един от създателите на тази организация?

— Тираничен баща — напомни й Хейдън. — Добре де. Все пак, бих се обзаложил, че на човек, който се вписва в профила, очертан от Рената, едва ли му е лесно да прегърне „идеологията“ на „бухалите“. В никакъв случай. Поне вътрешно.

— Да бъдеш убиец, също може да не ти е лесно — каза Нина. — Всъщност какво искаш да докажеш?

— Нищо. Мислех си само за този човек, когото преследваме. Чудех се какъв е.

— Ти прахосваш много време да се чудиш за хората — каза Нина. Изражението на лицето й подсказваше, че за нея това е подозрителна загриженост.

Той се усмихна.

— Такъв съм си, нали? — погледна часовника си. — Сигурно са вече на летището. Рената ще разговаря с приятелката си, Консуело. Договорили сме се да ми се обадят, когато са готови да тръгват обратно.

— Мислиш ли, че снимките ще свършат работа?

— Те са единствената следа, която с времето не може да не даде резултат. — Той метна крак връз крак и изтръска пепелта от пурата си в пепелника. После въздъхна. — Господи Исусе — каза той. — Каква невероятна верига от събития. Залавяш се за нещо от този род и не можеш да повярваш, а когато осъзнаваш, че това е истина, ъгълът, под който виждаш, всичко се променя коренно. Като че са се изместили магнитните полюси. Ти си смаян и дезориентиран, но се съвземаш и адаптираш. И тогава внезапно откриваш, че нищо вече няма да е както преди.

Блас излезе от телефонната будка и влезе в колата. Рубио беше прав да мисли, че сега беше съдбоносният момент за Гамбоа. Блас се съмняваше, че от полицейското управление са оставили Гамбоа без охрана, но те сигурно щяха да го направят по по-незабелязан начин от Негрете. Стилът на Негрете, мексиканският начин, включваше демонстрация на оръжията, да се разхождаш въоръжен до зъби напред-назад в двора си. Той не само държеше да спечели, но и да се поперчи. Не беше такъв стилът на англосаксонците. Те щяха да се крият. Първо щяха да спечелят, а после да се перчат. Блас разчиташе, че и Рубио знае това.

Той се върна направо в „Златната гълъбица“ и започна да прибира нещата си. Ако имаше нещо да стане, то щеше да стане в следващите двадесет и четири часа. Толкова време можеше да изкара и без кола.

Прибирането на багажа щеше да му отнеме известно време. Не само искаше да не оставя след себе си и незначително парченце медна жица, но и китката сега го болеше силно и правеше напълно безполезна лявата му ръка. Наля си още една чаша бренди и се залови за работа. След като опакова всичките си дрехи в куфарите, той взе всичките си тоалетни вещи от банята. Щяха да са му подръка за начина, по който се канеше да прекара следващите часове. После взе една кърпа, накваси я с алкохол и започна педантично да почиства отпечатъците от пръсти. Винаги го правеше. Ако човек беше предпазлив, оставяше отпечатъци на учудващо малко места и лесно можеше да ги изличи, когато си тръгва. Това беше скучна, но необходима работа.

Той следеше непрекъснато и часовника си. Рубио се обади веднъж, когато Блас беше свършил по-голямата част от почистването. Налагаше се да побърза и да е готов преди следващото обаждане след половин час.

Когато привърши, постави двата големи куфара с дрехи до вратата, заедно с двете чанти, едната — с още неизразходваните пари, другата — с предавателя. На масичката в прост бял плик беше оставил щедър бакшиш за мъжа и жената, грижещи се за апартамента. После повика носач.

Плати с една от кредитните си карти, необходим атрибут на всеки, който пътува много, и специално на такъв като него, който най-много от всичко избягва да привлича вниманието. Винаги беше си мислил, че един от най-поразяващите абсурди при пътуване в САЩ беше подозрителността, с която почти навсякъде посрещаха наличните пари.

Излезе на улицата точно в часовете на най-оживено движение. Беше планирал да бъде близо до кръстовището на „Сан Фелипе“, в случай че Гамбоа реши да се придвижи точно когато улиците са задръстени. Макар и това да не изглеждаше много вероятно от гледна точка на Гамбоа (при това движение би му било практически невъзможно да се измъкне при евентуално нападение), при създалите се обстоятелства, това би могло да се окаже и най-удачно, тъй като Блас нямаше пък да успее да стигне навреме до кръстовището. Оттук произтичаше и желанието на Блас да се приближи колкото е възможно до мястото и да стои там.

Провървя му. Не след дълго вече беше седнал и обядваше в „Латуш“, ресторант, предпочитан от младите заможни хора. За Блас това беше идеалното място, на няколко пресечки от малка уличка, излизаща директно на „Сан Фелипе“, първата пресечка на запад от кръстовището с жп линията. Беше казал на управителя на салона, че е лекар и се налага да използва по-голям приемател от обичайните „уоки-токи“, защото трябва да е на разположение на хеликоптерите за спешна медицинска помощ. Помоли да му намерят по-изолирана маса, от която периодичните статични шумове да не безпокоят останалите клиенти. Управителят хареса неговата загриженост и го настани в малко сепаре с изглед на запад, отделено с параван със стени от опушено стъкло.

Играеше напълно играта. След двете чаши „Дюар“ с газирана вода си поръча стриди „Рокфелер“, порция риба със сос по гренобълски и задушен пресен артишок, пълнен с месо от раци. Щеше да похапва бавно и с удоволствие, докато наблюдава спускащото се все по-ниско слънце да запалва стъклата на небостъргачите в центъра на града и да ги кара да блестят като брилянти.

Тъкмо когато опитваше стридите, Рубио се обади отново, за да сигнализира, че няма нищо особено. Блас продължи да се храни. Съсредоточи се върху това приятно занимание, макар че не му беше лесно само с една ръка. Лявата китка го болеше толкова, че не би могъл дори да държи вилицата. Опита се да си припомни къде беше ял подобна храна при по-спокойни обстоятелства. Подобна риба, макар и не точно същата, беше похапвал в красиво малко ресторантче на самия вълнолом в Монтевидео. А скаридите? Страхотни скариди имаше във Вера Крус и колкото и да изглеждаше странно, в едно затънтено рибарско селище на име Мънки Ривър Таун в Белиз, който тогава се наричаше Британски Хондурас. Това обаче беше и мястото, където беше пил най-лошите напитки през живота си. Припомняйки си тази подробност, изпита двойно по-голямо удоволствие, отпивайки от чашата с „Дюар“.

Трябва да беше се вживял прекалено добре, защото така и не разбра дали беше пропуснал един сигнал „всичко спокойно“ или този сега беше закъснял, но когато шумовете в радиоприемника го стреснаха, по врата и гърба му потече струйка студена пот още преди да беше разбрал какво става. Парчето риба заседна на гърлото му. После се вцепени и в същото време му стана горещо. Рубио крещеше:

— Негрете! Негрете!

Блас грабна радиостанцията, изскочи навън на двора, под палмите, гледайки задъхано радиото, като че в него можеше да види какво става.

Рубио беше извикал:

— Негрете!

Единствена дума, повторена няколко пъти, почти заглушена от шума на автомобилен двигател, изстрели, свистене на гуми и сблъскване на коли. После се чуха крясъци на мъже, после пронизващ ушите звук от смачкване на радиото. Всичко това беше се случило за няколко секунди. Само за секунди!