Лий Чайлд
Едно на милион (8)

8

Най-безопасният начин да превозиш заложник, който не проявява особено желание да следва инструкциите, е да го накараш да седне зад волана и да не му позволиш да си сложи предпазния колан. Мъжете с линкълна не направиха това. Те се спряха на втората най-добра възможност. Настаниха Ричър на задната седалка, точно зад празното място, предназначено за пътника до шофьора. Така пред него нямаше мишена, която евентуално да атакува. Човекът, с когото Ричър бе разговарял на улицата, седна до него, зад шофьора, и се извърна леко настрани, за да не изпуска Ричър от поглед.

— Накъде? — попита той.

— Завий обратно — каза Ричър.

Шофьорът направи обратен завой, при което предното дясно колело се качи на бордюра.

— Карай направо още пет преки — каза Ричър.

Шофьорът потегли. Той беше умалена версия на първия тип. Не беше толкова светъл. Определено беше европеец, но не чак ослепително бял като онзи в бара. Имаше същата коса — късо подстригана, златиста и лъскава. На опакото на лявата му длан имаше белег от нож. Вероятно бе получил раната, докато се бе защитавал. Изпод левия ръкав на ризата му се подаваше поизбеляла татуировка на паяжина. Имаше големи розови уши, щръкнали от двете страни на главата му.

Колелата се търкаляха по напукан асфалт и неравен паваж. След пет преки стигнаха до четирилентовото кръстовище със светофара, където Шевик бе изчакал, за да пресече. Тук напускаха стария свят и навлизаха в новия. А там ги очакваше равен и открит терен. Плюс бетон и чакъл. Широки тротоари. Всичко това изглеждаше по различен начин в сумрака. В далечината пред тях се намираше автогарата.

— Направо — каза Ричър.

Шофьорът потегли на зелено. Подминаха автогарата. Озоваха се на солидно разстояние от високите сгради в центъра. След седем-осемстотин метра стигнаха разклона, на който автобусът бе завил на излизане от магистралата.

— Завий надясно — каза Ричър.

Вече бе видял двете ленти на Сентръл стрийт, която не след дълго се разширяваше до четири ленти и започваше да носи съответния номер от щатската пътна мрежа. Появи се и огромният супермаркет, следван от офис центровете.

— Къде отиваме, по дяволите? — попита мъжът на задната седалка. — Никой не живее тук.

— Затова ми харесва — отвърна Ричър.

Асфалтът бе гладък. Гумите съскаха тихо по него. Пред тях нямаше трафик.

Дали пък след тях не се движеше друг автомобил? Ричър нямаше представа. Не можеше да поеме риска да се обърне и да погледне назад.

— Кажете ми пак защо искате да се срещнете с жена ми — попита той.

— Намираме го за особено полезно — каза мъжът до него.

— Как по-точно?

— Човек изплаща редовно банковия си кредит, защото се притеснява за доброто си име, за кредитния си рейтинг, за общественото си положение. Тези неща не се отнасят за теб. Ти и бездруго си на дъното. Какво може да те притесни? Какво може да те накара да ни се издължиш?

Подминаха бизнес центровете. Отново никакъв трафик. Далече пред тях се появи автосалонът. Телена ограда, редици от тъмни силуети, предимно сиви на лунната светлина.

— Звучи ми като заплаха — отбеляза Ричър.

— Дъщерите също вършат работа.

Никакъв трафик.

Ричър удари в лицето мъжа до себе си. Ей така, изневиделица. Рязка и мощна мускулна експлозия. Без предупреждение. Удар, насочен от долу нагоре, нанесен с цялата сила и бързина, които тясното пространство на автомобила позволяваше. Главата на мъжа се заби в рамката на прозореца зад гърба му. Кръв от разбития му нос опръска стъклото.

Ричър замахна отново и удари шофьора. Със същата сила. И същия резултат. Наведе се напред и стовари дясно кроше в ухото му. Цялото тяло на шофьора отлетя рязко встрани, а главата му се удари в стъклото и отскочи, за да посрещне втори десен удар, отново в ухото, последван от трети. Сега вече шофьорът изгуби съзнание и тялото му се сгромоляса върху волана.

Ричър се сви на топка.

Само след секунда линкълнът се заби в оградата на автосалона със скорост от близо седемдесет километра в час. Ричър чу силния удар, скърцането на ламарини, експлозията на въздушните възглавници, една от които опря в облегалката на предната седалка. В същия миг линкълнът преодоля оградата и се блъсна в първия автомобил, паркиран в дългата редица, над която се вееха цветни флагчета. Той се заби странично в лъснатите до блясък врати на колата, предното му стъкло се пръсна, задницата му подскочи във въздуха и тупна силно на земята. Двигателят угасна и линкълнът потъна в тишина, нарушавана единствено от ядното съскане, което долиташе откъм смачкания преден капак.

Ричър се изправи на задната седалка. Гърбът му бе поел всички удари. Чувстваше се така, както Шевик се бе чувствал след онова падане. Здравата разтърсен. Болки навсякъде. Както обикновено или по-зле? Както обикновено, предположи Ричър. Размърда първо главата, после врата, раменете и накрая краката си. Нямаше нищо счупено. Нищо разкъсано. Нищо кой знае колко болезнено.

Това не можеше да се каже за двамата украинци. Лицето на шофьора бе размазано от въздушната възглавница, а тилът му бе ударен от неговия колега, който не бе сложил предпазен колан. В резултат на което бе полетял напред като копие и се бе забил в предното стъкло. И в момента стоеше там, превит в кръста над предния капак, с лице върху ламарината. Най-близо до Ричър бяха краката му. Те не помръдваха. Шофьорът също не помръдваше.

Ричър отвори с усилие вратата. Разнесе се скърцане на разкривен метал. Изпълзя навън, след което едва успя да я затвори. Нямаше трафик. Нито в едната, нито в другата посока освен чифт мъждукащи фарове в далечината, може би на километър и половина, два. Те обаче приближаваха. Ако колата се движеше с деветдесет километра в час, Ричър разполагаше най-много с минута. Колата, която линкълнът бе ударил, се оказа микробус. Форд. Едната му страна бе здравата вдлъбната. Извита като банан. На предното му стъкло имаше табелка, която гласеше, че автомобилът не е катастрофирал. Самият линкълн ставаше само за скрап. Цялата му предница, чак до предното стъкло, бе нагъната като акордеон. Досущ като в онези реклами, които доказваха нагледно безопасността на колите. Ако не се броеше мъжът, проснат върху предния капак, разбира се.

Фаровете приближаваха. Откъм града се появиха други. Оградата на автосалона бе разбита, буквално разкъсана като в анимационно филмче. Парчетата тел бяха извити настрани, сякаш изкривени от мощен въздушен поток. Дупката в оградата бе широка към два метра и половина. На практика цяла секция от нея бе разрушена. Ричър се зачуди дали в нея не са монтирани сензори за движение. Които са свързани с тиха аларма. Която на свой ред е свързана с полицейското управление. Нищо чудно застрахователите на автосалона да са поставили такова изискване. Защото тук определено имаше какво да се открадне.

Време беше да изчезва.

Ричър се промуши през дупката в оградата, целият натъртен и схванат, ожулен и охлузен, но все пак в състояние да се движи. Не тръгна към пътя. Вместо това закрачи из полята и празните парцели на петнайсетина метра встрани от него, там, където фаровете на преминаващите автомобили да не могат да го осветят. Някои караха по-бързо, други по-бавно. Нищо чудно сред тях да имаше и полицейски патрул. Ричър заобиколи първия бизнес център откъм задната му страна, после втория и третия. Накрая се насочи към паркинга на огромния супермаркет. Възнамеряваше да го прекоси и да продължи по главното шосе.

Грегъри научи новината почти незабавно от санитар, който почистваше в спешното отделение. Малко винтче от огромната машина на украинците. Мъжът излязъл навън да изпуши една цигара, видял какво става и веднага позвънил. Двама от хората на Грегъри току-що пристигнали на носилки. Докарали ги линейки. С включени светлини и сирени. Единият бил много зле, другият — още по-зле. Вероятно и двамата нямало да оцелеят. Парамедиците говорели за някаква катастрофа край автосалон на „Форд“.

Грегъри повика най-близките си помощници. Десет минути по-късно всички се събраха край кръглата маса в офиса на таксиметровата компания. Първият му помощник каза:

— Знаем със сигурност, че по-рано тази вечер двама от хората ни са отишли в бара, за да проверят адреса на бивш клиент на албанската лихварска мрежа.

— Колко време отнема проверката на един адрес? — попита Грегъри. — Трябвало е да приключат много отдавна. Това може да е нещо съвсем друго. Очевидно е нещо съвсем друго. Не може да е свързано със самата проверка на адреса. Защото кой живее извън града? И то близо до автосалона на „Форд“? Там е работата, че никой! И така, двамата са отишли до дома на клиента, записали са си адреса, вероятно са снимали къщата и след това са тръгнали към „Форд“. Защо? Трябва да има причина. И защо са катастрофирали?

— Може някой да ги е преследвал. Да ги е принудил да завият в тази посока. Да ги е подмамил. След което да ги е изблъскал от пътя. Районът е доста пуст нощем.

— Смяташ ли, че е Дино?

— Трябва да си зададем въпроса защо нападението е било насочено именно срещу тях двамата. Може някой да ги е проследил на излизане от бара. Което ми се струва логично. Нищо чудно Дино да ни изпраща послание. Ние откраднахме бизнеса му. Очаквахме някаква реакция, нали?

— След като загрее какво става.

— Може вече да е загрял.

— И какво послание ни изпраща?

— Може би казва: двама от неговите хора за двама от нашите. И задържаме лихварския бизнес. Това е отстъпление с чест. Дино е реалист. Няма много опции. Не може да започне война, тъй като ченгетата са нащрек.

Грегъри само се намръщи. В стаята настана тишина. Не се чуваше нито звук освен тихото пращене и приглушените разговори, които долитаха от диспечерите в съседното помещение. Вратата бе затворена. А това бе най-обикновен фонов шум. Никой не му обръщаше внимание. Ако можеха да чуят разговорите, щяха да разберат и за обаждането на един таксиметров шофьор, който току-що бе оставил възрастна жена пред супермаркета и щеше да използва времето, докато тя пазарува, за да спечели още някой долар. Щеше да откара някакъв мъж до дома му, в един от старите следвоенни квартали, източно от центъра. Мъжът се появил пеша, но изглеждал прилично, държал се любезно и предложил да плати в брой. Нищо чудно колата му да се е развалила. Шест километра в едната посока и още шест в другата. Шофьорът се надяваше, че ще приключи, преди възрастната дама да е стигнала до касите.

В този момент Дино получаваше много по-ранна и по-непълна информация за случващото се. Новините пътуваха по веригата в продължение на цял час. И не споменаваха нищо за катастрофата. По-голяма част от деня бе изминала в разпити на Фисник и съучастника му и в отърваване от телата им. Реорганизацията бе оставена за по-късно. Сякаш между другото. Разбира се, албанците изпратиха човек, който да смени Фисник в бара. Той бе пристигнал малко след осем вечерта. И веднага бе забелязал двете украински горили на улицата. Явно охраняваха заведението. Черен линкълн и двама мъже. Албанецът се бе промъкнал в бара през задния вход, за да огледа помещението. И бе видял на масата на Фисник в далечния ъгъл да седи украинец и да разговаря с едър мъж, беден и раздърпан на вид. Очевидно клиент.

Заместникът на Фисник бе преценил, че е най-добре да се оттегли. Бе позвънил по телефона. Човекът, на когото се бе обадил, се бе свързал с друг. Който на свой ред се бе свързал с друг, по-високо в йерархията. Защото лошите новини пътуват бавно. Дино научи за случилото се час по-късно. И събра най-близките си хора в дъскорезницата.

— Възможните сценарии са два — заяви той. — Или онази история за списъка с информатори на новия шеф на полицията е вярна и украинците са се възползвали най-подло от случая, за да сложат ръка върху лихварския ни бизнес, или не е вярна и те са планирали всичко това от самото начало. Изиграли са ни, за да им разчистим сами пътя.

— Да се надяваме, че е първото — каза неговият пръв помощник и дясна ръка.

Дино потъна в продължително мълчание.

— Опасявам се, че трябва да се престорим, че е първото — каза той накрая. — Защото нямаме избор. Не можем да започнем война. Не и в този момент. Ще им позволим да задържат лихварския бизнес. Няма как да си го върнем. Но ще отстъпим с чест. Ще изравним резултата. Два на два. Това е най-малкото, което можем да направим. Убийте двама от техните и ще приемем, че сме квит.

— Кои двама? — попита дясната му ръка.

— Няма значение — отвърна Дино.

После промени решението си.

— Не, ще ги изберем внимателно — каза той. — Ще се опитаме да извлечем предимство.