Лий Чайлд
Едно на милион (23)

23

Нито Бартън, нито Хоган имаха участия тази вечер, затова приключиха репетицията си, щом Ричър и Аби се върнаха. Предложиха да прекарат вечерта у дома, да си поръчат китайско, може би бутилка вино, може би малко трева, да си побъбрят, всеки да разкаже какво се е случило след последната им среща. Да пуснат някоя плоча на грамофона. Всичко бе чудесно до момента, в който телефонът на Аби иззвъня.

Беше Мария Шевик, която се обаждаше от телефона на съпруга си. Двете с Аби си бяха разменили номерата. За всеки случай. И Мария бе решил, че този случай е дошъл. Пред дома им спрял черен линкълн. В него имало двама души, които наблюдавали къщата. Не мръднали от мястото си цял следобед. И явно нямали намерение да си тръгнат.

Аби подаде телефона на Ричър.

— Те търсят мен — каза той. — Защото споменах името Труленко. Явно са се разтревожили. Не им обръщайте внимание.

— Ами ако почукат на вратата? — попита Мария.

Седемдесетгодишен, прегърбен, прегладнял.

— Позволете им да претърсят къщата — отвърна Ричър. — Покажете им всичко, което пожелаят да видят. Ще се убедят, че не съм там, и ще се върнат в колата. След това ще продължат да наблюдават тротоара. Не би трябвало да ви създадат проблеми.

— Добре.

— Някакви новини за Мег?

— И добри, и лоши — каза Мария.

— Започни с добрите — подкани я Ричър.

— Мисля, че за пръв път докторите вярват, че състоянието й се подобрява. Усещам го в гласовете им. Вслушвам се не в това, което казват, а в начина, по който го казват. Сега обаче те са развълнувани. Смятат, че печелят битката с болестта. Сигурна съм.

— Какви са лошите новини?

— Искат да потвърдят догадките си с нови изследвания, включително на скенер. И ние трябва да ги платим. Предварително.

— Колко?

— Все още не знаем. Но не се съмнявам, че сумата е сериозна. Болниците вече разполагат с удивителна апаратура. Анализът на тъкани отбеляза огромен напредък. Но всички тези изследвания са доста скъпи.

— Кога искат парите?

— Част от мен иска това да стане колкото се може по-скоро. Но другата част очевидно предпочита нещата да не се развият толкова бързо.

— Трябва да направиш необходимото от медицинска гледна точка. Ние ще се погрижим за останалото.

— Не можем да вземем заем — каза Мария. — Но ти можеш да го направиш вместо нас, защото те смятат, че ти си Арън Шевик. Но пък това е капан за теб. Защото си разпитвал за Труленко.

— Арън може да вземе заем, като използва моето име. Или което и да било име. Онези типове са съвсем нови в занаята. Още нямат система за проверка. Засега… Това е възможност. Стига да действате бързо.

— Каза, че можеш да намериш Труленко. Че това е било част от работата ти.

— Въпросът е кога ще го намеря — отвърна Ричър. — Смятах, че разполагам с шест дни до края на седмицата. Явно нямам толкова време. Трябва да измисля по-бърз план.

— Извинявам се за тона.

— Няма защо — отвърна Ричър.

— Подложени сме на голям стрес.

— Мога да си представя.

Мария Шевик затвори и Ричър върна телефона на Аби.

— Това е лудост, човече! — възкликна Бартън. — Няма да спра да го повтарям, защото е самата истина. Познавам тези хора. Свирил съм в клубовете им. Виждал съм какво правят. Имаше един пианист, когото не харесваха. Смазаха пръстите му с чук. И той вече не може да свири. Не бива да си играете с тях.

Ричър погледна Хоган и попита:

— А ти свирил ли си в клубовете им?

— Аз съм барабанист — отвърна той. — Свиря навсякъде, където ми плащат.

— Виждал ли си какво правят?

— Съгласен съм с Франк. Те са много неприятни хора.

— Какво би направила морската пехота по въпроса?

— Нищо. Шефовете биха прехвърлили операцията на тюлените. Те са по-добри. Морските пехотинци не биха имали никакъв шанс.

— А какво биха направили тюлените?

— Първо биха планирали операцията до последната подробност. С карти, схеми и прочие. Ако става въпрос за укрепен бункер например, те ще потърсят аварийни изходи, товарни рампи, вентилационни шахти, водопроводни тръби, канализация, откъдето да проникнат и да взривят някоя стена към съседното помещение. Ще планират едновременно нападение от всички възможни точки, поне от три-четири места, с екипи от по трима-четирима души на всяка локация. Което вероятно би било достатъчно, но едва ли ще мине без жертви. Възможно е тюлените да попаднат под кръстосан огън. Зависи от разположението, видимостта и други фактори.

— Къде си служил? — попита Ричър. — Какъв беше в морската пехота?

— Най-обикновен пехотинец — отвърна Хоган.

— А не музикант?

— Това би било прекалено праволинейно и логично за командването.

— Винаги ли си бил барабанист?

— Като дете. После зарязах музиката. Хванах се отново за барабаните в Ирак. Във всяка по-голяма база там имаше комплект барабани. Посъветваха ме да създам модели, които съм в състояние да контролирам. Посъветваха ме да хвана палките отново, тъй като и без това съм свирил преди. И накрая, посъветваха ме да се преборя с агресията.

— Кой те посъветва?

— Един стар лекар. Отначало се изсмях, но после открих, че музиката ми доставя удоволствие. Осъзнах, че тъкмо с това искам да се занимавам. И оттогава наваксвам изпуснатото. Все пак изпуснах няколко години, но продължавам да се уча.

— Стори ми се доста добър.

— Ласкаеш ме. И се опитваш да смениш темата. Ти си сам. Не си екип тюлени.

— Ще реша този проблем. Не се съмнявам, че хората от флота биха съставили поне една дузина по-добри планове. Трябва само да открия онзи човек.

— Подходящите места едва ли са толкова много — обади се Аби.

Ричър кимна и замълча. Почти не взе участие в последвалия разговор. Тримата явно се познаваха добре. От време на време бяха работили заедно в този динамичен и непостоянен, вечно променящ се свят на клубове, музика, танци и охранители в костюми на входа. Споделяха истории, някои забавни, други не толкова. Очевидно не правеха разлика между украинците и албанците. Смятаха работата на изток и на запад от Сентър стрийт за еднакво добра или лоша.

Хлапе с автомобил им донесе китайска храна. Ричър си раздели лютиво-кисела супа с Аби и пиле със сладко-кисел сос с Бартън. Те пиха вино, той пи кафе. Когато приключи, Ричър каза:

— Ще се поразходя.

— Сам? — възкликна Аби.

— Нищо лично.

— Къде?

— Западно от Сентър стрийт. Трябва да ускоря събитията. Съвсем скоро семейство Шевик ще получи още една огромна сметка. Те не могат да чакат.

— Това е лудост, човече — възкликна отново Бартън.

Хоган замълча.

Ричър се надигна от мястото си и излезе навън.