Лий Чайлд
Едно на милион (24)

24

Ричър тръгна на запад, към нощното сияние на високите сгради в центъра. Банки, застрахователни компании, местното телевизионно студио. И хотели. Всичките около Сентър стрийт, разположени на територията на едната или на другата банда, без дори да подозират това, освен ако шефовете им не бяха в играта. Ричър мина покрай множество барове, клубове и ресторанти. Тук-там се виждаха мъже в костюми пред вратите. Не им обърна внимание. Тази банда не го интересуваше. Все още се намираше източно от Сентър стрийт. Той продължи нататък.

Ако имаше очи на гърба си, щеше да забележи, че един охранител се замисля за секунда, след което изпраща съобщение по мобилния си телефон.

Ричър пресече Сентър стрийт три преки северно от първата висока сграда и навлезе в квартал, който по нищо не се различаваше от съседния — все същите барове, клубове и ресторанти, просто костюмите и вратовръзките бяха различни, а лицата по-бледи. Сега вече Ричър започна да се движи в сенките и да оглежда внимателно мъжете отпред. Търсеше подходящия кандидат. Трябваше да е нащрек, но не прекалено нащрек, и корав, но не прекалено корав. Откри няколко потенциални кандидати. Трима му се сториха особено подходящи. Двама пред енотеки и един пред бар. Или вариете.

Ричър избра онзи, който седеше най-близо до входната врата. Това му осигуряваше тактическо предимство. Ричър тръгна към него и попадна в периферното му зрение. Мъжът забеляза движението. Завъртя глава. Ричър спря. Мъжът впери поглед в него. Ричър продължи. Право към него. И тогава мъжът си спомни. Съобщенията, описанията, снимките, имената. Арън Шевик. Онзи, когото всички издирват.

Ричър спря отново.

Охранителят извади телефона и започна да набира някакъв номер.

Ричър извади пистолета и се прицели. Един от двата „Хеклер и Кох“ П7, които бе взел от мъжете в линкълна. Преди колата да изгори. Стандартното въоръжение на германската полиция. Много красиви оръжия. Но също така мрачни и сурови. Охранителят замръзна. Ричър стоеше на три крачки от него. Може би имаше достатъчно време, за да реагира. Изкуши се да го направи. Мъжът пусна телефона и бръкна под сакото си, за да извади собствения си пистолета.

Оказа се, че не е достатъчно бърз.

Мъжът седеше зад вратата. Непосредствено зад стъклото. Ричър се доближи до него, преди охранителят да успее да извади оръжието си, и притисна дулото на пистолета в дясното му око, силно, но не прекалено. Колкото да привлече вниманието му, което се случи незабавно, тъй като нещастникът замръзна на място. Ричър посегна с лявата си ръка и взе първо телефона, а после и пистолета му, който също бе „Хеклер и Кох“ П7, като онези, с които вече разполагаше. Дали пък това не бе стандартното въоръжение западно от Сентър стрийт? Дали украинците не бяха направили доставка на едро с помощта на някое корумпирано немско ченге?

С лявата си ръка прибра телефона и пистолета в джобовете си. С дясната притисна още по-силно очната ябълка на мъжа.

— Да се поразходим — каза Ричър.

Мъжът стана от стола си. Движенията му бяха непохватни, тъй като тялото му бе извито назад от натиска на пистолета. Той излезе заднешком през вратата и се озова на тротоара, където Ричър го завъртя надясно, блъсна го в гърба, накара го да измине шест крачки и отново го завъртя надясно, към странична уличка, която вонеше на бунище.

Ричър опря мъжа до стената.

— Колко души видяха? — попита той.

— Какво да са видели?

— Теб. С опрян в главата пистолет.

— Няколко, предполагам.

— И колко от тях ти се притекоха на помощ?

Охранителят не отговори.

— Да, точно така. Нито един — отвърна вместо него Ричър. — Никой не те харесва. Ако лумнеш в пламъци, никой няма да се изпикае върху теб, за да угаси огъня. Това означава, че сме само аз и ти. Никой няма да ти се притече на помощ. Наясно ли си с това?

— Какво искаш?

— Къде е Макс Труленко?

— Никой не знае.

— Все някой трябва да знае.

— Не и аз. Честна дума. Заклевам се в живота на сестра ми.

— И къде е сестра ти в момента?

— В Киев.

— Което прави клетвата ти чисто теоретична. Не искаш ли да си помислиш? И да отговориш отново.

— Заклевам се в живота си!

— Това не е толкова теоретично — отвърна Ричър и притисна по-силно пистолета.

Усети очната ябълка на мъжа да поддава под натиска. Като желе.

Украинецът изохка.

— Заклевам се! Нямам представа къде е Труленко!

— Но си чувал за него.

— Разбира се.

— За Грегъри ли работи в момента?

— Така чувам.

— Къде?

— Никой не знае. Това е голямата тайна.

— Сигурен ли си?

— Заклевам се в гроба на майка ми.

— А той къде се намира?

— Трябва да ми повярваш. Може би шест души знаят къде е Труленко. Аз не съм сред тях. Моля те! Аз съм обикновен портиер!

Ричър свали пистолета. Отстъпи крачка назад. Мъжът премигна, разтърка окото си и впери поглед в мрака. Ричър го изрита силно в слабините и го заряза, превит на две. Чу за гърба си как охранителят повръща.

 

 

Ричър се върна без никакви проблеми на Сентър стрийт. Проблемите започнаха от другата страна на улицата. Веднага щом се озова източно от нея, в което нямаше логика. Но определено усещаше, че някой го наблюдава. И то не с добри намерения. Не се съмняваше в това. Косъмчетата по врата му настръхнаха. В резултат на някакъв древен инстинкт. Шесто чувство. Механизъм за оцеляване, който еволюцията бе заровила дълбоко в съзнанието му. Който да попречи на хищниците да го изядат. Усъвършенстван в продължение на милиони години. Зародил се в някоя прапра-сто-хиляди-пъти-прабаба, която се криела сред дървета и сенки. Оцеляла, за да посрещне изгрева на новия ден. Оцеляла, за да роди дете, което след сто хиляди поколения отново да се крие сред сенките, но не на саваната, а на нощните улици, осеяни с клубове, барове и ресторанти.

Наблюдаваха го мъже в костюми. Добре организирани. Хора с положение. Защо? Ричър нямаше представа. Да не би да бе засегнал и албанците? Нямаше представа как. По-скоро им бе направил услуга предвид отношенията между двете банди. Би трябвало да го посрещнат с почести.

Ричър продължи нататък. Чу стъпки далече зад гърба си.

Продължи да върви. Сиянието на Сентър стрийт отдавна се бе стопило в мрака, в буквален и преносен смисъл. Улиците пред Ричър бяха тесни и мрачни и с всяка крачка ставаха все по-занемарени. Виждаше паркирани автомобили, тесни проходи, потънали в мрак врати. Две трети от уличните лампи бяха счупени. Нямаше и следа от минувачи.

Точно такива места обичаше Ричър.

Той спря на място.

Има различни начини да отървеш кожата. Инстинктът, наследен от онази прабаба, работеше безотказно. Днес, утре, винаги. Защото бе резултат от естествен подбор. Ричър постоя в сумрака в продължение на цяла минута, после се скри в една дълбока сянка и се ослуша.

Долови характерното стържене на подметки от естествен гьон по тротоара. Може би на дванайсет-тринайсет метра. Проследяване, организирано на бърза ръка. Някой охранител, получил заповед да напусне поста си и да тръгне в нощта. За да проследи Ричър. Но докъде? Това бе ключовият въпрос. Чак до дома му? Или до заложената набързо засада?

Ричър продължи да чака. Чу отново същото стържене. Някой пристъпваше предпазливо напред. Ричър се скри още по-дълбоко в сенките. Облегна се върху стена от дялан камък. Луксозен вход. На отдавна забравен магазин или склад. Несъмнено носил добри доходи навремето.

Отново чу същия шум. На не повече от шест метра. Преследвачът му съкращаваше дистанцията. Ричър не чу нито звук от другата посока. Пълна тишина и лек полъх, донесъл само застоял въздух и лека миризма на сажди и тухли.

Отново същите стъпки. Сега на три метра. Преследвачът продължаваше да съкращава разстоянието. Ричър не помръдна. Следящият го вече навлезе в обхвата му. След още две крачки обаче щеше да го улесни неимоверно. Ричър пресметна разстоянието и ъглите. Пъхна ръка в джоба си и извади пистолета, който бе използвал преди. Защото от опит знаеше, че работи. А това винаги е предимство.

Още една стъпка. Деляха ги може би два метра. Което не е малко разстояние. Обувките издаваха тежък звук, сякаш смазваха песъчинките по тротоара. Такъв звук издава едър тип, който се прокрадва предпазливо.

Метър и двайсет.

Време за действие.

Ричър излезе от сенките и се обърна с лице към своя преследвач. Пистолетът проблесна в мрака. Ричър се прицели в лицето на непознатия. Човекът премигна на оскъдното осветление.

— Нито звук! — нареди Ричър.

Мъжът се подчини. Ричър се ослуша през рамо. Възможно ли бе преследвачът му да има подкрепление? Очевидно не. Не се чуваше нищо. Нито отпред, нито отзад. Улицата бе потънала в тишина.

— Проблем ли имаме? — попита Ричър.

Мъжът бе висок над метър и осемдесет и тежеше около сто килограма. Беше към четирийсетте, едър, мускулест, с черни очи, изпълнени с подозрение. Устните му бяха стиснати здраво, извити в безрадостна усмивка, която можеше да изразява тревога, объркване или презрение.

— Проблем ли имаме? — повтори Ричър.

— Ти си мъртъв — отвърна мъжът.

— Никак даже — отвърна Ричър. — В интерес на истината, ти си далеч по-близо до това трагично положение от мен. Не смяташ ли?

— Забъркаш ли се с мен, се забъркваш с много хора.

— Аз ли се забърквам с теб? Или ти с мен?

— Искаме да разберем кой си.

— Защо? Какво съм ви направил?

— Нямам представа. Трябва само да те заведа при шефа.

— Е, желая ти успех — отвърна Ричър.

— Лесно е да го кажеш, когато си насочил пистолет в лицето ми.

Ричър поклати глава в мрака.

— Лесно е да го кажа по всяко време.

Ричър отстъпи крачка назад и прибра пистолета в джоба си. Застана на улицата с празни ръце и разтворени длани.

— Хайде, действай — каза той. — Сега можеш да ме заведеш при шефа.

Мъжът не помръдна. Беше с десетина сантиметра по-нисък и с петнайсетина килограма по-лек, а ръцете му бяха доста по-къси. Очевидно бе невъоръжен, защото в противен случай щеше да извади пистолет. И очевидно смутен от погледа на Ричър, който излъчваше спокойствие, увереност, дори лека ирония, но определено бе поглед на хищник. Леко безразсъден при това.

Неприятна ситуация.

— Може би ще стигнем до същия резултат, но по друг начин — заяви Ричър.

— Как?

— Дай ми телефона си. Кажи на шефа си да ми звънне. Аз ще му обясня кой съм. Личният контакт винаги е за предпочитане.

— Не мога да ти дам телефона.

— И бездруго ще ти го взема. Изборът е твой.

Същият поглед. Спокоен, уверен, ироничен, хищен, леко безразсъден.

— Добре — отстъпи мъжът.

— Извади го и го остави на тротоара — нареди му Ричър.

Мъжът се подчини.

— Сега се обърни.

Мъжът се подчини.

— А сега тичай с всички сили.

Човекът се подчини. Затича се енергично и уличният мрак бързо го погълна.

Стъпките му отекваха дълго след като се скри от погледа на Ричър. Вече не стъпваше предпазливо. Ричър се заслуша в бързия тропот на подметките му, докато звуците не заглъхнаха в далечината. После взе телефона и продължи по пътя си.

 

 

Три преки преди дома на Бартън Ричър свали якето си, сгъна го на квадрат, нави квадрата на руло и напъха рулото в ръждясалата пощенска кутия пред едноетажна офис сграда със заковани с дъски прозорци и следи от пожар по фасадата. Останалата част от пътя измина само по тениска. Нощният въздух бе доста хладен. Още беше пролет. Лятото и топлината, която то носеше със себе си, бяха далече.

Хоган го очакваше в коридора. Барабанистът. Бившият морски пехотинец. Който обичаше модели, които е в състояние да контролира.

— Добре ли си? — попита той.

— Притесни ли се за мен? — отвърна Ричър.

— Да го наречем професионално любопитство.

— Не свирих на концерт на „Ролинг Стоунс“.

— Любопитство, свързано с предишната ми професия.

— Постигнах целта си — каза Ричър.

— И каква по-точно беше тя?

— Трябваше ми телефон на украинците. Явно си изпращат доста съобщения. Реших да проверя докъде са стигнали с тази история. Нищо чудно да са споменали Труленко. Надявам се това да ги притесни, да изпаднат в паника, дори да го преместят другаде. Което ще ми предостави идеалната възможност.

Аби слезе по стълбите. Облечена.

— Здравей — поздрави го тя.

— Здравей — отвърна Ричър.

— Чух всичко. Добър план. Но не мислиш ли, че просто ще изключат телефона от мрежата си? Няма да се свържеш с тях и те няма да се свържат с теб.

— Внимателно подбрах човека, от когото взех телефона. Изглеждаше относително интелигентен. Следователно се ползва с относително доверие. Може би дори малко по-високо в йерархията. Затова едва ли ще хленчи, че съм взел парите му за обяд. Ще се почувства неловко. Няма да хукне да се оплаква. Въпрос на гордост. Мисля, че разполагам поне с няколко часа.

— Планът е добър, но…

— Но не ме бива с телефоните. Сигурно ще има куп менюта. И куп бутони за натискане. Може да изтрия нещо погрешка.

— Добре, покажи ми.

— И дори да не ги изтрия, съобщенията най-вероятно ще бъдат на украински. И няма да успея да ги разчета без достъп до интернет. А не ме бива и с компютрите.

— Това е следващата стъпка. За начало ще започнем с телефона. Покажи ми го.

— Не го донесох — отвърна Ричър. — Онзи тип в линкълна спомена, че могат да следят телефоните. Не исках пет минути след като се върна тук, някой да почука на вратата.

— Къде е телефонът?

— Скрих го на три преки от тук. Прецених, че мястото е достатъчно безопасно. Площта на кръга е равна на произведението на радиуса по числото „пи“. Ще трябва да претърсят поне трийсетина улици. Дори няма да опитат.

— Добре, да го видим — каза Аби.

— Сдобих се и с телефон на албанците — продължи Ричър. — Случайно. Но пак стигаме до същото. Искам да прочета какво пише в него. И евентуално да разбера защо са ми ядосани.

— И албанците ли са ти ядосани?

— Изпратиха човек след мен. Интересуват се кой съм.

— Това е нормално. Ти си ново лице в града. А те държат да са добре информирани.

— Възможно е.

— Трябва да говориш с един човек — каза Хоган.

— Кой е той? — попита Ричър.

— Свири с нас понякога. Войник като теб.

— От армията?

— Да, не от морската пехота.

— И от едните, и от другите не се изисква интелект, а мускули.

— Човекът, когото имам предвид, говори няколко източноевропейски езика. Беше командир на рота в края на Студената война. Освен това е наясно с всичко, което се случва в този град. Може да ти помогне. Особено с езиците. Не бива да разчиташ на компютърни преводи. Не и в този случай. Мога да му звънна, ако желаеш.

— Добре ли го познаваш?

— Свестен тип. И има отличен вкус за музика.

— Имаш ли му доверие?

— Дотолкова, доколкото мога да имам доверие на войник, който не свири на барабани.

— Добре — съгласи се Ричър. — Звънни му. Няма да навреди.

Двамата с Аби излязоха навън, а Хоган остана в оскъдно осветения коридор и започна да набира номера на своя приятел.