Дейвид Линдзи
Спирала (14)

Глава 13

Хейдън си тръгна от дома на Гамбоа и потегли към булевард „Шепърд“, после размисли и реши да не се връща в управлението, след което зави на юг. Мислеше за Гамбоа, за обсадното положение в дома му, както и за факта, че всъщност не беше научил много от стареца. Като при всеки нов случай досието и за този засега съдържаше главно въпроси, а и те не изчерпваха всичко. Нещо обаче го безпокоеше. Някъде, в едно ъгълче на мозъка си, той вече беше натрупал някаква информация, която би могла да помогне, но беше затрупана от бързо следващите едно след друго през последните пет или шест часа събития.

Докато чакаше на светофара, той си спомни, че Нина не е вкъщи. Огледа се, за да се ориентира къде е и си припомни едно малко заведение, където сервираха хубава скара, недалеч от Югозападната магистрала. Започна да гледа внимателно на срещуположната страна на улицата, забеляза го и като изчака, прекоси улицата и се пъхна в паркинга. Заведението беше мрачно и приличаше на традиционна кръчма, но той беше го посещавал и пържолите бяха наистина добри. Избра си ъглова маса и си поръча дебело парче филе, изпечено средно, със задушени картофи.

Започвайки от началото на деня, той прехвърляше методично през главата си събитията, опитвайки се да си припомни и дреболиите, на които не беше обърнал внимание. Когато сервитьорката донесе поръчката, Хейдън забеляза, че един молец е на път да изгори под медния купол на миниатюрната английска настолна лампа, поставена в центъра на масата. Той изгаси лампата, с което масата му потъна в полумрак. Това не го смущаваше. Виждаше достатъчно, за да различи пържолата от картофите и да вземе в ръка чашата с кафе.

Хапна без особено желание, а мислите му все се връщаха към случилото се през деня. Изведнъж спря да дъвче. Беше си спомнил нещо. Трябваше да го провери.

Стана от стола и отиде до телефонния автомат при входа, откъдето се обади на Муни.

— Пържола, дявол да го вземе! — каза Муни. — Знаеш ли какво ям аз сега? Сандвич, натъпкан с майонеза и накълцана салата. Уотс излезе и ни ги донесе. Това му е представата за вкусна и здравословна храна. За бога, дори не вярвам, че това ми е вечерята.

— Ще ти донеса бекона, с който беше увито филето — каза Хейдън. — Имам интересна информация за Гамбоа. При теб има ли нещо?

— Тц. — Гласът на Муни прозвуча отегчено. — Точно сега всичко е нормално.

— Ще бъдеш ли на мястото си след около 45 минути?

— Аз винаги съм на мястото си.

— Имам една идея, която мисля да проверим.

— Готов съм. Може и да успеем да минем през някоя закусвалня с морски продукти.

Хейдън привърши набързо филето си. То щеше да остане като камък в стомаха му и ако по някаква случайност успееше да се върне вкъщи до полунощ, както се беше уговорил с Нина, нямаше да може да заспи с часове. Сервитьорката беше изчезнала някъде, затова реши да се откаже от втората чашка кафе. Глътна остатъка от първата, постави два долара на масата — щедър бакшиш, предвид обстоятелствата — и отиде до касата, близо до входа. Сервитьорката беше там и бъбреше с младия касиер.

— О, господи, извинявайте — каза тя, когато го видя и започна да се бърка за ресто.

— Няма нищо — каза той. — Трябваше да ви кажа, че бързам.

Тя направи набързо сметката с химикалката си и не си спести времето да напише на гърба на бележката „Приятен ден! Кенди“.

Навън Хейдън отключи колата и пусна климатичната инсталация. След няколко минути вече караше по булевард „Кърби“. Зави по „Шепърд“, все по него стигна до „Мемориал Драйв“ и продължи по него до управлението.

Отдел „Убийства“ изглеждаше, като че едновременно са на работа двете смени. След петнадесетина минути Хейдън и Муни излязоха на улицата. Докато стигнат до границите на Чайнатаун, на „Престън“, климатичната инсталация отказа и вместо хладен въздух изпускаше призрачна струя слаба пара. Това беше фреон.

— Дявол да го вземе — каза Муни, повишавайки глас. — Стига с тези гадории. — Той сърдито цапна лостчето на инсталацията и спусна стъклото. Хейдън направи същото. Муни свали вратовръзката си и се загледа намръщено през прозореца. — Без пържола и без климатична инсталация!

— Знаеш ли — каза той след няколко минути, — има много малко шибани удобства на тази шибана работа, та да ти се поврежда и климатичната инсталация на шибаната кола. В този шибан, кален град, климатикът е абсолютна необходимост! Като обществените тоалетни. — Той дръпна рязко лостчето до седалката си и я отмести докрай назад. — Изненадан съм, че още не са ни накарали да тичаме насам-натам в някакви китайски рикши. Тогава вече щях да им кажа да ми целунат… и щях да изляза предварително в пенсия.

Хейдън неведнъж беше слушал напоследък за предварителното излизане в пенсия от Муни. Истината беше, че доста от детективите бяха обезкуражени от новата, по-строга финансова политика, наложена на управлението, и Муни беше между тях. Хейдън беше съгласен, че имат причини за недоволство, и същевременно беше малко смутен да признае, че лично за него тя не създава затруднения.

Независимо от това обаче от известно време Хейдън беше загрижен от факта, че Муни не изглежда доволен от живота си. В този динамичен град, където младостта и доброто физическо състояние представляваха значително предимство, едно застаряващо ченге с корем и червен нос явно не се включваше между избраните. Чакаше го самотно прекарване на края на средната възраст като стар ерген и способността му да се приобщава към обществото бързо спадаше. Единственото му развлечение беше да гледа до късно телевизия. Сам.

— Виж дали някъде в колата има фенерче — каза Хейдън.

Муни потърси под седалката си и около нея. Обърна се, изпъшквайки, и погледна и на задната седалка.

— Тук отзад има едно малко фенерче — каза той. — Само че се съмнявам дали има батерии. Или пък, ако има, сигурно крушката е изгоряла.

Продължиха по „Харисбърг“, в източната част на града, покрай чудовищно големия завод за пакетиране на кафе, от който се носеха аромати, които винаги припомняха на Хейдън за тлеещите огньове в едно разположено в джунглата село в Юкатан. Минаха покрай Истууд Парк, покрай магазина за мебели втора ръка, малката фабрика за колбаси, покрай жп линията, дискотеката на име „Латински свят“, с палми на тротоара пред нея и изрисувани по стените танцьори, облечени в стила на тридесетте години.

Завиха по тъмни улици и после излязоха на „Чикон“, на две пресечки преди имението Белграно. От близките кръчми се носеше ритмична мексиканска музика, с дрезгави звуци на акордеон и акордите на любители китаристи. Пропълзяха покрай „Аверите“ и „Перлата“, забелязвайки мъже и жени да се въртят наоколо в нощните сенки, цигари да просветват в паркираните коли. Сладникав дъх на изгаряна марихуана долетя до тях от горещата вечер, подобен на тежкия парфюм на тъжна и безразлична към живота жена.

Хейдън продължи покрай заведенията и спря срещу затворената бръснарница на Ернесто Ерера. От мястото си можеха да видят слабо блещукаща кехлибарена светлина на втория етаж на старата къща.

— Там има някой — каза Хейдън, снишавайки гласа си.

— Нали не смяташ да отидеш и да почукаш на вратата? — попита Муни.

Хейдън се усмихна.

— Не. Отзад има порта, подобна на онази на стената. Искам да я проверя. Това е всичко. — Той се обърна, изпъна се назад и взе фенерчето. Насочи го към пода на колата и го включи. Жълтеникав лъч освети обувките на Муни.

— Е, какво си научил? — попита кисело Муни. — Май не е нещо особено.

— Мисля, че е достатъчно важно — каза Хейдън.

— Това ще ни отнеме само минута.

Той подкара колата, зави около ъгъла и бавно премина по улицата, откъм източната страна на къщата. Горната част на високата стена беше потънала в мрак, закривана от клоните на дърветата от вътрешната страна. Хейдън стигна до пресечката, прекоси я и спря пред малка къща с широко разтворени прозорци. Вътре не светеше, но се чуваха звуци на радио.

— Окей — каза той. — Да се върнем сега и да прекосим до задната стена. Портата е точно по средата. Всичко, което искам, е да огледам земята от вътрешната й страна.

Заключиха колата и взеха включеното на минимална мощност портативно радио със себе си. Хейдън носеше фенерчето, а Муни го следваше с радиото.

Уличното осветление на ъгъла не светеше и когато стъпиха на тротоара, двамата се озоваха в полумрак. Муни оглеждаше улицата, докато Хейдън, прикрил фенерчето с ръка, насочи слабия лъч към вратата от ковано желязо. Когато видя, че не е заключена, беше направо изненадан.

Изправи се и каза на ухото на Муни:

— Не е заключено. Ще вдигна резето и ще отворя.

Муни се приближи до вратата и я хвана в съседство с пантите, за да намали очакваното изскърцване. Хейдън я открехна. Тя изскърца остро и Хейдън приклекна, насочвайки лъча на фенерчето към неголямата открита площ между портата и бамбуковия гъсталак. Видя финия прах, който беше запомнил от предишното идване, и едва след това видя другото — тесния, с рисунък, подобен на рибена кост отпечатък от гуми, ясен и точен в праха. Инстинктивно го проследи с лъча до бамбуковите стволове. Между стеблата проблесна задната част на мотоциклет.

Хейдън чу куче да лае на съседната улица с остър, злобен лай, който почти веднага спадна до дълбоко, гръдно хриптене, само част от секундата преди над главата му да прогърми откос от автоматично оръжие. Изстрелът като че се взриви в главата му. Макар че беше невъзможно да го забележи в мрака, почувства, че Муни е повален от изстрелите, отхвърлен извън портата, надавайки ужасен, дрезгав рев, какъвто Хейдън не беше чувал никога. Без да има защо, той също изкрещя и чу собствения си вик, накъсан от бързите експлозии на изстрелите. Хванал беретата с две ръце, той отговори на оглушителния огън с насочени към бамбуковата горичка изстрели.

После настъпи тишина.

За момент тя беше смайваща. Хейдън усещаше тялото си вцепенено като кокал, ръцете му бяха стиснали пистолета, протегнат пред него.

Изведнъж всички кучета от квартала вдигнаха невъобразима глъчка. Хейдън залитна, както беше клекнал, и се опря на земята с лявата си ръка. В ушите му звънеше, беретата все още беше насочена към стройните бамбукови стебла. Той трепереше цял, сграбчил отвътре портата. Внезапно осъзна, че може би е изпразнил целия пълнител с петнадесет патрона и не знае ще може ли да стреля пак, ако се наложи.

Залитна назад към Муни и, зашеметен от лая на кучетата, си спомни станалото, усети вцепеняващия студ на шока, докато влачеше Муни към прикритието на стената. Инстинктивно разбра, че Муни е мъртъв. Тялото му беше тежко като на мъртвец, а черната локвичка, която продължаваше да се разширява невероятно бързо върху белия тротоар и в която Муни като че плуваше под бялата далечна светлина, беше доказателство, че е мъртъв.

Напрегнато избуча форсираният двигател на кола от другата страна на пресечката. Воят на двигателя се засили, доближавайки се към фасадата на старата къща, отвъд стената се чуха викове, крясъци на два-три гласа, изскърцване на желязната порта и двигателят наново изрева, отнасяйки в нощния град хората.

Той седна на грапавия тротоар, облегнат на стената на имението Белграно, поставил в скута си главата на Муни. Мислеше за язвата на Муни, когато си спомни за радиото и го видя да примигва мълчаливо в канавката.