Дейвид Линдзи
Спирала (54)

Глава 53

— Докато гледате новините в този час, Хюстънската полиция и ФБР издирват двама заподозрени, за които се смята, че са участвали в престрелката, станала миналия вторник следобед, при нападението с цел убийство над една лимузина на кръстовището на Западния транспортен възел с булевард „Ричмънд“.

Снимките на Блас Медрано и скицата на Рубио Ариспе бяха показани на екрана и останаха там, докато говорителката продължи разказа си. Каза, че още не се знае дали двамата мъже са свързани и с убийството на трима души в Порт Хюстън в четвъртък или с убийството на професор от Хюстънския университет рано тази сутрин. Обобщавайки безпрецедентната серия от убийства през последните четири дни, тя каза, че полицията и ФБР настояват всеки, който може да е видял двамата мъже, да се обади в полицейското управление незабавно. Последва номерът на управлението.

Всичко отне по-малко от пет минути и беше последвано от съобщение за автоцистерна, която беше се обърнала на магистралата.

Хейдън натисна бутона на дистанционното управление и погледна към Нина и Селия, които седяха на дивана срещу него.

— Това ли е всичко? — запита Селия.

Хейдън кимна.

— Снимките бяха на екрана около две минути. Това е много време. Достатъчно дълго.

— Е и, какво ще последва сега? — настоя тя. — Искам да кажа, това показване ли ще бъде всичко? Не могат ли да направят още нещо?

— Ще чакаме. Всичко, което би могло да се направи, вече е направено — отговори Хейдън. — Документацията, ровенето на досиета, издирването на адреси, разпитването на хора.

— Но какъв ще бъде резултатът, ако хората, които са ги видели, не гледат телевизия тази вечер?

— Предполагам, че ще пуснат отново съобщението утре сутрин.

Селия вдигна краката си на дивана и ги загъна с дрехата си. Още носеше полата и блузката на Нина. Тя намръщи вежди. Изглеждаше като че ще се разплаче всеки момент.

— Ако някой се обади, това ще стане през следващия половин час — каза Хейдън. — Това се отнася главно за хора, които са ги видели, но не знаят нещо повече за тях. Като служител на бензиностанция, продавачка в магазин. Онези, които знаят нещо повече, ще изчакат дни или седмици, преди да позвънят, след като са помислили добре за възможните последствия. Или може и въобще да не се обадят.

Хейдън пиеше силно черно кафе. Беше изпил вече няколко чашки, но и не се канеше да спи скоро. Беше още с костюма си от помена на Муни, преди дванадесет часа. Погледна момичето на екрана, което продължаваше с новините. После камерата смени ъгъла си и показа другия водещ. Единият, другата, така щяха да се редуват половин час, после щеше да се вмъкне и трети, за времето, а след това и четвърти, за спортните събития. Така беше и когато съобщиха за смъртта на Муни, по същия начин съобщаваха готварски рецепти и избухването на войни, резултатите от футболните мачове и земетресения, ясно до „частично облачно“ време и терористични акции.

— Защо не го спрем, Стюарт? — каза Нина. — Или да увеличим звука, за да чуваме за какво говорят.

Хейдън не я чу. Очите му останаха втренчени в безмълвните фигури, мяркащи се на екрана. Сам той оставаше неподвижен, седнал изправен в креслото. Дори не мигаше. Беше някъде много далеч от стаята.

Селия погледна въпросително Нина, която не сваляше очи от Хейдън. Когато телефонът иззвъня, двете жени подскочиха. Той погледна часовника си — беше десет и двадесет и една — остави на масичката дистанционното управление и се върна на бюрото си.

— Ало? — каза той.

— Стю — обади се Дистал. — Задействахме нещата с това обаждане по телевизията. — Хейдън придърпа бележника си и хвана един молив.

— Телефоните звънят неспирно — продължи Дистал. — Сума ти откачени приказки, но и някои интересни сведения. Двама души от два различни магазина на „Галерия“ казаха, че Медрано е пазарувал при тях във вторник вечерта, купувайки си нови дрехи. Платил в налични и дал добър бакшиш за някои бързи поправки.

— Обадиха се и от пет различни агенции за даване коли под наем. Ариспе е наел по една кола от две от тях; Медрано — също по една кола от другите две плюс малка камионетка „Шевролет“ от трета. Използвали са кредитни карти, но естествено, имената на тях не са били Ариспе и Медрано. Позвъни една сервитьорка от малко заведение в Норфолк, на булевард „Кърби“. Каза, че двамата са били там в четвъртък вечер, на здрачаване. Пиели кафе и разглеждали някаква карта около четиридесет и пет минути. Разговаряла с Медрано, който според нея бил наистина симпатичен тип, учтив, с добри маниери. Обадиха се от управлението на оня лъскав хотел „Златната гълъбица“ на „Монтроуз“. Един тип с чертите на Медрано, но с кредитна карта на друго име, се регистрирал там около единадесет вечерта във вторник и напуснал хотела около шест и половина днес следобед. Обадила се и друга сервитьорка от закусвалня на „Сан Фелипе“, близо до булевард „Поуст Оук“. Казала, че Медрано е бил там тази вечер, в девет без петнадесет. Друго момиче от същата смяна казало, че той бил там заедно с Ариспе и в четвъртък вечер. Разглеждали заедно някакви карти. После се обади и сервитьорката от сутрешната смяна в същото заведение — тя се обади от дома си — видяла Медрано сам да закусва там около седем и половина часа сутринта. Продължават да ни звънят, но смятам, че и това стига, за да се каже, че началото е дяволски добро.

— Пуснахте ли общо предаване за всички наети коли?

— Разбира се.

— А какво ще направите около това заведение?

— Ще изпратим някого с кола без отличителни знаци да си вземе сандвич и да разпита двете момичета. Ще го поставим там на пост — мястото е удобно за дебнене — и ако Блас се покаже, ще изпратим и друг, като шофьор на такси.

Хейдън беше разгънал карта на града на бюрото си и очертаваше кръгчета около споменатите адреси и заведения.

— Предполага се, че той се върти там някъде, нали?

— Аха, сигурно е там някъде. Изглежда съм сбъркал, така ли? По дяволите, искам да кажа, още е бил там преди час и половина.

— Хранил ли се е там?

— Не. Момичето каза, че само е напълнил термоса си с кафе. Може би се кани да напусне града. Да възнамерява да кара цяла нощ.

— Мислиш, че ще чака, докато пипне Гамбоа някъде на улицата, за да го очисти ли?

— Не е невъзможно. Двамата с Ариспе са изучавали картата с някаква цел. Ами експлозивът? Как ще го използват, ако планът им е отново за нападение, последвано от незабавно изчезване?

— Дявол да го вземе, кой знае къде е този експлозив? Може би се кани да хвърли проклетата лимузина във въздуха, както в Близкия изток.

— И защо толкова коли под наем? А и защо пък едната е камионетка?

— Не зная — каза Дистал. — Опитваме се да намерим смисъла на всичко това, да видим коя кола кога е била наета. Това може да ни подскаже нещо.

— Хората ни на „Инвърнес“ не са ли забелязали нещо?

— Нищичко. Преди известно време няколко деца карали скейтборд нагоре-надолу по улицата… — Дистал заговори на някого и му каза „Почакай малко“, после се обърна пак към Хейдън. — Има нещо ново. Ще ти позвъня след малко.

Хейдън остави слушалката и отправи поглед към картата, разгъната върху бюрото, оглеждайки отново и отново току-що споменатите от Дистал места и се опитваше да си представи какво става, да види нещо извън голите факти, да предвиди нещо измежду многобройните възможности.

— Стюарт! — Гласът на Нина беше нетърпелив и когато Хейдън се обърна, откри, че двете жени стоят и го гледат. — За какво беше обаждането?

Той се канеше да отговори, но телефонът отново иззвъня и той се обади, надявайки се, че това е пак Дистал.

— Господин Хейдън, слушайте внимателно. — Не беше Дистал или друг познат глас. — Лукас Негрете е на път да намери Медрано преди вас.

Хейдън остана безмълвен. Можеше само да слуша.

— Негрете е заловил Рубио Ариспе. — Гласът беше спокоен, бавен. — Те са в стая 326 на мотел „Златният път“ на булевард „Мейн“ и Югозападната магистрала. — Последва пауза. — С него има още двама души. Разбрахте ли ме? Искате ли да повторя нещо?

— Не, чух всичко добре — каза Хейдън и отсреща затвориха.

— Нина! — Хейдън дръпна чекмеджето на бюрото и извади своята „Берета“.

Нина наблюдаваше напрегнато лицето му, готова да се приближи до него, докато той провери пълнителя, извади от чекмеджето още един, провери дали е пълен и го пусна в джоба на сакото си, метнато на облегалката на стола.

— Слушай — каза той, като я гледаше в очите. — Беше анонимно обаждане, че Ариспе е в ръцете на Негрете, в мотел „Златният път“. Ти го знаеш, на „Мейн“ и магистралата. В стая 326. — Той закопча беретата на колана си, вдигна слушалката и набра 66, който автоматично повикваше последния номер, от който са позвънили. — Отивам във всекидневната, на другия телефон, да се обадя на Дистал и да му кажа да изпрати някого веднага в мотела. Ще се опитам да открия откъде са ми се обадили, затова ти не затваряй, докато не ти се обадят по другия телефон и ти кажат, че можеш да затвориш. Окей?

— Да, разбирам. — Беше разбрала къде отива. Последва го във всекидневната, носейки сакото му. Той позвъни на Дистал, но телефонът даваше заето, затова затвори и набра 911. Когато телефонът най-после го свърза, Хейдън не остави Дистал да каже нещо и бързо му разказа какво се беше случило. Каза му да изпрати хора в мотела, да нареди да се опитат да проследят откъде идва обаждането и каза, че веднага сам се отправя към мотела.

Дистал изруга.

— Почакай един момент! Като че самият ад е разтворил днес вратите си. На другия телефон преди малко беше Гамбоа. Чартирал е самолет и напуска САЩ. Полетът е след час от международното летище. Дотам ще го закара хеликоптер и той помоли да го охраняваме до хеликоптерното летище.

— Кое по-точно?

— Най-близкото до него, в Поуст Оук Парк, зад хотел „Ремингтън“, до „Сан Фелипе“… точно от другата страна на детелината.

— Задръжте Гамбоа.

— Няма начин. Побъркан е от страх, онова, което му казах, само наля масло в огъня. Според него само бягството може да му спаси живота. Въоръжил е до зъби сина си, шофьора си и иконома или кой го знае какъв е.

— Задръжте го — повтори Хейдън. — Тази работа в мотела може би ще разплете всичко. Ще се обадя оттам. — Той затръшна телефона. Взе сакото си от Нина и го облече. — Щом изляза от портата, затвори я, пусни външното осветление и включи алармената инсталация.