Лий Чайлд
Едно на милион (26)

26

Случилото се нямаше нищо общо със сложното триангулиране на мобилни сигнали или със сателитна навигация, която определя местоположението с точност до половин метър. Много по-късно Ричър разбра, че случилото се е резултат на най-обикновено старомодно издирване. Случаен тип минавал случайно по улицата. И случайно запомнил какво казали шефовете. Оглеждайте се за едър мъж и дребничка жена. Нищо повече.

Ричър и Аби завиха надясно с намерението на следващата пряка да свърнат вляво, което изискваше да прекосят тесния тротоар на тясната павирана улица, от едната страна на която се издигаха товарни рампи, а на другата тук-там се виждаха паркирани автомобили. Не всички места бяха заети. Може би половината. Една от колите бе спряла срещу движението. С предницата към тях. По ламарините й не блещукаха капчици нощна роса. Мозъкът на Ричър реагира за частица от секундата, но точно в този момент вратата на колата се отвори и се появи пистолет, следван първо от ръката на шофьора, а после и от самия шофьор, едър атлетичен тип, приклекнал зад отворената врата, прицелил се през отворения прозорец.

Първо в Ричър, после в Аби. После обратното. И обратното. Напред-назад. Назад-напред. Като в полицейски сериал. Човекът явно искаше да покаже, че държи и двамата под прицел. Беше облечен в тъмносин костюм. С червена вратовръзка, здраво стегната около врата му.

Няма да стрелят по мен. Ще искат да ми зададат въпроси.

Намесена е психологическа динамика. Като в театъра.

Не мога да отговоря с „да“ или „не“.

Пистолетът бе глок, леко протрит и издраскан. Мъжът го държеше с две ръце. И двете му китки бяха опрени на прозореца. Показалецът му бе на място. Пистолетът не помръдваше. Беше застинал в хоризонтално положение. Явно човекът умееше да борави с оръжия, но приклекналата позиция по принцип не е особено стабилна. Да не говорим, че е безполезна, защото вратата на автомобила не осигурява добра защита от куршуми. Да, справя се по-добре от алуминиево фолио например, но не много по-добре. По-опитен стрелец би застанал прав и би опрял ръце на горната част на рамката. Така би контролирал положението по-добре. По-лесно би реагирал на промени, ако някой хукне да бяга или обратното, втурне се към него.

Мъжът с пистолета извика:

— Дръжте си ръцете така, че да ги виждам.

— Проблем ли имаме? — попита Ричър.

— Аз нямам проблем — обяви непознатият.

— Добре — кимна Ричър. — Радвам се да го чуя. — После се обърна към Аби и прошепна: — Можеш да се върнеш зад ъгъла, ако искаш. Ще дойда след минута. Този господин иска да ми зададе няколко въпроса. Това е.

— Не, тя също остава — извика мъжът. — И двамата оставате.

Мъж и жена.

Ричър се извърна с лице към него и използва маневрата, за да прикрие крачката, която бе изминал напред.

— И за какво трябва да останем? — попита той.

— За въпроси.

— Питай.

— Моят шеф ще задава въпросите.

— Къде е той?

— Идва.

— Какво иска?

— Много неща.

— Добре — каза Ричър. — Свали оръжието, излез на тротоара и ще го изчакаме заедно. Тук, на улицата. Докато дойде.

Мъжът остана приклекнал зад вратата. Пистолетът не помръдна.

— И бездруго не можеш да го използваш — продължи Ричър. — Шефът ти не би искал, когато дойде, да ни завари мъртви или ранени, в шок или в кома. Или изпаднали в травматично разстройство. Защото той иска да ни задава въпроси. А и ченгетата няма да толерират подобна постъпка. Каквато и уговорка да си мислиш, че имате с тях. Стрелба на улица в центъра на града несъмнено ще предизвика реакция.

— На умен ли се правиш?

— Не, но се надявам ти да се окажеш умен.

Пистолетът не помръдна.

Което бе добре. Спусъкът бе важна част. А също и показалецът. Който бе свързан с централната нервна система. А тя на свой ред можеше да блокира, дори за секунда-две, задръстена от мисли, догадки, съмнения…

Или поне да се забави малко.

Ричър пристъпи още една крачка напред. Вдигна леко лявата си ръка с протегната длан, сякаш опипваше въздуха пред себе си, в жест на умиротворение, но и на неотложност, сякаш трябваше да реши спешен проблем. Погледът на мъжа проследи движещия се обект и като че ли не забеляза дясната ръка на Ричър, която също се движеше, но по-бавно и по-ниско. И се плъзна незабелязано в десния джоб, където се намираше онзи пистолет, за който Ричър вече знаеше, че стреля.

— Ще чакаме в колата — каза мъжът. — Не на тротоара.

— Добре — съгласи се Ричър.

— При затворени врати.

— Разбира се.

— Вие отзад, аз отпред.

— Докато се появи шефът ти — каза Ричър. — После той ще седне отпред до теб. И може да задава въпроси. Това ли е планът?

— А дотогава мълчи.

— Разбира се — повтори Ричър. — Ти печелиш. В края на краищата ти държиш оръжие. Ще се качим в колата.

Мъжът с пистолета кимна удовлетворен.

След което беше лесно. Мъжът свали показалец от спусъка и опря двете си ръце върху гуменото уплътнение на прозореца като пианист, който се кани да изсвири ярък изразителен акорд. Това можеше да е сигнал, че е постигнато приемливо споразумение, но най-вероятно бе резултат на най-обикновени физични закони, тъй като клекналият зад вратата се канеше да се подпре и да се изправи. Но бе прекарал доста време приклекнал, в резултат на което тялото му се бе сковало и изтръпнало. Във всеки случай, той отслаби контрола си върху оръжието, тъй като гърбът му се наклони назад, а пистолетът подскочи нагоре. И отново това би могло да е признак, че вече не представлява заплаха, тъй като двамата с Ричър са постигнали разбирателство, но най-вероятно бе резултат от фактори като тегло, равновесие и едно съвсем естествено залитане назад.

Ричър остави пистолета в джоба си.

После пристъпи напред и леко ритна вратата на колата. Тя отхвръкна и удари мъжа в коленете. Този иначе слаб сблъсък се оказа достатъчен, за да наруши равновесието му и той да политне назад бавно и неудържимо, след което да падне по гръб безпомощно като костенурка. Мъжът протегна ръце назад, за да омекоти падането, при което пистолетът му се удари в тротоара, отскочи от ръката му и полетя настрани. Той обаче се завъртя настрани, претърколи се и скочи, като почти мигновено и без видимо усилие се изправи от хоризонтално във вертикално положение. Атлетичен тип в отлична форма. Което означаваше, че Ричър бе закъснял с половин крачка.

Мъжът отскочи встрани, далече от обхвата на все още отворената шофьорска врата, след което смени рязко посоката, наведе се, скочи напред и замахна. Ричър видя удара и се завъртя, но все пак го пое с рамото си, в което се забиха остри кокалчета. Ударът не бе силен, но въпреки това принципът на действие и противодействие увеличи, макар и едва забележимо, разстоянието между тях. Това даде възможност на мъжа да отскочи назад и да сведе поглед в опит да открие пистолета си.

Ричър също отговаряше на определението атлетичен, но това бе атлетизмът на тежкоатлет, на щангист, който е по-скоро силен и мощен, отколкото бърз, ловък или пъргав. Да, Ричър бе бърз, но не чак толкова бърз. В резултат на което следващата половин секунда остана на място. Нито се хвърли напред, нито се дръпна назад. А през това време противникът му нанесе нов удар, който Ричър избегна. Непознатият отскочи и огледа земята наоколо. Ричър тръгна напред бавно, не стъпка по стъпка, а половин стъпка по половин стъпка, като се извърташе и избягваше ударите. От една страна, бе по-бавен от мъжа срещу себе си, но от друга, бе неудържим и подобни слаби удари съвсем не бяха в състояние да го спрат. През това време противникът му, който непрекъснато подскачаше, се уморяваше и се задъхваше. Танцуваше, но се отдръпваше все по-назад.

А Ричър продължаваше да настъпва.

Мъжът намери пистолета. Чукна го леко с едната си обувка и го запрати на няколко сантиметра встрани, при което пистолетът издаде характерно стържене. Мъжът замръзна за частица от секундата, време, по-кратко от едно мигване с очи, докато обмисляше възможно най-бързо как да реагира, след което се наведе и дясната му ръка описа широк полукръг с намерението да грабне пистолета и да го стисне здраво. Инстинктивна преценка, основана на фактори като пространство, време и скорост, на всички възможни измерения, както и на собствените му, несъмнено изключителни способности. А също и на възможностите, демонстрирани от неговия противник. За това нищожно кратко време мъжът анализира и най-лошите възможни сценарии, като включи в изчисленията и известен резерв от време. В резултат на това той стигна до извода, че предвид бързината си разполага с предостатъчно време. Собствената инстинктивна преценка на Ричър стигна до същия извод. Нямаше начин да се добере пръв до пистолета.

Но… някои от недостатъците му можеха да се окажат и предимства. Крайниците му бяха бавни, защото бяха тежки, а бяха тежки, защото бяха не само по-масивни, но и по-дълги. В случая краката му бяха много дълги. Ричър стъпи стабилно на левия си крак и с десния нанесе ужасяващо мощен ритник, който се целеше в която и да било част от тялото на мъжа.

И попадна в главата. Резултатът бе страховит. Многоизмерната геометрия бе дала грешно решение. Лекото колебание на мъжа срещу инстинктивната атака на Ричър, породена от древна агресия, основана на принципа всичко или нищо, се бе оказало пагубно. Бе предпочел да остане с вдигната глава и протегната ръка, за да му е по-лесно да грабне пистолета и да отскочи, но Ричър връхлетя върху него като бухалка върху бейзболна топка. Обувката му се стовари върху слепоочието на противника. Контактът, който двете повърхности установиха, не бе идеален, но почти… Вратът на мъжа се изви рязко назад и той се стовари странично на тротоара.

Ричър не откъсваше поглед от него.

— Виждаш ли някъде пистолета му? — попита той.

Мъжът не помръдваше.

— Виждам го — отвърна Аби.

— Вземи го. С палец и показалец, за дръжката или цевта.

— Знам как.

— Казвам го за всеки случай. Предпочитам да заложа на сигурно.

Тя пристъпи напред, взе глока и се дръпна назад.

Мъжът не помръдваше.

— Какво ще правим с него? — попита Аби.

— Ще го оставим тук — отвърна Ричър.

— А после?

— Ще откраднем колата му.

— Защо?

— Шефът му идва. Трябва да оставим съответното послание.

— Не можеш да им обявиш война.

— Те вече го направиха. Обявиха война на мен. Затова сега реагирам по адекватен начин. Опитвам се да им обясня, че трябва да преосмислят политиката си. Това е стандартен дипломатически ход. Давам им възможност да започнат преговори, а в това няма нищо лошо. Надявам се да го разберат.

— Става въпрос за албанската мафия — каза Аби. — Ти си сам. Франк е прав. Това е лудост.

— Лудост или не, вече се случва — отвърна Ричър. — Не можем да върнем времето назад. Трябва да решим проблема по възможно най-добрия начин. Затова не можем да оставим колата тук. Би било прекалено малодушно. Все едно казваме: „Ох, извинявайте!“. Все едно сме го направили неволно. Напротив, трябва да им покажем с кого си имат работа. Трябва да им кажем: „Не си играйте с нас, защото ще ви сритаме задниците и ще ви откраднем колите“. Само така ще ни приемат по-сериозно. Ще започнат да действат обмислено и предпазливо. Ще повикат подкрепления.

— Но това е лошо!

— Само ако ни открият. А не ни ли открият, ще оставят големи празноти на други места, през които ще преминем с лекота.

— И къде ще отидем?

— Предполагам, че крайната ни цел ще бъде лична срещна с големия шеф. Еквивалентът на Грегъри.

— Дино — изохка Аби. — Това е лудост.

— И той е човек. Като мен. Ще се срещнем, ще обменим възгледи и не се съмнявам, че ще се споразумеем.

— Аз нямам друг избор, освен да работя в този град. От едната страна на Сентър стрийт или от другата.

— Съжалявам — отвърна Ричър.

— Има за какво.

— Затова трябва да подходим умно. Трябва да спечелим играта.

— Добре, ще откраднем колата.

— Или ще я подпалим.

— Предпочитам да я откраднем — каза Аби. — Искам да се махна от тук колкото се може по-скоро.

Потеглиха с колата, изминаха четири преки, навлязоха в лабиринт от тесни улички и я зарязаха на един ъгъл. Оставиха ключовете на таблото и отвориха четирите врати плюс капака и багажника. Послание, което криеше определена символика. После се върнаха пеша до дома на Бартън, като избраха доста заобиколен маршрут и се огледаха във всички посочи, преди да излязат на неговата улица. Той ги чакаше отвън заедно с Хоган.

И трети човек, когото Ричър виждаше за пръв път.