Дейвид Линдзи
Спирала (33)

Глава 32

Блас и Рубио седяха на масичката до прозореца в едно кафене на ъгъла на „Кърби“ с „Норфолк“ и проучваха картата на града, когато уличното осветление примига, преди да светне нормално по „Кърби“ и по надлеза на Югозападната магистрала. Бяха изминали два дни от срещата им с професор Ферети, от когото бяха получили пари и съвет да побързат или да се откажат от акцията. Оттогава не бяха се срещали с него, макар че Блас продължаваше да ходи всяка сутрин и всяка вечер на мястото на тайното скривалище, за да види има ли оставено съобщение.

Тъй като сега бяха останали само двамата, необходимо беше да планират всичко доста по-предпазливо и с по-голяма бдителност в следенето на Гамбоа. Не се бяха откъсвали от него цялата сряда, сряда вечерта, с изключение на няколкото часа, когато бяха купили взрива от Уейт около плавателния канал, четвъртък и продължаваха и сега, в четвъртък вечер. Бяха взели всички предпазни мерки, бяха наели четири коли, всички с различен цвят и от различни марки, оставяха ги на различни паркинги в западната част на града, където Гамбоа се движеше в сравнително ограничен диаметър. Сменяха често колите, така че хората на Негрете, които бяха по-бдителни от когато и да е, да могат по-трудно да ги открият и проследят. И Блас и Рубио имаха голям опит в проследяването. А притежаваха и мощни портативни радиостанции, с които си предаваха кодирани съобщения.

Блас познаваше Негрете и се забавляваше, мислейки какво е ставало през последните два дни. Лесно можеше да си представи отчаянието на наемника при мисълта, че охранява човек, чиято самонадеяност се противопоставя на съзнателното спазване на подробностите и който не беше в състояние да преодолее вътрешната си самоувереност на богат и властен човек, човек, който не може да допусне, че може да бъде ликвидиран от убийци. Гамбоа сигурно се беше съгласил на думи да спазва предпазните мерки на Негрете, но донякъде. Това беше очевидно, защото Блас разполагаше с различните сведения на Ирено от един триседмичен период на наблюдение, преди Блас и другите да пристигнат в Хюстън. Гамбоа променяше маршрутите си на придвижване, но след няколко седмици беше станало ясно, че се използват ограничен брой маршрути. Променяше и заведенията, в които се хранеше, но посещаваше неголям брой ресторанти. Променяше привичните си часове, но с не повече от един час.

Блас се досещаше, че дълбоко в себе си Гамбоа беше допуснал вярата в собствената му значимост да измести реалността и беше оставил съдбата на собствената си особа на статистическата вероятност, отхвърляйки въобще мисълта за смъртта. Освен това на Негрете, човек извънредно податлив на подкупи и пари, беше платено извънредно добре, за да пази живота на богаташа. Ако не друго, Гамбоа поне се чувстваше в безопасност, защото знаеше, че наемникът няма да се спре пред нищо, за да запази такъв източник на облагодетелстване. Беше очевидно, че Гамбоа е повече самонадеян, отколкото предвидлив, иначе отдавна щеше да се махне от Хюстън.

Все пак опитът за убийство беше предизвикал някои промени в отразеното от Ирено Лопес за границите на вариране в ежедневието на Гамбоа. През последните два дни в лимузината имаше допълнителни бодигардове и по една охранителна кола пътуваше пред и зад нея. Охраната около къщата също беше засилена, а около нея умишлено бяха увеличени и патрулиращите полицейски коли.

Най-обезпокояващата промяна обаче беше в нещо друго. На два пъти двамата, Блас и Рубио, бяха забелязали коли с охранители, които с бинокли и радиостанции в ръце седяха край булевард „Инвърнес“ на известно разстояние в двете посоки от дома на Гамбоа. Те си отбелязваха номерата на минаващите коли. Нямаше съмнение, че тези номера се проверяват бързо. И макар че Блас и Рубио ползваха четири различни коли от четири агенции, тази нова инициатива на Негрете можеше да спъне работата им. Ако проверките покажеха увеличаване на броя на наетите коли, пътуващи по „Инвърнес“, това можеше да предизвика проучване. Затова Блас и Рубио бяха започнали да минават по пресечките и рискуваха по „Инвърнес“ само когато не се виждаха спрели наблизо коли.

Тъй или иначе, чакането беше към края си. Докато, наведен над картата, Блас пиеше четвъртата си чашка кафе, той уточняваше и последните си планове. Беше прекарал дълги часове, потейки се над бележките на Ирено за маршрутите на Гамбоа, сравнявайки ги с техните собствени наблюдения през двата дни след опита за атентат. Вярно, не можеше да се предскаже по кое време къде ще бъде Гамбоа, но все пак имаше ограничен брой пътища, за да отиде там, където ходеше обикновено. Дори в град с такива размери средно най-често използвани бяха най-кратките пътища.

Гамбоа имаше много делова работа — както и посещения за развличане — в района на Грийнуей Плаза и между административните сгради около „Поуст Оук“. Между „Ривър Оукс“ и Югозападната магистрала имаше само четири улици с посока изток-запад, които пресичаха „Поуст Оук“: „Сан Фелипе“, „Уестхаймър“, „Алабама“ и „Ричмънд“. Нямаше странични или тихи улици, по които човек може да мине незабелязан. Откъм „Инвърнес“ най-близо се падаше „Сан Фелипе“. Рано или късно, но най-много в течение на следващите двадесет и четири часа, лимузината на Бениго Гамбоа щеше да се възползва от тази улица.

Определянето на точното място по протежение на „Сан Фелипе“, където да се осъществи удара, изискваше сериозно обмисляне. Взривът щеше да заеме приблизително място колкото две кутии за обувки, макар че трябваше да се оформи така, че да насочи и концентрира силата на експлозията. Точно тук се криеше значителна част от проблема. За да причини максимални поражения, взривът трябваше да се възпламени точно под лимузината. Това не беше лесно да се направи на оживена улица като „Сан Фелипе“. Другият вариант, да го поставят в някоя пощенска кутия или в кофа за боклук покрай улицата, би намалил значително силата на експлозията, което щеше да снижи и ефективността й. Можеше да го поставят и в канавката, маскиран като някакъв боклук — смачкана картонена кутия или скъсана книжна кесия — което щеше да го приближи до минаващата кола и да насочи експлозията. Това беше вече по-добре. Само че можеше да се наложи експлозивът да остане на мястото си двадесет и четири часа, а през това време да го приберат работниците от обществената чистота или пък някоя минаваща кола да го взриви случайно.

Рубио погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам — просъска той. — Искам да видя дали и тази нощ ще има посетители. Старото копеле не се движи много след залез-слънце. Сгушва се като врана, когато се мръкне.

Блас кимна и погледна картата, която проучваха.

— Трябва да се спрем на нещо — каза той.

— Това си е твой проблем, а? Аз ще си свърша моята част. — Рубио се захили с крива усмивка; горната му устна не реагираше еднакво от двете страни на дълбокия белег. Явно нервите от лявата страна бяха увредени.

— Ще взема решение тази вечер — каза Блас. — Не можем да го отлагаме повече.

— Буено (добре — исп.). — Рубио отмести назад стола си, като избърсваше устата си с книжната салфетка. Стана и излезе от кафенето, без да каже нищо повече или да погледне назад.

Блас го изгледа. Никога не беше чувал Рубио да казва „довиждане“ на някого, нито да произнася дори шаблонното „до скоро“. Отдавна беше решил за себе си, че това е своего рода суеверие. Когато Рубио си тръгваше, човек никога не можеше да разбере от държането му дали си отива за пет минути или за година.

Блас даде знак на сервитьорката да му донесе още кафе и я погледа как пише сметката за единствения друг посетител в кафенето. След това отиде зад щанда, за да вземе кафеника. Беше мексиканско момиче и когато Блас и Рубио бяха влезли, нейната дружелюбна усмивка му беше направила впечатление, макар и да не го показа с нищо. Беше дошъл тук да проучи картата. Когато им беше сервирала третата чашка кафе, без да бъде удостоена дори и с поглед, беше схванала как стоят нещата и повече не си правеше труда да се усмихва.

Сега обаче, когато дойде до масата и започна да налива в чашката на Рубио, той я спря с бърз жест.

— Не, той няма да се върне.

Тя сви рамене, наля му кафе, сложи на масата миниатюрната пластмасова кутийка със сметана и тръгна да си отива.

— Как се казваш? — попита я той.

Тя го погледна изненадана. Последва изкусителна усмивка.

— Йоланда. — Схватливо градско момиче. Никакво фамилно име на непознати. Униформата на сервитьорка й стоеше добре. Косата й беше вдигната нагоре. Устата й беше голяма и красива. Имаше трапчинка на брадичката.

Той й каза нещо на испански. Тя се усмихна смутено.

— Не говоря испански.

Той беше изненадан, но не и разочарован.

— В Хюстън ли си родена?

Тя кимна.

— Точно така. — Продължаваше да се усмихва, поласкана от вниманието му.

— Била ли си някога в Мексико?

— Само в Матаморос. Изглеждаше като че й се иска да му каже Акапулко, Канкун или поне Мексико Сити.

— Имаш ли роднини там?

— В Браунсвил. Баба ми живее там.

Той кимна и й се усмихна, но вече беше решил, че няма смисъл да продължава разговора.

— Ако имате нужда от още нещо… — каза тя.

— Не — отговори той, отваряйки сметаната. — Засега само кафето. Благодаря, Йоланда.

Блас се сърдеше на себе си, но не се задълбочи върху това. Изсипа сметаната в чашката и я разбърка, после отпи. Кафето беше горещо и силно. При тази горещина навън горещото кафе май не се търсеше много. Остави чашката и отново се вгледа в картата. Чувстваше се уморен, много уморен. Още веднъж прекара молива си назад и напред по „Сан Фелипе“. От булевард „Ривър Оукс“ до Западната шосейна детелина имаше точно дванадесет точки, в които странични улици пресичаха „Сан Фелипе“. Всъщност някои от тях не го пресичаха, а свършваха дотам. Беше сигурен, че хората на Негрете ще обърнат специално внимание на тези точки.

След това моливът му замръзна и той се втренчи в нещо на картата, като че го виждаше за пръв път, макар че сигурно го беше виждал стотина пъти. Беше учуден как отдавна не е помислил за тази потенциална възможност. Това беше идеалното място. Толкова идеално, че изпита чувство на огромно облекчение. Сега не изпитваше съмнение, че ще извършат замисленото.